Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (39)

Глава 39
В която се доказва, че подслушването е най-сигурният път към разбирането

Херцог дьо Гиз очакваше херцог д’Анжу в бившите покои на Маргьорит дьо Навар, където някога Беарнеца и дьо Муи шепнешком разработваха плана на бягството си. Предпазливият Анри дьо Навар знаеше, че почти всяко помещение в Лувъра е устроено така, че всички разговори, дори онези, които се водят полугласно, да мотат да бъдат подслушани от този, за когото представляват интерес. Херцог д’Анжу също беше запознат с това немаловажно обстоятелство, но очарован от простосърдечното държане на краля или не му придаде достатъчно значение, или просто забрави за него.

Анри III, както казахме вече, зае своя наблюдателен пост в същата минута, когато брат му влезе в стаята. По този начин нито една дума от разговора на двамата принцове не можа да се изплъзне от ушите му.

— Е, как е, монсеньор? — оживено попита херцог дьо Гиз.

— Както трябва, херцоже, заседанието се състоя.

— Много сте блед, монсеньор.

— Това бие ли на очи? — обезпокои се херцог д’Анжу.

— За мене да, монсеньор.

— Дали кралят е забелязал?

— Нищо, може би така ми се струва… Негово величество ли ви задържа?

— Както виждате.

— Разбира се, той е пожелал да поговори с вас за моето предложение?

— Да, господине.

Настана неловко мълчание, смисълът на което кралят, който не изпускаше нищо, прекрасно разбра.

— И какво каза негово величество, монсеньор? — попита херцог дьо Гиз.

— Самата идея хареса на краля, обаче колкото по-гигантски размах заплашва тя да приеме, толкова по-опасно му се струва, че ще бъде, ако начело на всичко това постави човек като вас.

— Тогава ние сме пред провал.

— Боя се, че е така, любезни херцоже, и според мен Лигата може да се разпусне.

— Дяволска работа! — огорчено каза херцог дьо Гиз. — Това означава да умреш, преди да се родиш, да свършиш, преди да започнеш.

— И двамата са страшни шегаджии, вземи единия, удари другия — разнесе се нечий тих и ехиден глас в самото ухо на Анри, който се беше долепил до отвора за подслушване.

Кралят се обърна рязко и видя до друг отзор дългото тяло на Шико.

— Ти си посмял да тръгнеш след мен, негоднико! — кипна кралят.

— Млъкни — махна с ръка Шико, — пречиш ми да слушам, сине.

Кралят сви рамене и доколкото шутът беше единственото човешко същество, на което той напълно се доверяваше, притихна и отново се наклони към отвора.

Херцог дьо Гиз заговори отново.

— Монсеньор — каза той, — струва ми се, че ако нещата стоят така, кралят веднага би ми обявил това. Би ме приел подобаващо строго и, разбира се, без заобикалки би ми казал направо в лицето какво мисли. Може би той иска просто да ме отстрани от Лигата.

— На мен също така ми се струва — изпелтечи херцог д’Анжу.

— Но тогава той ще погуби цялото дело.

— Непременно — потвърди херцог д’Анжу — и тъй като знаех, че вече сте пристъпили към изпълнение на идеята си, хвърлих се да ви спасявам.

— И какво постигнахте, монсеньор?

— Кралят предостави на мен да реша дали да се вдъхне нов живот на Лигата, или тя да бъде унищожена напълно.

— Е, и какво решихте? — попита херцог дьо Гиз и очите му светнаха, независимо от волята му.

— Чуйте, всичко зависи от това, кого ще утвърди кралят за предводител, сам го знаете. Ако вместо да ви отстранява и разпуска Лигата, той избере за неин ръководител човек, който е в течение на нещата, и ако назначи на този пост не херцог дьо Гиз, а херцог д’Анжу…

— Ето какво било! — изтръгна се от херцог дьо Гиз, който не можа да сдържи нито възклицанието си, нито прилива на кръв към лицето си.

— Браво! — каза Шико. — Два дога сега ще се сдавят за кокала.

Но за немалко учудване на гасконеца и за още по-голямо учудване на краля, който много по-малко, отколкото шута схващаше тайните пружини, които движеха разиграващото се пред тях действие, херцог дьо Гиз престана да се ядосва и със спокоен, дори весел глас каза:

— Вие сте умел политик, монсеньор, ако сте постигнали това.

— Постигнах го — отговори херцог д’Анжу.

— Толкова бързо!

— Да. Трябва да ви кажа, че обстоятелствата бяха благоприятни и аз ги използвах. Обаче, любезни херцоже, нищо още не е окончателно решено — добави Франсоа, — аз не пожелах да дам отговор, докато не се срещна с вас.

