Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (2)

Глава 2
От която следва, че в дома влиза не винаги този, които отваря вратата

В ония времена Сент-Антоанските порти представляваха един вид зидан свод, напомнящ арката над портите Сен-Дени или Сен-Мартен в съвременния Париж. От лявата им страна прилепваха плътно някакви постройки, достигащи в другия си край до Бастилията и свързващи сякаш Сент-Антоанските порти със старата крепост. Надясно от портите и до Бретонския дворец се простираше обширно, мрачно и мръсно незастроено място. Ако през деня на него все още можеше да се срещне минувач, с настъпването на тъмнината всяко движение тук затихваше, защото в ония времена улиците нощно време се превръщаха в разбойнически вертепи, а нощните стражи бяха рядкост. Закъснелите пешеходци плахо се промъкваха покрай стените на крепостта, по-близо до часовия на кулата, който, наистина, не беше в състояние да се притече на помощ, но можеше да призове към такава и със своите викове да подплаши грабителите.

От само себе си се разбира, че през зимните нощи минувачите бяха още по-предпазливи.

Нощта, ознаменувана със събитията, за които току-що разказахме, както и с други произшествия, с които тепърва предстои да запознаем читателя, беше изключително тъмна и мразовита, небето бе изцяло покрито с черни, ниски облаци и бе невъзможно да се различи спасителният часови зад зъбците на кралската крепост, а и той, на свой ред, не си струваше да се мъчи нещо да различи върху незастроеното място.

Откъм града пред Сент-Антоанските порти нямаше нито един дом, там се проточваха две високи стени: отдясно — оградата на черквата „Свети Павел“, а отляво — стената, ограждаща Турнелския дворец. Тази последната, малко преди улица Сент-Катрин, образуваше вътрешен ъгъл, същия „ъгъл“, за който Сен-Люк бе споменал пред Бюси.

По-нататък тясно притиснати една до друга следваха къщурки, разположени между улица Жуи и широката улица Сент-Антоан, пред която по онова време минаваше улица Бийет и се възправяше черквата „Света Екатерина“.

Нито един уличен фенер не осветяваше току-що описаната от нас част на стария Париж. През нощите, в които луната се нагърбваше с осветлението на земята, тук на фона на звездното небе ярко се открояваше огромният силует на Бастилията — мрачна, величествена и неподвижна. В безлунните нощи на мястото на крепостта се виждаше само черното петно на гъстия мрак, през който тук и там проникваше бледата светлина на отделни редки прозорци.

Описваната от нас нощ започна със силен студ и трябваше да завърши с обилен снеговалеж; в такава нощ не би се намерил смелчак да пресече пропукания терен на незастроеното място, това подобие на път, водещо към предградието, избягвано, както вече знаем, от закъснелите пътници, предпочитащи за по-сигурно да минават по заобиколен път. Опитното око обаче би могло да забележи в ъгъла, образуван от стената на Турнелския дворец, подозрителни черни сенки, които от време на време помръдваха, навеждайки на мисълта, че това са някакви несретници, опитващи се да запазят естествената топлина на телата си, напускаща ги с всяка минута все повече поради неподвижността, на която, изглежда, сами се бяха обрекли в очакване на предстоящото събитие.

Нощният мрак не позволяваше на часовия на крепостната кула да види какво става на площада. Той не бе в състояние да чуе нещо, защото разговорът между подозрителните сенки се водеше шепнешком. А между другото този разговор представлява за нас известен интерес.

— Този бесен Бюси излезе прав — каза една от сенките, — нощта днес ми напомня за една такава във Варшава, когато крал Анри бе полски крал; ако продължава така, пророчеството на Бюси ще се сбъдне — кожите ни ще се попукат.

— Е, стига, Можирон, какво си се разхленчил като жена — отвърна му друга сянка. — Разбира се, че не можем да се оплачем от жега, но се загърни по-добре с наметалото, напъхай по-дълбоко ръце в джобовете и ще престанеш да зъзнеш.

— Лесно ти е да говориш така, Шомберг — намеси се трета сянка, — веднага се вижда, че си немец и от малък си приучен към студа. А на мен устните ми започнаха вече да кървят, а по мустаците ми има висулки.

