Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (36)

Глава 36
За това, как протече големият кралски съвет

Желанието на граф дьо Монсоро, изложено пред херцог д’Анжу, се изпълни същия ден: графът представи младата си съпруга в двореца на кралицата майка и на кралицата.

Анри си легна с лошо настроение, тъй като дьо Морвилие го предупреди, че на следващия ден би трябвало да се събере Големият кралски съвет.

Кралят не попита канцлера за нищо. Времето беше напреднало и на негово величество му се спеше. За съвета беше избрано най-удобното време, за да не се попречи нито на съня, нито на почивката на краля.

Почтеният канцлер добре беше изучил навиците на своя повелител и знаеше, че за разлика от Филип Македонски, Анри III, когато не си беше доспал, или беше гладен, слушаше докладите невнимателно.

Той знаеше също, че Анри, който страдаше от безсъние — да не спи самият той, това е участта на онзи, който се грижи за съня на другите, — посред нощ непременно ще се събуди и ще мисли за предстоящата аудиенция и на заседанието на съвета ще се отнесе към всичко с изострено любопитство и необходимата сериозност.

Всичко стана така, както предвиждаше господин дьо Морвилие.

След първия сън, който продължи около четири часа, Анри се събуди. Спомни си за молбата на канцлера, седна на леглото и започна да размишлява; скоро му омръзна да размишлява сам и като се плъзна по пухените постелки, той намъкна копринените си панталони, които прилепваха по тялото, пъхна крака в пантофите и в това нощно облекло, което му придаваше вид на привидение, при светлината на свещника тръгна към стаята на Шико, към онази стая, където така щастливо прекара първата си брачна нощ Жана дьо Брисак.

Гасконецът спеше непробудно и хъркаше, сякаш лъхтяха ковашки мехове.

Кралят три пъти раздруса рамото му, но Шико не се събуди.

Когато обаче третия път кралят не само раздруса спящия, но и му извика силно, последният отвори едното си око.

— Шико! — повтори кралят.

— Какво има? — попита Шико.

— Ах, приятелю мой — каза Анри, — как можеш да спиш, когато твоят крал бодърства?

— О, боже! — възкликна Шико и се престори, че не е познал краля. — Нима негово величество има лошо храносмилане?

— Шико, приятелю — каза Анри. — Това съм аз.

— Кой си ти?

— Това съм аз, Анри.

— Точно така е, сине мой, бекасите ти тегнат на стомаха. Аз обаче те предупреждавах. Ти снощи изяде твърде много от тях, а също и от супата от раци.

— Не — каза Анри, — едва ги опитах.

— Тогава — заяви Шико — трябва да са ви отровили. Пресвета Дево! Анри, вие сте бял като платно!

— Това е платнената ми маска, приятелю — каза кралят.

— Значи не си болен?

— Не.

— Тогава защо ме събуди?

— Защото ме е обзела натрапчива тъга.

— Ти тъгуваш?

— И то как!

— Толкова по-добре.

— Защо по-добре?

— Защото тъгата навежда на мисли, а като поразмислиш хубавичко, ще разбереш, че един порядъчен човек може да бъде събуден в два часа през нощта само за да му се даде подарък. Да видим какво ми носиш.

— Нищо, Шико. Дойдох да си побъбрим.

— Но това ми е малко.

— Шико, господин дьо Морвилие снощи дойде при мен.

— С лоша компания си се събрал, Анри. Защо идва?

— Идва да моли за аудиенция.

— Ах, този човек умее да живее. Не като тебе: да се вмъкваш в чужда спалня в два часа през нощта.

— Какво може да ми каже той, Шико?

— Какво? Нещастнико — възкликна гасконецът, — нима ме будиш само за да ми зададеш този въпрос?

— Шико, приятелю мой, ти знаеш, че този господин оглавява моята полиция.

— Какво говориш! — каза Шико. — Ей богу, нищо не знаех.

— Шико — не млъкваше кралят, — за разлика от теб намирам, че господин дьо Морвилие е винаги добре осведомен.

— Като си помисли човек — каза гасконецът, — че можех спокойно да си спя, вместо да слушам тези глупости.

— Ти се съмняваш в бдителността на канцлера? — понита Анри.

— Да, кълна се в тялото Христово, съмнявам се — каза Шико — и си имам причини за това.

— Какви?

— Стига ли ти, ако ти кажа една-единствена?

— Да, стига да бъде съществена.

— И след това ще ме оставиш на мира?

— Разбира се.