— Защо, монсеньор?

— Защото не зная докъде може да ни доведе това.

— Аз знам — каза Шико.

— Това мирише на малък заговор — усмихна се кралят.

— За който господин дьо Морвилие, който според теб е прекрасно осведомен за всичко, не промълви нито дума. Дай да чуем по-нататък, работата става интересна.

— Е, мога да ви кажа, монсеньор, не докъде ще ни доведе всичко това — това само бог знае, — а защо ни е нужно всичко това. Лигата — това е втората армия, първата е в ръцете ми, църквата е в ръцете на брат ми кардинала, така че, докато ние тримата сме единни — нищо не би могло да ни се противопостави.

— Не следва да се забравя — каза херцог д’Анжу, — че аз съм вероятният наследник на короната.

— Ах! — въздъхна кралят.

— Прав е — каза Шико, — твоя си е вината, синко. Все още не си благоволил да съединиш ризите на Шартърската богородица.

— Монсеньор, колкото и да са големи шансовете ви за короната, не бива да забравяте шансовете на противната страна.

— Мислите ли, херцоже, че по сто пъти на ден не съм претеглил възможностите на всеки от тях?

— Преди всичко помислете за Наварския крал.

— О! Той въобще не ме безпокои — зает е изцяло с обожаваната Ла Фосез.

— А именно той, господине, може да оспорва дори връзката на кесията ви. Той е изтощен, изгладнял и подобно на уличен котарак, усетил миризмата на мишки, може по цели нощи да дебне на тавана, докато тлъстият, пухкав и охолно гледан домашен котарак не би се помръднал и не би му дошло дори наум да си вади ноктите от кадифените лапички. Наварският крал ви следи. Той е нащрек, не изпуска нито вас, нито брат ви от погледа си. Той ламти за трона. Почакайте, докато се случи нещастие с онзи, който седи сега на трона, тогава ще видите колко са жилави мускулите на този мършав котарак, който с един скок ще се намери от По в Париж и ще ви даде да почувствате остротата на ноктите му. Ще видите, монсеньор, ще видите всичко това.

— Да се случи нещастие с онзи, който седи на трона? — бавно повтори Франсоа и впери въпросителен поглед в херцог дьо Гиз.

— Охо! — каза Шико. — Слушай, Анри, дьо Гиз говори и ще наговори още много поучителни неща, съветвам те да си го имаш наум.

— Да, монсеньор — повтори херцог дьо Гиз. — Нещастен случай! Нещастните случаи не са толкова редки във вашето семейство, това го знаете не по-зле от мен, може би дори по-добре. Случва се монарх с цветущо здраве изведнъж да започне да тлее като свещ. Друг монарх, считащ, че ще живее дълги години, не подозира, че му остава да живее само няколко часа.

— Чуваш ли, Анри? Чуваш ли? — каза Шико, като хвана краля за ръката. Тя беше покрита със студена пот и трепереше.

— Да, прав сте — каза херцог д’Анжу с толкова приглушен глас, че кралят и Шико трябваше да напрегнат слуха си до краен предел. — Кралете от нашата династия се раждат под съдбоносна звезда. Обаче благодарение на бога, моят брат Анри III е със здраво тяло. В миналото той мина през войната и оцеля, това дава основание да се вярва, че ще устои и сега, когато животът му се състои от непрекъснати развлечения. Той ги понася така твърдо, както понася и воинския труд.

— И все пак, монсеньор, не забравяйте едно — възрази херцог дьо Гиз, — развлеченията, с които се обграждат кралете на Франция, понякога крият опасности. Например, спомнете си как умря вашият баща Анри II? Та нали той също остана жив след войната, след толкова опасности, а смъртта му дойде от едно развлечение. Железният връх на копието на Монтгомери, което беше оръжие за турнири, не би могло да пробие броня, обаче проби окото и крал Анри II беше убит. Ето ви един от нещастните случаи, за които ви казвам. Ще кажете, че петнадесет години по-късно кралицата майка заповяда да се залови и обезглави Монтгомери, макар той да мислеше, че след толкова години не може да бъде наказан поради давност. Всичко това стана така, обаче смъртта на Монтгомери не възкреси вашия родител. Спомнете си за вашия брат — покойния Франсоа. Помислете какъв ущърб в мнението на народите му донесе слабостта на духа. Този нещастен принц умря от нещастен случай. Ще се съгласите с мен, монсеньор, че болестта на ухото, по дяволите, като че ли не може да бъде съдбоносна случайност. Излиза обаче, че това е била съдбоносна случайност, и то от най-смъртоносните. От най-различни места успях да чуя, че смъртоносната болест била налята в ухото на крал Франсоа II, а това че е направено от някого, едва ли може да се нарече „случайност“. За това има друго название, известно на всички.