— На мен пък ръцете ми се вкочаниха — включи се четвърти глас. — Мога да се басирам, че пръстите ми са измръзнали.

— Горкият Келюс, как си забравил да вземеш маншона на твоята мамичка? — подигра го Шомберг. — Тя ще е щастлива да ти услужи с него, само й кажи, че маншонът й ще помогне да се избавим от ненагледния й Бюси, когото тя има за по-лош и от чумата.

— Ах, господи, имайте малко търпение — произнесе петата сянка. — Още минута и съм сигурен, че ще почнете да се оплаквате от горещина.

— Чул те Господ, д’Епернон! — каза Можирон, тъпчейки на място с крака.

— Не аз — отзова се д’Епернон, — д’О го каза. А аз мълча от страх да не замръзнат думите ми.

— Какво каза? — обърна се Келюс към Можирон.

— Д’О каза, че само след минута ще ни стане горещо, а аз заключих: „Чул те господ!“

— Изглежда, Господ вече го е чул, защото виждам, че някой идва насам по улица Сен-Пол.

— Грешиш. Това не може да бъде той.

— Защо?

— Защото той не се канеше да минава оттам.

— Какво от това? Не би ли могъл да предусети нещо нередно и да мине от друго място?

— Не познавате Бюси. Щом е казал веднъж, че ще мине от еди-къде си, значи ще мине оттам, та дори и дяволът да го очаква в засада.

— А докато говорим — каза Келюс, — там вече вървят двама души.

— Наистина, наистина — потвърдиха достоверността на неговите наблюдения едновременно няколко гласа.

— В такъв случай, господа, какво се бавим? Напред! — предложи Шомберг.

— Една минутка — намеси се д’Епернон, — струва ли си да изтърбушим някакви скромни буржоа или някоя честна акушерка?… Аха? Те се спряха.

Наистина, стигнали до кръстовището на улиците Сен-Пол и Сент-Антоан, двамата, заинтригували петимата приятели, се спряха в нерешителност.

— Ама че беля! Дали пък не ни видяха? — каза Келюс.

— Откъде да ни видят? Ние самите едва се виждаме един-друг.

— Вярно — съгласи се Келюс. — Погледни! Погледни! Те свърнаха наляво… спряха пред някакъв дом… нещо търсят.

— Ей богу, ти си прав.

— Като че се канят да влязат — каза Шомберг. — Така ли ще ги оставим да ни се изплъзнат?

— Но това не е той, той се канеше да върви в Сент-Антоанското предградие, а тези двама излязоха от улица Сен-Пол и заслизаха надолу — възрази Можирон.

— А каква е гаранцията — настояваше Шомберг, — че тоя изпечен мошеник не ни е подвел? Би могъл да го стори или случайно — от разсеяност, или умишлено — от хитрост.

— Имаш право, може да е и така — съгласи се Келюс.

Това предположение накара цялата компания на миньоните стремително да се втурне напред. Те изскочиха от своето убежище като сюрия гладни песове и, размахали извадените си шпаги, се хвърлиха към двамата непознати, които се бяха спрели пред вратата на някакъв дом.

Единият от двамата вече превърташе ключа в ключалката и вратата вече се отваряше, когато шумът, вдигнат от нападателите, принуди тайнствените пришълци да се обърнат.

— Какво става там, д’Орили? — попита по-ниският от двамата. — Дали не сме обект на покушение?

— Ах, монсеньор — отвърна този, който отваряше вратата, — струва ми се, че на това мирише. Ще благоволите ли да се назовете или предпочитате да запазите инкогнито?

— Те са въоръжени! Ние сме в капан!

— Някакви ревнивци са ни проследили. Боже господи! Колко пъти ви казвах — тази дама е такава хубавица, че не може да няма поклонници.

— Да влезем, д’Орили, побързай, по-добре да бъдем обсадени, заели позиция зад вратата, отколкото пред вратата.

— Да, монсеньор, стига само в крепостта да не ви чакат врагове. Но кой може да гарантира?…

Орили не успя да довърши. Фаворитите на краля с бързината на мълния преодоляха пространството от стотината крачки, отделящи ги от двамата пришелци. Келюс и Можирон, притичващи покрай стената, се хвърлиха между вратата и непознатите, за да им отрежат пътя за отстъпление. Шомберг, д’О и д’Епернон се приготвиха да нападнат откъм улицата.

