Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 22
За това, как съпрузите Сен-Люк пътешестваха заедно и как по пътя към тях се присъедини спътник
На следващата сутрин, приблизително в часа, когато брат Горанфло се събуди, грижливо загърнат в своето расо, нашият читател, ако пътешестваше от Париж за Анжер, би могъл да срещне някъде между Шартър и Ножан двама конници, на вид дворянин и неговия паж; техните кротки коне вървяха един до друг, ласкаво докосвайки муцуни и разменяйки си изцвилвания и изпръхтявания като разумни същества, които бидейки лишени от дар слово, все пак са намерили начин да обменят мисли.
Предишния ден, приблизително в същия ранен час, тези конници на запенени коне бяха пристигнали в Шартър; хълбоците на конете вдигаха пара, от устата висяха парцали пяна. Единият кон падна на катедралния площад, тъкмо когато вярващите отиваха на литургия; видът на породистия кон, изтощен до смърт и захвърлен като последна кранта от собствениците си на произвола на съдбата, предостави на шартърските жители зрелище, нелишено от интерес.
Някои от гражданите забелязаха — а жителите на град Шартър от край време се отличаваха с наблюдателност, — и тъй, казваме, — някои от жителите забелязаха как онзи конник, който бе по-висок, пъхна едно екю в ръката на някакъв честен младеж и как младежът ги заведе до най-близкия хан. А само след половин час двамата пътешественици вече на отпочинали коне напуснаха странноприемницата през задната порта, запрепускаха през полето и бузите им пламтяха с ярка руменина, свидетелстваща за полезността на чашата червено вино, изпито пред път.
Докато се носеха през просторните поля, все още пусти, все още студени, но вече леко синкави — първият признак на приближаващата пролет, — високият конник плътно се приближи до своя спътник и като разтвори обятия, каза:
— Моя малка женичке, целуни ме силно. От този момент нататък няма повече от какво да се боим.
Тогава госпожа дьо Сен-Люк, тъй като това беше тя, отметна топлата наметка, с която беше загърната, грациозно се наклони от седлото, сложи двете си ръце върху раменете на младия си съпруг и без да сваля погледа си от него, изпълни молбата му като го възнагради с нежна и дълга целувка.
Може би уверенията на Сен-Люк успокоиха младата жена, а може би виновна беше целувката, с която госпожа Сен-Люк дари своя съпруг, но така или иначе, нашите познати в същия ден отседнаха в малка странноприемница в селото Курвил, отдалечено всичко на четири левги от Шартър; уединеността на тази постройка, двойните врати в стаите на гостите и множеството други преимущества представляваха за младите влюбени надеждна гаранция за тяхната безопасност.
Съпрузите се прибраха в наетата от тях малка стаичка и след сервиране на закуската се заключиха. Там те в пълна тайна прекараха целия ден и цялата нощ, като бяха казали на стопанина, че от дългия път съвсем са капнали и молят да не бъдат безпокоени до следващото утро. Необходимо ли е да се казва, че тази молба беше свято уважена.
Именно през това утро ние срещнахме господин и госпожа Сен-Люк по пътя от Шартър за Ножан.
Съпрузите се чувстваха много по-уверено, отколкото предния ден и приличаха не на бегълци, не на влюбени, а по-скоро на двама ученици. Те лудуваха от сърце и току отбиваха от пътя, за да се полюбуват на скала, напомняща конна статуя, да откъснат напъпили клончета, да потърсят ранни мъхове, да наберат кокичета — тези спътници на пролетта, показали се през вече топящия се сняг. А когато забелязваха преливащите се отблясъци на слънцето върху перата на дива патица, или виждаха заек да се носи стремително през полето, направо ги обхващаше възторг.
— Исусе! — неочаквано възкликна Сен-Люк. — Каква прелест е да бъдеш свободен. Ти била ли си някога свободна, Жана?
— Аз ли? — весело отвърна младата жена. — Никога в живота си. За първи път мога до насита да се наслаждавам на чист въздух и простор. Баща ми беше недоверчив човек, а майка ми — домошар. Пускаха ме да излизам от къщи само с гувернантката, две камериерки и огромния лакей. Не си спомням поне един път да са ми позволили да потичам по поляната от времето, когато като невръстно весело дете палувах в големите Меридорски гори заедно с добрата си приятелка Диана. Случвало се е да я извикам да се надбягваме и така да се носим презглава по горските поляни, докато се изгубим една от друга. Тогава се спирахме и треперехме от страх, вслушвайки се в прашенето на сухите клонки под копитата на някой елен, сърна или кошута, побягнали подплашени от нас, за да ни предоставят възможността да се вслушваме с трепет в мълчанието на горския гъсталак. А ти, любими мои Сен-Люк, ти бил ли си свободен?
