Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (27)

Глава 27
За това, как брат Горанфло се убеди, че е сомнамбул, и как горчиво оплаква своята немощ

Включително до съдбоносния ден, до който стигнахме в своето повествувание, до деня, в който върху бедния монах се стовари толкова неочаквана беда, брат Горанфло водеше живот съзерцателен, тоест, той излизаше от манастира рано сутрин, ако искаше да подиша чист въздух, или по-късно, ако искаше да се погрее на слънчице. Като се уповаваше на бога и на манастирската кухня, той беше загрижен само за това да може да си подсигури в добавка, и то не толкова често, изключително мирски трапези в „Рогът на изобилието“. Количеството и обилието на тези трапези зависеше от настроението на вярващите, понеже се заплащаше с монетите, събирани от брат Горанфло във вид на милостиня. И брат Горанфло, минавайки по улица Сен-Жак, не пропускаше случай да спре в „Рогът на изобилието“ заедно със своя улов. След това той отнасяше в манастира всички събрани от него през деня доброволни подаяния, като се извадят онези, които биваха оставяни в кръчмичката. Той имаше и приятел — Шико, който обичаше добре да се нахрани с весела компания. Но на Шико не можеше да се разчита. Понякога се срещаха три, или четири дена подред, после Шико изчезваше внезапно и не се появяваше две седмици, месец, шест седмици. Или беше с краля в двореца, или съпровождаше краля на поредното поклонение, или пътуваше някъде по свои работи, или просто от каприз. Горанфло принадлежеше към онези монаси, за които, както и за другите деца на полка, светът започваше от старшия вкъщи, сиреч от манастирския полковник и завършваше с празното канче. И тъй, това дете на манастира, този войник на църквата, ако ни е позволено да употребяваме за духовно лице образния израз, с който току-що охарактеризирахме защитниците на родината, никога не бе и помислял, че в един прекрасен ден ще му се наложи да се отправи на път към неизвестността.

Ех, да имаше пари! Игуменът обаче отговори на неговия въпрос по апостолски просто и ясно, както е казано от Лука: „Търсете и ще намерите.“

Като си помисли в какви далечни краища трябва да търси, Горанфло усети умора по цялото тяло. Главното на първо време обаче беше да се избегне надвисналата над главата му опасност — опасност неизвестна, но близка, както можеше да се заключи от думите на игумена.

Злощастният монах не беше от тези, които, променяйки външността си и с помощта на някаква метаморфоза, ловко могат да се изплъзнат от преследвачите. Ето защо той реши отначало да излезе в открито море и като се вкопчи в това решение, с бодра стъпка премина през Бурделската порта, а после със страх, предпазливо, стараейки се да заема колкото се може по-малко място в пространството, за да избегне евентуалната среща със стрелците, която му предричаше абатът на манастира „Света Женевиев“, премина край караулното на нощната стража и вратарите.

Когато се озова на воля, сред полето, на петстотин крачки от градските порти, когато съзря на склоновете на рова, които бяха също като кресло, първата поникнала пролетна тревица, видя на хоризонта веселото пролетно слънце, отляво и отдясно — пустеещи поля, а отзад шумния град, той седна на крайпътния откос, подпря двойната си брадичка с широка тлъста длан, почеса с показалец квадратния връх на носа си, напомнящ нос на дог, и потъна в размишления, прекъсвани от жални въздишки.

На брат Горанфло му липсваше арфа само, за да прилича съвсем на един от онези юдеи, които закачили арфите си на върбата по време на разрушаването на Ерусалим, и оставили на бъдещото човечество знаменития псалм „Super flumina Babilonis“^[1], послужил за сюжет на безкрайно множество печални картини.

Горанфло въздишаше толкова изразително и защото наближаваше девет часът — часът на обедната трапеза, тъй като монасите, изоставайки от цивилизацията, както подобава на хора, уединили се от мирската суета, в година 1578, с божия милост все още спазваха обичаите на добрия крал Шарл V, който обядваше в осем часа сутринта — веднага след месата.

Да се преброят всички противоречиви мисли, които като вихър се извиха в съзнанието на принудения да пости брат Горанфло, би било не по-малко трудно, отколкото да се преброят песъчинките, вдигнати от вятъра на морския бряг в бурно море.

