Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 19
За това, как Шико установи, че е по-лесно да влезеш в абатството „Света Женевиев“, отколкото да излезеш оттам
Преди да облече расото, Шико се досети да удвои ширината на раменете си, като подложи върху тях плаща и останалите си дрехи, без което расото му стоеше провлачено. Брадата му беше на цвят като тази на Горанфло, и макар да се беше родил на бреговете на Сена, а монахът — на Гарона, Шико тъй често се развличаше да подражава на гласа му, че накрая бе постигнал пълна прилика. А на всички е известно, че от монашеската качулка излизат на божия свят единствено брадата и гласът.
Когато Шико стигна до входа на манастира, там вече се канеха да заключват портите и братът вратар дочакваше само неколцина закъсняващи. Гасконецът показа своята монета с пробитото сърце и бе пуснат без никакви усложнения. Преди него влязоха двама монаси, Шико тръгна след тях и се озова в черквицата на манастира, която добре познаваше, тъй като често бе придружавал тук краля. Анри III оказваше неизменно специално покровителство над абатството „Света Женевиев“.
Черквичката беше построена в романски стил, тоест през XI столетие и както във всички черквички от тази епоха, под балкона имаше гробница или подземна черква. Ето защо балконът бе на около три метра височина над нефа[1] и до него се стигаше по две странични стълби. В стената между стълбите имаше желязна врата, през която можеше да се слезе в гробницата, към която водеха толкова стъпала, колкото и до балкона.
На балкона, от двете страни на олтара, увенчан с образа на света Женевиев, приписван на четката на метр Росо, се възправяха статуите на Кловис и Клотилда[2].
Черквичката се осветяваше от три кандила: едното беше на балкона, другите две в нефа на еднакво разстояние от първото.
Това слабо осветление придаваше на храма особена тържественост, понеже позволяваше на въображението да разширява до безкрайност тънещите му в мрак странични олтари.
Отначало Шико трябваше да нагоди очите си към полумрака. За да ги поупражни, той взе да брои монасите. В нефа те бяха сто и двадесет души, а на балкона — дванадесет, общо сто тридесет и двама. Дванадесетте монаси на балкона стояха в една редица срещу олтара и отдалеч приличаха на часови, охраняващи светилището.
Шико със задоволство се увери, че не се присъединява последен към тези, които Горанфло бе нарекъл „братя на Съюза“. След него влязоха още трима монаси, облечени с широки сиви раса. Те се качиха на балкона и застанаха пред дванадесетте монаси, които оприличихме на часови.
Един малък на ръст монах, на когото Шико не бе обърнал до момента внимание, по всяка вероятност момче от манастирския хор, обходи цялата черквичка и преброи присъстващите, след което каза нещо на един от тримата монаси, дошли последни.
— Тук сме сто тридесет и шест души — с нисък бас провъзгласи единият от тримата, — това число е угодно Богу.
Коленичилите дотогава сто и двадесет монаси тутакси се изправиха и насядаха по столовете и скамейките. Скоро изскърцването на пантите на вратата и издрънчаването на спусканите резета възвестиха, че масивните порти на черквичката са залостени.
Колкото и храбър да беше Шико, все пак, когато до слуха му стигна прещракването на ключовете в ключалките, сърцето в гърдите му усилено затуптя. За да се успокои, той седна в сянката на амвона и очите му съвсем естествено се обърнаха към тримата монаси, които, както изглежда, председателстваха това събрание.
Донесоха им кресла, те тържествено седнаха и заприличаха на трима съдии. Дванадесетте други монаси зад тях останаха да стоят изправени на балкона.
Когато шумът от затварянето на вратите и заемането на местата стихна, прозвъня три пъти звънче.
Без съмнение това беше сигнал за тишина, тъй като по време на първите два звънеца от всички страни се разнесе едно проточено „шшшт“, а след третия — всякакъв шум се прекрати.
— Брат Монсоро — заговори все същият монах, — какви новини носите на Съюза от провинция Анжу?
