Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (41)

Глава 1
Улица Феронри

Шико имаше здрави крака и, разбира се, не би пропуснал възможността да се възползува от това преимущество, за да догони човека, който удари Горанфло с тоягата, ако поведението на непознатия и още повече на неговия спътник не се сториха на шута подозрителни и не го наведоха на мисълта, че срещата с тях крие опасност, че могат да бъдат познати от него, което те по всяка вероятност съвсем не желаеха. Очевидно двамата бегълци се стараеха колкото се може по-бързо да се загубят в тълпата, но на всеки ъгъл се обръщаха назад, за да се убедят, че никой не ги преследва.

Шико си помисли, че може да остане незабелязан само ако мине пред тях. По улиците Моне и Тирешап непознатите излязоха на улица Сент-Оноре; на ъгъла на тази улица Шико ускори крачка, надмина ги и се притаи в края на улица Бурдоне.

По-нататък непознатите поеха по улица Сент-Оноре, покрай къщите от страната на житния пазар. Шапките им бяха нахлупени чак до веждите, а лицата скрити с наметалата до очите. С бързи, отмерени като на войници крачки те тръгнаха към улица Феронри. Шико продължи да върви напред.

На ъгъла на улица Феронри двамата мъже отново се спряха, за да се огледат още веднъж.

За това време Шико успя да ги изпревари дотолкова, че беше вече до средата на улицата.

Тук пред една къща, която едва се крепеше да не рухне от старост, стоеше карета, в която бяха впрегнати два яки коня. Шико се приближи и видя дремещ на капрата кочияш и една жена, която неспокойно поглеждаше иззад перденцата на каретата. Осени го догадка, че каретата очаква онези двама мъже. Под прикритието на двойната сянка — от каретата и къщата, той заобиколи и се шмугна под широката каменна скамейка, служеща за тезгях на продавачите на зеленчук, които по онова време два пъти седмично предлагаха своята стока на улица Феронри.

Шико едва успя да се скрие под скамейката, когато двамата мъже бяха вече до конете, отново се спряха и напрегнато се огледаха.

Единият от тях се зае да разтърсва кочияша и тъй като той продължаваше да спи като праведник, отправи по негов адрес твърде изразително гасконско проклятие. Между другото неговият спътник, още по-нетърпелив, бодна с острието на кинжала си кочияша по задницата.

— Охо — каза Шико, — значи не сбърках: това наистина са мои земляци. Няма нищо чудно в това, че така славно натупаха Горанфло, та нали ругаеше гасконците.

Младата жена позна мъжете, които чакаше, бързо се показа иззад завесите и Шико можа да я разгледа по-добре. Можеше да й се дадат двадесет или двадесет и две години. Беше много хубава и извънредно бледа и ако беше светло, по лекото изпотяване, овлажнило светлите коси на слепоочията, по синкавите кръгове около очите, по матовата бледност на ръцете, по уморено нежната й поза, нямаше да е трудно да се разбере, че тя се намира във властта на неразположение, истинската причина на което много скоро биха издали честите прилошавания и закръглената фигура.

Но от всичко това Шико видя само, че е млада, бледа и светлокоса.

Мъжете се приближиха до каретата и естествено се оказаха между нея и скамейката, под която се беше пъхнал Шико.

Онзи, който беше по-висок, взе в дланите си белоснежната ръчичка, която му подаде дамата, стъпи с единия крак на стъпалото на каретата, подпря се на лакът на прозорчето и попита:

— Е, миличка моя, сърчице мое, прелест моя, как се чувстваме?

В отговор дамата с печална усмивка поклати глава и му показа някакво шишенце.

— Пак ли ви прилошава! Как щях да ви се сърдя, мила моя, че сте все болна, ако не знаех, че сам съм виновен за вашата приятна болест.

— За какъв дявол домъкнахте госпожата в Париж? — доста грубо попита вторият мъж. — Що за проклятие, кълна се в честта си! Вечно към жилетката ви трябва да бъде пришита някаква фуста.

— Е, драги Агрипа — каза оня, който проговори първи и който изглеждаше или съпруг, или любим на дамата, — нали толкова е тежко да се разделяш с онези, които обичаш.

И той размени с предмета на своята любов поглед, който беше изпълнен със страстна мъка.

— Може да се побърка човек, ако ви слуша приказките, кълна се в спасението на душата си! — възмути се неговият спътник. — Значи пристигнахте в Париж, за да се занимавате с любов, мили мой женкарю? Според мене и в Беарн има напълно достатъчно места за вашите любовни похождения и нямаше нужда да се завираме в този Вавилон, където тази вечер заради вас поне двадесет пъти едва не загазихме. Връщайте се в Беарн, щом толкова ви се иска да се признавате в любов край завеските на каретите, но тук — кълна се в смъртта на Христос! — никакви интриги, освен политически, господарю.

