Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (30)

Глава 30
За това, как Шико и неговият другар се настаниха в странноприемницата „Под знака на кръста“ и какъв прием им оказа стопанинът на странноприемницата

Метр Никола Давид, все още преоблечен като лакей, се отправи към площад Теро и спря своя избор на главната странноприемница в града с табела „Под знака на кръста“.

Адвокатът влезе в странноприемницата пред очите на Шико и гасконецът известно време наблюдаваше вратите на заведението, за да се убеди, че неговият враг действително ще отседне там и няма да му избяга никъде.

— Имаш ли нещо против странноприемницата „Под знака на кръста“ — попита той своя спътник.

— В никакъв случай — отговори той.

— Тогава влез и помоли да ти дадат отделна стая, кажи, че чакаш своя брат. Всъщност така и ще стане: ще ме чакаш на прага, а аз ще се поразходя из града и ще дойда късно през нощта. От своя пост ще следиш наемателите и хубавичко ще изучиш плана на къщата, а след това ще ме посрещнеш и ще ме преведеш в нашата стая така, че да не ми се наложи да се сблъскам с хора, които не искам да виждам. Разбра ли всичко?

— Всичко.

— Избери просторна, светла стая с хубав подстъп, по възможност съседна на стаята на онзи наемател, който току-що пристигна. Погрижи се прозорците да гледат към улицата, за да мога да виждам кой влиза и кой излиза от странноприемницата. Не споменавай името ми под какъвто и да било предлог. На готвача обещай куп злато.

Горанфло прекрасно изпълни поръчението. Стаята беше избрана, настъпи нощта, а с настъпването на тъмнината се появи и Шико. Горанфло го хвана за ръка и го заведе в наетата за тях стая. Монахът — глупав по природа, все пак беше хитър като всички църковници. Той посочи на Шико обстоятелството, че независимо, че до стаята им води друга стълба, стаята на метр Никола Давид е съседна на тяхната и ги разделя проста преграда от дъски и вар, която при желание лесно може да бъде пробита.

Шико слушаше монаха с неотслабващо внимание, а ако присъстваше и страничен наблюдател, който да вижда и говорещия, и слушащия, би забелязал как лицето на гасконеца постепенно се прояснява. Когато монахът завърши своята реч, Шико каза:

— Всичко, което сега ми съобщи, заслужава възнаграждение. Горанфло, тази вечер за теб ще има херес, да, да го вземат дяволите, иначе не бих бил твой приятел.

— Досега нито веднъж не ми се е случвало да се напия с херес — отбеляза Горанфло. — Трябва да е много приятно.

— Кълна се в светата утроба, скоро ще го опиташ, аз ти го заявявам — обеща гасконецът.

Шико извика стопанина на странноприемницата.

Може би на някого ще се стори, че разказвачът на тази история, следвайки своите герои, твърде често посещава странноприемници. На това разказвачът ще отговори, че не е негова вина, ако някои от тези герои, изпълнявайки желанието на възлюблената, други, скривайки се от гнева на краля — пътуват на север и на юг. Попадайки в междинна епоха, между античната древност, когато ханове не е имало — заменяло ги е братското радушие на хората, и съвременната епоха, където ханът вече не съществува, авторът е принуден да спира героите си в странноприемници, където се развиват важни събития в неговия роман. Ще отбележим, че кервансараите на нашия Запад по онова време са се подразделяли на три вида: странноприемници, ханове и кръчми. Тази класификация не бива да се пренебрегва, макар че в много отношения сега е загубила своето значение. Обърнете внимание, че ние не споменаваме превъзходните бани; в наши дни не е създадено нищо равностойно на тях, баните, завещани от Рим на императорите на Париж на кралете и наследили от античността многообразни езически наслаждения.

Обаче по време на царстването на Анри III тези заведения бяха съсредоточени в пределите на столицата. Провинцията в онези времена трябваше да се задоволява със странноприемници, ханове и кръчми.

И така, ние се намираме в странноприемницата.