— Аз свободен?
— Разбира се, мъжът…
— Какво говориш! Нито веднъж в живота си! Аз израснах в свитата на краля, когато той беше още херцог д’Анжу. Той ме откара в Полша и заедно с него се върнах в Париж. Бях прикован към неговата особа с непоклатимите правила на етикецията и постоянно бях преследван от сълзливия му глас, стигаше само за минута да се отдалеча — вече го чувах да вика: „Сен-Люк, приятелю мой, скучно ми е! Ела да споделиш скуката ми!“ Свободен! Как не! А корсетът, който притискаше стомаха? А огромните колосани плисирани яки, които издраскваха шията до кръв? А тези букли, навити с лепило? От дъжда те се размекваха, слепваха се и привличаха като магнит всякакъв прахоляк. А шапката, накрая шапката, която се забождаше с карфици на главата, като че ли забити гвоздеи? О не, не, ненагледна моя Жана, струва ми се, че аз съм бил още по-малко свободен, отколкото ти. Виждаш сама, как се радвам на свободата. Да живее създателят! Какво чудесно нещо е свободата! И защо хората сами се заробват, когато могат да минат без това?
— А ако ни заловят, Сен-Люк — каза младата жена и уплашено се огледа, — ако ни затворят в Бастилията?
— Ако ни затворят заедно, моя мъничка Жана, това би било половин беда. Нека признаем, че вчера ние с тебе съвсем не скучахме, макар че целия ден бяхме заключени, съвсем като държавни престъпници.
— Е, на това не се надявай, Сен-Люк — каза Жана с лукава усмивка, — ако ни заловят, не мисля, че ще ни затворят заедно.
И като се постара да изкаже така много с толкова малко думи, очарователната жена се изчерви.
— Тогава да се скрием хубавичко — каза Сен-Люк.
— О! Не се безпокой — отвърна Жана. — Няма от какво да се боим. Ще бъдем скрити на сигурно място; ако добре познаваше Меридор с неговите вековни дъбове, които приличат на църковни колони, подпиращ небесния свод, с безкрайните гъсталаци, със спокойно течащите реки, чиито води през лятото струят в сянката на зелените сводове на дърветата, а зиме — под покривалото на опадали листа; още: големите езера, плодородни нивя, цветни градини, многобройни полянки и малки кулички, около които като пчели около кошер с весел шум кръжат хиляди гълъби, а след това, след това — това още не е всичко, Сен-Люк, — това малко кралство има своя кралица, тези градини на Артемида имат своя вълшебница, красавица, въплъщение на добротата, несравнимата Диана — брилянтно сърце в златна рамка. Ти ще я обикнеш, Сен-Люк.
— Вече я обичам, щом тя те обича.
— О! Гарантирам, че тя ме обича все още и че никога няма да престане да ме обича. Не е в нейния характер от каприз да променя своята привързаност. Представи си само колко щастливо ще заживеем в своето гнезденце от цветя и мъхове, които зеленеят през пролетта. Диана е пълновластна господарка в дома на своя баща, стария барон. Той няма да ни пречи. Това е воин от времето на Франсоа I и сега е толкова немощен и безобиден, колкото в онези далечни времена е бил смел и силен. За миналото той има само един спомен: за своя крал, победител при Мариняно и пленник при Павия: в настоящето — само една любов и една надежда — неговата горещо обичана Диана. Ние можем да живеем в Меридор, без той да знае и даже да забележи нещо. А ако разбере — няма да е голяма беда! Ние ще му заплатим за гостоприемството като бъдем негови търпеливи слушатели и му дадем възможност колкото иска да превъзнася Диана като първа красавица на света и да възхвалява Франсоа I като най-велик пълководец на всички времена и народи.
— Всичко ще бъде много мило, но аз предчувствам бурни свади.
— Какви?
— Между барона и мен.
— Заради кого? Нима заради Франсоа I?
— Не. Нека той остане ненадминат пълководец на земята. Заради това — коя е най-голямата красавица на света.
— Е, аз не влизам в сметката, нали съм твоя жена.