— Убийте го! Убийте го! — крещеше Келюс, както винаги най-необузданият от цялата компания.

Изведнъж този, който бе наречен монсеньор и който бе запитан няма ли да пожелае да запази инкогнито, се обърна към Келюс, направи крачка напред и скръсти надменно ръце на гърдите.

— Стори ми се, че вие заплашвахте със смърт наследника на френския престол, така ли беше, господин дьо Келюс? — със зловещ глас заговори той.

Келюс спря като закован, пред очите му притъмня, коленете му се подгънаха, ръцете му безсилно провиснаха.

— Монсеньор херцог д’Анжу! — възкликна той.

— Монсеньор херцог д’Анжу! — в хор повториха и останалите.

— Е, как, приятелчета — заплашително произнесе Франсоа, — ще продължим ли да крещим: „Убийте го! Убийте го!“?

— Монсеньор — заговори д’Епернон, — това беше просто шега. Простете ни.

— Монсеньор — подкрепи го и д’О, — не можехме и да допуснем дори, че ще срещнем ваше височество в този глух квартал, в покрайнините на Париж.

— Шега ли? — възкликна Франсоа, без да удостои д’О с отговор. — Имате странен маниер да се шегувате, господин д’Епернон. Е, добре, ако не мен, то кого тогава сте искали да заколите просто на шега?

— Монсеньор — почтително се обърна към него Шомберг, — видяхме как Сен-Люк излезе от двореца Монморанси и тръгна в тази посока. Неговото поведение ни учуди и ние решихме да разберем с каква цел един съпруг оставя жена си през първата брачна нощ.

Оправданието звучеше доста правдоподобно: на следващия ден щяха по всяка вероятност да докладват на херцог д’Анжу, че Сен-Люк не е нощувал в двореца Монморанси и лъжата на Шомберг по такъв начин би се потвърдила.

— Господин Сен-Люк? Нима сте могли да ме вземете за Сен-Люк, господа?

— Да, монсеньор — в един глас отвърнаха петимата приятели.

— Но мислимо ли е толкова грубо да се заблудите? — усъмни се херцогът. — Господин Сен-Люк е с цяла глава по-висок от мен.

— Това е така, монсеньор, но той е еднакъв на ръст с господин д’Орили, който има честта да ви съпровожда — намери изход от положението Келюс.

— И после нощта е толкова тъмна, монсеньор — подхвана и Можирон.

— Освен това за главен от вас двамата взехме този, който вкарваше ключа в ключалката — каза д’О.

— И накрая — заключи Келюс, — монсеньор не може да предположи, че бихме се осмелили да замислим дори нещо лошо срещу него, че бихме дръзнали да попречим дори на развлеченията на негово височество.

Докато задаваше въпроси и изслушваше повече или по-малко смислените отговори, продиктувани от обърканост или страх, Франсоа предприе ловка стратегическа маневра: както разговаряше, той крачка след крачка се отдалечаваше от прага на тази врата, пред която, го бяха сварили, и крачка след крачка, подобно на сянка, го следваше д’Орили, неговият лютнист и неизменен спътник в нощните похождения. Така че те незабелязано се отдалечиха на значително разстояние от заветния дом и на фаворитите вече не би се удало да го разпознаят сред другите постройки.

— На моите развлечения! — горчиво възкликна херцогът. — Откъде решихте, че търся тук развлечения?!

— Ах, монсеньор, във всеки случай, каквото и да ви е довело насам — каза Келюс, — бъдете така великодушен да ни простите. Ние незабавно си тръгваме.

— Дадено. Прощавайте, господа.

— Монсеньор — сметна за нужно да добави д’Епернон, — както е добре известно на ваше височество, ние не сме от приказливите.

Херцог д’Анжу, който бе пристъпил вече да си тръгва, рязко се спря и свъси вежди.

— Какво имате предвид, господин Ногаре, и кой ви кара да не приказвате?

— Монсеньор, ние си помислихме: ваше височество са сами, в този късен час, съпроводен само от своето доверено лице…

— Заблуждавате се. Ето какво следва да мислите, и аз желая да знаете защо се оказах тук в този късен час…

Петимата приятели застинаха в най-дълбоко и почтително очакване на обяснението му.

