Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (13)

Глава 13
Историята на Диана дьо Меридор

Зашеметен от щастие, Бюси се изправи и последва Диана в гостната, току-що напусната от господин дьо Монсоро.

Младият човек гледаше Диана с възхитено учудване, той не смееше и да се надява, че издирваната от него жена може да издържи сравнението с героинята на неговия сън, но действителността превъзхождаше образа, смятан от него за плод на въображението.

Диана бе на осемнадесет-деветнадесет години, тоест тя беше в първия разцвет на младостта и красотата, който дарява цветята с най-чистите багри, а плодовете — с най-нежната мекота. Невъзможно бе да се заблуди човек в значението на погледа на Бюси. Диана чувстваше, че се възхищават от нея и не намираше в себе си сили да извади Бюси от възторженото му вцепеняване.

Най-сетне тя осъзна, че е време да прекъсне това прекалено вече красноречиво мълчание.

— Господине — каза тя, — вие отговорихте само на единия от двата ми въпроса: попитах ви кой сте и вие ми казахте, но на втория ми въпрос — как попаднахте тук, още не съм получила отговор.

— Госпожо — каза Бюси, — можах да чуя много малко от разговора ви с господин дьо Монсоро и все пак ми стана ясно, че причините, довели ви тук, са свързани с историята, която обещахте да ми разкажете. Нима самата вие не ми казахте преди минутка, че аз трябва да узная историята на вашия живот?

— О, да, графе, ще ви я разкажа — възкликна Диана. — Вашето име е вече достатъчно, за да ми внуши пълно доверие. Много съм слушала за вас като за мъжествен и верен човек, като за човек на честта, на когото можеш да се осланяш във всичко.

Бюси се поклони.

— От това, което сте чули тук — продължи Диана, — сте могли да разберете, че аз съм дъщеря на барон дьо Меридор, тоест единствената наследница на една от най-благородните и древни фамилии в Анжу.

— Знам един барон дьо Меридор — забеляза Бюси, — който в битката при Павия е могъл да избегне попадането си в плен, но предпочел да връчи доброволно шпагата си на испанците, когато разбрал, че кралят е пленен, и като единствена милост поискал позволение да съпровожда Франсоа I до Мадрид. Той споделил с краля всички тегоби на плена и го оставил само за да се върне във Франция, където да води преговори за откупа му.

— Това е моят баща, господине, и ако вие някога попаднете в голямата зала на Меридорския замък, ще видите там портрета на Франсоа I, рисуван от Леонардо да Винчи и подарен от краля на барона като спомен и награда за верността му.

— Ах! — въздъхна Бюси. — Едно време кралете и принцовете все още са се отплащали на своите слуги.

— След завръщането си от Испания баща ми се оженил. Първите му двама синове умрели. Смъртта им била жесток удар за барон дьо Меридор, който загубил надежда да има продължител на рода си. Скоро след това кралят умрял и мъката на барона се превърнала в отчаяние. Няколко години по-късно той напуснал двора и се уединил със съпругата си в Меридорския замък, а десет години след смъртта на синовете му, като по някакво чудо, съм се родила и аз.

Цялата любов на барона се прехвърлила върху детето, изпратено му от небесата на стари години. Той изпитваше към мен не просто бащина любов: той ме боготвореше. На тригодишна възраст загубих майка си. За барона това беше нова дълбока скръб, но аз, още дете, не разбирах сполетялата ни беда. Аз непрестанно се усмихвах и моята усмивка бе единствената утеха за баща ми.

Растях и се развивах пред очите на баща си. Бях всичко за него, но и той, горкият ми баща, също ми заменяше всичко на света. Влязох в своята шестнадесета пролет, без дори да подозирам, че съществува друг някакъв свят, освен моите овчици, моите пауни, лебеди и гълъби, без да мисля, че моят безгрижен живот все някога трябва да свърши и без да желая той да има край.