Стопанинът на заведението веднага даде възможност на своите нови наематели да почувстват това. Когато Шико направи опит да го покани при себе си, стопанинът предаде, че трябва да имат търпение и да почакат, докато той побеседва с госта, пристигнал по-рано от тях и поради това ползващ се с предимство.

Шико се досети, че този гост трябва да е неговият адвокат.

— За какво ли могат да говорят? — попита Шико.

— Вие мислите, че между стопанина и вашия човек има някакви тайни?

— Проклятие! А нима сам не виждате? Ако тази надута муцуна, която срещнахме и която, както разбирам, принадлежи на стопанина на странноприемницата.

— На него самия — потвърди монахът.

— …изведнъж току-тъй се съгласява да разговаря с човек, облечен като лакей…

— А! Той се преоблече — видял го сега целия в черно — каза Горанфло.

— Още едно доказателство — отбеляза Шико. — Стопанинът несъмнено участва в играта.

— Искате ли да се опитам да изповядам жена му? — предложи Горанфло.

— Не — отговори Шико, — по-добре иди се поразходи из града.

— Ето на! А вечерята? — поинтересува се Горанфло.

— Аз ще я поръчам, докато те няма. Ето ти едно екю, за да издържиш до вечерята.

Горанфло го прие с благодарност.

По време на пътешествието монахът неведнъж вече беше извършвал такива късни излизания, той обожаваше тези обиколки по околните кръчмички, понякога си го бе позволявал и в Париж, прикривайки се със задължението си на брат — събирач на милостиня. Но откакто Горанфло напусна манастира, нощните разходки му се харесваха особено много. Сега той с всички пори на тялото си вдъхваше въздуха на свободата и манастирът в спомените му изглеждаше като мрачен затвор.

И като запретна расото си, монахът изхвръкна от стаята с екюто в джоба.

Щом той изчезна, Шико, без да губи време, взе един тирбушон и проби в преградната стена дупка на височината на очите.

Наистина, дебелината на дъските не му позволяваше да обхване с поглед цялата стая на адвоката през тази шпионка колкото дупка на сарбакан, но затова пък, ако долепеше ухо, гасконецът можеше ясно да чува всичко, което се говореше в стаята.

При това, по щастлива случайност, в полезрението на Шико се оказа лицето на стопанина на странноприемницата, който разговаряше с Никола Давид.

Началото на разговора, както знаем, Шико не беше чул, но от онези думи, които успя да долови, стана ясно, че Давид всячески се старае да покаже пред стопанина своята преданост към краля и даже да намекне за някаква важна мисия, възложена му от господин дьо Морвилие.

Докато той говореше, стопанинът на странноприемницата слушаше с почтителен вид, но едновременно с това твърде безучастен и едва удостояваше адвоката с отговор. На Шико даже се стори, че в погледа на стопанина и в интонацията на гласа му се долавя ирония винаги когато адвокатът произнасяше името на краля.

— Охо — каза Шико, — нашият стопанин между другото да не би да е лигист? Дявол го взел! Ще изясня това.

И доколкото в стаята на Никола Давид не се говореше нищо интересно, Шико реши да почака, докато стопанинът на странноприемницата благоволи да му направи визита.

Най-после вратата се отвори.

Стопанинът влезе, почтително свалил шапката си, но лицето му все още имаше забелязаното от Шико насмешливо изражение, с което разговаряше с метр Никола Давид.

— Заповядайте, седнете — каза Шико, — и преди да се споразумеем окончателно, изслушайте историята ми.

Стопанинът се отнесе към този увод явно недоброжелателно и даже отрицателно завъртя глава, показвайки, че предпочита да остане прав.

— Както желаете, господине — каза Шико.

Стопанинът отново с кимване показа, че в своя дом може да прави каквото си иска, без да се нуждае от покана.

— Тази сутрин вие ме видяхте заедно с един монах — продължи Шико.

— Да, господине — потвърди стопанинът.

— По-тихо. Не трябва да говорим за това… Монахът е изгнаник.

— Аха! — каза стопанинът. — Може би е преоблечен хугенот?

Шико демонстрира оскърбено достойнство.

