Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (14)

Глава 14
Историята на Диана дьо Меридор. Договорът

Отново настъпи тишина. Преживяваща наново всички събития от ония трагични дни, Диана толкова много се развълнува, че гърлото й се стегна.

Бюси се бе превърнал целият в слух, той предварително се бе заклел във вечна омраза към враговете на младата жена, които и да бяха те.

Диана извади от джоба си флакон с ароматични соли, вдиша дълбоко острата им миризма и продължи:

— Едва стъпихме на брега и до нас притичаха седем-осем души. Това бяха хора па графа и на мен ми се стори, че познах сред тях двамата слуги, които придружаваха нашата карета, докато не бяхме нападнати и отведени насила в замъка Боже. Един от слугите доведе два коня: врания за графа и белия раванлия за мен. Графът ме качи на седлото, след което възседна своя.

Гертруда се настани зад гърба на един от графските слуги.

И без да се бавим нито минута повече, се понесохме в галоп по горския път.

Графът не изпускаше от ръцете си поводите на моя кон, забелязах това и му казах, че умея да яздя и не се нуждая от подобни предпазни мерки; той ми отговори, че конят ми бил плашлив и можел, да ме понесе лудо напред или неочаквано да се метне встрани.

Препускахме вече десетина минути, когато чух, че Гертруда ме вика. Обърнах се и видях, че нашият отряд се разделя: четирима конници свиха по една странична пътека в гората, а останалите четирима заедно с мен продължаваха да препускат напред.

— Гертруда! — извиках аз. — Господине, защо Гертруда не идва с нас?

— Това го правим от предпазливост — отвърна ми графът. — Трябва да оставим две следи, в случай че след нас тръгне потеря. Нека на два различни пътя хората кажат, че са видели жена, отвеждана от четирима мъже. Тогава херцог д’Анжу може да тръгне по лъжливата следа и да се спусне след прислужницата вместо след господарката й.

Макар доводите му да изглеждаха основателни, все пак не можаха да ме убедят, но какво можех да му кажа или да направя? Въздъхнах и се примирих.

При това ние препускахме по пътя за Меридорския замък, и то толкова бързо, че след четвърт час трябваше да бъдем вече в замъка. Но изведнъж, когато излязохме на едно добре известно ми кръстовище, графът вместо да продължи по-нататък по пътя, водещ към моя баща, зави наляво, в посока, отдалечаваща ни от замъка. Аз закрещях и, въпреки бързия галоп на моя кон, се надигнах от седлото, за да скоча на земята, но графът, без съмнение следящ движенията ми, се наведе от коня си, хвана ме с ръка през кръста и ме прехвърли върху своето седло. Почувствал се свободен, моят кон изцвили и се скри в гората.

Всичко това графът извърши толкова мълниеносно, че успях само да извикам.

Господин дьо Монсоро затисна устата ми с ръка.

— Госпожице — каза ми той, — кълна се в честта си, че изпълнявам само заповедта на баща ви и ще ви дам доказателство за това още при първото ни спиране за почивка, което ще направим; ако това доказателство се окаже неубедително или породи у вас съмнения, още веднъж се кълна в честта си, че ще ви предоставя пълна свобода.

— Но, господине, вие ми бяхте обещали да ме отведете при баща ми! — възкликнах аз, като отблъснах ръката му и отметнах глава.

— Да, дадох ви такова обещание, защото видях, че вие се колебаете; още миг — и тези колебания, както сама се убедихте, биха погубили всички ни: вашия баща, вас и мен. Сега помислете — каза графът и задържа коня на място, — нима искате да убият барона? Нима искате да попаднете в ръцете на този, който има намерение да ви обезчести? Една ваша дума — и аз ще ви отведа в Меридорския замък.

— Къде е доказателството, потвърждаващо, че действате от името на баща ми?