Меридорският замък тъне сред непроходими гори, принадлежащи на херцог д’Анжу; в тях лудуват на воля лопатари, диви кози и елени, които никой не безпокои и затова те са станали питомни. Познавах почти всички тези животни; някои от тях ме познаваха по гласа и притичваха на моя зов, особено бе свикнала с мен една сърна, моята любимка, моята фаворитка — Дафна, клетата ми Дафна — тя ядеше от шепите ми.

Една пролет Дафна изчезна за цял месец, аз вече я смятах за загинала и я оплаквах като любима приятелка, но изведнъж тя се появи, повела след себе си две малки сърненца. Отначало те се уплашиха от мен, но като видяха как майка им ласкаво лиже ръцете ми, се престрашиха и на свой ред започнаха да ми се галят.

По това време се разпространи слухът, че херцог д’Анжу изпратил в провинциалната столица свой наместник. Няколко дена по-късно стана известно, че наместникът на херцога е пристигнал и че се казва граф дьо Монсоро.

Защо, когато чух за пръв път името му, сърцето ми се стегна? Мога да си обясня това тревожно усещане само с предчувствието за беда.

Минаха осем дни. Из цялата околност се говореше много за сеньор дьо Монсоро, и все противоречиви неща. Една сутрин гората бе огласена от звуците на ловджийски рог и кучешки лай. Притичах до оградата на парка тъкмо навреме, за да видя как покрай замъка прелетя като мълния Дафна, преследвана от сюрия кучета. Двете сърнета тичаха заедно с майка си.

Миг след това, на вран кон, който летеше сякаш с крила, покрай мен профуча мъж, напомнящ страшен призрак. Това беше господин дьо Монсоро.

Аз закрещях, молех го да пощади моята любимка, но той толкова бе увлечен от преследването, че или не чу моя глас, или не му обърна внимание.

Тогава, без да се замислям колко ще се тревожи баща ми, ако забележи отсъствието ми, аз се спуснах да тичам след хайката. Надявах се да срещна графа или някого от свитата му и да ги помоля да спрат преследването, разкъсващо сърцето ми.

Тичах около половин левга, без да си давам сметка, накъде бягам и накрая загубих от погледа си и сърните, и кучетата, и ловците. Строполих се на земята край някакво високо дърво и сълзите рукнаха от очите ми. Измина около четвърт час и ми се стори, че в далечината отново чувам шума на лова. Не бях сбъркала, хайката се приближаваше към мен, още миг, и вече не се съмнявах, че ловците трябва да минат някъде наблизо. Бързо скочих и се спуснах да бягам натам, откъдето идваше шумът.

Наистина можах да видя как бедната Дафна прекоси горската полянка. Тя беше задъхана, с нея бе само едната й рожба, втората очевидно бе останала без сили и разкъсана от кучетата. Самата Дафна изглеждаше изтощена, разстоянието между нея и преследвачите й значително се скъсяваше, тя правеше трескави скокове и когато притича покрай мен, жално застена.

И пак не успях да привлека вниманието на ловците. Господин дьо Монсоро препускаше и радостно тръбеше с рога си, без да вижда нищо друго, освен преследвания от него дивеч. Той профуча покрай мен още по-стремително от първия път.

Следваха го трима или четирима кучкари, които с крясъци и сипкавия вой на роговете си насъскваха хрътките. Този вихър от крясъци, тръбни звуци и кучешки лай профуча покрай мен, изчезна в гората и замря някъде в далечината.

Изпаднах в отчаяние, проклинах се заради непохватността си, струваше ми се, че ако бях съумяла да дотичам до горската полянка поне петдесетина крачки по-наблизо, граф дьо Монсоро щеше да ме забележи, да чуе молбите ми и, без съмнение, да пощади нещастните животни.

Тази мисъл донякъде ме поободри.

Ловците можеха да попаднат пред очите ми и трети път. Тръгнах по пътя под сянката на вековни дървета. Този път ми беше познат, той водеше до замъка Боже, владение на херцог д’Анжу, който се намираше приблизително на три левги от Меридор. Скоро замъкът се откри пред погледа ми и едва тук осъзнах, че съм изминала пеша три левги и че се мъкна сам-самичка далеч от родната стряха.