— Херцоже… — промърмори Франсоа, като се изчерви.

— Да, монсеньор, да — продължи херцогът, — думата „крал“ от известно време донася нещастие и когато се произнася „крал“, като че ли се подразбира, „който се излага на опасност“. Спомнете си за Антоан дьо Бурбон: ако не беше крал, едва ли аркебузният изстрел в рамото му щеше да се окаже смъртоносен, за всеки друг не би бил такъв. Обаче този изстрел в рамото изпрати краля на оня свят. Око, ухо, рамо неведнъж са потопявали Франция в траур и тук ми идват на ум милите стихчета на вашия господин дьо Бюси, съчинени по този повод.

— Какви стихчета? — шепнешком попита Анри.

— Стига де! — отвърна Шико. — Нима наистина не ги знаеш?

— Не.

— Не, ти наистина си крал на място, щом крият от теб такива произведения. Сега ще ти ги кажа:

От око е навеки заспал

единият крал.

От ухо и рамо —

другите двама.

Но шшт! Ш-шт! Мисля, че братлето ти се кани да каже нещо по-интересно.

— А последното двустишие?

— Ще ти го кажа по-късно, когато господин дьо Бюси направи от стахчетата десет.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че на семейния портрет липсват две лица. Но слушай, монсеньор дьо Гиз ще заговори — той няма да ги забрави.

Действително, разговорът се възобнови.

— Нали историята на вашите роднини и вашите съюзници, монсеньор — продължи херцог дьо Гиз, — още не е отразена докрай в стиховете на господин дьо Бюси.

— Какво ти казах! — прошепна Шико и побутна с лакът краля по хълбока.

— Не бива да се забравя Жана д’Албре, майката на Беарнеца, която умря от носа си, защото беше вдишала от аромата на парфюмираните ръкавици, купени от Флорентинеца на моста Сен-Мишел. Съвсем неочаквана съдбоносна случайност. Тя учудващо съвпада с желанията на някои важни персони, кръвно заинтересовани от смъртта на Наварската кралица, и това странно съвпадение извънредно много порази целия двор. А вас, монсеньор, тази смърт не ви ли смущава?

Вместо да отговори, херцог д’Анжу се намръщи: навъсените вежди придаваха на погледа на дълбоко разположените очи още по-мрачно изражение.

— А нима ваше височество забрави от каква съдбоносна случайност умря крал Шарл IX — продължи херцогът, — не е излишно да ви се напомни. Този път причината беше не око, не рамо, не нос, а уста.

— Какво казахте? — възкликна Франсоа.

Анри чу как по паркета звучно изтропаха стъпките на брат му, който от уплаха отстъпи назад.

— Да, монсеньор, устата — повтори дьо Гиз, — особена опасност за кралете представляват книгите за лов, чиито страници се залепват една с друга. Когато ги прелистват, често пъти се налага да се допира пръстът към устата. Тези стари книги развалят слюнката, а човек с развалена слюнка, даже и крал да е, не се задържа дълго на земята.

— Херцоже! Херцоже! — два пъти повтори принцът. — Изглежда ви харесва да измисляте престъпления.

— Престъпления! — учуди се дьо Гиз. — Та кой ви говори за престъпления, монсеньор? Разказвам ви само за съдбоносни случайности и нищо повече. За съдбоносни случайности, разберете ме правилно; за нищо друго не става дума, освен за случайности. А нима не бива да се нарече случайност онова, което стана с крал Шарл IX по време на лова?

— Дявол да го вземе — каза Шико, — ето ти нещо ново за тебе, Анри, нали си ловец; слушай, слушай, слушай де, това трябва да е любопитно.

— Аз знам за това — каза Анри.

— Да, но аз не знам; по това време още не бях представен в двора. Дай ми да послушам, сине мой.

— Известно ви е, монсеньор, кой лов имам предвид, нали? — продължи лотарингският принц. — Имам предвид онзи лов, когато вие, воден от великодушно желание да убиете глигана, който е нападнал вашия по-голям брат, стреляте така бързо, че не попадате в звяра, а в коня, в който въобще не сте се прицелвали. Този аркебузен изстрел много нагледно показва, монсеньор, какво коварно нещо е случаят. Всъщност вашата точност е известна на целия двор, Ваше височество винаги стреля без пропуски и този неочакван пропуск навярно много ви учудва, още повече че злите езици веднага започват да дрънкат: падането на краля, притиснат от коня, неминуемо би завършило гибелно, ако не се беше намесил Наварският крал и ако не беше пробол глигана, който вие не улучихте.