— Ето го — каза графът, — вземете това писмо и в първата странноприемница, където ще спрем, го прочетете. Повтарям ви, ако след като прочетете писмото пожелаете да се върнете в замъка, кълна се в честта си, вие сте свободна да правите каквото решите. Но ако поне отмалко почитате барона, вие няма да постъпите така, сигурен съм в това.

— Тогава напред, господине, и по-скоро да стигнем до тази първа странноприемница, защото изгарям от желание да се убедя в правдивостта на вашите думи.

— Не забравяйте, че вие ме последвахте доброволно.

— Да, доброволно, ако изобщо може да се говори за добра воля в положението, в което се намирам. Нима може да се говори за добра воля у едно момиче, което има само два избора: или смъртта на баща му и безчестие, или пълно доверие към един почти непознат човек; впрочем нека бъде както искате — аз ви следвам доброволно и вие самият ще се убедите в това, ако благоволите да ми дадете кон.

Графът даде знак на едного от хората си и онзи слезе от коня си. Аз скочих от врания жребец на графа и след миг седях вече на седлото.

— Раванлията не може да е избягал далеч — каза графът на слугата, отстъпил ми коня си, — потърсете го в гората, викнете го по име: той си го знае и като куче ще притича на гласа или подсвирването. Ще се присъедините към нас в Ла-Шатр.

Неволно потръпнах. Ла-Шатр се намираше на цели десет левги от Меридорския замък по пътя за Париж.

— Господине — казах аз на графа, — дадено, тръгвам с вас. Но в Ла-Шатр ще трябва да поговорим.

— Това ще рече, госпожице — отвърна графът, — че в Ла-Шатр вие ще благоволите да ми дадете заповедите си.

Тази привидна покорност ни най-малко не ме успокояваше; и все пак, доколкото нямах избор, нямах друго средство да се спася от херцог д’Анжу, трябваше да продължа пътя си. На разсъмване стигнахме в Ла-Шатр. Но вместо да влезем в селото, графът свърна от пътя стотина крачки преди първите градини и се насочи през полето към една уединена къщичка.

Аз спрях коня си.

— Къде отиваме?

— Чуйте ме, госпожице — отвърна графът, — вече имах възможност да забележа, че вие мислите извънредно логично и затова ще си позволя да се обърна към вашия разсъдък. Можем ли, след като бягаме от принца, от най-могъщата особа в държавата след краля, да спрем в обикновена странноприемница посред селото, където първият селянин, който ни види, няма да пропусне да ни издаде? Може да подкупим един човек, но цяло село едва ли ще подкупим.

Всички отговори на графа бяха напълно логични и убедителни и това ме потискаше.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. И отново препуснахме.

Нас ни очакваха; един от конниците, незабелязано от мен, се бе отделил от нашата кавалкада, за да ни изпревари и подготви всичко. В камината на една горе-долу чиста стая гореше огън, леглото беше застлано.

— Това е спалнята ви — каза графът, — аз съм на вашите услуги.

Той се поклони и ме остави сама в стаята.

Първото нещо, което направих, бе да се приближа до светилника и да извадя писмото на баща ми от корсажа си… Ето го, господин Бюси. Бъдете ми съдник, прочетете го.

Бюси взе писмото и го зачете.

„Моя нежно любима Диана, ако ти, както не се съмнявам в това, си отстъпила пред молбите ми и си последвала — граф дьо Монсоро, той ще ти разкаже, че си имала нещастието да се харесаш на херцог д’Анжу, който е заповядал да те похитят и откарат в замъка му Боже; след тези му постъпки съди сама на какво още е способен този човек и какъв позор те заплашва. Ти можеш да избегнеш безчестието, което не бих преживял, само по един начин, а именно като се омъжиш за нашия благороден приятел. Когато станеш графиня Монсоро, графът ще бъде в правото си да те защитава като своя законна съпруга; той ми се закле, че няма да пожали нищо за това. И така, аз желая, моя възлюблена дъще, женитбата ви да се състои колкото се може по-скоро и ако ти ме послушаш, към родителското си съгласие за този брак аз ще прибавя моята бащина благословия и моля бога да те дари с безграничното щастие, което той пази за чистите сърца, подобни на твоето.

