Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (40)

Глава 40
Вечерта на лигата

Народните празненства в съвременен Париж — това е преди всичко тълпа, по-голяма или по-малка, и шум, повече или по-малко силен. Съвсем друг характер са имали тези празници през отминалите времена, някога. Драго е било да гледаш как в тесните улички до стените на къщите с украсени с резба балкони, входове и покриви е гъмжало несметно количество хора, как човешките потоци от всички страни са се стичали към едно и също място. По пътя парижаните са се разглеждали един друг и се възхищавали или присмивали. Понякога се раздавали и презрителни подсвирквания, което означавало, че премените на някой парижанин или парижанка са се сторили на някого прекалено чудновати. В онези далечни времена облеклото, оръжието, езикът, жестовете, гласът — с една дума, всичко у всеки е било индивидуално, свое, неповторимо. По такъв начин събирането на хиляди на никого неприличащи личности на едно място е представлявало действително твърде впечатляващо зрелище.

Именно такъв беше Париж в осем часа вечерта в деня, когато монсеньор дьо Гиз направи визита на краля и говори с херцог д’Анжу и, както той считаше, бе подбудил жителите на славната столица да се записват в Лигата.

Тълпи от граждани, облечени празнично, накичени с оръжията си, като че ли се отправяха на парад или в бой, нахлуха по църквите. Видът на тези хора, водени от един и същи порив и крачещи към една и съща цел, беше едновременно и жизнерадостен, и страшен и последното особено биеше на очи, когато минаваха покрай пост швейцарци или покрай патрул на лека кавалерия. Този независим вид в съчетание с виковете, хихикането и шумните похвали може би щеше да изплаши господин дьо Морвилие, ако почтеният магистрат не познаваше своите парижани. Тези хора, които се закачаха и надсмиваха един на друг, не бяха способни да предизвикат кръвопролития, към такива неща можеше да ги подтикне някакъв мним приятел или да ги предизвика някой недалновиден враг.

Този път парижките улици представляваха още по-живописно зрелище, отколкото обикновено. Шумът на тълпата беше особено силен поради това, че много жени, които не искаха в един толкова велик ден да си останат вкъщи, бяха последвали със или без разрешение мъжете си. Някои майки на семейства бяха постъпили още по-добре, бяха повели със себе си цялото потомство и беше твърде забавно да се гледа как малчуганите са окичени с мускетите, сабите и алебардите на бащите си. Парижкият гамен през всички времена, епохи, векове е обичал оръжието до самозабрава. Когато още не е бил в състояние да носи това оръжие, той го е влачел по земята, а когато още и на това не е бил способен — възхитено е зяпал оръжието, което носят другите.

От време на време някоя особено силно възбудена компания вадеше от ножниците старите шпаги. Тази проява на воински чувства обикновено се проявяваше пред вратите на къщи, чийто стопанин подозираха в калвинизъм. При това децата крещяха с цяло гърло: „Дойде свети Вартоломей-мей-мей!“, а бащите викаха: „Хугенотите на кладата, на кладата, на кладата!“

При виковете отначало в рамката на прозореца се показваше бледото лице на старата слугиня или на хугенотския свещеник в черно, след това се чуваше скърцането на мандалата, запиращи външните врати. Тогава буржоата с щастлив и горд вид, подобно на заека на Лафонтен, който успял да изплаши друг страхливец, по-голям от самия него, тържествено шестваше по-нататък и крещеше под други прозорци своите шумни, но непредставляващи реална заплаха закани, както уличният търговец хвали стоката си.

Особено голямо скупчване на хора ставаше на улица Арбр-Сек. Тя буквално се заприщваше от народ. Гъстата тълпа с викове и крясъци се стичаше към ярко светещия фенер, висящ над табела, която много наши читатели ще си спомнят, ако им кажем, че на нея беше нарисувана печена на шиш кокошка и имаше надпис: „Пътеводна звезда“.

На прага на тази странноприемница шумно говореше човек с модерна за онези времена квадратна памучна шапка, покриваща съвсем олисяла глава, той размахваше гола шпага, а с другата ръка размахваше голяма канцеларска книга. Листата бяха вече наполовина изпъстрени с подписи. Човекът с шапката крещеше:

— Насам, насам, храбри католици! Влизайте в странноприемницата „Пътеводна звезда“, където ви очакват хубаво вино и радушен прием! Насам, насам! Времето е дошло. През тази нощ чистите ще бъдат отделени от нечистите и утре ще знаем къде е доброто зърно и къде са плевелите. Заповядайте, господа! Онези, които умеят да пишат, нека се приближат и се запишат сами! Онези, които още не са се научили да пишат, също да се приближат и да се доверят на мен, метр Ла Юриер, или на моя помощник господин Крокантен.