— Е добре. Един ден, не, почакай, беше вечер…

— Каква разлика има?

— Има разлика, и то голяма. И така, една вечер аз те поналожих на улица Фроадмантел. Ти беше с Келюс и Шомберг…

— Ти си ме наложил?

— Да, с бастуна и не само тебе, а трима ви.

— И защо?

— Бяхте оскърбили моя паж и си получихте заслуженото, а господин дьо Морвилие нищо не ви донесе за това.

— Как! — възкликна Анри. — Значи това си бил ти, негоднико, вероломник такъв!

— Аз — каза Шико и потриваше ръце, — нали е вярно, сине мой, че когато бия — бия здраво?

— Нечестивец!

— Признаваш ли, че казвам истината?

— Ще заповядам да те напердашат, Шико.

— Не става дума за това. Кажи: беше ли така, или не беше — това искам да знам.

— Отлично знаеш, че беше, негоднико!

— На следващия ден ти извика ли господин дьо Морвилие?

— Разбира се, нали идва в твое присъствие.

— Разказа ли му за досадния случай, който бил станал предната вечер с един благородник, твой приятел?

— Да.

— Заповяда ли му да намери виновника?

— Да.

— А той намери ли го?

— Не.

— Ето това е, а сега върви да спиш, Анри. Виждаш сам, че твоята полиция не струва пукната пара.

И като се обърна към стената, понеже не желаеше да отговаря на никакви други въпроси, Шико отново захърка. Това хъркаме, което приличаше на грохот на тежка артилерия, лиши краля от всякаква надежда да продължи разговора.

Анри с въздишка се върна в своята спалня и поради липса на други събеседници започна да се жалва на своята хрътка Нарцис от злощастната участ на кралете, които могат да узнаят истината само ако добре заплатят за нея.

Големият кралски съвет се събра на следващия ден. Неговият състав не беше постоянен и се менеше в зависимост от изменчивите предпочитания на краля. Този път в него влизаха Келюс, Можирон, д’Епернон и Шомберг. И четиримата вече от половин година бяха сред приближените на краля.

Шико седеше, правеше корабчета от хартия, редеше ги едно до друго и разправяше, че това била флотилията на най-християнското величество, която щяла да замени флотата на католическия крал.

Съобщиха за пристигането на господин дьо Морвилие.

Той се яви облечен в своя най-тъмен костюм и със съвсем погребален израз на лицето. Поклони се — вместо краля му отговори Шико — и се приближи до Анри III.

— Дали присъствам на заседание на Големия съвет на ваше величество? — попита той.

— Да, тук са събрани моите най-добри приятели. Говорете.

— Простете, господарю, аз не питам току-така, искам да се уверя в това, тъй като имам намерение да ви разкрия твърде опасен заговор!

— Заговор?! — едновременно възкликнаха всички присъстващи.

Шико наостри уши и спря да майстори великолепния двупалубов кораб, който искаше да направи флагман на своя флот.

— Да, заговор, ваше величество — каза господин дьо Морвилие и понижи глас с онази тайнственост, която предвещава потресаващи откровения.

— Оо! — проточи кралят. — Да не би случайно да е испански този заговор?

В този момент в залата влезе херцог д’Анжу, също повикан на съвета; вратата след него веднага се затвори.

— Разбрахте ли, братко — каза Анри, щом размяната на официални приветствия завърши, — господин дьо Морвилие иска да разобличи пред нас заговор против държавата.

— Възможно ли е това?… — избъбри д’Анжу.

— За съжаление, да, монсеньор — каза Морвилие, — опасен заговор.

— Разкажете ни за него — предложи Шико и пусна едно корабче в кристалната ваза с вода на масата.

— Да — промърмори херцог д’Анжу, — разкажете ни, господин канцлер.

— Слушам ви — каза Анри.

Канцлерът се наклони колкото може по-ниско и придаде на погледа си най-голяма сериозност, а на гласа си — най-доверителна интонация.

— Господарю — каза той, — отдавна вече следя поведението на някои недоволни…

— О! — прекъсна го Шико. — „Някои“! Твърде сте скромен, господин дьо Морвилие.

— Те са — продължи канцлерът — ужасна сбирщина: занаятчии, търговци, дребни чиновници… Понякога сред тях попадат монаси и ученици.

— Е, това не са бог знае какви принцове — обади се Шико и с невъзмутимо спокойствие се зае да доправи двупалубния кораб.

Херцог д’Анжу се усмихна насила.