— Ах, да, това е вярно.
— Представяш ли си, любими, как ще заживеем. Сутрин ще бягаме в гората през мъничката врата на ловната къщичка, която Диана ще ни определи за жилище. Аз знам тази къщичка: две кулички, свързани с постройка, възхитителна по своята архитектура, построена още по времето на Луи XII. Ти непременно ще им се възхищаваш, нали толкова обичаш цветя и дантели. А прозорците, прозорците! От едната страна гледат към спокойни, сумрачни безкрайни гори, на чиито просеки можеш да забележиш сърна или кошута, които пасат, трева и вдигат глава при най-лекия шум; а от другата страна — открити простори, златисти поля, червените керемидени покриви и бели стени на селата, Лоара сребри на слънцето, цялата обсипана с малки лодчици. След това ще отидем на езерото, там в тръстиките ще ни чака лодка. А конете! А кучетата! Ще подгоним някой лопатар в гъстите гори, а старият барон, без дори да подозира, че някой гостува в замъка, ще чуе далечния лай и ще каже:
„Диана, чуй, изглежда, преследват дивеч?“
„Е, татко, какво от това, нека си го преследват.“
— Да побързаме, Жана! — възкликна Сен-Люк. — Бих искал да бъда вече в Меридор.
Те пришпориха конете. Конете препускаха в тръс и на всяка втора-трета левга внезапно се спираха, желаейки очевидно да дадат възможност на ездачите си да подновят прекъснатия разговор, или да поправят някоя не много сполучлива целувка.
По този начин съпрузите пропътуваха от Шартър до Ман; в Ман, чувствайки се в пълна безопасност, те спряха за едно денонощие; после, на другата сутрин, след още една чудесна спирка по чудесния път, по който се движеха, те твърдо си обещаха същата вечер да пристигнат в Меридор, като хванат пътя през пясъците и еловите гори, които се простираха по онова време от Геселар до Екомуа.
Като излезе на този път, Сен-Люк повече не мислеше за опасността: той основно беше изучил характера на краля, у когото приливите на кипяща деловитост се сменяха с лениво безразличие. В зависимост от това, в какво разположение на духа се намираше кралят в деня на заминаването на Сен-Люк, той би трябвало да прати след бегълците сто куриери и двеста гвардейци със заповед да ги заловят живи или мъртви, или лениво изтегнат на леглото, без дори да стане, да въздъхне дълбоко и да промърмори:
— О, какъв предател си, Сен-Люк! И защо не можах да те разбера по-рано!
Но след като нито един куриер не настигна бегълците и нито един гвардеец не се показа на хоризонта, излизаше, че кралят е бил не в действено, а в лениво настроение.
Като се успокояваше така сам, Сен-Люк от време на време все пак се обръщаше и оглеждаше пустия път, по който не се забелязваха никакви признаци на преследване.
„Добре — мислеше младият съпруг, — значи бурята ще се стовари на главата на бедния Шико, който макар и да е глупак, а може би и именно защото е глупак, ми даде добър съвет. Е, нищо, ще му се отплатя с анаграма и ще се постарая да бъде по-остроумна.“
И Сен-Люк си спомни убийствената анаграма, която беше направил Шико от неговото име още по времето, когато беше фаворит на краля.
Изведнъж той почувства ръката на жена си върху своята.
Сен-Люк трепна. Това докосване не приличаше на ласка.
— Обърни се — каза Жана.
Сен-Люк се обърна и забеляза на хоризонта конник, който препускаше по същия този път, по който и те, и изглежда пришпорваше коня. Конникът беше на билото на хълма и се открояваше на фона на избледнялото небе, изглеждаше по-голям, отколкото беше в действителност. На читателите несъмнено е известно за такава оптическа измама, която се създава от перспективата.
Появяването на конника се стори на Сен-Люк лошо предзнаменование, дали защото съдбата успешно избра най-подходящия момент да разруши чувството за безопасност, което изпитваше младият съпруг, а може би за това, че независимо от непрекъснато показваното външно спокойствие, дълбоко в душата си той все още се страхуваше от непредвиден кралски каприз.
— Да, наистина — каза Сен-Люк като неволно пребледня, — там има конник.
— Да бягаме — каза Жана и пришпори коня си.
— Не — възрази Сен-Люк, който независимо от уплахата, не беше изгубил присъствие на духа, — не, доколкото мога да съдя, той е сам и не ни прилича да бягаме от един човек. Хайде да спрем, да го оставим да ни задмине, а после да продължим пътя си.