Шико наостри уши и направи това по две причини.
Първо, порази го този заповеднически глас, създаден сякаш да гърми не в черква под монашеска качулка, а на полесражението под боен шлем.
Второ, той чу името Монсоро, станало само няколко дни преди това известно на двора, където то, както знаем, породи различни тълкования.
Високият монах, чието расо бе издуто над бедрата му, мина между събралите се и с твърда и уверена стъпка се качи на амвона. Шико се помъчи да разгледа лицето му.
Това се оказа невъзможно.
— Нищо — каза си гасконецът, — след като не виждам лицата на присъстващите, значи и те не могат да видят моето.
— Братя мои — произнесе един глас, в чиито първи звуци Шико разпозна гласа на главния ловчия, — новините от провинция Анжу не са твърде радостни и не защото там няма симпатизанти на нашето дело, а защото липсват достатъчно наши представители. Да умножи редиците на Съюза в тази провинция беше поверено на барон Меридор, но старецът, потресен от неотдавнашната смърт на дъщеря си, е занемарил дейността на светата Лига и докато не се съвземе от загубата си, не ще можем да разчитаме на него. Що се отнася до мен лично, нося ви три нови молби за зачисляване в нашата общност и съгласно устава ги пуснах в главната манастирска кутия за събиране на пожертвувания. Съветът ще реши дали са достойни новите трима братя, за които аз впрочем гарантирам като за самия себе си.
В редиците на монасите се надигна одобрителен шум, който не стихна и след като брат Монсоро се върна на мястото си.
— Брат Ла Юриер! — възкликна същият този монах, който, изглежда, имаше правото да посочва ораторите по своя преценка. — Разкажете ни какво направихте в град Париж.
Един монах с нахлупена ниско над очите качулка се качи на амвона, току-що напуснат от граф Монсоро.
— Братя мои — каза той, — всички вие знаете предаността ми към католическата религия, която потвърдих на дело в славния ден на възтържествуването на нашата вяра. Да, братя мои, аз се гордея, че от него ден принадлежа на верните привърженици на нашия велик Анри дьо Гиз. От устата на самия господин дьо Безме — да му дава Господ здраве! — аз получавах заповедите, с които херцогът ме удостояваше, и ги изпълнявах толкова ревностно, че не бих се спрял да убивам дори собствените си посетители. Благодарение на предаността ми към святото дело ме назначиха за старши на квартала и смея да кажа, че моето назначение е от полза за нашата вяра. На тази си длъжност можах да направя списък на всички еретици в квартала Сен-Жермен-л’Оксероа, където от дълги години вече държа на улица Арбр-Сек странноприемница „Пътеводна звезда“ — на вашите услуги, братя, — и да предам този списък на нашите приятели. Разбира се, днес аз не жадувам вече така страстно кръвта на еретиците, както някога, но не скривам от себе си истинската цел на светия ни Съюз, който ние с вас създаваме сега.
— Спомням си — каза си Шико, — че този Ла Юриер бе ревностен изтребител на еретици и ако доверието на господата от Лигата се оказва според заслугите, той трябва да бъде добре осведомен за нейните дела.
— Продължавайте, продължавайте! — обадиха се няколко гласа.
Ла Юриер, получил възможността да прояви своите ораторски способности, което рядко му се случваше, макар и да се смяташе за оратор по рождение, събра за миг мислите си, окашля се и продължи:
— Надявам се, братя мои, няма да сбъркам, ако кажа, че ние преследваме не само изкореняването на отделните ереси; ние, тоест всички добри французи, трябва да сме сигурни, че сред принцовете от кралско потекло, които могат да се окажат на трона никога няма да има еретици. Защото, братя, как стоят нещата? Франсоа II, обещаващ да бъде ревностен поддръжник на вярата, умря бездетен; Шарл IX, а той бе истински радетел, умря бездетен; крал Анри III, в чиято истинска вяра нямам право да се съмнявам, нито пък да съдя за деянията му, ще умре по всяка вероятност бездетен; следователно ще остане херцог д’Анжу, но и той няма деца, още повече че е равнодушен и към светата ни Лига.