— Престанете — каза херцог д’Анжу, опитвайки се да си възвърне увереността, в която безпощадната ирония на херцог дьо Гиз беше пробила зеещ отвор. — Каква полза мога да извлека от смъртта на краля, моя брат, ако Шарл IX трябваше да бъде наследен от Анри III?

— Минутка, монсеньор, дайте да се разберем: в онези години вече имаше един незает трон — полския. Смъртта на Шарл IX направи вакантен още един — френския. Без съмнение, вашият брат, както отлично разбирам, без колебание би избрал френския трон. Но което е лошо — Полското кралство също не е за изпускане. Казват, че някои принцове пробвали честолюбивите си намерения дори по отношение на дребното и жалко престолче на Наварския крал. При това смъртта на Шарл IX би ви приближила с една степен към френския трон, значи всички тези съдбоносни случайности са били във ваша полза. На крал Анри III бяха необходими десет дена, за да се завърне от Варшава. Защо да не направите и вие това, ако стане нова съдбоносна случайност?

Анри III погледна Шико, който на свой ред погледна краля, но този път в погледа на шута нямаше обичайната и присъща му лукава, ирония, нито сарказъм, не, на неговото бронзово от лъчите на южното слънце лице проблясна сянка на ласкаво съчувствие.

— И до какво заключение стигате, херцоже? — попита Франсоа д’Анжу, за да завърши или поне да направи опит да завърши този неприятен разговор, в който херцог дьо Гиз вложи цялата си обида.

— Монсеньор, стигнах до заключението, че всеки крал е изложен на съдбоносна случайност, както сега се убедихме в това. Ето че вие представлявате за крал Анри III съдбоносна случайност, бидейки глава на Лигата, тъй като да бъдеш глава на Лигата е почти същото като да бъдеш крал на краля. Не споменавам това, че ставайки глава на Лигата, вие премахвате съдбоносната случайност на своето собствено царуване, а то не е далече, тоест — Беарнеца.

— Вече не е далече! Чу ли? — възкликна Анри III.

— Кълна се в светата утроба! Чух със собствените си уши! — каза Шико.

— Следователно?… — попита херцог дьо Гиз.

— Следователно — повтори херцог д’Анжу — ще приема предложението на краля. Нали ме съветвате да го приема?

— И още как! — каза лотарингският принц. — Умолявам ви да го приемете, монсеньор.

— А вие тази вечер?…

— О! Бъдете спокоен, още от сутринта моите хора действат и тази вечер Париж ще представлява любопитно зрелище.

— И какво ще има довечера в Париж? — попита кралят.

— Как, нима не се досещаш?

— Не.

— О, колко си глупав! Днес вечерта, сине мой, ще се записват в Лигата. Открито записване, тайно то е започнало отдавна; чакаха само твоето съгласие, за да започнат явно записване, ти сутринта го даде и довечера то свободно започва. Кълна се в светата утроба, Анри, внимавай добре, това са твоите съдбоносни случайности и при това две… и не губят напразно времето си.

— Добре — каза херцог д’Анжу, — до довечера, херцоже.

— Да, до вечерта — повтори кралят.

— Тоест как? — учуди се Шико. — Анри, да нямаш намерение тази вечер да се шляеш по улиците на Париж, излагайки се на опасности?

— Разбира се.

— Ще направиш грешка.

— Защо?

— Пази се от съдбоносни случайности!

— Не се безпокой, няма да бъда сам; ти искаш ли да дойдеш с мен?

— Престани, вземаш ме за хугенот, сине мой. Но не, аз като добър католик искам да се запиша в Лигата и даже не един път, а десет, не, по-добре не десет, а сто пъти.

Гласовете на херцог д’Анжу и херцог дьо Гиз замлъкнаха.

— Още една дума — каза кралят, като спря Шико, когато той си тръгна. — Какво мислиш ти за всичко това?

— Мисля, че всички крале — ваши предшественици, не са знаели нищо за съдбоносните си случайности: Анри II не се е страхувал от окото си, Франциск II — от ухото, Антоан дьо Бурбон — от рамото, Жана д’Албре — от носа, Шарл IX — от устата. Пред всички тях вие имате огромно предимство, метр Анри, тъй като, кълна се в светата утроба! — вие познавате братлето си, нали е така, господарю?

— Да — каза Анри, — и скоро и това ще стане ясно на всички.