Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (43)

Глава 3
Етимологията на улица Жюсиен

Реми хвана своя пациент под ръка, зави наляво по улица Кокийер и така вървяха по нея до крепостния вал.

— Странно — каза Бюси, — водиш ме към блатата Гранж-Бателиер, това ли ти е чистият въздух, или даже целебен?

— Малко търпение, господине — отвърна Реми. — Сега ще минем покрай улица Пажевен, ще оставим вдясно от нас улица Бренез и ще излезем на Монмартър; ще видите колко прелестна е тази улица.

— Мислиш, че аз не я знам ли?

— Още по-добре, щом я знаете! Няма да ми се налага тогава да си губя времето да ви обяснявам красотите й, а ще ви отведа незабавно на една много хубава уличка. Да вървим, да вървим, повече нито дума няма да ви кажа.

И наистина, след като Монмартърските врата останаха отляво, те изминаха около двеста крачки и Реми зави надясно.

— Ти ме занасяш, Реми — възкликна Бюси. — Връщаме се там, откъдето дойдохме.

— Тази улица се казва Жипсиен или Ежипсиен, както искате, народът започва да я нарича улица Жисиен, а в скоро време ще стане Жюсиен, защото така звучи много по-приятно и защото в духа на езиците — колкото по на юг се върви, толкова повече гласни се добавят. Това го знаете, след като сте били в Полша. Тези шегаджии и сега продължават да слагат по четири съгласни една до друга, ето защо когато разговарят, като че ли преживят камъни, освен това доста ругаят. Нима не е така?

— Че е така, така е — каза Бюси, — само че ние не дойдохме тук, за да изучаваме филология. Кажи, искам да знам къде отиваме?

— Вижте тази църквичка — каза Реми, без да отговори на въпроса. — Какво нещо е! Погледнете, монсеньор, как отлично е разположена — фасадата към улицата, а абсидата към енорията! Обзалагам се, че не сте я забелязали досега.

— Действително — каза Бюси, — досега не съм обръщал внимание.

Бюси не беше единственият знатен господин, който никога не бе стъпвал в църквата „Света Мария Египетска“. Този храм се посещаваше главно от простолюдието и беше известен сред вярващите като параклиса Кокерон.

— Сега вече като знаете как изглежда църквата и как се казва, нека надникнем да видим стъклописите на централната част — много са интересни.

Бюси погледна Одоен и видя на лицето му такава приятна усмивка, че веднага разбра: младият лекар го беше довел не за да му показва стъклописите, които в полумрака не можеха да се разгледат както трябва, а със съвсем друга цел.

Все пак в църквата имаше какво да се види, тъй като беше осветена за предстоящата служба: стените й бяха украсени с наивните стенописи на XVI век. Такива фрески са запазени в немалко количество в Италия, благодарение на прекрасния климат, докато при нас във Франция, от една страна, влагата, от друга, вандализмът — са заличили от стените много от тези свидетелства за отминалите времена и вярата, изчезнала в наше време. По заръка на крал Франсоа I, художникът бе изобразил житието на света Мария Египетска. Сред най-интересните събития простодушният живописец на най-видно място в храма бе изобразил, придържайки се ако не към анатомическата истина, то поне към историческата, онзи епизод, когато света Мария поради липса на пари да заплати на лодкаря — предлага себе си.

В интерес на истината трябва да отбележим, че независимо от най-дълбокото уважение на енориашите към света Мария Египетска, много почтени жени считаха, че художникът е трябвало да намери по друго място на този деликатен епизод, или поне да не го беше показвал толкова явно. Като аргумент използуваха, или по-точно казано, красноречиво премълчаваха, че някои подробности от стенописа, твърде често привличат погледите на младите чираци, които техните господари търговци на сукно довеждаха на църква в неделите и по празниците.

Бюси хвърли поглед към Одоен, който за миг се беше превърнал в млад търговец и с най-голямо старание изучаваше фреската.

— Да не се готвиш да събуждаш в мен анакреонистични мисли с твоя параклис „Света Мария Египетска“? — попита Бюси. — Ако е така, то ти се заблуждаваш. Би трябвало да доведеш монаси или ученици.

— Боже опази — каза Одоен. — Omnis coqitatio libidi nosa cerebnim inficit^[1].

— Тогава защо?

— По дяволите! Да не би да трябва да си изваждаме очите, преди да влезем тук.

— Чуй ме, нали не си ме довел тук, за да ми покажеш коленете на света Мария Египетска, а с някаква друга цел?