На това място неколцина гласа, сред които и гласът на главния ловчия, прекъснаха оратора.
— Защо да е равнодушен? — попита Монсоро. — И кой ви е упълномощил да отправяте такова обвинение срещу принца?
— Аз казах: равнодушен, понеже той все още не е потвърдил съгласието си да се включи в Лигата, макар че високопочтеният брат, който ме прекъсна, напълно недвусмислено ни бе обещал това от негово име.
— А кой ви е казал, че не е дал съгласието си? — отново попита Монсоро. — Имаме нови молби за встъпване в Съюза. Според мен вие нямате право да подозирате когото и да било преди тези молби да бъдат разгледани.
— Прав сте — съгласи се Ла Юриер, — още ще почакам. Но херцог д’Анжу е смъртен, той няма деца, а забележете, в тази фамилия хората умират млади, кой ще наследи короната след херцог д’Анжу? Най-непоправимият хугенот, когото само можем да си представим, отстъпникът, закоравелият грешник, Навуходоносор…
Този път вече не ропот на протест, а шумни ръкопляскания прекъснаха речта на Ла Юриер.
— Анри дьо Навар, срещу когото преди всичко е създадена и нашата общност, Анри дьо Навар, за когото често мислим, че е зает с любовните си интрижки в По или Табър, а го срещат в Париж.
— В Париж! — възкликнаха изненадано няколко гласа. — В Париж! Не може да бъде!
— Той е идвал в Париж! — повиши пискливо глас Ла Юриер. — Бил е в Париж през нощта, когато бе убита госпожа дьо Сов; много е вероятно и сега да е в Париж.
— Смърт на беарнския крал! — понесе се по целил храм.
— Да, само смърт! — отзова се от амвона Ла Юриер. — И ако имам щастието да го видя, отседнал в моята „Пътеводна звезда“, ще поема пълната отговорност за него; но не, при мен той няма да се отбие. Не ще залъжеш лисицата два пъти в един и същи капан. Той ще се скрие на някое друго място, при някой свой приятел, този нечестивец все още има приятели. Ще рече, трябва да намалим числото на приятелите му или поне да ги познаваме до един. Нашият Съюз е свещен, нашата Лига е узаконена, осветена, благословена, вдъхновена от нашия отец папа Грегорио XIII. Ето защо настоявам да не държим повече нашия Съюз в тайна, за да могат нашите отговорници по квартали и участъци да връчват подписки за събиране на помощи и да посещават с тази цел достопочтените граждани с молба да поставят подписите си. Тези, които подпишат, ще бъдат наши приятели, които откажат да подпишат, ще станат наши врагове. И когато отново настъпи нощта на свети Вартоломей, в неотложността на която, струва ми се, истинските ревнители на вярата все повече са убедени, тогава ще повторим същото, което извършихме през първата Вартоломеева нощ. Ние ще избавим Господа бога от труда сам да отделя доброто от злото.
Заключителните му думи бяха посрещнати с бурни овации; после, когато те затихнаха — бавно и постепенно, защото възторзите на присъстващите явно не секваха, а само временно поспаднаха, — се раздаде гласът на монаха, който ръководеше събранието:
— Предложението на брат Ла Юриер, на когото свещеният Съюз благодари за проявеното от него усърдие, е взето под внимание и ще бъде обсъдено във Висшия съвет.
Овациите се възобновиха с удвоена сила. Ла Юриер се поклони няколко пъти, благодари на събранието, слезе от амвона и зае мястото си, превит под огромното бреме на славата.
