Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (35)

Глава 35
За това, какво се беше случило между херцог д’Анжу и главния ловчия

Настана време да обясним на читателя, защо херцог д’Анжу наруши дадената на Бюси дума.

Приемайки граф Монсоро след разговора със своя любимец, херцогът искрено смяташе да изпълни всички съвети на Бюси. В неговото тяло жлъчта лесно се възбуждаше и изливаше от сърцето, разядено от двете главни страсти, свили в него гнездо: честолюбието и страха. Честолюбието на херцога беше оскърбено, а страхът пред позорния скандал, с който Бюси заплашваше от името на барон дьо Меридор, твърде осезаемо подхранваше неговия гняв.

Всъщност, ако две такива чувства се съединят, те предизвикват опасен взрив, особено ако сърцето, в което те гнездят, има дебели стени и е здраво запушено като бомба, догоре напълнена с барут, тогава натискът отвътре удвоява силата на взрива.

Затова херцог д’Анжу прие главния ловчия, запазвайки на лицето си едно от онези сурови изражения, които вселяваха трепет и в най-безстрашните придворни, тъй като отмъстителният характер на Франсоа и широките възможности, с които разполагаше, не бяха тайна за никого.

— Ваше височество сте пожелали да ме видите? — спокойно се осведоми Монсоро и заразглежда гоблена на стената.

Този човек, свикнал да направлява настроенията на своя покровител, усещаше какъв яростен пламък бушува в него под външно хладното държане. И може да се каже, че одушевявайки неодушевените предмети, той се опитваше да научи от стаята замислите на стопанина.

— Не се бойте, господине — каза херцогът, отгатвайки истинското значение на погледа на Монсоро, — зад тези гоблени няма никой: може да разговаряме свободно и най-вече откровено.

Монсоро се поклони.

— Вие сте добър слуга, господин главен ловчия на Френското кралство и сте привързан към моята особа, не е ли така?

— Надявам се, монсеньор.

— От своя страна аз съм убеден в това, господине; нали вие неведнъж разкривахте заговори, замисляни срещу мен; та нали вие ми помагахте в моите работи, при което често забравяхте своите собствени интереси и даже излагахте живота си на опасност.

— О, ваше височество!

— Всичко знам. Обаче съвсем наскоро… Налага се да ви напомня този случай, понеже самият вие наистина сте въплъщение на деликатност и никога, даже косвено не бихте споменали за оказаната ми от вас услуга. Та наскоро, по време на злощастно произшествие…

— Кое произшествие, монсеньор?

— Отвличането на Диана дьо Меридор! Бедното младо създание!

— Уви — промърмори Монсоро така, че не можа да се разбере към кого се отнася неговото съжаление.

— Вие я оплаквате, нали? — каза херцогът, отново пренасяйки разговора на твърда почва.

— А нима вие не я оплаквате, ваше височество?

— Аз? О! Нали знаете как съжалявах за моя съдбоносен каприз! И представете си, заради приятелските си чувства към вас, поради навиците да използвам вашите хубави услуги, аз съвсем бях забравил, че ако не бяхте вие — не бих отвлякъл младата девойка.

Монсоро усети удара.

„Да видим — каза си той, — може би това е просто угризение на съвестта?“

— Монсеньор — възрази той на херцога, — вашата природна доброта ви кара да се оклеветявате напразно, защото вие не сте причина за смъртта на Диана дьо Меридор, а също и аз не съм виновен.

— Защо? Обяснете!

— Ако позволите. Нима в своите мисли сте допускали, че може да не се спрете даже пред смъртта на Диана дьо Меридор?

— О, разбира се, не!

— Тогава вашите намерения ви оправдават, монсеньор. Вие нямате нищо общо, че е връхлетяла беда, случайна беда, такива нещастия се случват всеки ден.

— При това — добави херцогът, пронизвайки с поглед чак в сърцето Монсоро, — смъртта е обвила всичко със своето вечно безмълвие.

В тези думи прозвуча такава зловеща интонация, че Монсоро впери очи в принца и помисли: „Не, това не е угризение на съвестта…“

— Монсеньор — каза той, — позволете ми да говоря с ваше височество откровено!

— А какво всъщност ви пречи? — с високомерно учудване се осведоми принцът.