— Хугенот — продума той с отвращение. — Вие казахте хугенот? Знайте, че този монах ми е роднина, а сред роднините ми няма хугеноти. И как можа да ви дойде в главата? Драги, вие трябва да изгорите от срам заради тези нелепости.

— Ами то, господине — каза стопанинът, — всичко се случва.

— Само не и в моето семейство, сеньор съдържател на странноприемницата! Напротив, този монах е зъл враг на хугенотите. Затова е изпаднал в немилост пред негово величество Анри III, който, както ви е известно, поощрява еретиците.

Изглежда, стопанинът започна да изпитва жив интерес към преследвания Горанфло.

— По-тихо — предупреди той с пръст върху устните.

— Тоест, как по-тихо — попита Шико. — Нима във вашата странноприемница са се промъкнали хора на краля?

— Страхувам се… — каза стопанинът и кимна с глава. — Там, в съседната стая, има един господин…

— В такъв случай — каза Шико — ние двамата аз и моят роднина, незабавно ви напускаме, понеже той е изгнаник и го преследват.

— И къде ще отидете?

— Имаме два-три адреса, които ни даде един собственик на странноприемница — нашият приятел метр Ла Юриер.

— Ла Юриер! Вие познавате Ла Юриер?

— Шш-шт! Не го наричайте по име. Запознахме се с него в навечерието на свети Вартоломей.

— Сега разбирам — каза стопанинът, — че вашият роднина и вие сте свети люде, аз също познавам Ла Юриер. Купувайки тази странноприемница, аз исках в знак на нашата дружба да й дам същото име като на неговото заведение, тоест „Пътеводна звезда“, но тъй като странноприемницата вече имаше някаква популярност с табелата „Под знака на кръста“, опасявах се да не би смяната на имената да се отрази на доходите. Значи, вие казахте, господине, вашият роднина…

— Проявил непредпазливост като в своята проповед заклеймил хугенотите. Проповедта имала огромен успех. Негово величество кралят, разгневен от този успех, свидетелстващ за настроението на умовете, заповяда роднината ми да бъде издирен и хвърлен в затвора.

— И тогава? — попита стопанинът, без вече да се опитва да скрие своето съчувствие.

— По дяволите! Аз го отвлякох — каза Шико.

— И добре сте сторили. Бедният!

— Монсеньор дьо Гиз ми предложи да го вземе под свое покровителство.

— Как, великият Анри дьо Гиз? Анри Све…

— Да, Анри Свети.

— Ах, той наистина е светец.

— Но аз се боя от гражданска война.

— Е, щом е така — каза стопанинът, — ако вие сте приятели на монсеньор дьо Гиз, би трябвало да знаете това?

Той направи пред очите на Шико с ръка нещо като масонски знак, с помощта на който членовете на лигата се познаваха един друг.

През онази знаменита нощ, която прекара в манастира „Света Женевиев“, Шико запомни не само този жест, който двадесет пъти се мярна пред очите му, но и ответния условен знак.

— По дяволите — каза той. — А вие — това? И на свой ред махна с ръце.

— Щом е тъй — каза стопанинът на странноприемницата, който вече имаше абсолютно доверие на новите наематели, — тук сте като у дома си, моят дом е и ваш дом. Смятайте ме свой приятел, а аз ще ви имам като брат, а ако нямате пари…

Вместо отговор Шико измъкна от джоба си кесията, която, макар вече да беше доста поизтъняла, все още притежаваше онази закръгленост, която винаги радва окото и неволно внушава доверие.

Видът на една закръглена кесия е винаги приятен: той радва даже великодушния приятел, който ви предлага пари, но щом види кесията ви и се убеди, че нямате нужда от тях, ви изказва своите благородни чувства и се освобождава от необходимостта да ги подкрепя с дела.

— Добре — каза стопанинът.

— Ще ви кажа — добави Шико, — за да ви успокоя още повече, че ние странстваме с цел разпространение на вярата и нашите пътни разноски се заплащат от ковчежника на Светия съюз. Посочете ни странноприемница, където бихме могли да не се опасяваме от нищо.