— Само за това, дявол да го вземе! — каза Реми.

— Щом е така, тогава да си вървим, нагледах им се вече.

— Имай търпение! Службата скоро свършва. Ако вземем да излизаме сега, ще попречим на онези, които се молят.

Одоен леко придържаше Бюси за лакътя.

— Ето че свърши и всички излизат — каза Реми. — Да направим и ние същото, ако не възразявате.

Бюси с видимо безразличие и разсеяно се отправи към изхода.

— Та вие по този начин ще забравите и светена вода да вземете. Къде, по дяволите, ви е главата? — смъмри го Одоен.

Бюси, послушен като дете, се насочи към колоната, където се намираше чашата със светената вода.

Одоен се възползува от това и направи с ръка знак на някаква млада жена, която улови жеста и моментално се отправи към същата колона.

Ето защо, когато графът протегна ръка към чашата със светена вода, която имаше форма на раковина, придържана от двама египтяни, изваяни от черен мрамор, една друга зачервена възпълна ръка, принадлежаща по всяка вероятност на жена, докосна пръстите му и ги намокри с живителната влага.

Бюси не можа да удържи да не погледне лицето на тази жена — в същия миг той отстъпи крачка назад и пребледня — притежателната на тази ръка беше Гертруда, загърната в черно вълнено покривало.

Той застина така с протегната ръка, забравяйки да се прекръсти. Гертруда му се поклони и отмина нататък — високият й силует се открои на портата на малката църква.

На две крачки след Гертруда вървеше грижливо загърната с копринено наметало жена, чиято изящна фигура и прелестни крачета накараха Бюси да се замисли, че никъде в света не може да има друга такава изящна фигура и такива прелестни крачета.

На Реми не се наложи да обяснява нищо. Младият лекар само погледна графа. Бюси вече разбра защо трябваше да дойдат на тая улица и да влязат в тази църква.

Бюси последва жената, младият лекар последва Бюси. Тази процесия от четирима, следващи един след друг можеше да се стори някому забавна, ако тъжният вид на двама от тях не издаваше жестоки страдания.

Гертруда продължаваше да върви напред, зави на ъгъла на улица Монмартър, извървя по нея няколко крачки, след това се отби в една задънена улица, където се виждаше някаква портичка.

Бюси се поколеба.

— Какво, господин графе, да не искате да ви настъпя по петите? — каза Реми.

Бюси тръгна напред.

Гертруда все още оглавяваше шествието и извади от джоба си ключ, отвори портичката и пропусна госпожата да мине, без да се обърне нито веднъж.

Одоен й прошепна няколко думи и се отстрани да направи път на Бюси, а самият той влезе след това заедно с Гертруда. Тогава портичката се затвори и уличката опустя.

Часът беше седем и половина вечерта. Беше вече май и в затопления въздух се чувстваше първият полъх на пролетта. От своите пропукващи се тъмници се показваха на бял свят първите листа.

Бюси се огледа. Намираха се в малка, петдесет квадратни фута градинка, заградена с висока стена, обвита с бръшлян и други пълзящи растения, които пускаха все нови и нови филизи и изпускаха аромат във вечерната прохлада. Парченца мазилка се бяха отронили от стената под напора на развиващата се зеленина.

Дългите шибои весело надничаха, през пукнатините на църковната стена. Техните красиви цветове блестяха като чиста мед.

И накрая — първият люляк, разцъфтял сутринта под лъчите на слънцето, сега излъчваше нежен упойващ аромат, замъгляваше съзнанието на графа и го караше да мисли дали именно на тези прекрасни и ароматни повеи не дължи присъствието на тази толкова нежно обичана от него жена?

Под арката от жасминови клонки, на малката скамейка до църковната стена, с наведена глава седеше Диана. Ръцете й бяха безсилно отпуснати, с едната от тях погалваше стръкче шибой. Младата жена несъзнателно късаше листенцата му, които се разпръскваха по пясъка.

В същата минута от съседния кестен се разнесоха тъжните трели на песента на славей и подобно на ракети се пръснаха във въздуха.

Бюси се озова насаме с графинята, понеже Гертруда и Реми се бяха отдалечили. Той се приближи до нея. Диана вдигна глава.

— Господин графе — каза плахо тя. — Всякакви подобни хитрости биха били недостойни за вас. Срещата ни в църквата не е случайна, нали?