Признавам си, облада ме чувство на смътен страх. Едва сега осъзнах цялото си безразсъдство и дори неприличието на своето поведение. Тръгнах по брега на вира с надежда да срещна добродушния градинар, който всеки път, когато баща ми ме вземаше със себе си, ми поднасяше великолепен букет цветя. Исках да го помоля да ме съпроводи до вкъщи. Изведнъж до мен отново долетя шумът на ловуващите. Спрях се като закована и взех да се ослушвам. Хайката идваше към мен. Забравих всичко на света. Почти в същия миг на другия бряг на вира изскочи от гората сърната, преследвана буквално по петите от кучетата. Дафна беше сама, втората й рожба беше също загинала. Видът на водата сякаш придаде на клетата нови сили. Тя пое с ноздри водната свежест и се хвърли във вира, за да доплува сякаш до мен.

Отначало тя плуваше доста бързо и като че ли отново бе възстановила предишната си пъргавина. Гледах я със сълзи на очи, протягах ръце към нея и дишах почти толкова тежко, колкото и тя. Но силите на Дафна постепенно отпадаха, докато хрътките, възбудени от близостта на плячката, удвоиха усилията си. Скоро най-злите от тях настигнаха сърната и започнаха да разкъсват със зъби хълбоците й. Нещастното животно вече не можеше да доплува до моя бряг. В този момент от гората изскочи господин дьо Монсоро, спря до вира и бързо слезе от коня. Аз прострях ръце към него и викнах със сетни сили: „Смилете се!“ Стори ми се, че той погледна към мен. Отново закрещях, още по-високо от първия път. Той ме чу, тъй като надигна глава, после се хвърли в лодката, бързо потегли от брега и с всички сили загреба към клетата Дафна, която се бранеше както можеше от заобиколилата я сюрия кучета. Не се съмнявах, че господин дьо Монсоро, трогнат от моите викове и жестове, бърза да отърве Дафна, но когато се оказа до нея, той извади огромен ловджийски нож. Стоманеното острие блесна като мълния в лъчите на слънцето. Този блясък мигом угасна и аз изстенах от ужас: ножът се заби чак до дръжката в гърлото на нещастното животно. Кръвта шурна като фонтан и водата наоколо почервеня. Дафна нададе жален предсмъртен вик, заудря по повърхността на водата с предните си копита, изправи се на задните си крака и рухна мъртва във вира.

Застенах почти толкова жално, колкото и Дафна и се строполих на земята, загубвайки съзнание.

Дойдох на себе си на легло в една от стаите на замъка Боже и видях свещеника, за когото бяха пратили, да плаче до главата ми.

Заболяването ми се обясняваше само с пренапрягане на силите ми, довели до нервния припадък, ето защо още на следващия ден аз можах да се върна в Меридор. Ала още три-четири дни не напусках стаята си.

На четвъртия ден баща ми каза, че през цялото време господин Монсоро идвал да пита за здравето ми. Видял как ме пренасяли в безсъзнание и изпаднал в отчаяние, след като разбрал, че е станал неволно причина за цялото това произшествие. Графът молел да му разрешат лично да ми поднесе своите извинения и настоявал, че няма да се успокои, докато не чуе опрощаващи думи от моите уста.

Не можех да откажа да го приема и въпреки цялото ми отвращение към този човек, се съгласих на среща с него.

На другия ден той ме посети. Разбирах нелепостта на положението си — ами че ловът е любимото развлечение не само на мъжете, но и за много дами. Трябваше да обясня защо така глупаво се бях разстроила и в оправдание на своя припадък да разкажа колко съм обичала Дафна.