— Право да си кажа, не знам и аз какво ми пречи.

— Какво искате да кажете с това?

— О, монсеньор, искам да кажа, че отсега нататък откровеността трябва да бъде главната основа на моя разговор с принца, надарен с такъв забележителен ум и толкова благородно сърце.

— Отсега?… Защо едва отсега?

— Но нали в началото на нашата беседа ваше височество също така счете за нужно да бъде откровен с мен.

— Нима? — парира херцогът с изкуствен смях, който издаваше кипващия му гняв.

— Чуйте ме, монсеньор — смирено каза Монсоро. — Зная какво се готви да ми каже ваше височество.

— Щом е тъй, говорете.

— Ваше височество искаше да ми даде да разбера, че Диана дьо Меридор може би не е умряла и това избавя от угризение на съвестта онези, които се смятат нейни убийци.

— О! Колко дълго протакахте, господине, преди да се решите да ме докарате до тази утешителна мисъл. И се наричате още верен слуга! Виждахте колко мрачен и потиснат бях. Признах ви, че след смъртта на тази жена ме измъчват кошмари, мене, човека, който благодарение на бога не е склонен към изострена чувствителност… и вие ме оставихте да се терзая и измъчвам, макар че една ваша дума, едно изказано от вас съмнение, можеше да облекчи моите страдания. Как би трябвало да назова подобно поведение, господине!

В думите на херцога прозвучаха предупредителните нотки на готовия да избухне гняв.

— Монсеньор — отговори Монсоро, — може да се помисли, че за нещо ме обвинявате.

— Предател! — внезапно закрещя херцогът, като пристъпи към главния ловчия. — Обвинявам те и поддържам обвинението си… Ти ме излъга и ми отне жената, която обичах.

Монсоро страшно пребледня, но продължи да стои спокоен, дори предизвикателно спокоен.

— Това е вярно — каза той.

— Ах, вярно!… Измамник! Предател!

— Благоволете да говорите по-тихо, монсеньор — каза Монсоро, все още запазвайки спокойствие, — ваше височество забравяте, че разговаряте с благородник, с добър слуга…

Херцогът избухна в конвулсивен смях.

— …с добър слуга на краля! — завърши Монсоро. Той произнесе тази страшна заплаха, без да промени безпристрастния си тон.

Щом чу думата „крал“, херцогът веднага престана да се смее.

— Какво искате да кажете с това? — промърмори той.

— Искам да кажа — почтително, дори угоднически продължи Монсоро, — че ако монсеньорът пожелае безпристрастно да ме съди, той ще разбере защо мога да завладея тази жена, нали ваше височество също така искахте да я завладеете.

Херцогът се втрещи от тази дързост и не намери какво да отговори.

— Ето и моето извинение — естествено каза главният ловчия, — аз горещо обичам Диана дьо Меридор.

— Но и аз също — надменно възрази Франсоа.

— Това е вярно, монсеньор, вие също сте и мой господар, но Диана дьо Меридор не ви обича!

— А тебе те обича? Теб?

— Възможно — измънка Монсоро.

— Лъжеш! Лъжеш! Ти си я принудил с насилие, както можех да я принудя и аз. Само че аз, твоят господар, претърпях неуспех, а ти, моят слуга, си успял. И това е така, защото аз действах просто със сила, а ти с вероломство.

— Монсеньор, аз я обичам.

— Какво ме засяга това! Мен!

— Монсеньор…

— Ти ме заплашваш, змийо?

— Монсеньор, пазете се — произнесе Монсоро, навеждайки глава като тигър, който се готви за скок. — Аз я обичам и ви повтарям, че аз не съм от вашите слуги, както току-що ме нарекохте. Моята жена ми принадлежи като моята земя. Никой не може да ми я отнеме, никой, дори самият крал. Аз пожелах тази жена — и аз я взех.

— Твоя работа — каза Франсоа и посегна към сребърното звънче на масата, — както си я взел, така ще я върнеш.

— Грешите, монсеньор — възкликна Монсоро и се хвърли към масата, за да спре принца. — Оставете тази нечестива мисъл да ми попречите. Ако извикате тук хора, ако ми нанесете публично оскърбление…

— Казвам ти: откажи се от тази жена.

