Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman(2008)
Корекция
Mummu(2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. —Добавяне

Глава 28
За това, как брат Горанфло пътешества на магаре на име Панург и как по време на това пътешествие научи много неща, които по-рано не знаеше

Преди да напусне гостоприемния покрив на „Рогът на изобилието“, Шико здраво закуси и само затова този път с такова безразличие се отнесе към собствения си стомах, за който нашият гасконец, какъвто и глупак да беше, или за какъвто и глупак да се представяше, винаги проявяваше не по-малка загриженост, отколкото кой да е монах.

При това не напразно се казва, че великите страсти подкрепят нашите сили, а Шико беше обзет от велика страст.

Той заведе брат Горанфло в малката къщичка, където на масата пред монаха веднага се издигна нещо подобно на кула от шунка, яйца и бутилка вино. Достойният брат с присъщото му старание и усърдие се зае с разрушаването на тази крепост.

В същото време Шико се отправи към съседните дворове в търсене на магаре за своя спътник. Той намери това миролюбиво създание, което беше обект на въжделенията на Горанфло, дремещо между бика и коня в конюшнята на едно селско семейство в Ско. Избраното от Шико магаре, беше на четири години, сиво-кафяво на цвят, с доста охранено туловище, което се крепеше на четири крака с форма на вретена. В онези времена такова магаре струваше двадесет ливри, но щедрият Шико заплати двадесет и две и отведе магарето, съпровождан от благословиите на стопаните.

Той се върна с победа и даже вмъкна живия трофей в стаята, където пируваше Горанфло, който беше вече преполовил пастета от змиорки и изпразнил три бутилки вино. Монахът, възхитен от вида на добичето и размекнат от винените пари, предразполагащи към нежни чувства, разцелува животното по двете бузи и тържествено му пъхна в устата дълга коричка хляб — лакомство, което накара магарето да зареве от удоволствие.

— Охо — каза Горанфло, — тази божа твар има чудесно гласче. Някой път ще изпълним дует. Благодаря ти, приятелю Шико, благодаря ти!

И той незабавно нарече магарето Панург.

Като хвърли поглед към масата, Шико се убеди, че няма да бъде тирания от негова страна, ако предложи на монаха да се откъсне от трапезата.

И той провъзгласи с решителен глас, на който Горанфло не можа да се противопостави:

— Потегляме на път, друже, на път! В Мелон ни чака обед.

Макар Шико да говореше с повелителен тон, той съумя да подправи своята строга заповед с шепа надежда, ето защо Горанфло повтори без каквито и да било възражения:

— Към Мелон! Към Мелон!

Той тутакси стана от масата и с помощта на стола се покатери на магарето си, което вместо седло имаше проста кожена възглавница с две примки от ремък, които заменяха стремето. Монахът пъхна сандалите си в тези примки, след това хвана с дясната си ръка поводите, подпря гордо лявата на кръста си и излезе през вратата на странноприемницата величествен като Господ бог, приликата с когото Шико не без основание долавяше в него.

Що се отнася до Шико, то той се метна на седлото със самоувереността на опитен ездач и двамата конници, без да се бавят нито минута, потеглиха в тръс по пътя за Мелон.

Изминаха наведнъж четири левги и чак тогава се спряха да отдъхнат. Монахът веднага се просна на земята и заспа под лъчите на слънцето. Шико се зае с пресмятане на времето, необходимо за път и определи, че ако правят по десет левги на ден, то ще изминат за дванадесет дена разстоянието от сто и двадесет левги.

Панург с крайчетата на бърните си отщипваше от един магарешки бодил.

Десет левги — това беше всичко, което можеше да се очаква от обединените усилия на магарето и монаха.

Шико поклати глава.

— Това е невъзможно — промълви той, гледайки как Горанфло безметежно спи върху крайпътния откос, като че ли върху пухена постеля. — Не, така няма да я бъде — ако дългополият иска да пътува с мен, длъжен е да прави не по-малко от петнадесет левги на ден.