Твоят баща, който не ти налага, а те умолява,

Барон дьо Меридор“

— Уви — каза Бюси, — ако това наистина е писмо от вашия баща, желанието му е изразено напълно недвусмислено.

— Писмото е писано от баща ми, в това няма никакви съмнения, и все пак аз го препрочетох три пъти, преди да взема някакво решение. Накрая повиках графа да влезе.

Той мигом се появи, очевидно бе стоял зад вратата. Аз държах писмото в ръка.

— Е, как — попита ме той, — прочетохте ли писмото?

— Да — отвърнах аз.

— Още ли се съмнявате в моята преданост и в уважението ми към вас?

— И да съм се съмнявала, господине, писмото на баща ми ми вдъхна вярата, от която имах нужда. А сега ми кажете, ако последвам съвета на баща си, какво смятате да направите?

— Смятам да ви отведа в Париж. Именно там най-лесно ще ви бъде да се скриете.

— А баща ми?

— Навсякъде, където и да сте, и вие добре знаете това, баронът ще се присъедини към вас, веднага щом премине непосредствената опасност.

— Е, добре, господине, готова съм да приема вашето покровителство при вашите условия.

— Аз не поставям никакви условия, госпожице — отвърна графът, — предлагам ви пътя към спасението, това е всичко.

— Нека бъде така: готова съм да приема предлагания от вас път за спасение при три условия.

— Какви са те, госпожице?

— Първото е да ми върнете Гертруда.

— Тя е вече тук — каза графът.

— Второ, ние трябва да пътуваме до Париж отделно.

— Аз самият исках да ви предложа да се разделим, за да успокоя вашата подозрителност.

— И трето, нашето бракосъчетание, което съвсем не смятам за нещо неотложно, да се състои само в присъствието на баща ми.

— Това е моето най-горещо желание и аз разчитам, че благословията на вашия баща ще призове за нас благоволението на небесата.

Бях поразена. Струваше ми се, че графът ще потърси някакви възражения срещу тази тройна изява на моята воля, а стана съвсем наопаки, той бе във всичко съгласен с мен.

— Е, а сега, госпожице — каза господин дьо Монсоро, — ще ми позволите ли на свой ред да ви дам няколко съвета?

— Слушам ви, господине.

— Пътувайте само нощем.

— Така съм и решила.

— Назовете ми избраните от вас пътища, по които ще тръгнете, и странноприемниците, където ще отсядате. Аз ще взема всички предпазни мерки с една-единствена цел — да ви спася от херцог д’Анжу.

— Ако вие ме обичате, както твърдите това, господине, нашите интереси съвпадат и аз нямам ни най-малки възражения срещу всичко онова, което предлагате.

— Най-сетне, съветвам ви в Париж да се настаните в дома, който ще приготвя специално за вас, колкото скромен и уединен да е той.

— Държа само на едно, господине: да живея скрита от всички, и колкото по-скромно и уединено бъде избраното от вас жилище, толкова по ще съответства то за една бегълка.

— Тогава, госпожице, смятайте, че сме уговорили всичко и за да изпълня начертания от вас план, ми остава само да ви изкажа моята най-дълбока почит, да ви изпратя прислужницата и да се заема с избора на пътя, по който вие ще тръгнете за Париж.

— А на мен, господине — отвърнах аз, — ми остава да ви кажа, че аз, също както и вие, съм от благороден род: изпълнявайте вашите обещания, а аз ще изпълня своите.

— Това е единственото, което искам — каза графът, — и вашите думи са за мен верен залог за това, че скоро аз ще бъда най-щастливият човек на земята.

И той се поклони и излезе.

Пет минути по-късно в стаята ми влезе тичешком Гертруда.

