Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 4
За това, как бе скъсан камизолът на д’Епернон и за това, как Шомберг бе боядисан в син цвят
По времето, когато метр Ла Юриер събираше подпис след подпис, а Шико предаваше Горанфло на съхранение в „Рогът на изобилието“, в същото това време, когато Бюси се връщаше към живота благодарение на малката градинка, напоена с аромат, песни и благоухание, Анри с помръкнало настроение се прибра в двореца. Всичко, което видя из града: проповедите, които чу в църквите, загадъчните поздрави, с които посрещаха неговия брат херцог д’Анжу, когото той видя случайно на улица Сент-Оноре заедно с херцог дьо Гиз, херцог дьо Майен и цяла свита начело с граф дьо Монсоро, по всяка вероятност всичко това предизвика неговото раздразнение и ярост. С такова настроение той се завърна в Лувъра, съпроводен от Можирон и Келюс.
Кралят се беше отправил за града както обикновено, в компанията на четиримата си приятели, но едва се бяха отдалечили от Лувъра, Шомберг и д’Епернон, на които беше омръзнало да съзерцават угриженото лице на Анри, преценявайки, че уличната суматоха ще им предостави неограничен простор за действие в търсене на развлечения и наслаждения, се възползуваха да изчезнат още на първия ъгъл на улица Астриос. Те се вляха в тълпата, запълнила улица Орлеан. В същото време кралят заедно с другите двама фаворити продължи своята разходка по крайбрежната улица.
Двамата млади хора не бяха успели да изминат и сто крачки, когато всеки от тях вече си бе намерил свое занимание: д’Епернон препъна със своя сарбакан един човек, който полетя надолу с главата, а Шомберг смъкна дантелената шапчица от главата на една жена, която беше взел за старица, но която за щастие се оказа млада и доста хубавичка.
Двамата приятели обаче не бяха избрали най-подходящия и удачен ден да се шегуват с парижаните, които по принцип бяха сговорчиви хора. Сега улиците бяха залети от възмущение, тази трескава вълна внезапно се проявяваше тук-там в столицата. Ето защо препънатият буржоа, след като се изправи, завика: „Бийте нечестивците!“ Той беше ревностен „пазител на вярата“, всички, които го чуха, се нахвърлиха върху д’Епернон; жената, чиято шапчица бе смъкната, извика: „Бийте фаворитите!“, което беше още по-лошо, а мъжът й, който беше бояджия — пусна върху Шомберг своите чираци.
Шомберг беше храбър. Той спря, сложи ръка върху шпагата си и извиси глас.
Д’Епернон, който беше по-предпазлив, избяга.
Анри не се безпокоеше за двамата изостанали от него фаворити. Той прекрасно знаеше, че и двамата могат да се измъкнат от всякаква заплетена история — първият с помощта на краката си, а вторият — благодарение на силната си ръка. Ето защо кралят продължи разходката си и, както знаем, се завърна в Лувъра.
Той влезе в оръжейната палата и седна в голямото кресло. Цялото му тяло се тресеше от вълнение и възбуда. Анри просто търсеше предлог да излее гнева си.
Можирон играеше с Нарцис — огромната хрътка на краля.
Келюс се беше свил на възглавницата, беше подпрял брадата си с юмруци и наблюдаваше краля.
— Те действат, те действат — говореше му кралят. — Заговорът им се шири. Те са ту като тигри, ту като змии, ту се нахвърлят срещу теб, ту пропълзяват.
— О, господарю! Нима може да има кралство без заговори? С какво, по дяволите, биха се занимавали синовете на краля, братята на краля, братовчедите на краля, ако престанеха да устройват заговори?
— Не, Келюс, всъщност, когато виждам вашите надути бузи и слушам несвързаните ви приказки, струва ми се, че разбирате от политика точно толкова, колкото някой селянин от панаира Сен-Лоран.
Келюс се извъртя заедно с възглавницата си и безцеремонно обърна гръб на краля.
— Кажи, Можирон — трябва ли да бъда успокояван с глупави шеги и изтъркани истини, като че ли съм крал като всички останали, или търговец на вълна, който се страхува да загуби любимия си котарак?
— Ах, ваше величество — каза Можирон, който винаги и във всичко поддържаше Келюс, — щом не сте крал като другите, дръжте се наистина така, постъпвайте като велик крал. Вземете пример от Нарцис — любимото си куче. Макар и ласкав и прекрасен звяр, достатъчно е да го дръпнеш за ухото и той ще заръмжи. Опитай се да го настъпиш — ще те ухапе. Постъпвайте и вие така.
— Великолепно — каза Анри, — а само как ме приравни с кучето.
— Нищо подобно, господарю, тъй като слагам Нарцис по-високо от вас, защото Нарцис умее да се защитава, а вие не.
И той на свой ред обърна гръб на краля.
— Ето че останах сам — каза кралят. — Продължавайте така, скъпи приятели, заради които, както ме обвиняват, захвърлям кралството си на вятъра, изоставяйте ме, оскърбявайте ме, убивайте ме всички наведнъж. Кълна се в честта си! Обграден съм от палачи. Ах, къде си, мой бедни Шико?