Както виждате, от известно време върху брат Горанфло започнаха да се сипят всякакви напасти.

Шико побутна монаха с лакът, за да го събуди и да му съобщи решението си.

Горанфло отвори очи.

— В Мелон ли сме вече? — попита той. — Огладнях пак.

— Не, друже, не сме — каза Шико. — Затова ви събуждам, за да може по-скоро да стигнем. Движим се твърде бавно, кълна се в светата утроба, ние твърде бавно се движим!

— А защо всъщност скоростта на нашето придвижване толкова ви огорчава, любезни господин Шико? Пътят на нашия живот е стръмен, понеже завършва на небето, и да се изкачиш по него не е леко. При това какво ни гони? Колкото по-дълго сме на път, толкова повече време ще прекараме заедно. Нима аз странствам не заради разпространението на вярата Христова, а вие, нима вие не пътешествате за собствено удоволствие? Та колкото по-бавно пътуваме, толкова по-твърдо ще се внедрява в сърцата светата вяра, колкото по-бавно пътуваме, толкова повече развлечения ще ни се предоставят. Например бих ви посъветвал да се задържим в Мелон една седмица. Разправят, че там приготвят превъзходни пастети от змиорки, и аз бих искал да направя безпристрастно и аргументирано сравнение на мелонския пастет с пастетите от другите френски провинции. Какво ще кажете на това, господин Шико?

— Ще кажа — отговори гасконецът, — че аз съм на съвсем друго мнение. Според мен ние трябва да се движим колкото се може по-бързо, за да наваксаме изпуснатото време, да не обядваме в Мелон, а направо да вечеряме в Монтеро.

Горанфло недоумяващо погледна своя другар в пътешествието.

— Тръгваме, тръгваме! На път! — настояваше Шико.

Монахът, който се беше изтегнал с ръце под главата, се ограничи с това, че се надигна, закрепи се на седалището си и застена.

— Тогава, друже — продължи Шико, — щом искате да пътешествате по свой начин — ваша работа.

— Не, не — разбърза се Горанфло, изплашен от призрака на самотата, от който като по чудо се беше изплъзнал. — Тръгвам с вас, господин Шико, аз ви обичам и никога няма да ви изоставя.

— Щом е така, хайде на седлото, друже, на седлото!

Горанфло докара магарето си до синорния стълб и се качи на гърба му, но този път не го яхна, а седна на една страна по женски. Той заяви, че в такава позиция щяло да му бъде по-удобно. Всъщност, предвиждайки, че на магарето ще му се налага да тича с удвоена скорост, той разумно реши, че е добре да има подръка две допълнителни опорни точки: гривата и опашката.

Шико препусна в тръс, магарето го последва с рев.

Първите минути от ездата бяха ужасни за Горанфло: за щастие онази част на тялото, която му служеше за опора, имаше доста обширна площ, така че монахът по-лесно можеше да запази равновесие, отколкото кой да е друг ездач.

От време на време Шико се повдигаше на стремената и гледаше напред. Като не откриваше на хоризонта онова, което му беше нужно, той пришпорваше коня.

Отначало Горанфло мислеше само за това, как да не полети на земята и затова остави без внимание тези свидетелства на нетърпение, показващи, че Шико издирва някого. Но когато малко по малко свикна и „се научи да диша“, както казват плувците, странното поведение на гасконеца се наби в очите му.

— Е, любезни господин Шико, кого търсите — попита той гасконеца.

— Никого — отвърна Шико, — просто гледам накъде вървим.

— Но ние пътуваме за Мелон, или поне така ми се струва. Вие сам ми го казахте, даже ми обещахте…

— Не, ние не пътуваме, друже, не пътуваме, ние стоим на едно място — отвърна Шико и пришпори коня.

— Как така не пътуваме? — възмути се монахът. — Яздим в тръс.

— В галоп! В галоп! — заповяда гасконецът и препусна в галоп.