— Аха — каза си Шико, — сега всичко започва да се изяснява. Пример за ревностна служба в полза на католическата вяра не е моят Анри, а неговият брат Шарл IX и господата Гиз. Това трябваше да се очаква, след като тук е замесен вече и херцог дьо Майен. Господата дьо Гиз искат да образуват в държавата малка общност, в която да имат първи думата; великият Анри, като пълководец, ще получи армията, дебелият Маейн — буржоазията, а нашият знаменит кардинал — църквата. И една прекрасна сутрин моят Анри ще установи, че държи в ръцете си само броеницата си и тогава учтиво ще го поканят да изчезне с тази броеница в някой манастир. Хитро, изключително хитро! Ах, да… ще остане още херцог д’Анжу. По дяволите! А къде ще дянат херцог д’Анжу?
— Брат Горанфло! — провикна се монахът, повикал до този момент главния ловчия и Ла Юриер.
Дали защото Шико бе потънал в размислите, за които току-що разказахме на нашите читатели, или защото не бе още свикнал да се отзовава на името, присвоено заедно с расото на събирача на милостиня, но той не се откликна.
— Брат Горанфло! — поде и малкото монахче с глас толкова тънък и чист, че Шико трепна.
— Охо! — измърмори той. — Може да ти се стори, че някое женско гласче вика брат Горанфло. Дали пък на това почтено събрание не са смесени не само всички съсловия, но и двата пола?
— Брат Горанфло! — повтори същият женски глас. — Къде сте, брате Горанфло?
— Ах — сепна се Шико, — ами че брат Горанфло — това съм аз. Е, да вървим!
И високо заговори с гъгнивия глас на монаха.
— Тук съм, тук съм, ето ме, ето ме. Бях потънал в благочестиви размисли, които предизвика в мен речта на брат Ла Юриер, и не чух, че ме викате.
Напомненото име на брат Ла Юриер, чиито думи още отекваха във всички сърца, породи нов одобрителен шум, който даде на Шико време да се подготви.
Могат да ни кажат, че Шико не би трябвало да се откликва на името Горанфло, понеже никой от събраните тук не сваляше качулката от главата си. Но, както си спомняме, всички участници в събранието бяха преброени и отсъствието на един човек, който според преброяването трябваше да е налице, би повлякло след себе си обща проверка, а тогава измамата неминуемо щеше да се открие и тогава да му мислеше гасконецът!
Шико не се поколеба нито секунда. Той стана и важно изкачи стъпалата до амвона, без да забрави да дръпне качулката си колкото се може по-ниско над очите.
— Братя — започна той с глас, напълно наподобяващ гласа на Горанфло, — аз съм събирач на милостиня за този манастир и както знаете, моите задължения ми дават, право да прекрачвам всеки праг. Аз използвам това си право за благото на Господа.
— Братя — продължи той и си спомни началото от речта на Горанфло, така ненавреме прекъсната от съня, който, навярно, още не бе освободил мъртвешки пияния събирач на милостиня от могъщите си обятия, — братя, какъв прекрасен ден за вярата е днешният, в който всички сме се събрали. Ще кажем откровено, братя, прекрасен ден за вярата ни, защото сме се събрали с вас всички тук, в храма господен.
Какво е Френското кралство? Тяло. Свети Августин е казал: „Omnis civitas corpus est“. „Всяко общество има тяло.“ Какво е нужно за съществуването на това тяло? Добро здраве. Как да запазим това здраве? Като прибягваме до разумно пускане на кръв, когато силите са в излишък. И така, очевидно враговете на католическата вяра са твърде силни, щом се страхуваме от тях; значи трябва още веднъж да пуснем кръв от огромното тяло, наречено общество. Това ми го повтарят всеки ден добрите католици, от които донасям в манастира яйчица, свински бутове и пари.
Встъпителната част от речта на Шико направи на слушателите силно впечатление.