— Прекрасно — каза Келюс, — само Шико липсва сега.
— Напълно естествено — отговори му Можирон.
И този нахалник процеди през зъби някаква латинска пословица, която на френски може да се преведе така: „Кажи ми с кого дружиш, да ти кажа кой си.“
Анри се намръщи, а големите му очи заискриха като мълнии от гняв, така че погледът, който отправи в този момент към самозабравилите се приятели, беше наистина кралски.
Гневът обаче, изглежда, бързо обезсили краля, защото той отново се отпусна в креслото и започна да си играе с пръсти с ушите на малките кученца, които лежаха в панерчето до него.
В този момент в антрето отекнаха бързи стъпки и се появи д’Епернон без шапка, без наметало, с раздран камизол.
Келюс и Можирон се обърнаха към влезлия, а Нарцис с лай се нахвърли срещу него, като че ли познаваше любимците на краля само по дрехите им.
— Господи Исусе! — възкликна Анри. — Какво е станало с теб?
— Господарю — каза д’Епернон, — вижте как се отнасят към приятелите на ваше величество.
— Кой те е подредил така? — попита кралят.
— Вашият народ, кълна се в смъртта на Христос! По-точно народът на херцог д’Анжу. Този народ крещеше: „Да живее Лигата! Да живее църквата! Да живее дьо Гиз! Да живее Франсоа!“ С една дума — да живеят всички, освен краля.
— А какво направи ти на този народ, за да постъпи така с теб?
— Аз? Абсолютно нищо. Какво може да направи сам човек срещу всички? Народът в мое лице вижда ваш приятел и това му стига.
— А Шомберг?
— Какво Шомберг?
— Не ти ли се притече на помощ? Не те ли защити?
— Кълна се в смъртта на Христос, той и сам си имаше грижи.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че го оставих в ръцете на един бояджия, на чиято жена Шомберг смъкна шапчицата, и този бояджия заедно с петима или седмина свои чираци се готвеше да го пердаши.
— Проклятие! — изкрещя кралят. — И къде остави моя беден Шомберг? — добави той и се надигна от креслото. — Сам ще отида да му се притека на помощ. Може би някой ще каже — той погледна към Можирон и Келюс, — че приятелите ми ме напускат, но никой няма да каже, че аз напускам приятелите си.
— Благодаря, господарю — чу се глас зад гърба на Анри. — Аз съм тук. — Gott verdamme mich[1] справих се с тях сам, макар че не беше лесно.
— Шомберг! Това е неговият глас! — извикаха тримата фаворити. — Но къде, по дяволите, е той?
— Тук съм! Заклевам се в бога, че ме виждате — извиси се гласът.
Тогава всички забелязаха, че от тъмнината на кабинета се приближи човек, по-скоро сянка на човек.
— Шомберг! — възкликна кралят, — откъде се взе и защо си с такъв цвят?
Наистина от главата до петите, без да е пропусната нито една част на тялото, нито един детайл на костюма му, целият Шомберг беше боядисан с най-прекрасен яркосин цвят, какъвто може да си представи човек.
— Der Teufel[2]! — закрещя той. — Презрени негодници! Ясно е вече защо бяха хукнали след мен.
— Но в какво се състои работата? Ако беше жълт, можеше да си го обясним, че е от страх, но син!
— Работата е в това, че ме хвърлиха в някаква каца. Помислих, че е само вода, а излезе, че е пълна с индиго!
— Кълна се в смъртта на Христос! — засмя се Келюс. — Те са наказали себе си. Това е скъпа боя, а ти си попил поне за двадесет екю.
— Смей се, смей се, но де да беше на мое място.
— А ти никого ли не напердаши? — попита Можирон.
— Знам само, че кинжалът ми остана там, където го забих до самата дръжка — в някакъв дебел търбух. Всичко стана за секунда. Изведнъж бях хванат и хвърлен в бурето, където направо щях да се удавя.
— А как успя да се измъкнеш?
— Имах още смелост, за да се реша на една страхлива постъпка, господарю.
— Какво направи?
— Извиках: „Да живее Лигата!“
— Точно като мен — каза д’Епернон, — само че мен към това ме накараха да добавя: „Да живее херцог д’Анжу!“
— Също и мен — каза Шомберг, гризейки пръстите си от ярост — и аз го извиках, но това още не е всичко.
— Какво! — възкликна кралят. — Заставили са те да извикаш още нещо?
— Не, още да викам не ме караха, това им беше достатъчно, но в момента, когато виках: „Да живее херцог д’Анжу!…“
— Кажи…
— Познайте кой мина в този момент?
— Нима мога да отгатна?
— Бюси, проклетият Бюси, който чу как прославям неговия господар.
— По всяка вероятност той не е разбрал какво става? — каза Келюс.
— Какво по дяволите ще е трудно да разбере — аз бях в кацата с кинжал, опрян в гърлото.
— И той не ти се притече на помощ? — учуди се Можирон. — Но това е дълг на всеки благородник по отношение на друг.