— Не, госпожо — отвърна Бюси. — Одоен ме доведе, без да ми каже защо, кълна ви се.

— Не ме разбрахте, господине — промълви тъжно Диана. — Знам че, господин Реми ви доведе, може би дори насила?

— Съвсем не, госпожо — възрази Бюси. — Просто не знаех кого ще видя.

— Такъв отговор звучи жестоко, господине — тихо каза Диана, поклащайки глава, и погледна графа с тъжните си очи. — Не искате ли да кажете с това, че ако знаехте къде ви води и с кого ще се срещнете, въобще нямаше да тръгнете?

— О! Госпожо!

— Какво пък, би било справедливо от ваша страна. Направихте ми такава неоценима услуга, а аз дори още не съм ви благодарила за рибарската постъпка. Простете ми и приемете моята най-дълбока признателност.

— Госпожо…

Бюси беше толкова объркан, че не намираше думи.

— Исках да ви докажа — продължи Диана, — че не съм от онези неблагодарни жени, които забравят доброто. Аз помолих господин Реми да ви доведе, като посочих и мястото на срещата. Простете, ако това ви е неприятно.

Бюси притисна ръка до сърцето си.

— О, не, госпожо! Как можахте да го помислите?!

Мислите в главата на този нещастник с разбито сърце започнаха да се проясняват. Може би лекият ветрец, изпълнен с аромати, беше започнал да разсейва облака, засенчващ зрението му.

— Знам — продължи Диана, която се намираше в по-изгодна позиция, тъй като отдавна се готвеше за тази среща, — разбирам колко тежко би трябвало да ви бъде да изпълните моето поръчение. Добре известна ми е вашата деликатност. Познавам ви и ви ценя, повярвайте ми. Съдете сам, колко трябваше да страдам при мисълта, че мога да оставя подобни чувства за себе си в сърцето ви.

— Госпожо — каза Бюси, — вече три дена, откакто боледувам.

— Зная — отвърна Диана и се изчерви, с което доказа колко близко до сърцето й е това боледуване. — Страдах не по-малко, въпреки че господин Реми, разбира се, той не ми казваше истината, уверяваше ме…

— Че причината за моето страдание е вашата неблагодарност ? О да, това е истина.

— Значи постъпих така, както би трябвало да постъпя, графе. Благодаря ви за вашите нежни грижи и се кълна, че ще ви бъда вечно признателна. Говоря ви от цялата си душа.

Бюси печално поклати глава и не отговори.

— Да не би да се съмнявате в думите ми? — попита госпожа дьо Монсоро.

— Госпожо — каза Бюси, — всеки човек, когато изпитва някакво разположение, го изразява както може: в деня на вашето представяне в двореца вие знаехте, че аз се намирам там и стоя пред вас. Не можехте да не усещате моя поглед, който не свалях от вас, но вие не благоволихте дори да ме погледнете, с най-малък жест да ми дадете да разбера, че сте ме забелязали… А възможно е да не можехте да ме познаете, наля сме се виждали само два пъти.

Диана отговори на тези думи с поглед, изпълнен с тъжен упрек, който прободе Бюси право в сърцето.

— Простете ми, госпожо, простете ми — възкликна той. — Вие толкова не приличате на всички останали жени, а постъпвате точно като всяка от тях. Този ваш брак?

— Вие знаете, че ме принудиха и как стана това.

— Знам, но можехте да скъсате.

— Напротив, точно това беше съвършено невъзможно.

— Но нима нищо не ви подсказа, че редом с вас се намира толкова предан човек?

Диана наведе очи.

— Именно това ме плашеше повече от всичко — каза тя.

— Ето от какви съображения ме пожертвувахте значи! О! Помислете само в какво се превърна животът ми, откакто принадлежите на друг.

— Господине — с достойнство отговори графинята, — жената не може, без да опетни честта си, да сменя името си, докато са живи двама мъже, които го носят: едното е фамилното име, което е оставила, а другото е онова, което е приела.

— Каквото и да говорите, вие предпочетохте името на Монсоро пред моето, затова го запазихте.

— Щом мислите така — прошепна Диана, — това е още по-добре.

Очите й се напълниха със сълзи. Бюси забеляза как тя наведе очи и пристъпи развълнуван към нея.

— Е какво, ето че отново съм за вас това, което бях преди, съвсем чужд човек.

— Уви! — въздъхна Диана.

— Вашето мълчание говори по-добре от вас.

— Аз мога да говоря само с мълчанието си.