— Проклятие! Никъде няма да сте в по-голяма безопасност, отколкото тук при мен, господа. Гарантирам за това!

— Но вие току-що говорихте за човека от съседната стая.

— Да, но той ще се държи кротко. Само ако разбера, че ви шпионира, имате думата на Бернуйе, той ще изхвръкне оттук.

— Вие се казвате Бернуйе?

— Да, това е името ми, господине, и смея да забележа, че се гордея с това, че то е известно сред верните, ако не в столицата, то във всеки случай в провинцията. Една ваша дума, една-единствена ваша дума и аз ще изхвърля този негодник от странноприемницата.

— Защо? — каза Шико. — Напротив, оставете го тук. Винаги е за предпочитане да имаш врагове около себе си, в крайна сметка, тогава можеш да ги следиш.

— Вие сте прав — каза Бернуйе, възхитен от ума на своя наемател.

— Но какво ви кара да приемате този човек за наш враг? Казвам: „За наш враг“ — продължи гасконецът с ласкава усмивка, — понеже виждам, че сме, братя.

— Да, да, разбира се — каза стопанинът, — какво ме заставя…

— Именно, какво ви заставя?

— Това, че той пристигна тук облечен като лакей, а тук се преоблече уж като адвокат. Но той е адвокат не повече; отколкото лакей; забелязах, че изпод наметалото, което е преметнал на стола, стърчи краят на дълга рапира. При това той говори за краля с почит, нещо, което сега от никого няма да чуеш, а накрая призна, че изпълнява някакво поръчение на господни дьо Морвилие, а на вас би трябвало да ви е известно, че Морвилие е министър на Навуходоносор.

— На Ирод, както го наричам аз.

— Сарданапал!

— Браво!

— Ехе, но ние се разбираме един друг от половин дума — каза стопанинът.

— Кълна се в бога — потвърди Шико. — Решено — аз оставам!

— Намирам, че е най-добре да останете.

— Но нито дума за моя роднина.

— Да пази Господ!

— Нито за мен.

— Вие за кого ме вземате? Но по-тихо, чувам нечии стъпки.

На прага се появи Горанфло.

— О! Това е той — достопочтеният отец — възкликна стопанинът.

И като се приближи до монаха, направи знака на лигистите.

При вида на този знак Горанфло бе обхванат от изумление и страх.

— Отговорете де, отговорете, брате — каза Шико. — Нашият стопанин знае всичко, той е от нашите.

— От кои наши? — усъмни се Горанфло. — Как да го разбирам?

— От Светия съюз — с половин глас каза Бернуйе.

— Виждате, че може да му се отговори. Отговорете, хайде!

Тогава Горанфло направи ответния знак и това донемайкъде зарадва стопанина.

— Обаче — каза монахът, бързайки да промени разговора, — бяха ми обещали херес.

— Херес, малага, аликанте — всички вина от моята изба са на ваше разположение, брате мой.

Горанфло премести погледа си от стопанина към Шико, а от Шико към небето. Той нищо не разбираше от това, което се беше случило, и се виждаше как в своето чисто монашеско смирение се чувства недостоен за споходилото го щастие.

Горанфло пи и се напива три дена подред: първия ден — с херес, втория — с малага, третия — с аликанте, но в края на краищата призна, че най-приятно опиянение при него настъпва от бургундските вина и на четвъртото денонощие се върна към шамбертена.

През тези четири дни, докато монахът се занимаеше със своите изследвания, Шико не напускаше стаята и от сутрин до вечер следеше поведението на адвоката Никола Давид.

Стопанинът, който отдаваше това на страха от предполагаемия привърженик на краля, ставаше все по-изтънчен в издевателстванията си над нежелания наемател.

Но той беше неуязвим, в крайна сметка — поне на вид. Никола Давид беше определил среща на Пиер дьо Гонди в странноприемницата „Под знака на кръста“ и не искаше да напуска своето временно убежище, опасявайки се, че пратеникът на херцозите Гиз няма да го намери. Затова в присъствието на стопанина той се държеше с най-голямо спокойствие. Наистина, щом вратата след метр Бернуйе се захлопнеше, през шпионката на стената Шико с голям интерес съзерцаваше как, оставайки сам, Никола Давид изпадаше в бяс без задръжки.