Той замълча, за да даде време да утихне одобрителният шум, предизвикан от думите му, и когато този шум утихна, продължи:
— Ще ми възразите, може би, че светата църква ненавижда кръвопролитието: „Ecclesia abhorret a sanguine“. Само че забележете добре, братя мои, — ученият богослов не е казал чия именно кръв ужасява църквата; обзалагам се, че, във всеки случай, не е имал предвид кръвта на еретиците. Спомнете си: „Fons malus corruptorum sanguis hoereticorum autem pessimus“[3]. A има и още един аргумент, братя! Казах: „Църквата“, но чие, тук присъстващите, ние не сме само хора на църквата. Преди мен от този амвон говори красноречиво брат Монсоро, на чийто пояс, сигурен съм, е окачен кинжалът на главен ловчия. Брат Ла Юриер пък майсторски действа със своя шиш: „Veru agreste, lethiferum tamen instrumentum“[4]. A и самият аз, братя, аз, който говоря с вас, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, съм носил мускет в Шампания и подпалих там хугенотите, докато се молеха. За мен това бе немалка заслуга и ми бе осигурено място в рая. Поне така предполагах, но изведнъж на съвестта ми бе открито петънце: преди да изгорим хугенотските, малко се бяхме поразвлекли с тях. И това, изглежда, е понавредило малко на богоугодното дело — във всеки случай така ми обясни моят духовен отец. Ето защо побързах да се подстрижа за монах и за да се очистя от петното, което оставиха на моята съвест еретичките, приех обет да прекарам остатъка от моите дни във въздържание и да влизам в допир само с добрите католички.
Тази втора част от речта имаше не по-малък успех от първата. Всички слушатели бяха възхитени, изглежда, от средството, до което бе прибегнал Всевишният, за да застави брат Горанфло да се подстриже.
Ето защо към одобрителния шум тук-таме се прибавиха и ръкопляскания.
Шико скромно се поклони на аудиторията.
— Остава ни — продължи той — да поговорим за водачите, които сме си избрали, и за които, както разбирам аз, недостойният грешник, клетият монах от манастира „Света Женевиев“, би трябвало да поговорим. Естествено това е прекрасно и, по-специално, твърде предвидливи са мерките да се промъкнем тук през нощта, под прикритието на расата си, и да слушаме как проповядва брат Горанфло. Но според мен задълженията на тези, на които сме поверили властта, не трябва да се ограничават само с това. Толкова прекалената предпазливост може да предизвика насмешките на проклетите хугеноти, които, трябва да им признаем, когато се стигне до бой, се съпротивляват като бесни. Смятам, че ние трябва да се държим както подобава на мъжествени хора, каквито сме, или, по-скоро, каквито искаме да изглеждаме. Към какво се стремим? Към изкореняване на ереста… Какво се иска от нас?… Ами нужно е да се провикнем от всички покриви, така си мисля. Защо да не тръгнем по улиците на Париж в религиозно шествие, за да видят всички стройните ни редици и нашите биващи си ги копия? Защо да се крием като шайка нощни крадци, които се оглеждат на всяко кръстовище да не ги види стражата? „Но кой ще ни даде пример?“ — ще попитате вие. Какво пък, нека този човек бъда аз, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, аз, недостойният брат от манастира „Света Женевиев“, сиротният и немощен събирач на милостиня. С ризница на тялото, с каска на глава и мускет на рамо ще застана, ако потрябва, начело на всички добри католици, които пожелаят да ме последват. И аз ще направя това, за да засрамя нашите водачи, които се крият така, сякаш защитават не църквата, а някакъв противен пияница, който налита на бой.
Заключителната част от речта на Шико отговаряше на въжделенията на повечето членове на Лигата, които не виждаха друг път към целта, освен този, открит преди шест години от свети Вартоломей, и изпадаха в отчаяние от неповратливостта на своите водачи. Думите му запалиха свещен огън в сърцата на събралите се и всички те, с изключение на тримата монаси, председателстващи събранието, закрещяха в един глас:
— Да пребъде месата! Слава на храбрия брат Горанфло! Да тръгнем в шествие! Да вървим!