Но първата мисъл, от която, длъжни сме да кажем, той се отказа трудно, беше: да се върне в Париж, да отиде право в манастира и да обясни на абата, че предпочита затвора пред заточението и че даже е съгласен, ако се налага, да изтърпи наказание, бича, двойния бич и inpace^[2], стига само под клетва да му обещаят, че ще се погрижат за софрите му, чийто брой той даже би се съгласил да се съкрати до пет на ден.

Тази мисъл се оказа твърде натрапчива и продължи да витае в мозъка на монаха цял четвърт час и най-накрая се смени с друга, малко по-разумна: да се упъти направо в „Рогът на изобилието“, да събуди Шико, а ако той вече е станал и излязъл, да го извика, да му разкаже в какво окаяно положение се е оказал той, брат Горанфло, поради това че е проявил слабост и е отстъпил пред неговите тактически призиви, да му разкаже и по такъв начин да получи от своя приятел нещо за препитание.

Този план зае на Горанфло още четвърт час, тъй като монахът се отличаваше с разсъдителност, а идеята сама по себе си не беше лишена от достойнства.

След това се появи и трета, твърде смела мисъл: да заобиколи около стените на столицата, да влезе в нея през Сен-Жерменската порта или Нелската кула и тайно да продължи да събира милостиня в Париж. Той знаеше топлички местенца, плодородни кътчета, малки улички, където познати кумички отглеждат вкусни кокошки и винаги са готови да пуснат в торбата му някой скопен петел, издъхнал от затлъстяване. В благодарното огледало на своите спомени Горанфло видя нечия къщичка с навес, където се приготвяха всевъзможни сушени плодове и сладка, които според брат Горанфло, както поне той обичаше да мисли — се приготвяха, за да може в торбата на събирача на милостиня като отплата за неговата бащинска благословия да бъдат пускани бурканче с желе от сушени дюли, или дузина захаросани лешници, или кутия със сушени ябълки, чийто аромат би накарал дори умиращ да помисли за пийване. Трябва да признаем, че помислите на брат Горанфло в по-голямата си част бяха насочени към наслажденията на пълната маса и към радостите на покоя и той неведнъж с известно безпокойство се сещаше за двамата адвокати на дявола на име Мързел и Чревоугодничество, които в деня на Страшния съд ще се изправят срещу него. Но длъжни сме да кажем, че в очакване на този час, достойният монах неотклонно вървеше, макар и не без угризения на съвестта, по обсипания с цветя склон, водещ към бездната, в дълбините на която нестихващо виеха, подобно на Сцила и Харибда, двата по-горе описани смъртни гряха.

Именно затова последният план беше особено приятен на Горанфло. Струваше му се, че е създаден за такова съществуване. Но да се осъществи този план и да се води предишният начин на живот, беше възможно само при условие, че останеше в Париж, а в Париж Горанфло на всяка крачка можеше да срещне стрелци, сержанти, манастирски власти — с една дума паство, твърде нежелателно за монаха беглец.

И освен това, пред него се очертаваше още едно препятствие: ковчежникът на манастира „Света Женевиев“ беше твърде усърден стопанин, за да остави Париж без събирач на милостиня и излизаше, че Горанфло рискуваше да се сблъска лице в лице със своя събрат, притежаващ неоспоримото преимущество, че се намира при изпълнение на служебните си задължения.

Представяйки си тази среща, брат Горанфло вътрешно потръпна и имаше защо.

Той вече се беше изморил от своите монолози и своите страхове, когато забеляза, че в далечината при Бурделската порта се показа конник и скоро под сводовете на арката се раздаде тропот от галопа на коня.

Близо до една къща, на около сто крачки от мястото, където се намираше Горанфло, конникът слезе от коня и почука. Отвориха му и той изчезна в двора заедно с коня.

Горанфло отбеляза това обстоятелство, понеже завидя на щастливия конник, че притежава кон, който следователно можеше да бъде продаден.

Но след малко конникът — Горанфло го позна по наметалото — конникът казваме, като излезе от къщата, се отправи към намиращите се на известно разстояние дървета, пред които се издигаше купчина камъни и се скри между дърветата и този своеобразен бастион.

— Няма съмнение, той проследява някого от засада — прошепна Горанфло. — Ако имах доверие на стрелците, бих ги предупредил, а ако бях по-храбър, и сам бих му попречил.