— Сега всичко ще ви се изясни, господарю — каза канцлерът, — знам, че недоволните използуват винаги две главни опори: армията и църквата…

— Твърде разумно — отбеляза Анри. — Продължавайте по-нататък.

Канцлерът, ощастливен от тази похвала, продължи:

— В армията аз намерих офицери, предани на ваше величество, които ми донасяха за всичко; в църковните среди това беше по-трудно. Тогава пуснах в ход моите хора…

— Все още твърде разумно — каза Шико. — Говорете по-нататък.

— И накрая с помощта на мои доверени лица ми се удаде да склоня един от хората на парижкото пре…

— Да склоните за какво — попита кралят.

— За това да следи проповедниците, които настройват народа против ваше величество.

„Охо! — помисли Шико. — Нима са забелязали моя приятел?“

— Тези хора, господарю, ги обединява не Господ бог, а сдружението на заклети врагове на короната. Това сдружение проучих.

— Много добре — одобри кралят.

— Твърде разумно — добави Шико.

— И знам на какво разчитат те — тържествуващо заяви Морвилие.

— Просто превъзходно — възкликна Шико.

Кралят му направи знак да млъкне.

Херцог д’Анжу не сваляше поглед от Морвилие.

— В течение на повече от два месеца — продължи канцлерът — аз издържах за сметка на кралската хазна няколко твърде ловки и смели хора. Истина е, че те се отличават с ненаситна алчност, но аз можах да обърна тези качества в полза на краля, тъй като макар да им плащах щедро, само спечелих. Именно от тях, след като пожертвувах крупна сума пари, аз узнах за този заговор, за първото сборище на заговорниците.

— Всичко това е добре — каза Шико, — плащай, парите, кралю…

— Е, това не е проблем — възкликна Анри. — Кажете ни каква е целта на този заговор и на какво разчитат заговорниците…

— Господарю, става дума ни повече ни по-малко за втора Вартоломеева нощ.

— Срещу кого?

— Срещу хугенотите.

Присъстващите се спогледаха учудено.

— Горе-долу каква сума ви струваше всичко това? — попита Шико.

— Седемдесет и пет хиляди ливри на единия и сто хиляди — на другия.

Шико се обърна към краля.

— Искаш ли аз само за хиляда екю да ти издам тайната, която е узнал господин дьо Морвилие — възкликна той.

Канцлерът учудено сви рамене, а херцог д’Анжу направи такава гузна гримаса, каквато никога досега не бяха виждали на лицето му.

— Говори! — заповяда кралят.

— Това е Лигата, чисто и просто — Лигата, образувана преди десет години. Господин дьо Морвилие е научил тайна, която всеки парижки буржоа знае като „Отче наш“…

— Господине… — възмути се канцлерът.

— Аз казвам истината и ще я докажа — заяви Шико с тон, който не търпеше възражение.

— Тогава назовете ми мястото, където се събират лигистите.

— С готовност: първо — по площадите и улиците; второ — по улиците и площадите; и трето — по площадите и улиците.

— Благоволявате да се шегувате, господин Шико — каза канцлерът и се опита да се усмихне. — А как се познават един друг?

— Те са облечени точно като парижаните и като вървят местят краката си поред един след друг — с важен вид отговори Шико.

Това обяснение беше посрещнато с взрив от смях и даже самият канцлер реши, че правилата на добрия тон изискват от него да се присъедини към общото веселие и той се засмя заедно с другите.

— Моят шпионин е присъствал на едно от техните събрания, което е станало на място, неизвестно на господин Шико.

Херцог д’Анжу пребледня.

— И къде? — попита кралят.

— В абатството „Света Женевиев“.

Шико изпусна хартиената птичка, която слагаше върху адмиралския кораб.

— В абатството „Света Женевиев“! — възкликна кралят.

— Това е невероятно — избърбори херцогът.

— Обаче е вярно — каза Морвилие и победоносно огледа събралите се, твърде доволен от впечатлението което предизвика.

— И какво са правили те, господин канцлер? Какво са решили? — попита кралят.

— Че легистите сами ще си изберат водачи, всеки записан в списъка на Лигата да се снабди с оръжие въз всяка провинция да се изпратят представители от разбунтуваната столица и всички хугеноти любимци на ваше величество, както те се изразяват…

Кралят се усмихна.

— Ще бъдат изтребени в определен ден.

— Това ли е всичко? — каза Анри.

— Чумата да ме тръшне — възкликна Шико. — Веднага пролича, че си католик.

— Наистина ли това е всичко? — осведоми се херцогът.