Графът си придаде вид на дълбоко отчаян, не по-малко от двайсетина пъти ми се кле в честта си, че ако можел да отгатне каква любов съм изпитвала към неговата жертва, щял да сметне за преогромно щастие да запази живота й. Красноречието му обаче не можа да ме убеди и графът си отиде, без да изглади в мен неприятното впечатление, което правеше.

Когато си тръгваше, графът помоли баща ми да ни посети още веднъж. Графът е роден в Испания, възпитан е в Мадрид и баронът бе съблазнен от възможността да поговори за страната, в която и самият той бе прекарал немалко време. При това графът е от благороден произход, наместник на провинция; според мълвата бе любимец на херцог д’Анжу, така че баща ми нямаше никакви поводи да му откаже гостоприемството си.

Уви! От този ден се наруши ако не щастливото, то поне безгрижното течение на моя живот. Скоро забелязах, че правя впечатление на графа. Отначало той ни посещаваше всяка седмица, после два пъти в седмицата и накрая започна да се появява ежедневно. Обграждаше баща ми с всички знаци на внимание и съумя да го спечели в своя полза. Виждах, че баронът обича да беседва с него като със забележителна личност. Не смеех да се оплаквам; а и от какво можех да се оплаквам?

Графът беше учтив с мен като със стопанка на дома и почтителен като с родна сестра.

Една сутрин баща ми влезе в стаята ми с необичайно тържествен вид, но въпреки цялата му важност беше ясно, че е зарадван от нещо.

— Дете мое — каза той, — ти неведнъж ме уверяваше, че ще си щастлива никога да не се разделяш с мен.

— Ах, татко! — възкликнах аз. — Вие знаете, че това е заветното ми желание.

— Щом е така, моя Диана — и той се наведе, за да ме целуне по челото, — изпълнението на това желание зависи единствено от теб самата.

Изведнъж аз се досетих какво има предвид и така страшно пребледнях, че баща ми замря, преди да ме докосне с устните си.

— Диана, детето ми! — възкликна той. — Милостиви боже! Какво ти е?

— Господин дьо Монсоро, нали? — прошепнах аз.

— А защо не? — учуди се баща ми.

— О! За нищо на света, татко, ако имате капка жалост към вашата дъщеря, за нищо на света!

— Диана, любов моя — каза той, — ти знаеш, че не само те обичам, аз те обожавам; хайде помисли осем дни и ако и след това…

— О, не, не! — изстенах аз. — Не ми трябват нито осем дни, нито двайсет и четири часа, нито дори минута. Не и не! О, господи, не!

И избухнах в ридания.

Баща ми ме обожаваше и нито веднъж не бе виждал сълзите ми; той улови ръцете ми, успокои ме с няколко думи и се закле в честта си на благородник, че никога повече няма да заговори с мен за тази женитба.

Действително, измина цял месец и аз нито веднъж не видях господин дьо Монсоро и не чух за него нито дума. Една сутрин получихме с баща ми покана за големия празник, уреждан от господин дьо Монсоро в чест на кралския брат херцог д’Анжу, канещ се да посети провинцията, чието име носеше. Празникът трябваше да се състои в кметството на град Анжер.

Към писмото бе приложена специална покана от принца; херцогът пишеше на моя баща, че помнел как те навремето си се били срещали при двора на крал Анри II, и с удоволствие отново би се видял с него.

Моят първи подтик бе да помоля баща ми да не отидем на празника; без съмнение аз бих настояла на своето, ако поканата идваше само от господин дьо Монсоро, но второто писмо беше подписано от принца и баща ми се боеше да не би с отказа си да обиди негово височество.

И така, ние се отправихме на бала. Господин дьо Монсоро ме посрещна така, сякаш между нас нищо не беше станало. В отношението си към мен той не проявяваше нито преднамерено безразличие, нито тенденциозна любезност. Държеше се с мен така, както и с всички останали дами, и аз бях доволна, че той с нищо не ме отличаваше сред събралото се общество.

Съвсем другояче се държеше херцог д’Анжу. Той не сваляше очи от мен. Чувствах се неудобно под тежкия му поглед; и накрая, без да кажа нито дума на баща си за своето състояние, направих незабелязано така, че да напуснем бала почти първи.