— Дойдох тук — продължи херцог д’Анжу със съзнателно натъртен тон, за да запечата сякаш навеки в паметта на слушателите си всеки звук, — дойдох тук да се посъветвам с евреина Манасес, който умее да гледа върху стъкло и на кафе. Както знаете, Манасес живее на улица Турнел. Д’Орили ви забеляза отдалече и ви сметна за стрелци, извършващи обиколка. Тогава — добави принцът с особена, присъща на него насмешливост, от която всеки, познаващ характера му, се плашеше, — както и подобава на постоянните посетители на магьосници, ние решихме да се скрием: прилепихме се до стената и искахме да се притаим в нишата на входната врата от вашите застрашителни погледи.

Докато даваше тези разяснения, принцът незабелязано излезе на улица Сен-Пол и се оказа на разстояние, достатъчно, за да бъде чут от часовите на Бастилията — съвсем не излишна предпазливост в случай на ново нападение, възможността за което, въпреки всички клетвени уверения и унижени извинения на кралските фаворити, херцогът ни най-малко не смяташе за изключена: той много добре знаеше каква отдавнашна и люта омраза изпитва към него царуващият му брат.

— Сега вече знаете на какво трябва да вярвате и, главното, какво да говорите, а засега прощавайте, господа. От само себе си се разбира, че не е необходимо да ме съпровождате.

Миньоните се сбогуваха с принца с ниски поклони, а той се отправи в противоположна на тяхната посока, като на няколко пъти се обръща, за да се убеди, че те наистина са си тръгнали.

— Монсеньор — обърна се д’Орили към принца. — Кълна се, че тези хора замислят нещо лошо. Наближава полунощ. Кварталът тук, както и те сами признаха, е глух. Да се върнем по-бързо в двореца, монсеньор, да се връщаме незабавно.

— Не — каза принцът и се спря. — Напротив, ще се възползуваме от тяхното заминаване.

— Ваше величество се заблуждава. Те и не мислят да си тръгват. Монсеньор може да се увери в това със собствените си очи; погледнете, те се скриха в същото убежище, откъдето бяха изскочили срещу нас. Погледнете, монсеньор, ей там, в оная уличка на ъгъла на Турнелския дворец.

Франсоа се взря в тъмнината — д’Орили беше напълно прав. И петимата се бяха скрили отново в същия ъгъл. Без съмнение появата на принца им бе попречила да приведат в изпълнение някакъв замисъл. А бе възможно дори да са останали на това безлюдно място с цел да проследят принца и неговия спътник, за да се убедят наистина ли са тръгнали при евреина Манасес.

— И така, монсеньор, какво е вашето решение? — попита д’Орили. — Предварително се подчинявам на всяка заповед на ваше височество, но, според мен, да оставаме тук би било неразумно.

— Проклятие — каза принцът. — Колко досадно е да прекъсваш играта.

— Напълно ви разбирам, монсеньор, но нали може да отложите партията? Вече имах честта да съобщя на ваше височество всичко, което ми се удаде да разузная. Домът е нает за една година, знаем, че покоите на дамата са на втория етаж, споразумели сме се с прислужницата, притежаваме ключа от входната врата. С такива козове в ръце можем и да не избързваме.

— Сигурен ли си, че вратата можа да се отключи?

— Абсолютно, стана третият ключ от тези, които бях взел със себе си.

— Впрочем, успя ли да я заключиш отново?

— Вратата ли?

— Да.

— Естествено, монсеньор.

Колкото и искрено да прозвуча отговорът на д’Орили на въпроса на неговия покровител, трябва все пак да кажем, че фаворитът на херцога далеч не бе сигурен, че е заключил вратата, макар добре да помнеше, че я беше отключил. Убедителният му обаче тон не остави и сянка на съмнение у херцога както за първото, така и за второто.

— И все пак — каза принцът, — няма да е зле да знам…

— Какво правят те там ли, монсеньор? Мога да ви кажа това почти без да сбъркам. Те очакват в засада някого. Да се махнем оттук. Ваше височество има достатъчно врагове. Знаем ли какво могат да ни скроят?

— Така да бъде, да вървим, съгласих се, но непременно ще се върнем.