В този момент човекът от засадата, който не изпускаше от очи градската порта, хвърли набързо поглед наляво и надясно и забеляза Горанфло, който все още седеше, подпрял брадата си с ръка. Присъствието на външен човек, изглежда, пречеше на непознатия. Той стана и с престорено равнодушие започна да се разхожда зад камъните.

— Походката ми е позната — каза Горанфло, — като че ли и фигурата също. Излиза, че го познавам… но не, това е невъзможно.

Изведнъж непознатият се обърна с гръб към Горанфло и се свлече на земята с такава бързина, като че ли краката му се подкосиха. Вероятно той чу тропота на конски копита, който долетя откъм градската порта.

И наистина, трима ездачи — двамата от които, изглежда бяха лакеи — върху три здрави мулета, към седлата на които бяха вързани с ремъци три големи куфара, без да бързат, излязоха от Париж през Бурделската врата. Щом ги забеляза, човекът при камъните се сви, колкото можеше, и почти пълзешком се добра до горичката, избра най-дебелото дърво и се скри зад него в позата на ловец, проследяващ дивеч.

Кавалкадата премина, без да го забележи, или във всеки случай, без да му обърне внимание. Напротив, човекът от засадата направо впи очи в ездачите.

„Аз попречих да бъде извършено престъпление — каза си Горанфло, — моето присъствие тук на този път, в тази минута е проява на божията воля; как бих искал щото Господ отново да прояви своята воля и ми помогне да закуся.“

Пропускайки ездачите покрай себе си, наблюдателят се върна в къщата.

— Прекрасно — каза Горанфло. — Ето срещата, която ще ми донесе желания успех, стига само да не греша. Човек, който проследява някого, не обича да бъде разкрит. Значи аз разполагам с нечия тайна и ще изкарам от нея попе шест дена.

И Горанфло, без да се бави, насочи стъпките си към къщата. Но колкото повече се приближаваше към вратите й — все по-ясно си представяше войнствената осанка на конника, дългата рапира, удряща по прасците своя собственик и заплашителния поглед, с който той следеше кавалкадата. И монахът си каза:

„Не, сигурно аз бъркам, такъв мъж няма да позволи да бъде заплашен.“

Докато вървеше към вратата, Горанфло окончателно се убеди в безполезността на своя план и почесваше сега не носа си, а ухото.

Изведнъж лицето му се озари.

— Имам идея — каза той.

Появата на идея в сънения мозък на монаха беше толкова рядко събитие, че Горанфло сам се учуди. Обаче и в онези времена е била известна фразата: необходимостта е майка на изобретателността.

— Идея — убеждаваше се той. — При това доста хитра идея. Аз ще му кажа: „Господине, всеки човек има свои проекти, свои желания, свои надежди — аз ще се помоля за изпълнение на вашите замисли, а вие все ще ми пожертвувате нещо.“ Ако той е замислил нещо нередно, в което не се съмнявам, ще бъде двойно по-заинтересован някой да се моли за него и затова ще даде охотно милостиня. След това ще представя този казус за разглеждане пред първия доктор по богословие, който ми попадне на пътя. Ще го попитам: възможно ли е да се молиш за изпълнение на замисли, които са ти неизвестни, особено ако предполагаш, че са и греховни. Както каже ученият мъж, така и ще направя, и тогава отговорен ще бъда не аз, а той. А ако не срещна доктор по богословие? Дребна работа, щом се съмняваме — ще се въздържим от молитви. А през това време ще закуся за сметка на този добър човек с нечестиви намерения.

Като взе това решение, Горанфло се притисна до стената и зачака.

След пет минути вратата широко се разтвори и се появи човек на кон.

Горанфло се приближи.

— Господине — започна той, обръщайки се към конника, — ако ви се струва, че пет „Pater“^[3] и пет „Ave“^[4] за изпълнение на вашите планове не са излишни…

Конникът изви глава към монаха.

— Горанфло! — извика той.

— Господин Шико! — изтръгна се от гърдите на слисания монах.

— Къде по дяволите, скиташ, приятелю? — попита Шико.

— Сам не зная, а вие?

— При мен работата е съвсем друга, аз си зная — каза Шико. — Аз карам само напред.

— Далеко ли?

— Докато не спра. Но ти, друже, защо не можеш да ми кажеш какво правиш тук? Подозирам нещо.

— Какво именно?

— Шпионираш ме.