Три дни по-късно господин дьо Монсоро се появи в Меридор. Щом го зърнах да идва по алеята към замъка, аз се скрих в покоите си.

Страхувах се да не би баща ми да ме повика при госта, но той не направи това. Мина не повече от половин час и господин дьо Монсоро напусна замъка ни. Никой, дори баща ми не обели и дума за тази визита, ала на мен ми се стори, че след появата на графа баронът помръкна.

Минаха още няколко дни. Веднъж се върнах от разходка из околността и разбрах, че господин дьо Монсоро отново е разговарял с баща ми. В мое отсъствие баронът питал два-три пъти за мен и се безпокоял къде ли съм могла да отида. Заповядал незабавно да му съобщят, когато се върна.

И наистина едва влязох в стаята си и чух баща ми да чука на вратата.

— Дете мое — обърна се той към мен, — по причина, която е напълно ненужно да знаеш, съм принуден да се разделя с теб за известно време. Не ме питай за нищо. Разбери едно — тази причина е твърде уважителна, след като се решавам да прекарам седмица, две, може би дори месец, разделен от теб.

Аз трепнах, макар и да не можех да отгатна каква опасност ме заплашва. Но повторната визита на господин дьо Монсоро не ми обещаваше нищо хубаво.

— И къде трябва да замина, татко? — осведомих се аз.

— В замъка Люд, при сестра ми, там ще бъдеш на скришно място. Ще се погрижим да пристигнеш там под закрилата на нощта.

— А вие няма ли да тръгнете с мен?

— Не, аз ще трябва да остана тук, за да отклоня подозренията. Даже прислугата ни не трябва да знае къде си заминала.

— А кой ще ме съпроводи дотам?

— Двама души, на които имам пълно доверие.

— О, боже мой! Татко!

Баронът ме прегърна.

— Дете мое — каза той, — така се налага.

Знаех как ме обича и повече не настоявах за нищо и не исках никакви обяснения.

Уговорихме се, че ще взема със себе си дъщерята на моята дойка Гертруда.

Баща ми ме остави и нареди да се приготвя за заминаването.

Бяха най-късите зимни дни и към осем часа вечерта вече съвсем се смрачи и застудя. В осем часа баща ми дойде за мен. Бях се вече приготвила, както ме беше помолил. Безшумно се спуснахме по стълбите и прекосихме градината. Баронът собственоръчно отключи вратичката, водеща към гората. Там ни чакаше впрегната карета с двамата съпровождачи. Баща ми дълго говори с тях, вероятно им даваше наставления как да се грижат за мен. Качих се, Гертруда седна до мен. Баронът ме прегърна на прощаване и ние потеглихме.

Не знаех що за опасност ме заплашва и какво е накарало баща ми да ме проводи от Меридорския замък. Гертруда не можеше да ми помогне с нищо, тя също нямаше понятие какво е станало. Нашите спътници ми бяха непознати и аз не се решавах да се обърна към тях. Пътувахме около два часа в пълно мълчание по някакви околни пътища и макар много да се вълнувах, равномерното клатушкане на каретата постепенно ме приспа и вече започнах да задрямвам, когато изведнъж спряхме и Гертруда ме хвана за ръката.

— Ах, госпожице — прошепна клетото момиче, — какво ли ни чака?

Погледнах през завеската: бяха ни обкръжили шест конници с маски. Двамата, които ни съпровождаха, очевидно при опита си да окажат съпротива, бяха хванати и обезоръжени.

Изплашена до смърт, не бях в състояние да извикам за помощ, пък и кой би могъл да откликне на призива ми?

Маскираният конник, който, изглежда, беше началникът им, дойде до вратичката на каретата.

— Успокойте се, госпожице — каза той, — няма с нищо да ви обидим, но ще трябва да ни последвате.

— Къде? — попитах аз.

— Там, където не ви заплашва нищо. Напротив, там ще се отнасят с вас като с кралица.