— Но ако той също спре?
— Нека, тогава ще видим с кого си имаме работа и ще действаме според обстоятелствата.
— Ти си прав, а и какво съм се уплашила, нали моят Сен-Люк е тук с мен и ще успее да ме защити.
— Не, изглежда, че ще се наложи да бягаме — каза Сен-Люк, като хвърли последен поглед към непознатия, който щом ги забеляза, препусна в галоп, — перото на шапката му и плисираната яка под шапката ме карат да подозирам нещо.
— О, боже мой, по какъв начин перото и яката могат да ти внушават подозрения — попита Жана, следвайки мъжа си, който беше хванал юздите на коня й и го теглеше след себе си към гората.
— Затова, защото перото е с цвят, който в момента е най-модерен в двореца, а плисираната яка — последна кройка; такова боядисване на перото не е по кесията на благородниците от Ман, а колосването на плисетата на яката би изисквало от тях непосилни грижи. Това означава, че ни догонва не кой да е, а по-скоро пратеник на моя господар.
— Да побързаме — възкликна младата жена, разтреперана като лист само при мисълта, че могат да я разделят от мъжа й.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Огромните ели стояха една до друга и образуваха плътна стена от клони.
Към всичко се прибави и това, че конете затънаха до гърди в движещите се пясъци.
В това време конникът се приближаваше с мълниеносна бързина; чуваше се как копитата на коня му отекват по склона на хълма.
— Господи Исусе, той наистина ни преследва — възкликна Жана.
— Дявол да го вземе — каза Сен-Люк и спря изведнъж коня. — Ако препуска заради нас, дай да видим за какво сме му потрябвали, защото, така или иначе, достатъчно е да слезе от коня и тутакси ще ни настигне.
— Той се спря — каза младата жена.
— И даже слезе от коня — добави Сен-Люк. — Навлиза в гората. Ей, богу, ако ще да е самият дявол, все едно — ще го спра.
— Почакай — каза Жана и хвана мъжа си за ръката, — почакай. Струва ми се, че ни вика нещо.
Действително, неизвестният върза коня си за една от елхите и се втурна през гората като крещеше с цяло гърло:
— Ей вие, господине, господине! Не бягайте, хиляди дяволи, нося ви нещо, което сте загубили.
— Дявол го взел! Вика, че сме загубили нещо.
— Хей, господине — продължаваше неизвестният. — Вие, вие, малък господине, загубихте гривната си в хана в Курвил. По дяволите! Портрет на жена не се захвърля така, особено портрета на нашата многопочитаема госпожа дьо Косе. В името на вашата любима майка не ме карайте да ви гоня.
— Но този глас ми е познат! — възкликна Сен-Люк.
— И после, той споменава моята майка.
— Значи вие сте загубили гривната с нейния портрет, малката ми?
— Ах, боже мой, да, разбира се. Забелязах изчезването едва днес сутринта и не можах да си спомня къде съм я оставила.
— Но това е Бюси! — изведнъж извика Сен-Люк.
— Граф дьо Бюси! — развълнувано поде Жана. — Нашият приятел Бюси?
— Нашият верен приятел — зарадва се мъжът и се устреми към новодошлия със същата пъргавина, с която току-що се готвеше да бяга от него.
— Сен-Люк! Значи не греша — раздаде се звучният глас на Бюси и нашият герой с един скок се намери пред съпрузите. — Добър ден, госпожо, — продължи той и като се смееше гръмогласно подаде гривната на графинята, която тя наистина беше забравила в хана в Курвил, където, както си спомняме, бяха пренощували.
— Нима сте пристигнали да ни арестувате по заповед на краля, господин Бюси? — усмихвайки се, попита Жана.
— Аз? Не, честна дума. Не съм толкова близък на негово величество, за да ми довери подобни поръчения. Не. Аз просто намерих вашата гривна в Курвил и разбрах, че сте тръгнали преди мен. Тогава пришпорих коня и скоро ви забелязах, но се усъмних — вие ли сте точно и неволно ви подгоних. Приемете моите извинения.
— Излиза — каза Сен-Люк, чиито последни съмнения все още не бяха изчерпани, — че единствено случаят ви доведе при нас.
— Случаят — отговори Бюси, — впрочем, сега, когато вече ви срещнах, мога да кажа: провидението.