Доброто девойче бе извън себе си от радост: тя мислила, че искат завинаги да я отделят от мен. Разказах й всичко, което беше станало. Искаше ми се да имам край себе си човек, който да знае намеренията ми, да споделя моите желания и, в случай на необходимост, да ме разбира от половин дума, да ми се подчинява при първия знак, при движението на ръката ми. Удиви ме отстъпчивостта на господин дьо Монсоро и аз се опасявах да не вземе да наруши току-що сключения между нас договор.

Не бях успяла да завърша разказа си, когато до слуха ни стигна тропотът на конски копита. Притичах до прозореца. Графът се отдалечаваше в галоп по пътя, по който бяхме пристигнали. Защо се връщаше обратно, вместо да тръгне пред нас към Париж? Не можех да разбера това. Но така или иначе, след като изпълни първото условие от нашия договор — като ми върна Гертруда, той изпълняваше и второто: избавяше ме от присъствието си. Тук нямаше на какво да възразявам. Впрочем, където и да отиваше, неговото заминаване ме успокояваше.

Прекарахме целия ден в малката къщичка, чиято стопанка се оказа много услужлива. Вечерта този, който очевидно беше началник на нашия ескорт, дойде в стаята ми да разбере какви ще са разпорежданията ми. Тъй като ми се струваше, че опасността е толкова по-голяма, колкото по-близо се намираме до замъка Боже, му отговорих, че съм готова да тръгнем незабавно. Той се върна след пет минути и ми предаде с поклон, че очаква само заповедта ми. Пред входа на къщата ме чакаше белият раванлия кон; както и граф Монсоро беше предвидил, той бе притичал при първото повикване.

Пътувахме цяла нощ и, както и предишния път, спряхме за почивка едва на разсъмване. Според сметките ми бяхме изминали през нощта приблизително петнадесет левги. Господин дьо Монсоро се бе погрижил да не страдам по пътя нито от умора, нито от студ: белият кон, който бе избрал за мен, се движеше с удивително равен тръс, а преди тръгване наметнаха на раменете ми кожена наметка.

Втората ни почивка приличаше на първата, както и всички наши нощни пътувания си приличаха едно на друго. Навсякъде ни посрещаха с почит и уважение; навсякъде се стараеха колкото се може по-добре да ни услужат. Очевидно някой пътуваше пред нас и ни подготвяше престоя. Дали това не беше графът? Не знам. Той спазваше строго условията на споразумението и нито веднъж не ми попадна пред очите в продължение на цялото ни пътуване.

Привечер на седмия ден от пътуването ни видях от върха на високия хълм огромно струпване на къщи. Това беше Париж.

Спряхме да дочакаме нощта, за да продължим нататък по тъмно. Скоро минахме под арката на големи порти, зад които пред нас се възправи огромно здание; съдейки по високите му стени, помислих, че това трябва да е манастир. Сетне два пъти се прехвърляхме през една река, завихме надясно и след десет минути излязохме на площад Бастилия. От входа на един дом се отдели човек, който, изглежда, ни беше очаквал; той приближи до началника на ескорта и каза:

— Мястото е тук.

Началникът на ескорта се обърна към мен:

— Чухте ли, госпожице? Пристигнахме.

Той скочи от коня, подаде ми ръка, за да сляза от моя, както правеше обикновено при всяко наше спиране. Вратата на дома беше отворена, стълбите бяха осветени от поставен върху стъпалата светилник.

— Госпожице — обърна се към мен началникът на ескорта, — тук сте като у дома си. Беше ни наредено да ви съпроводим до тази врата, можем да смятаме това наше задължение за изпълнено. Да се надявам ли, че съумяхме да отговорим на всички ваши желания и да ви окажем полагаемото ви се уважение, както ни бе заповядано?

— Да, господине — отвърнах му аз, — приемете моите благодарности. И благоволете да предадете моята признателност и на другите смелчаци, които ме съпровождаха. Бих искала да им се отплатя с нещо по-значително, но не разполагам с нищо.

— Не се безпокойте, госпожице — отвърна този на когото поднесох това извинение, — те са възнаградени щедро.