Това обещание ме изплаши повече и от най-голямата заплаха.

— Ах, татко, мили татко! — прошепнах аз.

— Чуйте ме, госпожице — каза ми Гертруда, — познавам добре околността, аз съм ви предана, Господ ме е дарил със сила, повярвайте ми — ще успеем да избягаме.

Тези уверения на моята бедна прислужница не можаха естествено да ме успокоят, но все пак нейната подкрепа ме поободри и аз се посъвзех.

— Правете с нас каквото ви е угодно, господа — отвърнах аз, — ние сме само две слаби и беззащитни жени.

Един от нападателите ни слезе от коня си и зае мястото на нашия кочияш, след което отбихме встрани от посоката, по която пътувахме.

Бюси, както читателите помнят, слушаше разказа на Диана с най-голямо внимание. Една от първите прояви на зараждащата се голяма любов е чувството на почти религиозно преклонение пред любимата. Вие издигате избраницата на сърцето ви върху пиедестал, възнасяте я над всички останали жени. Вие възвеличавате, пречиствате, обожествявате образа й, всеки неин жест — това е милост, с която тя ви възнаграждава, всяка нейна дума е щастие за вас, изпратено ви свише, нейният поглед ви изпълва с радост, усмивката й — с възторг.

Ето защо младият човек предостави на прекрасната си разказвачка пълната възможност да разгръща безпрепятствено своето повествование, без да допуска и най-малката мисъл да я пресича. И най-незначителното обстоятелство, свързано с тази жена, която, както той предчувстваше, му предстоеше да вземе под защита, предизвикваше в душата му най-жив отклик. Той слушаше Диана мълчаливо, с мъка поемайки си дъх, сякаш животът му зависеше от всяка нейна дума.

И когато младата жена млъкна за минутка, понеже явно не бе в състояние да потисне обзелото я двойно вълнение, предизвикано и от настоящите перипетии, и от спомените за миналото, Бюси не намери повече сили да сдържа тревогата си и молитвено простря ръце към нея.

— О, продължавайте, госпожо — простена той, — за бога, продължавайте.

Диана не можеше да се заблуждава в дълбочината на чувството, което внушаваше: молбата се долавяше не само в думите на младия човек, но и в гласа му, в жеста, в израза на лицето му. Красавицата се усмихна скръбно и продължи:

— Пътувахме около три часа и накрая спряхме. Чух как изскърцаха порти, нашите похитители размениха няколко думи с някого; след това екипажът потегли по-нататък и копитата на конете зачаткаха по нещо твърдо, сякаш по настилката на подемен мост. Погледнах през завеската и се убедих, че не се лъжа — бяхме в двора на някакъв замък.

Чий бе този замък? Нито Гертруда, нито аз можехме да отгатнем. По пътя ние неведнъж се мъчехме да разпознаем местността, но не виждахме нищо, освен безкрайната тъмна гора. Наистина и на двете ни се стори, че нашите похитители нарочно криволичат през гората, за да ни объркат и да ни лишат от възможността да определим къде се намираме.

Вратичката на каретата се отвори и същият маскиран мъж, който вече бе говорил с нас, ни покани да слезем.

Аз мълчаливо се подчиних. Двама души, очевидно слуги от замъка, в който бяхме пристигнали, ни срещнаха със запалени факли в ръце. Даденото ми страшно обещание се сбъдваше — бяха ни оказани знаци на най-дълбока почит. Тръгнахме след факлоносците. Те ни въведоха в разкошна спалня, която, изглежда, бе мебелирана и украсена през най-бляскавите години от царуването на Франсоа I.

На масата ни чакаше богато сервирана вечеря.

— Вие сте си у дома, госпожице — каза мъжът, който два пъти вече бе заговарял с мен. — Без съмнение вие се нуждаете от прислуга, затова вашето момиче ще остане при вас. Стаята му е до вашата.

Ние с Гертруда си разменихме радостни погледи.