При думата „господарю“ Шико изпита желание да повдигне главата си и да погледне, но не можеше да направи това, без да рискува да бъде разкрит.

— Нека да си мърмори, миличка, не му обръщайте внимание. Достатъчно е да спре своето мърморене и току-виж заболее — ще започнат изпотявания и прилошавания както при вас.

— Кълна се в разпетия петък! Как обичате да бъбрите — възкликна мърморкото, — ако толкова ви се говори с госпожата, в края на краищата, в каретата е по-безопасно, на улицата могат да ви познаят.

— Прав си, Агрипа — каза влюбеният гасконец. — Виждате ли, миличка, съветите му не са толкова противни както физиономията му. Направете ми местенце, прелест моя, ако нямате нищо против да седна до вас, след като не мога да падна на колене пред вас.

— Не само нямам нищо против, господарю — отговори младата дама. — желая това с цялата си душа.

— Господарю! — прошепна Шико, повдигайки неволно главата си, която здраво се чукна в каменната скамейка. — Господарю! Какви ги говори тя?

Междувременно щастливият любовник се възползува от разрешението и подът на каретата заскърца от допълнителния товар.

Скърцането бе последвано от продължителна и нежна целувка.

— Кълна се в смъртта на Христос! — възкликна мъжът, който остана на улицата. — Всъщност човекът е само едно глупаво животно.

— Да ме обесят, ако мога да разбера нещо — пробърбори Шико. — Но ще почакаме. С търпение и труд всичко се постига.

— О! Колко съм щастлив! — продължи онзи, когото нарекоха господар, ни най-малко не обезпокоен от недоволното мърморене на своя приятел — изглежда, беше свикнал с това отдавна. — Разпети петък! Днес е прекрасен ден: едни добри парижани ме мразят с цялата си душа и биха ме убили, без да им мигне окото, други добри парижани правят всичко възможно да ми разчистят пътя към трона, а аз държа в прегръдките си любимата! Къде се намираме сега, д’Обиньо? Когато стана крал ще заповядам да издигнат паметник за прослава на добрия гений на Беарнеца.

— Беа…

Шико не довърши — направи си втора цицина до първата.

— Ние сме на улица Феронри, господарю, и тук тя не мирише много приятно — отговори д’Обиньо, който вечно беше в лошо настроение и като му омръзнеше да се сърди на хората, започваше да се сърди на каквото му падне.

— Струва ми се — продължи Анри, защото нашите читатели, без съмнение, познаха Наварския крал, струва ми се, че виждам, виждам ясно целия си бъдещ живот: аз съм крал, седя на трона, силен и могъщ, възможно по-малко любим, отколкото сега. Погледът ми прониква в това бъдеще чак до самия смъртен час. О, скъпа моя, повторете ми още и още, че ме обичате, при звука на вашия глас сърцето ми се разнежва!

И в пристъп на тъга, която понякога го обземаше, Беарнеца с дълбока въздишка се отпусна върху рамото на своята възлюблена.

— Боже мой! — изплашено възкликна младата жена. — Лошо ли ви е, господарю!

— Ха така! Само това липсва — възмути се д’Обиньо, — няма какво да се каже, чудесен войник, чудесен пълководец и крал, който припада.

— Не, не, успокойте се, миличка моя — каза Анри, — макар че да припадна до вас би било за мен щастие.

— Просто не разбирам, господарю, защо се подписвате „Анри Наварски“? Би следвало да се подписвате „Ронсар“ или „Клеман Маро“. Кълна се в Христовото тяло! И как успявате да не се разбирате с госпожа Маргьорит, та нали и двамата сте луди по поезията?

— Ах, д’Обиньо, бъди така добър, не ми говори за жена ми. Нали знаеш поговорката… Какво ли, ако тук изведнъж се срещнем с Маргьорит?

— Независимо от това, че сега тя е в Навара?

— Разпети петък! А нима аз сега не съм в Навара? Във всеки случай нима не се счита, че съм там? Чуй, Агрипа, ти направо ме хвърли в треска, качвай се, да тръгваме!

— А, не — каза д’Обиньо, — заминавайте без мен, аз ще тръгна след вас. Иначе ще ви притеснявам, и което е още по-лошо — вие ще ме притеснявате.

— Тогава затвори вратите, беарнска мечко, и постъпвай така, както намериш за добре — отговори Анри.

— Лаварен, натам, където знаеш! — обърна се той към кочияша.

Каретата потегли бавно, а след нея закрачи д’Обиньо, който порицаваше приятеля си, но считаше за необходимо да пази краля.