Крокантен — млад нехранимайко от Перигор, облечен в бяло, препасан с връв, от едната страна на която висяха кухненски нож и мастилница, този Крокантен предварително беше написал в книгата си имената на всички съседи начела с името на своя достоен патрон метр Ла Юриер.

— Господа, в името на църквата! — буботеше с цяло гърло стопанинът на странноприемницата „Пътеводна звезда“. — Господа, в името на светата вяра!

— Да живее святата религия, господа! Да живее църквата! Ех!…

Той се задъхваше от вълнение и умора, понеже вече четири часа се намираше във възторжено състояние. Призивите на Ла Юриер намираха отзвук в сърцата на обхванатите от не по-малка възбуда граждани и много от тях, които умееха да пишат, се записваха в неговата книга, онези, които не можеха да пишат — в книгата на Крокантен. Този успех особено ласкаеше Ла Юриер още и за това, че съседната църква Сен-Жермен-л’Оксероа представляваше за него опасен съперник. За щастие през онази епоха броят на правоверните католици беше толкова голям, че тези две заведения — странноприемницата и църквата, не само че не си пречеха, а си помагаха: онези, които не успяваха да се промъкнат в църквата, където събирането на подписите ставаше при централния олтар, се опитваха да се промъкнат към подиума на Ла Юриер с неговото двойно записване, а онези, които не можеха да се промъкнат към него, хранеха надежда, че ще им провърви повече в църквата Сен-Жермен л’Оксероа.

Когато двете книги на Ла Юриер и Крокантен бяха запълнени, стопанинът на странноприемницата веднага поиска два нови списъка, та събирането на подписи да не прекъсва дори за минута и двамата с удвоени старания продължиха своята дейност, надявайки се, че техните постижения ще издигнат Ла Юриер на недосегаема висота в очите на херцог дьо Гиз — нещо, за което толкова отдавна мечтаеше стопанинът на „Пътеводна звезда“.

Потоците от вярващи, които се бяха вече подписали или желаеха да се подпишат в новите книги на Ла Юриер, преливаха от една улица в друга, когато сред това множество се появи един висок слаб човек, който си проби път през тълпата с щедри удари с лакти и юмруци и бързо се добра до книгата на Крокантен.

Щом се добра, той взе перото от ръцете на някакъв честен буржоа, току-що написал името си, завършващо с лъкатушеща опашчица, отгърна нова страница и веднага я издраска като написа името си с букви с големина от половин дюйм и с едно драсване на перото направи такъв завършек, че се получи нещо като лабиринта на Дедал, изпъстрен с мастилени петна. След това предаде перото на следващия претендент за място в редиците на защитниците на светата вяра.

— Шико — прочете бъдещият лигист. — Да те вземат дяволите, това е господин с превъзходен почерк!

Действително, това беше Шико. Както вече чухме, той не пожела да съпроводи Анри и сега самостоятелно поддържаше Лигата.

Като документира своето усърдие в книгата на Крокантен, той веднага премина към книгата на метр Ла Юриер. Последният като видя подписа на Шико в книгата на своя подчинен, пожела да има също образец от този забележителен почерк и посрещна гасконеца, ако не с отворени обятия, то с отворена книга. Шико пое перото от ръцете на един търговец на вълна от улица Бетизи и повторно написа името си с още по-голям замах със сто пъти по-изразително драсване накрая и попита Ла Юриер няма ли трета книга.

Ла Юриер не понасяше шегите и вън от странноприемницата губеше своето радушие. Той изгледа накриво Шико. Шико го погледна право в очите. Ла Юриер промърмори нещо за проклетите хугеноти, Шико процеди някакви думи за възгорделите се кръчмари, Ла Юриер отмести настрана книгата и се хвана за дръжката на шпагата, Шико остави перото, за да може, ако се наложи, да извади своята шпага. Ясно беше, че нещата вървят към сблъсък, който би донесъл на стопанина на странноприемницата само загуби, но в този момент Шико усети, че някой го ощипа отзад за лакътя и се обърна.

Пред него стоеше кралят, преоблечен като обикновен буржоа, а зад него, също преоблечени, стояха Келюс и Можирон. Фаворитите бяха въоръжени с рапири и освен това имаха аркебузи на рамо.

— Е, е — каза кралят, — какво става тук? Добрите католици да спорят по такъв начин! Кълна се в смъртта на Христос, вие давате лош пример!

— Господине — отговори Шико, без да дава вид, че е познал Анри, — обръщайте се към онзи, който започна пръв. Този бандит крещи на минувачите да се записват, а след това им крещи още повече.