— Само не тази нощ, монсеньор. Нека ваше височество разбере страховете ми. Навсякъде ми се привиждат засади и капани; всичко ме плаши и това е напълно разбираемо, нали съпровождам първия принц… наследника на короната… а толкова хора искат да не я получите.

Тези думи така подействаха на Франсоа, че той мигом реши да отстъпи, но все пак тегли една ругатня по адрес на тези, които бяха дръзнали да застанат на пътя му, като си обеща да се отплати стократно и на петимата.

— Какво да правим, ще трябва да се върнем в двореца — каза той. — Тази проклета сватба вече е свършила и Бюси трябва да се е върнал. Предполагам, че е успял да предизвика сериозно спречкване и е промушил или утре сутринта ще промуши някого от тези похотливи фаворитчета. Подобна мисъл донякъде ме утешава.

— Така да бъде, монсеньор, да се уповаваме на Бюси. Колкото до мен, не бих желал нищо по-добро. Аз, както и вие, ваше височество, заставам в това отношение зад Бюси като зад каменна стена.

И херцогът се отправи с верния си спътник за вкъщи.

Не бяха завили още зад ъгъла на улица Жуи, когато нашите петима приятели забелязаха, че на ъгъла на улица Тизон се показа конник, загърнат в дълго наметало. Копитата на коня сухо и отсечено чаткаха по вкаменилата се земя и в гъстия нощен мрак бледният лъч на луната, направил последен опит да пробие забуленото с облаци небе и плътния, наситен с дъха на близкия снеговалеж въздух, посребри бялото перо върху шапката на конника. Той дърпаше силно юздите и хълбоците на коня, принуден да върви ходом, въпреки студа бяха покрити с пяна.

— Този път е вече той — каза Келюс.

— Не, не е той — обади се Можирон.

— Защо мислиш така?

— Защото този е сам, а ние оставихме Бюси с Ливаро, д’Антраге и Рибейрак, те не биха го зарязали при този риск.

— И въпреки всичко, това е Бюси — каза д’Епернон. — Вслушай се, нима не можеш да разпознаеш звънкото му „хм“, вгледай се по-добре, кой друг умее така гордо да вири глава? Той е самичък.

— Тогава — каза д’О — той ни готви капан.

— Капан или не, във всеки случай — намеси се Шомберг — това е той, а щом е така, вадете шпагите, господа, вадете шпагите!

И наистина, конникът беше Бюси, който безгрижно яздеше по улица Сент-Антоан, придържайки се неотстъпно към пътя, посочен му от Келюс. Както знаем, Сен-Люк го беше предупредил и макар думите на домакина да бяха внесли в душата на младия човек напълно обяснима тревога, все пак на излизане от двореца Монморанси той се раздели с тримата си приятели. В тази безгрижност се бе проявило присъщото на Бюси безстрашие, което така много ценеше в себе си самият доблестен полковник. Той казваше: „Аз съм само един обикновен благородник, но нося в гърдите си сърце на император и когато чета в животоописанията на Плутарх за подвизите на древните римляни, не намирам там нито един герой, чиито деяния да не бих: повторил във всичките им подробности.“

Освен това Бюси бе помислил, че може би Сен-Люк, никога непринадлежал към неговите приятели, бе проявил тази грижа за него само защото самият бе попаднал в затруднено положение. Може би предупреждението му беше направено с тайното намерение да сплаши Бюси, да го принуди към излишни предпазни мерки, с което да стане смешен в очите на враговете си, ако наистина биха се намерили такива смелчаци, които да се решат да го причакат. А за Бюси да се покаже смешен беше по-страшно от всяка друга опасност. Дори сред враговете си той се ползуваше с репутацията на смел до безразсъдство човек и в старанието си да поддържа тази си слава на върха, до който тя бе стигнала, се решаваше на най-дръзки постъпки. Така и през тази нощ, като действаше по примера на героите на Плутарх, той отпрати по домовете им тримата си приятели — един силен ескорт, способен да даде отпор на цял ескадрон.

И ето че сега, съвсем сам, скръстил ръце под наметалото, въоръжен само с шпага и кинжал, Бюси отиваше там, където го очакваше не любовна среща, както можеше да се предположи, а писмо, което всеки месец в един и същ ден му пращаше със специален куриер Наварската кралица в памет на тяхната нежна дружба. Смелият воин, изпълняващ безпрекословно даденото от него обещание на прекрасната Маргьорит, винаги идваше в дома на куриера за нейното послание през нощта и без придружители, за да не компрометира никого.