Панург, увлечен от примера, също се понесе в галоп, но с лошо прикрита злост, която не предвещаваше на ездача му нищо добро.

Горанфло почувства как дъхът му секва.

— Кажете, кажете, моля ви, господин Шико — развика се той, щом си възвърна дар словото, — смятате ли, че това е пътешествие за развлечение, лично аз не се развличам.

— Напред! Напред! — отговори Шико.

— Но магарето има толкова твърди хълбоци.

— Добрите ездачи галопират само като стоят на стремената.

— Да, но аз не казвам, че съм добър ездач.

— Тогава останете!

— Не, дявол да го вземе! — извика Горанфло. — За нищо на света!

— Щом е така, слушай ме и напред! Напред!

Шико отново пришпори коня и го подкара с още по-голяма скорост.

— Панург се задъхва — каза Горанфло. — Панург спира.

— Тогава прощавай, друже — каза Шико.

Горанфло за секунда едва не се поддаде на изкушението да отговори със същите думи, но си спомни, че конят, който той проклинаше в душата си, ще отнесе на гърба си не само неговия неумолим спътник, но заедно с него и кесията, скрита в неговия джоб. Затова се подчини на съдбата и като заблъска бясно със сандалите си магарето в хълбоците, го застави да възобнови галопа.

— Ще съсипя моя беден Панург — жалостиво викаше Горанфло, призовавайки користта на Шико, след като не можа да повлияе върху чувството му за състрадание, — ще го убия, наистина ви казвам, ще го убия.

— Какво да се прави, друже, убийте го — хладнокръвно отговори Шико, без за секунда да забавя ездата, — ще купим муле.

Панург като че ли разбра заплахата в тези думи, отби се от главния път и като вихър се понесе по изсъхналата странична пътечка, водеща над стръмния склон. По тази пътечка Горанфло не би се осмелил да мине дори пеша.

— Помощ — викаше монахът, — помощ! Ще падна в реката!

— Няма никаква опасност — отговори Шико, — гарантирам, че дори да паднете — няма да потънете.

— О, ще умра — бъбреше Горанфло, — ще умра, сигурно ще умра. И като си помисля само, че всичко това се случи, защото съм станал сомнамбул.

Монахът вдигна поглед към небето, с който като че ли казваше: „Господи, господи, какво престъпление съм извършил, че ми изпращаш такава гибел?“

Изведнъж Шико се изкачи на върха на хълма и рязко спря коня, така че изненаданото животно приклекна на задницата си, почти докосвайки земята с тялото си.

Горанфло, който беше по-лош ездач от Шико, при това разполагащ вместо юзда само с поводи, Горанфло, казваме пак, продължаваше да препуска напред.

— Стой, по дяволите, стой — крещеше Шико.

Магарето обаче беше завладяно от желание да препуска в галоп, а магаретата доста неохотно се разделят с желанията си.

— Спри — викаше Шико, — иначе, честна дума, ще ти тегля куршума.

„Що за дявол се е вселил в този човек — питаше се Горанфло, — каква муха го е ухапала?“

Но гласът на Шико звучеше все по-заплашително и монахът вече чуваше свистенето на куршума. Това го накара да прибегне към маневра, изпълнението на която значително се облекчаваше от положението му върху седлото. Маневрата се състоеше в това да се плъзне от гърба на магарето на земята.

— Край — каза той и храбро се смъкна на мощните си седалищни мускули, стиснал с две ръце поводите. Магарето направи още няколко крачки и волю-неволю, трябваше да спре.

След това Горанфло започна да търси с очи Шико, надявайки се да види възхищението, което не можеше да не бъде предизвикано след тази смело изпълнена маневра.

Но Шико се беше скрил зад една скала и оттам продължаваше да прави предупредителни и заплашителни знаци.

Тези призиви за предпазливост накараха монаха да разбере, че на сцената има още някакви действащи лица. Той погледна напред и видя на разстояние петстотин метра от тях да препускат с умерен тръс трима ездачи върху мулета.