— Това мълчание, госпожо, е продължение на приема, който ми оказахте в Лувъра. Там вие не ме забелязвахте, а тук не желаете да разговаряте с мен.

— В Лувъра до мен беше господин дьо Монсоро, който ме гледаше — той страшно ревнува.

— Ревнува! Така значи! Какво повече иска той, боже мой?! На кого би могъл да завижда той, когато всички завиждат на неговото щастие?

— Казвам ви, че той ревнува, господине. Забелязал е, че някой вече от няколко дена обикаля около новата къща, в която се нанесохме.

— Значи напуснахте къщата на улица Сент-Антоан?

— Какво? — неволно се изтръгна от нея. — Значи това не сте били вие?!

— Госпожо, след като вашето бракосъчетание беше огласено и вие бяхте представени в двореца, след онази вечер в Лувъра, накрая, след като не ме удостоихте дори с погледа си, — аз изгарям от треска, лежа в леглото и умирам. Сега виждате, че вашият съпруг няма основание да ревнува поне от мен, още повече че дори не знаех, че имате нов дом.

— Тогава, господин графе, ако сте изпитвали някакво желание да ме видите, би трябвало да благодарите на този неизвестен мъж, тъй като, знаейки на какво е способен господин дьо Монсоро, аз се изплаших за вас и затова се реших да ви срещна и да ви предупредя: „Не се подлагайте повече на опасности заради мен, графе. Не ме правете още по-нещастна.“

— Успокойте се, госпожо, уверявам ви, не съм бил аз.

— Позволете ми да ви изкажа докрай всичко, което искам. Опасявайки се от този човек, когото ние с вас не познаваме, но когото графът вероятно добре познава, той настоява да замина от Париж и по такъв начин това е последната ни среща с вас… Утре заминавам за Меридор.

— Вие заминавате, госпожо? — извика Бюси.

— Това е единственият начин да бъде спокоен господин дьо Монсоро — каза Диана. — При това, що се отнася до мен, аз мразя Париж, двореца, Лувъра. Ще бъда щастлива да се уединя там, където премина детството ми, и дано със спомените от миналото щастие върху мен като капчици роса да се изсипе частица от онова толкова хубаво време от младостта ми. Баща ми също заминава с мен. Там ще се срещна и с господин и госпожа Сен-Люк, които толкова скучаят без мен. Сбогом, господин дьо Бюси.

Бюси закри лицето си с ръце.

— Значи — прошепна той — за мен всичко е свършено.

— Какво говорите?! — възкликна Диана и се надигна от пейката.

— Казвам, госпожо, че човекът, който ви изпраща в изгнание, ме лишава от единствената ми останала надежда да дишам същия въздух, който дишате вие, да виждам вашата сянка зад перденцето, да докосвам леко дрехата ви, когато се разминаваме, най-после — да мога да боготворя живо същество, а не сянка… Този човек, който ме лишава от всичко това, е мой смъртен враг и аз ще го унищожа със собствените си ръце, дори да ми е съдено самият аз да загина.

— О! Господин графе!

— Презряна твар! Не му ли стига, че сте негова жена, вие, най-прекрасното създание, което е сътворила природата на този свят, най-целомъдрената сред всички божи творения, за да ви ревнува! Да ревнува вас!? Нелепо ненавистно чудовище! Той е готов да лапне целия свят!

— Успокойте се, графе, успокойте се! Може би самият той не е виновен, че е такъв.

— Не е виновен?! Вие го защитавате, госпожо?!

— О, ако знаехте само! — промълви Диана и закри лицето си от страх, че дори в тъмнината Бюси може да забележи руменината, която го покри.

— Ако знаех какво? — попита той. — Госпожо, аз знам, че мъж, който има такава жена, не би трябвало да се интересува от нищо друго на света.

— Но — каза Диана с пресекващ страстен глас — вие дълбоко се заблуждавате, ако смятате, че господин графът е мой мъж.

При тези думи младата жена докосна с хладната си ръка изгарящите ръце на Бюси, скочи от мястото си и побягна. Като лека сянка тя се мярна по алеите на градинката, хвана под ръка Гертруда и я повлече след себе си, след което и двете изчезнаха преди Бюси — опиянен, обезумял, сияещ, да бе протегнал дори ръка да я задържи.

Той извика и се олюля.

Реми му се притече на помощ навреме, подхвана го и му помогна да седне на пейката, от която току-що беше скочила Диана.