И пред откровения поглед и откритата усмивка на Бюси в главата на Сен-Люк се разсея и последната сянка на подозрение.
— Значи вие пътешествате? — попита Жана.
— Пътешествам — отвърна Бюси, качвайки се на коня.
— Но не като нас?
— За съжаление, не.
— Тоест, исках да кажа, не защото сте изпаднали в немилост?
— Ей богу, малко ми липсваше за това.
— И за къде сте тръгнали?
— Към Анжер, а вие?
— Ние също натам.
— Ах, разбирам. Вашият замък Брисак се намира между Анжер и Сомюр, дотам са някакви десетина левги; вие искате да се скриете в родителското гнезденце като подгонени гълъбчета; това е прелестно и аз бих завидял на вашето щастие, ако завистта не беше толкова отвратителен порок.
— Е, господин дьо Бюси — каза Жана, отправяйки към нашия герой поглед, изпълнен с признателност, — оженете се и ще бъдете щастлив като нас; кълна ви се, за онези, които се обичат, щастието е проста работа.
И тя с усмивка погледна Сен-Люк, като че ли признаваше това пред свидетели.
— Госпожо — каза Бюси, — аз не вярвам на такова щастие и вие не можете да ми бъдете за пример — не на всяка се пада възможност да се свърже в брак с любимеца на краля.
— И това го казвате вие, вие — всеобщият любимец? Когато един човек го обичат всички, госпожо — въздъхна Бюси, — това означава, че никой истински не го обича.
— Щом е така — предложи Жана, разменяйки с мъжа си многозначителен поглед, — позволете ми аз да ви оженя. Преди всичко вашият брак ще успокои много познати на мен ревниви мъже. И още нещо, обещавам ви да намерите именно онова щастие, възможността за което отричате.
— Аз не отричам възможността за щастие, госпожо — отново въздъхна Бюси, — аз отричам само, че това щастие е възможно за мен.
— Искате ли да ви оженя? — настояваше госпожа дьо Сен-Люк.
— Ако се готвите да ми избирате жена по ваш вкус, то не, но ако е по мой — нямам нищо против.
— Вие говорите като човек, твърдо решил да си остане ерген.
— Може би.
— Значи вие сте влюбен в жена, за която не можете да се ожените?
— За бога, графе — каза Бюси, — помолете госпожа Сен-Люк да не забива в сърцето ми хиляда кинжала.
— Ах, ето какво било! Пазете се, Бюси, вие ме карате да подозирам, че предмет на вашата страст е моята жена.
— Даже това да беше така, то във всеки случай, ще се съгласите, че се държа с изключителна деликатност и съпругът няма никакво право да ревнува.
— Прав сте — каза Сен-Люк, припомняйки си, че именно Бюси доведе жена му при него в Лувъра. — Но все едно, признайте си, че сърцето ви е заето.
— Признавам — каза Бюси.
— И какво има в него — любов или прищявка — попита Жана.
— Страст, госпожо.
— Аз ще ви излекувам.
— Не вярвам.
— Ще ви оженя.
— Съмнявам се.
— Ще постигна за вас онова щастие, което вие заслужавате.
— Уви, госпожо, отсега нататък ще съм щастлив с нещастието.
— Аз съм много упорита, предупреждавам ви — каза Жана.
— И аз също — отговори Бюси.
— Графе, вие ще отстъпите.
— За бога, госпожо — каза младият човек, — нека пътуваме като добри приятели. Отначало да се измъкнем от тези пясъци, а след това, ако не възразявате, да пренощуваме в онова очарователно малко селце, което блести там долу на слънцето.
— Там, или някъде другаде.
— Все ми е едно, предоставям избора на вас.
— Значи ще ни придружите?
— До онова място, за което пътувам, ако това не ви притеснява.
— Напротив, много се радваме. Но сторете още по-добре: елате заедно с нас там, където отиваме ние.
— А закъде пътувате вие?
— За Меридорския замък.
Кръвта изби върху лицето на Бюси и изведнъж се отдръпна към сърцето. Той така пребледня, че тайната му в същия момент би била разкрита, ако Жана в този момент не беше заета — тя се усмихваше на мъжа си.
Докато съпрузите, или по-скоро влюбените си разменяха погледи, Бюси успя да се съвземе и да отговори на хитростта на младата жена с хитрост, но с хитрост по свой маниер: реши да не разкрива намеренията си.