— Господи Исусе! Да шпионирам вас, боже опази! Просто ви видях, това е всичко.

— Кога ме видя?

— Когато проследявахте мулетата.

— Глупак.

— Както желаете, но ей там зад онези камъни, вие ги…

— Слушан, Горанфло, аз си строя къща извън града. Този чакъл го купих и исках да видя какво качество е.

— Това е друга работа — каза монахът, без да повярва на нито една дума на Шико, — изглежда, съм сбъркал.

— И все пак, какво правиш ти тук, извън градските стени?

— Ах, господин Шико, аз съм изгнаник — със съкрушен вид отговори монахът.

— Какво?

— Изгнаник съм ви казвам.

И Горанфло, както беше драпиран в расото, се протегна в целия си неголям ръст и започна да поклаща глава нагоре-надолу, погледът му придоби взискателно изражение като на човек, на когото постигналото го голямо нещастие дава право на състрадание от страна на себеподобните.

— Братята ме отхвърлиха от себе си — продължи той. — Аз съм отлъчен от църквата, анатемосан.

— Така ли? И за какво?

— Чуйте ме, господин Шико — произнесе монахът, слагайки ръка на сърцето си, — може да ми вярвате, може да не ми вярвате, но аз и сам не зная защо.

— Може би са ви забелязали през онази нощ, друже, когато се шляехте по кръчмите?

— Неуместна шега — строго каза Горанфло, — вие прекрасно знаете с какво се занимавах тогава, като се започне от вечерта.

— Тоест — уточни Шико, — с какво сте се занимавали от осем до десет вечерта. Какво сте правили от десет часа вечерта до три часа сутринта — на мене не ми е известно.

— Как да разбирам това — от десет вечерта до три сутринта?

— Точно така — в десет часа вие излязохте.

— Аз? — Горанфло учудено опули очи срещу гасконеца.

— Разбира се, аз даже попитах къде отивате.

— Къде отивам, вие сте ме попитали къде отивам?

— Да!

— И какво ви отговорих?

— Отговорихте ми, че отивате да държите реч.

— Но в това има частица истина — измърмори потресеният Горанфло.

— Проклятие! Каква частица, вие даже възпроизведохте пред мен доста внушителна част от своята реч, тя не беше от късите.

— Моята реч се е състояла от три части, такава композиция според Аристотел е най-добра.

— В речта ви имаше възмутителни места, насочени срещу крал Анри III.

— Нима? — каза монахът.

— Просто възмутителни, и не бих се учудил, ако разбера, че ви преследват като подстрекател на безредици.

— Господин Шико, вие ми отваряте очите. Кажете, когато разговарях с вас, имах ли вид на буден човек?

— Длъжен съм да ви призная, друже, че видът ви ми се стори доста странен. Особено погледът ви беше толкова неподвижен, че чак се изплаших. Можеше да се предположи, че все още не сте се събудили и говорите насън.

— И все пак — каза Горанфло, — какъвто и дявол да се е забъркал в тази работа, аз знам със сигурност, че се събудих тази сутрин в „Рогът на изобилието“.

— Да, но вие се завърнахте в три часа сутринта и за доказателство мога да ви кажа, че оставихте вратата отворена и аз премръзнах.

— И аз също — каза Горанфло. — Това помня.

— Ето, виждате ли! — подхвана Шико.

— Ако само казвахте истината…

— Как — ако казвам истината? Бъдете сигурен, друже, думите ми са чиста истина. Попитайте метр Бономе.

— Метр Бономе?

— Разбира се, нали той ви отвори вратата. Длъжен съм да отбележа още, че когато се върнахте, вие просто бяхте набъбнал от високомерие, та аз ви казах: „Засрамете се, друже, високомерието не прави чест на човек, особено ако този човек е монах.“

— И защо съм бил толкова възгордян?

— Защото вашата реч е имала успех, защото са ви поздравявали и хвалили херцог дьо Гиз, кардиналът и херцог дьо Майен… Да продължи Господ дните му — добави Шико като повдигна шапката си.

— Сега разбирам всичко — каза Горанфло.

— Това е отлично! Значи вие признавате, че сте били на това събрание? Дявол го взел, как го нарекохте? Почакайте! Събрание на Светия съюз. Така.

Горанфло наведе глава и застена.

— Аз съм сомнамбул — каза той, — отдавна вече подозирам това.