Заминаването на Анри дьо Навар избави Шико от ужасни опасения: д’Обиньо не беше от тези, които ще оставят жив онзи, който подслушва неговия откровен разговор с Анри:

— Трябва ли Валоа да знае за това, което стана тук? — каза Шико, изпълзявайки на четири крака изпод скамейката. — Това е въпросът.

Шико се протегна, за да възвърне еластичността на дългите си крака, схванати от тръпки.

— Защо ли му трябва да знае? — продължи да разсъждава наум гасконецът. — Двама мъже, които се крият, и една бременна жена! Не, наистина би било подло! Нищо няма да кажа. При това, както предполагам, това не е и толкова важно, доколкото в крайна сметка кралството управлявам аз.

И Шико, останал съвсем сам, весело подскочи.

— Влюбени — много мило — продължи той, — но д’Обиньо е прав, нашият скъп Анри дьо Навар се влюбва твърде често за един крал: in partibus^[1]. Само преди една година той идва в Париж заради госпожа дьо Сов. А днес взема със себе си едно очарователно дете, склонно към припадане. Коя ли може да бъде, дявол да го вземе? По всяка вероятност — Ла Фосез. И после, струва ми се, че ако Анри дьо Навар е сериозен претендент за престола, ако той, бедният, действително се стреми към трона, не му пречи малко да се позамисли как да унищожи своя враг Белязания, своя враг кардинал дьо Гиз и своя враг милия херцог дьо Майен. На мен ми допада Беарнеца и съм убеден, че рано или късно той ще създаде неприятности на богоненавистния кожодер от Лотарингия. Решено — нито думичка за онова, което видях и чух.

В този момент на улицата се изсипа тълпа пияни лигисти с викове:

— Да живее църквата! Смърт на Беарнеца! На кладата хугенотите! В огъня еретиците!

По това време каретата вече сви зад ъгъла на гробищата на Невинно убитите и се скри в улица Сен-Дени.

— И така — каза Шико, — да си припомним как беше: видях кардинал дьо Гиз, видях херцог дьо Майен, видях крал Анри Валоа, Анри дьо Навар. В колекцията си нямам само принц, тоест херцог д’Анжу. Да вървим да го търсим и ще го търсим, докато го намерим. А всъщност, къде с моят Франсоа III, кълна се в светата утроба? Копнея да го съзерцавам — него, достойния монарх.

Шико се запъти към църквата Сен-Жермен-л’Оксероа.

Не само Шико беше зает с издирване на херцог д’Анжу и обезпокоен от неговото отсъствие. Братята Гиз също търсеха принца и също безуспешно. Монсеньор херцог д’Анжу не беше човек, склонен към безразсъден риск, и по-късно ще разберем какво все още го задържаше настрана от приятелите му.

За миг на Шико се стори, че откри принца. Това се случи на улица Бетизи. Пред вратите на магазина за вино се беше събрала голяма тълпа и в нея Шико видя господин дьо Монсоро и Белязания.

— Чудесно! — каза си той. — Ето ги морските лисици. Акулата трябва да е тъдява някъде.

Шико сбърка. Господин дьо Монсоро и Белязания пред препълнената с пияници кръчмичка гощаваха с вино някакъв оратор, стопляйки по такъв начин завалените му излияния.

Този оратор беше Горанфло. Мъртвопияният монах разказваше за своето пътешествие в Лион и за двубоя в странноприемницата с една от най-долнопробните маши на Калвин.

Господин дьо Гиз слушаше този разказ с неотслабващо внимание, долавяйки в това някаква връзка с мълчанието на Никола Давид.

Улица Бетизи беше претъпкана, с народ. На кръглия коневръз — нещо твърде обичайно през онази епоха за много улици, бяха вързани конете на много благородници лигисти. Шико се спря до тълпата при коневръза и наостри уши.

Разгорещен, развихрен, непрекъснато завалящ се на седлото ту на една, ту на друга страна, Горанфло, който все пак успя веднъж да се изтърси на земята от своята жива катедра и с мъка бе отново възкачен върху гърба на Панург, бърбореше нещо несвързано, но за нещастие все още бърбореше и затова продължаваше да си остава жертва, на коварните домогвания и въпроси на господин дьо Монсоро, който измъкваше от него откъслечни признания и отделни фрази.

Тази изповед разтревожи Шико съвсем по друг начин, отколкото присъствието на краля на Навара в Париж. Той чувстваше, че наближава моментът, когато Горанфло ще произнесе неговото име и то може с мрачна светлина да освети цялата тайна. Гасконецът не губи време напразно. Тук-там той отвърза или преряза поводите на почти долепените един до друг коне и с няколко удара с ремък ги подгони към най-гъстата част на тълпата, която при вида на препускащите с отчаяно цвилене животни се разпръсна настрани.