Вниманието на Ла Юриер беше привлечено от новите желаещи да турят подписите си. Тълпата откъсна Шико, краля и фаворитите от заведението на фанатичния лигист, те се намериха до някакъв вход и по този начин заеха удобна позиция.

— Какъв плам! — каза Анри. — С колко топлина е обградена днес нашата религия по улиците на добрия ми град!

— Да, господарю, но от това на еретиците им е твърде горещо — забеляза Шико, — а на ваше величество е известно, че ви вземат за еретик. Погледнете наляво, кого виждате там?

— О! Широката мутра на херцог дьо Майен и лисичата муцунка на кардинала.

— Ш-шт!… Да влизаш в игра, господарю, може само при положение, че знаеш къде са твоите врагове, а твоите врагове не знаят къде си ти.

— Значи според теб трябва да се опасявам от нещо?

— Боже милостиви! В тази тълпа никой не е гарантиран. Току-виж в нечий джоб се окаже отворен нож, който изведнъж се намери в корема на съседа. Съседът кълне, а след това не му остава нищо друго освен да предаде богу дух. Да минем от другата страна, господарю.

— Познаха ли ме?

— Не мисля, но сигурно ще ви познаят, ако още се задържите тук.

— Да живее Църквата! Да живее Църквата! — с тези възгласи хорското море, идващо от страната на пазара, заля като прилив улица Арбр-Сек.

— Да живее херцог дьо Гиз! Да живее кардиналът! Да живее херцог дьо Майен! — отговори тълпата, наблъскана пред вратите на Ла Юриер. Изглежда, че тя беше забелязала принцовете.

— Що за викове са това? — намръщи се Анри III.

— Тези викове доказват, че всеки тежи на своето място — херцог дьо Гиз — на улицата, а вие — в Лувъра. Вървете в Лувъра, господарю, вървете в Лувъра.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

— Аз? Не, сине мой, сега не се нуждаеш от мен, с теб са обичайните ти защитници. Напред, Келюс! Напред, Можирон! Аз искам да догледам спектакъла до края, изглежда ми любопитен, дори забавен.

— Къде ще отидеш?

— Да се подписвам в други списъци. Искам утре хиляда мои автографа да пътешестват по улиците на Париж. Ето че сме вече на крайбрежната, лека нощ, сине мой, върви надясно, а аз ще завия наляво — всеки по своя път. Ще изтичам до Сен-Мери да послушам знаменития проповедник.

— Охо! Що за шум има там? — попита кралят — И каква е тази тълпа, която тича от Новия мост насам?

Шико се повдигна на пръсти, но не видя нищо, освен викаща, крещяща и блъскаща се тълпа, която триумфиращо влачеше нещо като човек или предмет.

Множеството достигна до мястото, където пред улица Лавандер крайбрежният, булевард се разширява и хорските вълни се разпростряха наляво и надясно, отстъпиха и избутаха към краля човека, който очевидно беше главното действащо лице на тази разбушувана сцена. Така някога морето изхвърлило чудовището пред краката на Иполит.

Виновникът за суматохата се оказа монах, яхнал магаре. Той ораторстваше и жестикулираше. Магарето ревеше.

— Заклевам се в светата утроба! — възкликна Шико, който позна монаха и магарето. — Аз ти казвах за знаменития проповедник, който проповядва на улица Сен-Мери. Няма нужда да се отива толкова далече — нека послушаме този.

— Проповедник на магаре? — усъмни се Келюс.

— А защо пък не, сине мой?

— Но това е Силен — каза Можирон.

— Кой от двамата е проповедникът? — попита кралят. — И двамата крещят едновременно.

— Онзи отдолу е по-гръмогласен — каза Шико, — но онзи отгоре по-добре се изразява на френски.

— По-тихо! — разнесе се от всички страни. — По-тихо!

— По-тихо! — кресна Шико, извисявайки гласа си над този на тълпата.

Всички млъкнаха. Хората обкръжиха монаха и магарето.

Монахът започна проповедта.

— Братя — каза той. — Париж е превъзходен град. Париж е гордостта на френското кралство, а парижаните — най-умните хора. Не напразно в песента се казва…

Монахът запя с цяло гърло:

— Сто науки чак до края

Всеки парижанин знае…

Щом чу тези думи, или по-скоро мелодията, магарето веднага започна да акомпанира. То ревеше така усърдно, с такива високи тонове, че заглуши гласа на стопанина си.

Тълпата се затресе от смях.

— Млъкни, Панург, веднага млъкни — разсърди се монахът, — ще вземеш думата, когато ти дойде редът, а сега нека аз се изкажа първи.

Магарето млъкна.

— Братя! — продължи проповедникът. — Нашата земя е долина на скръбта, където човек по-голямата част от живота си утолява своята жажда със сълзи.