И като направи дълбок поклон, той скочи на коня.

— След мен — изкомандува той на спътниците си, — и до утре сутринта да забравите напълно и този дом, и тази врата.

След тези думи малкият отряд пришпори конете си в галоп и се скри зад ъгъла на улица Сент-Антоан.

Първата грижа на Гертруда беше да затвори вратата и ние продължихме да следим вече през прозорчето й как те се отдалечават.

След това тръгнахме към стълбата, осветена от един светилник. Гертруда го взе в ръце и тръгна напред.

Изкачихме се до един коридор с три отворени врати.

Влязохме през средната и се озовахме в гостната, в която се намираме сега с вас. Тя беше ярко осветена, както и сега.

Отворих отначало ей онази там врата и видях голяма тоалетна стая, сетне другата врата, която води в спалнята; за мое голямо учудване, влязла вече в спалнята, аз се оказах лице срещу лице със своето изображение.

Познах портрета, който висеше в стаята на моя баща в Меридорския замък; графът, изглежда, го беше измолил от барона.

Потръпнах пред новото доказателство за това, че баща ми вижда вече в мен съпругата на господин дьо Монсоро.

Обходихме целия дом. Той беше пуст, но с всичко необходимо за живеене. Във всички камини гореше огън, а в столовата ме очакваше сложена трапеза. За мое голямо успокоение там имаше сложен само един прибор.

— Както виждате, госпожице — каза ми Гертруда, — графът удържа докрай на думата си.

— За съжаление, да — въздъхнах аз, — по-добре щеше да е да наруши някое от обещанията си и с това да ме освободи от задълженията ми към него.

Вечерях, сетне за втори път огледахме къщата, но, както и първия път, не се натъкнахме на нито една жива душа; целият дом принадлежеше на нас, само на нас.

Гертруда се пренесе да спи в моята стая.

На другия ден тя излезе да се запознае с квартала. Едва тогава разбрах от нея, че живеем в края на улица Сент-Антоан, срещу Турнелския дворец, и че крепостта, възправяща се срещу нас, е Бастилията.

Но изобщо тези сведения не представляваха за мен почти никаква ценност. Никога не бях идвала в Париж и съвсем не познавах този град.

Денят премина спокойно. Вечерта, когато се капех да седна на масата да вечерям, някой почука на външната врата.

Ние с Гертруда се спогледахме.

Чукането се повтори.

— Иди виж кой чука — казах аз.

— Ами ако е графът? — попита Гертруда, след като видя, че пребледнях.

— Ако е графът — с усилие проговорих аз, — отвори му: той изпълнява стриктно своите обещания; нека види, че и аз държа на думата си не по-зле от него.

Гертруда се върна бързо.

— Господин графът е, госпожице — каза тя.

— Да влезе — отвърнах аз.

Гертруда се отдръпна и на прага се появи графът.

— Е, как, госпожице — попита ме той, — изпълних ли точно всички условия на договора ни?

— Да, господине — отвърнах аз, — и съм ви крайно благодарна.

— В такъв случай ми позволете да ви направя посещение — добави той с усмивка, чиято ирония не можеше да скрие, въпреки всичките си усилия.

— Заповядайте, господине.

Графът влезе в стаята и застана пред мен. Поканих го да седне с кимване на глава.

— Имате ли някакви новини, господине? — попитах го аз.

— Новини ли? Откъде и за какво, госпожице?

— За моя баща и преди всичко от Меридор.

— Не съм се отбивал в Меридорския замък и не съм виждал барона.

— Тогава от Боже и за херцог д’Анжу.

— Това е друго нещо. Бях в Боже и разговарях с херцога.

— И какво прави той?

— Опитва се да се усъмни.

— В какво?

— Във вашата смърт.

— Но, надявам се, вие сте го убедили?

— Направих всичко, което е по силите ми.

— А къде е сега херцогът?

— Снощи се върна в Париж.