— Той изглеждаше така, като че ли мисли за съвсем друго: носеше се като че ли имаше крила и е готов да литне.
— Впрочем, могъл е и да не те познае — добави Можирон.
— Прекрасно оправдание!
— Беше ли вече син?
— О! Ти си прав — каза Шомберг.
— Тогава му е простено — забеляза Анри, — тъй като, честно казано, драги Шомберг, аз самият не можах да те позная.
— Все едно — възрази Шомберг, който не случайно беше немец, — ние с него все ще се срещнем някъде на друго място, не на ъгъла на улица Кокийер и в ден, когато няма да съм седнал в бъчва.
— А що се отнася до мен, аз съм обиден не на слугата, а на самия господар — херцог д’Анжу, затова бих искал да се срещна не с Бюси, а с монсеньор херцог д’Анжу.
— Да, да — възкликна Шомберг, — монсеньор херцог д’Анжу иска да ни умори от смях, докато му се удаде възможност да го стори с кинжал.
— Нали за херцог д’Анжу пееха в прослава по улиците. Вие сам чухте, господарю — в един глас казаха Келюс и Можирон.
— Каквото и да говорим, днес стопанин на Париж е херцогът, а не кралят. Опитайте се да излезете от Лувъра и ще се убедите, че ще се отнесат и към вас по същия начин, както към нас — каза д’Епернон.
— Ах, брате мой, брате мой! — заплашително промърмори Анри.
— Е, господарю, навярно още неведнъж ще кажете същото, което казахте сега: „Ах, брате мой!“, но без да предприемете нищо против брат си — каза Шомберг. — Заявявам ви, обаче: за мен е напълно ясно, че вашият брат стои начело на някакъв заговор.
— Кълна се в Христовата смърт! — възкликна Анри. — Същото бях казал пред тези господа малко преди да влезете, но те не ми отговориха нищо, а ми обърнаха гръб.
— Господарю, ние свихме рамене и ви обърнахме гръб не защото споменахте за заговор, а защото не забелязахме у вас желание да се разправите с него.
— А сега — подхвана Келюс — ние се обръщаме с лице към вас, за да ви кажем отново: „Господарю, спасете ни, или по-скоро спасете себе си, тъй като в случай че загинете вие — с нас също всичко е свършено. Утре в Лувъра ще се яви херцог дьо Гиз, за да поиска от вас да го поставите начело на Лигата, но вие ще назовете името на херцог д’Анжу, както обещахте, и достатъчно ще бъде той да застане начело на хилядите, разпалени от безчинствата на тази нощ парижани, за да се окажете напълно в ръцете му.“
— Така, така — каза кралят, — а в случай, че взема някакво решение — готови ли сте да ме подкрепите?
— Да, господарю — едновременно отговориха младите хора.
— Но преди всичко, господарю, позволете ми да облека други дрехи — обърна се към него д’Епернон.
— Идете в моята гардеробна, д’Епернон, и моят камердинер ще ви даде всичко необходимо, нали сме еднакви на ръст.
— А на мен, господарю, отначало разрешете да се измия — каза Шомберг.
— Върви в моята баня, там ще се изкъпеш добре. Телякът ми ще се погрижи за това.
— Ваше величество — попита Шомберг, — значи можем да се надяваме, че оскърблението ни няма да остане безнаказано?
Анри призова с ръка към мълчание, отпусна се отново в креслото и дълбоко се замисли. След малко каза:
— Келюс, узнайте дали херцог д’Анжу се е върнал в Лувъра.
Келюс излезе. Д’Епернон и Шомберг останаха да изчакат завръщането му, сплотени от надвисващата опасност. Най-голямо самообладание е необходимо на моряците не по време на самата буря, а по време на затишието, което я предвещава.
— Господарю — попита Можирон, — значи ваше величество се решихте?…
— Ще видите — отговори кралят. Келюс се върна.
— Господин херцогът още не се е върнал — съобщи той.
— Добре — забеляза кралят. — Д’Епернон, вървете да се преоблечете, а вие, Шомберг — да се измиете и да смените цвета си. Вие, Келюс, и вие, Можирон — вървете и пазете на двора както трябва, докато не се завърне брат ми.
— А след като се върне? — попита Келюс.
— След като се върне, ще заповядате да затворят всички врати. Тръгвайте!
— Браво, господарю! — възкликна Келюс.
— Ваше величество — обеща д’Епернон, — след десет минути съм тук.
— Аз, господарю, не мога да ви обещая това, ще зависи от качеството на боята.
— Връщайте се, колкото се може по-бързо! Това е всичко, което ви казвам.
— Но, ваше величество, оставате сам? — попита Можирон.
— Не, Можирон, оставам с бога, когото ще моля да покровителства делото ни.
— Молете се добре, господарю — каза Келюс, — вече започвам да се замислям дали Господ не се е съюзил с дявола, за да може да ни погуби и на този, и на онзи свят.
— Amen![3] — каза Можирон.
Фаворитите, които отиваха да пазят на двора, излязоха през едната врата, онези, които трябваше да се преоблекат — от другата.
Останал сам, кралят коленичи и започна да се моли.