Горанфло се изплаши за Панург, благородниците за своите коне и багаж, а много хора за самите себе си. Народът се разпръсна. Някой извика: „Пожар!“, викът веднага беше подхванат от десетки гласове. Шико като стрела се мушна между хората, подскочи към Горанфло и го изгледа с пламтящи очи, при вида на които монахът изведнъж изтрезня, хвана юздите на Панург и вместо да последва бягащата тълпа, се хвърли в обратна посока. Много скоро между Горанфло и херцог дьо Гиз се образува твърде голямо пространство, което мигновено се запълни от прииждащия поток на закъснели зяпачи.

Тогава Шико повлече клатушкащия се на своето магаре монах към вдлъбнатата част, образувана от абсидата на църквата Сен-Жермен-л’Оксероа и прислони и него, и Панург към нишата така, както би постъпил скулпторът с барелефа, който се готви да взида в нишата.

— Пияница! — каза Шико. — Езичник! Изменник! Вероотстъпник! Значи така, както и преди си готов да продадеш приятеля си за кана с вино?

— Ах, господин Шико! — измънка монахът.

— Храня те, негоднико — продължи Шико, поя те, пълня джобовете и търбуха ти, а ти си готов да предадеш своя господар!

— Ах! Шико! — развълнува се монахът.

— Ти издрънкваш тайните ми, нещастнико!

— Любезни приятелю!

— Млъкни! Ти си доносчик и заслужаваш наказание.

И набитият, силен, тлъст монах, як като бик, но размекнат от разкаяние и най-вече от виното, не се и опитваше да се защитава, като че ли беше голям въздушен балон в ръцете на Шико, който го разтърсваше.

Единствено Панург въстана против насилието над неговия приятел и все се опитваше да ритне Шико, но копитата му не улучваха целта, а Шико им отговаряше с удари с пръчка.

— Аз ли заслужавам наказание? — бърбореше монахът. — Аз, вашият приятел, господин Шико?

— Да, да, заслужаваш — отговори Шико — и ще го получиш.

Тук пръчката на гасконеца премина от магарето върху широките рамене на монаха.

— О! Само да не бях пиян — възкликна Горанфло в порив на гняв.

— Ти би ме наложил, така ли, неблагодарно говедо? Мен, твоя приятел?

— Вие сте мой приятел, господин Шико! И вие ме биете!

— Бия онзи, когото обичам.

— Тогава убийте ме и да се свърши с това! — възкликна Горанфло.

— Струва си да се помисли.

— О! Ако само не бях пиян — повтори Горанфло и силно простена.

— Това го каза вече.

И Шико удвои доказателствата на своята любов към бедния монах, който жално заблея.

— Така значи — каза гасконецът — вълк, а се преструва на овца. Хайде, качвай се на Панург и тръгвай да нанкаш в „Рогът на изобилието“.

— Не мога да виждам пътя — каза монахът, от чиито очи валяха като град сълзи.

— А! — каза Шико. — Какво ли щеше да бъде, ако плачеше с виното, което си изпил! В крайна сметка сигурно би изтрезнял! Излиза обаче, че сега трябва да ти бъда и водач.

Шико поведе магарето за юздите, докато в същото време монахът се беше вкопчил с две ръце в извивката на седлото и с всички сили се мъчеше да пази равновесие.

По този начин те минаха по моста Мене, улица Сен-Бартелеми, моста Пти-Пон и излязоха на улица Сен-Жак. Шико теглеше магарето, монахът лееше сълзи.

Двама слуги и метр Бономе по разпореждане на Шико смъкнаха монаха от гърба на магарето и го отведоха в известната вече на читателите стая.

— Готово — каза, като се върна метр Бономе.

— Легна ли? — попита Шико.

— Хърка…

— Но тъй като след ден-два все пак ще се събуди, помнете: не искам той да знае как се е озовал тук. Никакви обяснения! Не би било лошо, ако реши, че въобще не е излизал оттук от онази славна нощ, когато направи такъв шумен скандал в манастира ви, и приеме всичко, което му се е случило в този промеждутък, просто за сън.

— Разбрано, сеньор Шико — отговори съдържателят на заведението, — но какво му се е струпало на главата на бедния монах?

— Голяма беда. Изглежда се е скарал в Лион с пратеника на херцог дьо Майен и го е убил.

— О, боже мой!… — възкликна стопанинът. — Значи…

— Значи, че херцог дьо Майен по всяка вероятност се е заклел, че няма да е херцог, ако не го разпъне на колелото до смърт — отговори Шико.

— Не се вълнувайте — каза Бономе, — той няма да излезе оттук за нищо на света.

— Чул те Господ! А сега — продължи гасконецът, успокоен относно Горанфло, — сега трябва да се намери херцог д’Анжу. Е, да го потърсим!

И той се запъти към двореца на негово величество Франсоа III.