— Защо толкова бързо?

— Защото на никого не е приятно да се задържа из местата, където по негова вина е загинала жена.

— Видяхте ли го след завръщането му в Париж?

— Току-що идвам от него.

— Дали ви говори за мен?

— Не му дадох време за това.

— За какво сте говорили тогава?

— Той ми беше обещал някои неща и аз му напомних да изпълни обещанието си.

— Какво ви е обещавал?

— Като награда за оказаните му от мен услуги беше се задължил да издейства за мен длъжността на главен ловчия.

— Ах, да — казах аз с тъжна усмивка, спомнила си за смъртта на клетата Дафна, — вие сте страстен ловец и имате всички основания да настоявате за това място.

— Аз ще го получа съвсем не защото съм ловец, госпожице, а защото съм слуга на принца; ще го получа не защото имам някакви права върху него, а защото херцог д’Анжу няма да посмее да е неблагодарен към мен.

Въпреки уважителния тон на графа, във всичките му отговори звучеше толкова плашещата ме интонация, в тях се долавяше някаква мрачна и непреклонна воля.

За минутка аз замълчах, сетне го попитах:

— Ще ми позволите ли да изпратя писмо на баща си?

— Естествено, но не забравяйте, че писмата могат да бъдат заловени.

— А забранено ли ми е да излизам на улицата?

— За вас няма никакви забрани, госпожице, искам само да обърна вниманието ви върху това, че могат да ви проследят.

— Не мога ли да слушам в храма меса поне в неделя?

— Мисля, че за вашата сигурност ще е по-добре да не ходите, но ако толкова ви се иска, — забележете, от моя страна това е просто съвет, а не заповед — слушайте я в черквата „Света Екатерина“.

— А къде се намира тази черква?

— Точно срещу вашия дом, трябва да пресечете само улицата.

— Благодаря ви, господине. Отново настъпи мълчание.

— Кога ще ви видя следващия път, господине?

— Чакам само вашето позволение, за да дойда отново.

— Това необходимо ли ви е?

— Несъмнено. Вие все още не ме познавате.

— Нима вие не притежавате ключ от този дом?

— Единствено като ваш съпруг ще имам право на такъв ключ.

Неговата странна покорност ме разтревожи много повече от евентуалния му рязък, нетърпящ възражение тон.

— Господине — казах аз, — вие ще се върнете тук, когато намерите за добре или когато научите нещо ново, което сметнете за нужно да ми съобщите.

— Благодаря ви, госпожице, ще се възползувам от вашето разрешение, но не мисля да злоупотребявам с него и в потвърждение на думите ми ще започна с това, че ще помоля да ми позволите да се оттегля.

С тези думи графът стана от креслото.

— Напускате ли ме? — попитах аз, все по-удивена от сдържаността, която никак не бях очаквала от него.

— Госпожице — отвърна графът, — знам, че вие не ме обичате и не искам да злоупотребявам с положението, в което се озовахте и което ви принуждава да приемете моята закрила. Но аз се надявам, че ако се ползвам смирено от вашето общество, вие малко по малко ще свикнете с присъствието ми. И когато настъпи време да станете моя съпруга, жертвата ви ще ви се стори не толкова тягостна.

— Господине — казах аз и също се надигнах от мястото си, — виждам цялата деликатност на вашето поведение и я оценявам, въпреки че във всяка ваша дума долавям някаква рязкост. Вие сте прав и аз ще говоря с вас толкова откровено, колкото и вие говорихте с мен. Аз все още се отнасям към вас с известно подозрение, но се надявам, че с времето всичко ще се уреди.

— Позволете ми, госпожице — каза графът, — да споделя с вас тази надежда и да живея с очакване на бъдещото си щастие.

След тези думи той се поклони ниско пред мен, толкова ниско, колкото можех да очаквам това само от най-почтителния от собствените си слуги, направи знак на Гертруда, присъстваща при този ни разговор, да му освети пътя до изхода, и излезе.