— Да се откажа от нея? Невъзможно… Тя е моя жена, ние сме венчани пред бога.

Монсоро разчиташе на въздействието на името божие, но и то не укроти бесния гняв на херцога.

— Ако тя е твоя жена само пред бога, то ти ще я върнеш на хората — каза принцът.

— Нима той знае всичко? — изтръгна се от Монсоро.

— Да, аз знам всичко. Този брак, ако ти сам не го разтрогнеш — ще го разтрогна аз, ако щеш се кълни пред всички богове, които някога са царствали на небесата.

— Монсеньор, вие богохулствате — каза Монсоро.

— Още утре Диана дьо Меридор ще се върне при баща си, още утре ще те пратя на заточение. Давам ти едни час да продадеш длъжността на главен ловчия. Такива са моите условия. Иначе, пази се, васале, ще те счупя като тази чаша.

Принцът взе от масата голямата кристална чаша, украсена с емайл, подарена му от австрийския херцог, и с всичка сила я хвърли в краката на Монсоро. Парчетата стъкло се пръснаха по главния ловчия.

— Аз няма да дам своята жена, няма да се откажа от длъжността и ще остана във Франция — натъртено произнесе графът, като се приближи към втрещения от учудване принц.

— Как смееш… негоднико!

— Аз ще се обърна за помилване към краля на Франция, към краля, избран в абатството „Света Женевиев“, и нашият нов върховен владетел, толкова добър, изпратен ни по божия милост, няма да откаже да изслуша първия човек, обърнал се към него с молба.

Монсоро говореше и се въодушевяваше все повече и като че ли огънят, пробляскващ в очите му, възпламеняваше и думите му.

Сега дойде редът на Франсоа да пребледнее. Той отстъпи една крачка и вече се готвеше да дръпне завесата на вратата, когато изведнъж хвана Монсоро за ръката и каза като разтягаше всяка дума, сякаш я произнасяше със сетни сили:

— Добре… добре… графе, прошението си… изложете го пред мен… но говорете по-тихо… слушам ви…

— Аз ще говоря със смирение — каза Монсоро, внезапно успокоен, — със смирение, както подобава на смирен служител на ваше височество.

Франсоа бавно обиколи голямата стая и предпазливо надникна зад всички гоблени и завеси. Изглежда, не можеше да повярва, че никой не е чул Монсоро.

— Какво казахте?

— Казах, монсеньор, че за всичко е виновна съдбоносната любов. Любовта, благородни мой властелине, е най-деспотичното от всички човешки чувства. За да забравя, че Диана се бе харесала на ваше височество, трябваше да загубя всякаква власт над себе си.

— Казах ви, графе, това е измяна.

— Не ме оскърбявайте, монсеньор, чуйте какво видях мислено. Аз ви видях богат, млад, щастлив, видях ви като най-великия владетел на християнския свят.

Херцогът направи предпазливо движение с ръка.

— Но нали това е така — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — между този висш сан и вас стои само сянка, която ще изчезне при първия полъх. Аз видях вашето бъдеще в целия му блясък и сравнявайки вашата велика съдба с онази дреболия, на която посегнах, заслепен от вашата бъдеща слава, почти закриваща от мен това бедно цвете — венец на моите желания, аз — жалко човече в сравнение с вас, моя благодетел, си казах: да оставим принца да носи в душата си своите блестящи мечти и величествени планове — това е негова кралска съдба, а аз ще намеря своята съдба в неговата сянка и той едва ли ще почувства, ако от неговата кралска лента се изплъзне отмъкнатата от мен малка скромна перличка.

— Графе! Графе! — прошепна херцогът, против волята си упоен от разгърнатата пред него чаровна картина.

— Вие ми прощавате, нали, монсеньор?

В този момент херцогът вдигна очи. Той видя на тапицираната с позлатена кожа стена портрета на Бюси, който обичаше понякога да гледа също както преди време му харесваше да съзерцава портрета на Ла Мол. От портрета Бюси гледаше така гордо, с такова високомерно изражение, така картинно се опираше с ръка на бедрото си, че на херцога се стори, че това не е изображение, а самият Бюси е устремил към него своя огнен взор, слязъл е от сцената, за да вдъхне мъжество в сърцето му.