— Вие казахте, госпожо, за Меридорския замък — произнесе той щом почувства, че е в състояние да произнесе това название, — а какво представлява той? Обяснете, моля ви.
— Владение на една от моите най-близки приятелки — отговори Жана.
— На една от най-близките ваши приятелки… и… — продължи Бюси, — там живее тази ваша приятелка?
— Несъмнено — отговори госпожа Сен-Люк, която нямаше ни най-малка представа за това, какви събития бяха станали в Меридор през последните два месеца. — Но нима нищо не сте чули за барон дьо Меридор, един от най-богатите барони в Пуату и…
— И?… — подхвана Бюси, виждайки, че Жана спира.
— И за неговата дъщеря, Диана дьо Меридор, най-красивата от всички дъщери на барони, които са били някога на света.
— Не, госпожо — отговори Бюси, като едва не се задави от вълнение.
И нашият герой, докато Жана предано гледаше мъжа си, нашият герой, повтаряме, тихичко се питаше, какъв беше този удивителен късмет, че на този път, без всякакви разумни причини, въпреки всякаква логика, той срещна хора, с които може да говори за Диана дьо Меридор, в които можеше да намери отзвук единствената мисъл, която занимаваше сърцето му. Какво е това? Просто случайност? Малко вероятно. А ако това е капан? Почти немислимо. Сен-Люк вече не беше в Париж през оная вечер, когато той проникна при графиня дьо Монсоро и узна, че преди се е казвала Диана дьо Меридор.
— А далече ли е още до този замък, госпожо — осведоми се Бюси.
— Според мен около седем левги. Обзалагам се, че довечера ще нощуваме в този замък, а не в онова мъничко селце, което така привлекателно блести на слънцето, макар че видът му не ми вдъхва никакво доверие. Вие, разбира се, ще дойдете с нас, нали?
— Да, госпожо.
— Ето — каза Жана, — вие вече направихте първата крачка към онова щастие, което ви предлагам.
Бюси се поклони и продължи да язди редом с двамата съпрузи, а те, чувствайки му се задължени, си даваха вид, че присъствието на трети човек с нищо не ги притеснява. Известно време и тримата мълчаха. Накрая Бюси, комуто се искаше да научи още много, се осмели да продължи да разпитва. Предимството, което имаше в дадения случай, беше, че може да пита и както изглеждаше, той реши да се възползува от това докрай.
— А този барон дьо Меридор, за когото ми говорехте — попита той, — най-богатият човек в Пуату, какво представлява всъщност?
— Образец на благородник, древен герой, рицар, който, ако беше живял по времето на крал Артур, несъмнено би заел място на кръглата маса.
— И как — попита Бюси, напрягайки мускулите на лицето си и потискайки вълнението в гласа си, — успя ли да омъжи дъщеря си?
— Да омъжи дъщеря си!
— Питам само.
— Диана омъжена!
— И какво необикновено има в това?
— Нищо, но Диана не е омъжена; няма съмнение, че ако помислеше да се омъжва, бих била първата, която ще научи това.
Сърцето на Бюси се сви и горчива въздишка се процеди през стиснатите му в спазъм устни.
— Излиза — попита той, — че Диана дьо Меридор живее в замъка заедно със своя баща?
— Ние много се надяваме на това — Сен-Люк подчерта с гласа си „много“, за да покаже на жена си, че я разбира, споделя мислите и плановете й.
Настъпи кратко мълчание, по време на което всеки продължаваше размишленията си.
— Ах — внезапно възкликна Жана, като се надигна на стремената, — ето ги кулите на замъка. — Погледнете, погледнете, господин Бюси, там сред голите дървета, които след някой и друг месец ще станат толкова красиви, виждате ли керемидения покрив?
— О, да, разбира се — каза Бюси, обзет от вълнение, на което сам се учудваше — дотолкова това беше непривично за неговото храбро и все още с нищо неуязвено сърце, — да, виждам. И това е Меридорският замък?
Като следваше естествения ход на мислите си, при вида на жилището на знатния господин и вековните гори, сияещи с горда красота сред природата, още не отърсила се от зимното вцепенение, той си спомни бедната затворничка, погребана сред мъглите на Париж в душната къщичка на улица Сент-Антоан.
Бюси въздъхна отново, но това вече не беше въздишка на отчаяние и безизходица. Като му обещаваше щастие, госпожа дьо Сен-Люк му беше подарила надежда.