Общият възторг бе особено пламенен още и затова, защото ревностното усърдие на достойния брат се проявяваше за пръв път в такава ярка светлина. До този ден дори най-близките приятели на Горанфло, макар и да го смятаха за ревностен поборник на вярата, го отнасяха към ония нейни защитници, чието усърдие е задържано винаги от могъщото чувство за самосъхранение в границите на предпазливостта. А този път брат Горанфло, обикновено предпочитащ да стои в сянка, внезапно, пред очите на всички се хвърли с бойните си доспехи в открит бой под ярките лъчи на слънцето. Това беше неочаквано до грандиозност, то показваше достопочтения им събрат в съвсем нова светлина. Някои от присъстващите в своето възхищение — толкова по-силно от това, че бе неочаквано, — вече виждаха в лицето на брат Горанфло, призоваващ към първото шествие на правоверните католици, подобие на Петър Пустинник, който е провъзгласил първия кръстоносен поход.
За нещастие или щастие на този, който предизвика тези възторзи, в плановете на ръководителите съвсем не влизаше да му бъде предоставена свобода на действията. Един от тримата мълчаливи монаси се наклони до ухото на малкия монах и мелодичният детски гласец зазвънтя под сводовете; момчето три пъти се провикна:
— Братя мои, времето изтече, събранието ни приключи.
Бръмчащи като пчелен кошер, монасите станаха от местата си и бавно се отправиха към вратата, като пътьом се договаряха единодушно да поискат на следващото събрание шествие, както го предложи този юнак, брат Горанфло. Мнозина се отбиваха до амвона, за да изразят своето одобрение на събирача на милостиня, когато той слезе от него след блестящата си реч. Шико обаче си помисли, че отблизо могат да го разпознаят по гласа, защото, колкото и да се стараеше, не можеше напълно да се избави от лекия си гасконски акцент, пък и ръстът му можеше да породи учудване, тъй като той бе с петнадесет-двадесет сантиметра по-висок от брат Горанфло, който, естествено, бе израснал в очите на своите събратя, но само духовно. Ето защо Шико коленичи и си даде вид, че, подобно на пророк Самуил, говори с Господа на четири очи и всецяло е погълнат от този разговор.
Монасите не посмяха да нарушат молитвения му екстаз и се отправиха към изхода. Те бяха силно възбудени и това развесели Шико, който през пролуката между гънките на качулката си следеше незабелязано всичко, което ставаше около него.
И все пак Шико не беше постигнал почти нищо. Той беше напуснал краля без негово разрешение само за да види къде отива херцог дьо Майен, и се върна в Париж само защото бе видял Никола Давид. Шико, както знаем, се бе заклел да отмъсти на тези двама души, но на него, като на не твърде важен човек, за да нападне принца на Лотарингския дом или за да направя това безнаказано, му се налагаше дълго и търпеливо да изчаква подходящ случай. С Никола Давид работата стоеше малко по-иначе, това бе обикновен нормандска адвокат, вярно, мошеник от класа, при това, преди да стане адвокат, бе служил в армията като учител по фехтовка. Шико никога не бе заемал длъжността учител по фехтовка, но смяташе, че владее не зле рапирата. Единственото, което искаше, бе да се срещне лице в лице със своя враг, а по-нататък, подобно на героите от древността, щеше да повери живота си на своята правота и на своята шпага.
Шико разглеждаше тайно отиващите си един след друг монаси с надеждата да разпознае под някое расо или качулка дългата и слаба фигура на метр Никола и изведнъж забеляза, че при изхода монасите ги подлагат на проверка, подобно на тази при влизането им: на излизане всеки монах вадеше от джоба си някакъв предмет и го показваше на изхода едва след което биваше удостояван с думата exeat[5]. Отначало Шико помисли, че просто му се е сторило, за миг се поколеба, но скоро подозренията му се превърнаха в увереност и челото на гасконеца се покри с капки студена пот.
Брат Горанфло го бе снабдил любезно с пропуск за влизане в манастира, но бе забравил да му предостави пропуск за излизане от него.