— Не, монсеньор…

— Чумата да ме тръшне! Мисля, че това не е всичко! Ако кралят за сто седемдесет и пет хиляди ливри е получил само това, то той с пълно право може да се счита за ограбен.

— Говорете, канцлере — заповяда кралят.

— Вождове…

Шико забеляза, че гърдите на херцог д’Анжу бурно се повдигаха от вълнение под жилетката.

— Тъй, тъй — каза Шико, — значи заговорът си има и ръководители, чудно нещо! И все пак за нашите сто седемдесет и пет хиляди ливри — трябваше да ни подхвърлят още нещо.

— Кои са тези вождове… имената им? — попита кралят. — Как се казват тези вождове?

— Първо, един проповедник, фанатик, бесен фанатик — за неговото име заплатих десет хиляда ливри.

— И правилно сте постъпили.

— Някой си Горанфло — монах от манастира „Света Женевиев“.

— Горкият — отбеляза Шико с искрено състрадание. — Казано му беше: не се бъркай в чужди работи — нищо свястно няма да излезе.

— Горанфло… — каза кралят и си записа името, — добре… по-нататък…

— По-нататък… — повтори канцлерът явно разколебан, — но това е всичко, господарю.

Морвилие още веднъж изгледа събранието с изпитателен, загадъчен поглед, който като че ли казваше:

„Ако ваше величество останеше насаме с мен, щеше да узнае повече.“

— Говорете, канцлере, тук са само мои приятели, говорете.

— О, господарю, онзи, чието име не се решавам да произнеса, също има могъщи приятели.

— Около мене?

— Навсякъде.

— Е, какво, тези приятели по-силни ли са от мен? — възкликна Анри, пребледнял от гняв и безпокойство.

— Господарю, тайни не се обявяват на всеослушание. Простете, аз съм държавен служител.

— Вярно е.

— И твърде разумно — подхвана Шико. — Но ние тук всички милеем за държавата.

— Господине — каза херцог д’Анжу, — ако вашето съобщение не може да бъде огласено в наше присъствие, то ние ще изразим нашата най-дълбока почит и ще се оттеглим.

Господин дьо Морвилие спря в нерешителност. Шико следеше всеки негов най-малък жест, опасявайки се, че канцлерът, колкото и наивен да изглеждаше, е успял да разузнае нещо повече от това, което вече съобщи.

Кралят направи знаци, с които заповяда: на канцлера — да се приближи, на херцог д’Анжу — да остане на мястото си, на Шико — да млъкне, а на останалите трима фаворити — да се занимават с нещо друго.

Тутакси господин дьо Морвилие се наведе над ухото на негово величество, но той не беше извършил и половината от това отмерено и грациозно движение на тялото, изпълнявано по всички правила па етикета, когато в двора па Лувъра се раздаде силен шум. Кралят рязко се изправи, Келюс и д’Епернон се хвърлиха към прозореца, херцог д’Анжу постави ръка върху дръжката на шпагата си, като че ли тези звуци криеха някаква опасност за неговата особа.

Шико стана от масата. Следеше всичко, което ставаше в залата и на двора.

— Аха! Монсеньор дьо Гиз! — изкрещя той първи — Монсеньор дьо Гиз благоволява да дойде.

Кралят трепна.

— Това е той — в хор потвърдиха фаворитите.

— Херцог дьо Гиз? — несвързано произнесе братът на краля.

— Учудващо… нали. По какъв начин херцог дьо Гиз се е озовал в Париж? — бавно изрече кралят, прочел във втрещените очи на господин дьо Морвилие онова име, което канцлерът искаше да му прошепне на ухото.

— Съобщението, което бяхте приготвили за мен, се отнасяше до моя братовчед дьо Гиз, така ли е? — тихо попита той канцлера.

— Да, господине, той е председателствал събранието… — в същия дух отговори Морвилие.

— А другите?

— Не са ми известни.

Анри погледна към Шико въпросително.

— Кълна се в светата утроба! — възкликна с важна осанка гасконецът. — Да влезе моят братовчед дьо Гиз.

Той се наклони към Анри и му прошепна на ухото:

— Ето човекът, чието име знаеш добре, и мисля, че няма нужда да си го записваш.

Лакеите шумно разтвориха вратата.

— Едното крило на вратата, господа — каза Анри, — само едното. Двете се отварят само за краля.

Херцог дьо Гиз, който вече се приближаваше през галерията към залата, където протичаше кралският съвет, чу тези думи, но запази на лицето си усмивката, с която имаше намерение да приветства краля.