От пръв поглед Горанфло позна, че това са същите пътници, които сутринта напуснаха Париж през Бурделската порта, същите, които така прилежно проследяваше Шико иззад дърветата.

Шико, без да помръдне, изчака, докато тримата ездачи се скриха от погледите им, и едва тогава се приближи до своя спътник, който продължаваше да седи на мястото, където беше паднал, стискайки в ръце поводите на Панург.

— Бихте ли ми обяснили най-после, любезни господин Шико — каза Горанфло, който беше започнал да губи търпение, — с какво се занимаваме. Преди минута се налагаше да препускаме презглава, а сега трябва да седим кротко.

— Добри ми приятелю — каза Шико, — аз исках само да разбера добра порода ли е магарето ви и дали не ме измамиха като ме накараха да дам за него двадесет и две ливри. Сега изпитанието е завършено и аз съм предоволен.

Както разбирате, монахът не беше излъган от отговора и се готвеше да го каже на своя спътник, но вроденият му мързел надделя и му прошепна на ухото, че е по-добре да не спори с Шико.

Тогава монахът се ограничи само с това, че без да крие лошото си настроение, каза:

— Нека да му турим пепел! Но аз съм дяволски уморен и гладен като звяр.

— Това е нещо поправимо — успокои го Шико, закачливо потупвайки го по рамото. — Аз също съм уморен и също съм гладен и в първата странноприемница, която се изпречи на пътя ни, ще…

— Какво ще… — възкликна Горанфло, който просто не можеше да повярва в щастливия обрат на своята горчива съдба.

— Това, че — продължи Шико — ще поръчаме свинско печено, едно или две кокоши фрикасета и кана от най-хубавото вино, което имат в мазето.

— Наистина? Нима този път няма да ме излъжете?

— Дума давам, друже.

— Тогава да тръгваме — каза монахът и стана от земята. — Веднага да вървим да търсим това благословено място. Размърдай се, Панург, за обед ще имащ трици.

Магарето радостно зарева.

Шико се качи на коня, а Горанфло тръгна пеша, водейки магарето за поводите.

Не след много пътниците видяха така необходимата им странноприемница. Тя се намираше на пътя между Корбе и Мелон. Но за голямо учудване на Горанфло, който отдалече се любуваше на желания приют, Шико му заповяда да възседне магарето и зави по пътя наляво, заобикаляйки странноприемницата. Впрочем Горанфло, чиято съобразителност се усъвършенстваше все повече, веднага разбра причината за това хрумване: пред странноприемницата стояха трите мулета на пътешествениците, които, изглежда, следеше Шико.

„Така значи, от прищевките на някакви си трима негодници — помисли си Горанфло — ще зависи цялото ни пътешествие, включително и кога да седнем на трапезата? Колко печално.“

Той съкрушено въздъхна.

От своя страна Панург видя, че се отдалечават от правата линия, която даже магаретата считат за най-кратко разстояние между две точки, и се спря, като опря здраво четирите си копита в земята, сякаш искаше да пусне корени на това място.

— Виждате ли — жалостно каза Горанфло, — даже магарето ми отказва да върви.

— Ах, така ли! Отказва да върви? Почакай — отговори Шико.

Той се приближи до дряновите дървета до оградата, откърши една жилава и доста внушителна пръчка, дълга пет фута и дебела един дюйм.

Панург не принадлежеше към числото на онези глупави четириноги, които не се интересуват от онова, което става около тях и като не могат да предвиждат събитията, забелязват тоягата едва тогава, когато ударите се стоварват върху гърба им. Той следеше действията на Шико, които несъмнено внушаваха на едно магаре немалко уважение и щом разгада намеренията на гасконеца, в същия миг размърда крака и енергично се втурна напред.

— Тръгна! Тръгна! — завика Горанфло към своя спътник.

— Все пак на човек, който пътешества в компания на магаре и монах, хубавата тояга винаги може да потрябва — изрече Шико.

И взе дряновата пръчка със себе си.