Още на следващия ден след пристигането си в странноприемницата Шико вече видя как Никола Давид, забелязвайки недобрите намерения на стопанина, заплаши с юмрук метр Бернуйе, само че в интерес на истината, не самия него, а вратата, която се затвори зад гърба му.

— Още пет-шест дена, мерзавецо — изсъска адвокатът, — и ти ще ми платиш за всичко!

Сега Шико знаеше достатъчно и беше сигурен, че Никола Давид няма да напусне странноприемницата, докато не пристигне отговорът от папския легат.

Но на шестия или на седмия ден, ако се брои денят на пристигането в странноприемницата, Никола Давид, когото стопанинът, независимо от всички уговорки на Шико, предупреди, че заеманата от него стая в най-скоро време ще му трябва — тежко се разболя.

Стопанинът настояваше адвокатът незабавно да се маха от странноприемницата, докато все още може да се държи на крака. Адвокатът помоли да му се разреши да остане до следващото утро, обещавайки, че през нощта състоянието му несъмнено ще се подобри. На следващия ден то стана по-лошо.

Метр Бернуйе дойде да съобщи тази новина на своя приятел лигиста.

— Нещата се нареждат — говореше той и потриваше ръце, — нашият кралски блюдолизец, Иродовият приятел се е запътил на преглед при адмирала, трам-та-там, трам-та-там.

На езика на лигистите изразът „запътил се на преглед при адмирала“ означаваше — да иде на оня свят.

— Виж ти — каза Шико. — Мислите, че ще умре?

— Страхотна треска, брате мой, треска, която се разпорежда с него като на дуел: раз, два, три — и готово. Той направо подскача на леглото и безусловно е обзет от демон: налага слугите ми, мене се опита да удуши. Лекарите нищо не разбират от болестта му.

Шико се замисли.

— Вие самият видяхте ли го?

— Разбира се, нали ви казвам: той искаше да ме удуши. — Как изглежда?

— Блед, възбуден, отслабнал и вие като побъркан.

— Какво именно?

— „Пазете краля! Животът на краля е в опасност!“

— Какъв мръсник!

— Истински негодник. После, от време на време твърди, че чака някакъв човек от Авиньон и не иска да умира, докато не се срещне с него.

— Ето, виждате ли — каза Шико. — Значи той говори за Авиньон?

— Всяка минута.

— Пресвета утробо — изтръгна се от Шико любимото му проклятие.

— Ама че смях ще бъде, ако умре — произнесе стопанинът.

— Голям смях — отговори Шико, — но нека по-добре да доживее до пристигането на този човек от Авиньон.

— Защо? Колкото по-скоро пукне, толкова по-скоро ще се избавим от него.

— Да, но аз не стигам в своята омраза дотам, че да желая гибелта и на тялото, и на душата и тъкмо човекът, който пристигне от Авиньон, ще го изповяда…

— А! Бъдете сигурен, че това е просто бълнуване от треската, призрак на болното му въображение и че той никого не чака.

— Е, кой знае — каза Шико.

— Вие сте ангелска душа и примерен християнин — отбеляза стопанинът.

После се оттегли, изпълнен с възхищение.

Колкото до Горанфло, то той не се тормозеше от нищо и дебелееше пред очите на всички. На деветия ден от този живот стълбата към втория етаж стенеше под тежестта му. Неговото затлъстяло тяло с мъка се вместваше между стената и перилата и една вечер Горанфло изплашено каза на Шико, че стълбата нещо е отслабнала. Всичко останало: адвокатът Никола Давид, Лигата, плачевното състояние, в което бе изпаднала религията, — ни най-малко не занимаваха монаха. Той нямаше други грижи, освен как да внесе разнообразие в менюто и да приведе в хармония местните бургундски вина и различните яденета, които поръчваше. Всеки път, съглеждайки Горанфло, метр Бернуйе замислено повтаряше:

— Просто не е за вярване, че това шкембесто отче може да бъде фонтан на красноречие.