Бюси измина безпрепятствено част от пътя от улица Гран-Огюстен до улица Сент-Антоан, но когато стигна до улица Сент-Катрин, неговото предпазливо, прозорливо и приучено към тъмнината око различи в мрака до стената смътните очертания на човешки фигури, които имащият не по-малки основания да внимава херцог д’Анжу не беше забелязал. Не трябва да се забравя и това, че един наистина мъжествен човек в предчувствие за приближаваща опасност изпитва повишена възбуда и всичките му чувства, както и мозъкът му се напрягат до краен предел.

Бюси преброи черните сенки върху фона на тъмната стена.

— Три, четири, пет. И при това без слугите, които вероятно са някъде наблизо и ще притичат на помощ при първия зов. Струва ми се, че тези господа се отнасят с полагаемото се уважение към моята особа. Дявол го взел! За един човек работата тук е прекалено много. Виж ти! Значи благородният Сен-Люк не ме е излъгал и дори той пръв да пробие корема ми в боя, все едно ще му кажа: „Благодаря за предупреждението, приятелю!“

С тези мисли Бюси продължаваше да се движи напред: дясната му ръка лежеше спокойно под наметалото, а с лявата разкопча катарамата пред гърдите си.

В този миг Шомберг извика: „Шпаги вън!“, другарите му повториха този боен вик и петимата изскочиха на пътя пред Бюси.

— А, значи така, господа — разнесе се резкият, но спокоен глас на Бюси, — изглежда, бедния Бюси искат да го заколят. Значи той е дивечът, славният глиган, на лов за който искахте да се отправите? Какво пък, прекрасно, господа, глиганът ще разпори коремите на тоз-онзи от вас, кълна ви се в това, а вие знаете, че аз не хабя клетвите си напразно.

— Нека така да бъде! — отвърна Шомберг. — И все пак ти си нахал, сеньор Бюси д’Амбоаз. Ти разговаряш с нас, пешаците, възседнал кон.

При тези думи ръката му, цялата в бял атлаз, се измъкна изпод наметалото и блесна на лунната светлина като сребърна мълния. Бюси не разбра смисъла на този жест, макар и да почувства в него заплаха. Затова понечи по навик да отговори на дързостта с дързост, но, забил шпори в корема на коня, почувства, че той се олюлява и сякаш се свлича под него. Шомберг с присъщата му ловкост, неведнъж намерила потвърждение в многобройни схватки, които въпреки младата му възраст той имаше зад гърба си, бе метнал нож с широко острие, по-тежко от дръжката му, и това страшно оръжие, прерязвайки ставата на коня, остана забито в раната като брадва в дънера на дърво.

Бедното животно зацвили глухо, потръпна с цялото си тяло и падна на подгънатите си колене.

Бюси, както винаги готов за всякакви неочаквани развръзки, мълниеносно скочи на земята с шпага в ръка.

— А, негодници! — кресна той. — Това беше любимият ми кон. Скъпо ще ми платите за него.

Шомберг смело се хвърли напред, но зле пресметна дължината на насочената срещу него шпага, която Бюси държеше притисната до тялото си — така може да сбърка в дължината на скока си свила се на спирала отровна змия — ръката на Бюси внезапно се изопна като силно свита пружина и шпагата му прониза Шомберг в бедрото.

Раненият изохка.

— Отлично — каза Бюси. — Както виждате, удържах на думата си. На едного от вас кожата му вече е продупчена. Трябваше да подрежеш шпагата на Бюси, заплес такъв, а не сухожилието на коня.

И докато Шомберг превързваше с носна кърпа ранения си крак, Бюси с бързината на мълния се хвърли в бой. Острието на дългата му шпага ту блесваше пред самите очи, ту едва не докосваше гърдите на противниците му. Той се биеше мълчаливо, защото да вика за помощ, а следователно, да се признае за по-слаб, би било недостойно за името, което носеше. Можа само да омотае наметалото си около лявата ръка, за да я превърне в щит и да отстъпи на няколко крачки, но не с цел да се спаси с бягство, а за да се добере до стената, до която да се прислони и по този начин да избегне евентуално нападение откъм тила. Едновременно с това той не преставаше да върти шпагата си на всички страни, като всяка минута правеше по десетина резки нападки и усещаше от време на време меката съпротива на жива плът, свидетелстваща, че ударът е постигнал целта си. Изведнъж той се подхлъзна и неволно погледна под краката си. Келюс се възползува мигновено от това и му нанесе удар отстрани.