— Не — каза херцогът, — аз не мога да ви простя и съм длъжен да бъда строг не заради себе си, бог ми е свидетел. Не е за мен, а за бащата, облечен в траур, бащата, с чието доверие е злоупотребено и който иска да му върнат дъщерята. Отнася се и за жената, която вие сте принудили да се омъжи за вас. Тази жена моли за възмездие. Работата е там, че висшият дълг на принцовете е справедливостта.

— Монсеньор!

— Аз казах — справедливостта е висше задължение на принцовете и аз ще бъда справедлив…

— Ако справедливостта е висшият дълг на принцовете, то благодарността е висше задължение на кралете — възрази Монсоро.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че кралят никога не трябва да забравя на кого дължи своята корона. А вие, монсеньор…

— Е?…

— Господарю, короната ви задължава пред мен.

— Монсоро! — гневно възкликна херцогът, обхванат от още по-голям ужас, отколкото при първите атаки на главния ловчия. — Монсоро! — повтори той с тих треперещ глас. — Значи вие искате да измените на краля точно така, както изменихте на принца?

— Аз съм верен на онзи, който ме поддържа, господарю! — каза Монсоро, все повече и повече повишавайки глас.

— Подлец…

Херцогът отново хвърли поглед към портрета на Бюси.

— Не мога — каза той. — Вие сте честен благородник, Монсоро, вие ще ме разберете, не мога да одобря вашите действия.

— Защо, монсеньор?

— Защото те позорят и вас, и мен… Откажете се от тази жена. Ах, любезни графе, направете още една жертва. В замяна на това ще направя за вас всичко, за което ме помолите…

— Значи ваше височество все още обича Диана дьо Меридор?… — попита Монсоро, пребледнял от ревност.

— Не! Не! Кълна ви се, не.

— Но какво тогава смущава ваше височество? Тя е моя жена, а нима в моите жили не тече благородна кръв? И кой ще посмее да си пъха носа в моите семейни тайни?

— Но тя не ви обича.

— Кой го засяга?

— Направете го заради мен, Монсоро.

— Не мога.

— Тогава… — каза принцът в страшна нерешителност. — Тогава…

— Помислете добре, господарю.

Като чу тази титла, херцогът изтри потта, избила по челото му.

— Ще ме издадете ли?

— На отхвърления заради вас крал? Да, ваше величество. Щом моят нов господар посяга върху моята чест и моето щастие, ще се върна при стария.

— Това е нечестно.

— Вярно, господарю, но аз обичам толкова силно, че няма да се спра пред безчестие.

— Това е подло.

— Да, ваше величество, но аз обичам толкова силно, че няма да се спра пред подлостта.

Херцогът направи движение към Монсоро, но графът го удържа с един поглед, с една усмивка.

— Монсеньор, ако ме убиете, не постигате нищо — каза той. — Има тайни, които изплуват заедно с труповете! Нека всеки остане на своето място — вие крал, изпълнен с милосърдие, а аз — най-смирения от вашите поданици.

Херцогът чупеше пръсти, впиваше нокти в дланите си.

— Стига, стига, добри ми сеньоре, направете нещо за човека, който вярно ви е служил във всичко.

Франсоа стана.

— Какво желаете? — попита той.

— Ваше величество…

— Нещастнико! Искаш да ти се моля ли?

— О! Монсеньор!…

Монсоро се поклони.

— Говорете — промърмори Франсоа.

— Монсеньор, прощавате ли ми?

— Да.

— Монсеньор, ще ме помирите ли с барон дьо Меридор?

— Да — каза херцогът и едва си пое дъх.

— И ще уважите моята съпруга с усмивка в деня, когато тя се появи в двореца при кралицата, където искам да имам честта да я представя?

— Да — каза Франсоа. — Това ли е всичко?

— Нищо друго, монсеньор.

— Вървете. Давам ви своята дума.

— А вие — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — вие запазете трона, на който ви качих аз! Сбогом, господарю.

Този път той говореше толкова тихо, че думите му прозвучаха като най-сладка музика.

„Остава само да изясня — помисли си Монсоро, — от кого е узнал всичко херцогът.“