— Той е пиян, мъртвопиян! — възмутено възкликна кралят.

— Да върви по дяволите! — подкрепи го Шико.

— Обръщам се към вас — продължи монахът — такъв, какъвто ме виждате, като евреин, върнал се от плен, и вече осем денонощия ние с Панург живеем само от подаяния и в пост.

— А кой е Панург? — попита кралят.

— По всяка вероятност настоятелят на манастира му — отговори Шико. — Но дай ми възможност да послушам този добряк, той е трогателен.

— И кой ме докара до това положение, приятели мои? Ирод! Знаете за кой Ирод говоря.

— И ти знаеш, сине мой — каза Шико. — Обясних ти анаграмата.

— Мошеник!

— Кого имаш предвид — мене, монаха, или магарето?

— И трима ви.

— Братя — с нова сила закрещя монахът, — това е магарето ми, което обичам като агънце. То ще ви разкаже как ние три дена се добирахме насам от Вилньов-льо-Роа, за да можем да присъстваме на великото тържество тази вечер. И в какво положение се добрахме!

Кесията празна,

Гърлото ми сухо.

Но ние с Панург бяхме готови на всичко.

— Но кого, по дяволите, нарича Панург? — попита кралят, заинтересуван от това пантагрюелистично име.

— Ние дойдохме — продължи монахът — да видим какво става тук — ние гледаме, но нищо не разбираме. Какво става тук, братя? Да не свалят случайно днес Ирод? Да не би да заточават днес брат Анри в манастир?

— Охо! — каза Келюс. — Сърбят ме ръцете да пробия тази шкембеста бъчва. Какво ще кажеш, Можирон?

— Недей, Келюс — възрази Шико, — кипваш от нищо. Нима нашият крал сам не се затваря едва ли не всеки ден в манастира? Повярвай ми, Анри, ако те заплашва само манастир, то нямаш причини да се оплакваш, нали, Панург?

Магарето, долавяйки името си зарева ужасяващо.

— О, Панург! — каза монахът. — Укротете страстите си. Господа — продължи той, — аз напуснах Париж с двама спътници — магарето ми и господин Шико, глупака на негово величество краля. Господа, какво е станало с моя приятел Шико?

Шико се намръщи.

— Така значи! — каза кралят. — Значи ти е приятел?

Келюс и Можирон дружно избухнаха в смях.

— Чудесен е твоят приятел — продължи кралят — и внушава голяма почит. Как се казва?

— Това е Горанфло, Анри. Същият този мил Горанфло, за когото дьо Морвилие ти каза няколко думи.

— Размирникът от манастира „Света Женевиев“?

— Точно той.

— Щом е така, ще заповядам да го обесят.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото той няма шия.

— Братя! — продължаваше Горанфло. — Братя! Пред вас е един истински мъченик. Братя, днес народът се е вдигнал в защита на моето дело, или по-точно делото на всички добри католици. Вие не знаете какво става в провинцията, каква каша забъркват хугенотите. В Лион ни се наложи да убием едного от тях, ревностен подстрекател на бунт. Дотогава, докато във Франция остане макар едно хугенотско гнездо, добрите католици няма да имат минута покой! Да изтребим хугенотите до крак! На оръжие, братя, на оръжие!

Множеството повтори: „На оръжие!“

— Кълна се в кръвта на Христос! — каза кралят. — Запушете гърлото на този пияница, иначе ще ни устрои втора Вартоломеева нощ.

— Почакай, почакай — обади се Шико.

И като взе от ръцете на Келюс сарбакана, мина зад гърба на монаха и го наложи здраво през гърба.

— Помощ! — започна да вие Горанфло.

— А, ти ли си! — каза Шико, като измъкна главата си под ръцете на монаха. — Как си, отче отшелнико?

— На помощ, господин Шико, помогнете! — крещеше Горанфло. — Враговете на святата вяра искат да ме убият! Но преди да умра, нека всички чуят моя глас. На кладата хугенотите! На кладата Беарнеца?

— Млъкни, говедо.

— По дяволите гасконците! — продължи Горанфло.

В тази секунда вече не сарбакан, а тояга се стовари върху рамото му и изтръгна от гърлото на монаха непресторен вик на болка.

Шико учудено се огледа, но видя само как тоягата изчезва. Човекът, който с удара си пътьом наказа Горанфло, веднага се стопи в тълпата.

— Охо! — каза Шико. — Какъв дявол се е заел да се застъпва за гасконците? Може би е мой земляк? Трябва да се провери. — И той се запъти след човека с тоягата, който се отдалечаваше по крайбрежната улица заедно със своя спътник.