— Улучих го! — радостно закрещя Келюс.

— Как не — само че в наметалото — отвърна Бюси, нежелаещ да си признае, че е ранен. — Само страхливците нанасят такива удари.

И като скочи напред, той изби от ръцете на Келюс шпагата му с такава сила, че тя отлетя на десет крачки встрани. Бюси обаче не можа да се възползува от плодовете на тази победа, защото в същата секунда върху него с удвоена ярост се нахвърлиха д’О, д’Епернон и Можирон. Шомберг бе превързал вече раната си, Келюс вдигна шпагата си и Бюси разбра: сега ще го обкръжат, разполагаше с не повече от минута и ако през това време не се добере до стената — неминуемо ще загине.

Бюси отскочи назад, като остави противниците си на три крачки разстояние от себе си. Четири шпаги бързо се устремиха след него и го догониха, но малко късно: той успя да направи още един скок и да се долепи до стената. Тук той се спря силен като Ахил или Роланд и посрещна с усмивка бурята от удари и проклятия, връхлетели отгоре му.

Внезапно почувства, че по челото му избива пот, и в очите му притъмня.

Бюси бе забравил съвсем за раната си и тези признаци за наближаващо загубване на съзнанието му напомниха за нея.

— А, ти взе вече да отслабваш — провикна се Келюс и зачести с ударите си.

— Съди сам — отвърна Бюси, — на, заповядай!

И с дръжката на шпагата си той удари Келюс в слепоочието. От удара на тази желязна ръка кралският фаворит се просна на земята.

Възбуден, разярен наистина като глиган, който отхвърлил нависналите връз него кучета, сам връхлита срещу враговете си, Бюси нададе яростен вик и се спусна напред. Д’О и д’Епернон отстъпиха, Можирон вдигна Келюс от земята и го подкрепяше да се задържи прав; с тока на обувката си Бюси счупи шпагата на Келюс и рани д’Епернон с пробождащ удар в предмишницата. За миг му се стори, че е победил. Но Келюс дойде на себе си, Шомберг, въпреки раната си, се присъедини към другарите си и отново пред Бюси засвяткаха четири шпаги. Той за втори път се почувства на ръба на гибелта си. Напрегна сетните си сили и крачка по крачка отново заотстъпва към стената. Студената пот върху челото, глухият звън в ушите, кървавата пелена пред очите — всичко свидетелстваше, че силите му са изчерпани. Шпагата не му се подчиняваше, мислите му се объркваха. С лявата си ръка той напипа зад гърба си стената и от допира до студената й повърхност изпита известно облекчение, но изведнъж, за голяма негова изненада, стената взе да се отмества под ръката му, Това не беше стената, а незаключена врата.

Тогава Бюси се ободри и разбрал, че настъпва решителният миг, събра последните остатъци от силите си. Той така стремително и с такова безстрашие атакува своите противници, че те или отпуснаха шпагите си, или ги отклониха встрани. Възползувал се от тази мигновена отсрочка, Бюси се вмъкна през вратата и като се обърна, я блъсна с рязък удар на рамото си. Ключалката щракна. Сега вече всичко остана зад гърба му. Смъртната опасност бе отминала. Бюси победи, защото можа да остане жив.

Със замъглен от радост поглед той погледна през прозорчето на вратата и видя през гъстата му решетка бледните, объркани и разярени физиономии на своите врагове. Отначало се раздадоха глухи удари — шпагите им с все сила се забиваха в дебелата дървена врата, после се надигнаха бесни викове и безразсъдни закани. И тогава Бюси почувства, че земята пропада под краката му и стената се залюлява. Той направи три крачки напред и се озова в някакво антре, сетне се извърна кръгом и падна по гръб върху стъпалата на стълбището. Стори му се, че пада в дълбока, тъмна яма. И после престана да чувства каквото и да било.