— Сомнамбул — повтори Шико. — А какво значи сомнамбул?

— Това означава, господин Шико, че в моето тяло духът господства над плътта до такава степен, че когато плътта спи — духът бодърства и й заповядва, а плътта, която спи, е принудена да се подчинява.

— Ех, това ми прилича много на магия. Ако сте обладан от нечиста сила, признайте ми това откровено. Как е възможно да ходи човек насън, да размахва ръце, да произнася речи, в които да ругае краля — и всичко това, без да се събуди? Кълна се в светата Дева! Според мен това е противоестествено. Махни се, Велзевуле! Vade retro, Satanas!

И Шико се отдръпна настрана.

— Значи — каза Горанфло — и вие, вие също ме напускате, господин Шико. Tu quoque Brute! Ай-ай-ай! Не съм мислил никога, че сте способен на това.

И смазаният от мъка монах се опита да изстиска от гърдите си ридание.

Такова голямо отчаяние, което изглеждаше още по-безмерно поради това, че се съдържаше в това шкембесто тяло, предизвика у Шико съжаление.

— Хайде — каза той, — повтори какво ми беше казал.

— Кога?

— Току-що.

— Уви! Аз нищо не помня, аз полудявам, главата ми е претъпкана, а стомахът ми е празен. Вкарайте ме в правия път, господин Шико!

— Ти ми говори нещо за странстване?

— Да, говорих ви, аз казах, че достопочтеният отец игумен ме изпрати да постранствувам.

— В каква посока? — осведоми се Шико.

— В каквато поискам — отговори монахът.

— И къде отиваш?

— Където ми видят очите! — Горанфло издигна ръце към небето — уповавам се на божията милост! Господин Шико, не ме оставяйте в беда, заемете ми няколко екю за по път.

— Ще направя по-добре — каза Шико.

— Какво, какво ще направите?

— Както ви казах, аз също пътешествам.

— Наистина, вие казахте това.

— И ще ви взема със себе си.

Горанфло недоверчиво погледна към Шико и това беше поглед на човек, който не смее да повярва в споходилото го изведнъж щастие.

— Но при условие, че ще се държите разумно, и тогава аз ще ви позволя да си останете закоравял грешник. Приемате ли предложението ми?

— Приемам ли го! Приемам ли го!… А ще ни стигнат ли парите за пътешествие?

— Погледнете тук — каза Шико и измъкна дълга кесия с приятно заоблени стени.

Горанфло подскочи от радост.

— Колко? — попита той.

— Сто и петдесет пистола.

— И накъде се отправяме?

— Ще видиш, друже.

— А кога ще закусим.

— Още сега.

— Но с какво ще пътувам аз? — обезпокои се Горанфло.

— Само не на моя кон, кълна се в тялото на Христа! Ти ще го смажеш.

— Тогава — разстроен попита Горанфло, — какво ще правим?

— Няма нищо по-просто. Ти си шкембест като Силен и също такъв пияница. И за да бъде пълна приликата, ще ти купя магаре.

— Вие сте моят крал, господин Шико, моето слънчице! Изберете ми само по-яко магаре. Вие сте моят бог! А сега, къде ще закусим?

— Тук, дявол го взел, направо тук. Погледни надписа над тази врата и прочети, ако можеш да четеш.

Всъщност, къщата, пред която се намираха, беше нещо като странноприемница. Горанфло погледна на където сочеше показалецът на Шико и прочете:

— „Тук: шунка, яйца, пастет от змиорки и бяло вино.“

Трудно е да се опише как се преобрази лицето на Горанфло при вида на тази табела: то изведнъж се оживи, очите му се разшириха, устните му се разтегнаха, откривайки два реда бели гладни зъби. В знак на благодарност монахът издигна ръце към небето и полюлявайки се с цялото си масивно тяло в някакво подобие на ритъм, поде следната песничка, която може да бъде извинена само с възторженото състояние на певеца:

— Магарето когато разседлае,

бутилката щом вземе във ръце —

магарето в ливадата играе,

и вино в чашите тече.

От него няма по-щастлив —

когато весел е монаха,

без страх той пее, пие и се весели

с пари и без пари,

и кръчмата е родната му стряха.

— Отлично казано — възкликна Шико. — А сега, възлюблени брате мой, без да губите минута, заповядайте на масата, а аз ще потърся магаре.