— Ако ви потрябва нещо — продължи човекът с маската, — почукайте на вратата с чукчето, което виси на нея, в антрето ще има през цялото време дежурен и той веднага ще дойде.

Тази привидна грижа свидетелстваше, че нас ще ни пазят грижливо.

Човекът с маската се поклони и излезе, чухме как затвори вратата и два пъти превъртя ключа в ключалката.

Останахме сами с Гертруда.

Известно време се гледахме мълчаливо една друга. Два канделабъра, поставени върху голямата маса, осветяваха стаята. Гертруда отваряше вече уста, за да ми каже нещо, но аз я спрях с пръст на устните: можеха да ни подслушват.

Вратата на стаята, предназначена за Гертруда, беше отворена и на нас двете едновременно ни мина през ум мисълта да огледаме това помещение. Гертруда взе един от канделабрите и ние на пръсти влязохме там.

Озовахме се в голяма тоалетна стая, допълваща спалнята; в нея имаше още една врата, и то на същата стена с вратата, през която ни бяха въвели в спалнята. Тази врата, без съмнение, също извеждаше в антрето; на нея, както и на вратата за спалнята, висеше върху меден гвоздей чукче от същия метал. И чукчетата, и гвоздеите бяха толкова изящно изработени, че изглеждаха като сътворени от самия Бенвенуто Челини.

Гертруда поднесе свещта до ключалката; вратата беше заключена с двойно превъртане на ключа.

Ние бяхме затворнички.

Просто е невероятно колко еднакво двама души, дори принадлежащи към различни обществени слоеве, но оказали се в едно и също положение и подложени на една и съща опасност, просто е невероятно, казвам, колко еднакво мислят те и колко леко се разбират помежду си от половин дума.

Гертруда се приближи до мен.

— Забелязахте ли, госпожице — тихо каза тя, — че когато ни вкараха тук от двора, изкачихме само пет стъпала?

— Да — отвърнах аз.

— Значи сме на първия етаж.

— Така излиза.

— А какво ли — продължи тя шепнешком и посочи с очи капаците на прозорците, — а какво ли, ако…

— Ако прозорците са без решетки — довърших мисълта й аз.

— Стига госпожицата да събере смелост.

— Смелост! — възкликнах аз. — О, бъди спокойна, ще ми стигне смелост.

Този път Гертруда трябваше да ме предупреждава с пръст на устните.

— Да, да, всичко е ясно — казах аз.

Гертруда ми направи знак с ръка да остана на мястото си, а тя се върна в спалнята, за да остави канделабъра на мястото му.

Вече разбрах какво бе замислила тя, затова отидох до прозореца и започнах да търся резетата на капаците.

Накрая, с помощта на Гертруда, ги намерихме и отворихме.

Нададох радостен вик: прозорците бяха без решетки.

Но Гертруда тутакси установи причината за това мнимо недоглеждане от страна на нашите стражи. Подножието на стената се миеше от водите на широко езеро. Дълбоки повече от три метра, те ни пазеха къде по-сигурно от всякакви решетки.

Като прехвърлих погледа си от повърхността на езерото върху бреговете му, можах да открия познати места: ние бяхме пленници в замъка Боже, който, както стана дума, бяхме посещавали с баща ми няколко пъти и където месец преди това, в деня на гибелта на Дафна, ме бяха пренесли в безсъзнание.

Замъкът Боже принадлежеше на херцог д’Анжу.

И изведнъж съзнанието ми се освети като от мълния, разбрах всичко.

Гледах езерото с чувство на мрачно удовлетворение: ето я последната възможност да се отърва от насилието, ето го сигурното убежище от безчестието.

Затворихме капаците на прозорците. Аз се хвърлих на леглото, без да се събличам. Гертруда заспа в креслото до краката ми.

През нощта се будих двадесетина пъти, обзета от необясним ужас, но всеки път се убеждавах, че страховете ми с нищо не са оправдани, ако не се брои положението ми на пленница. Нищо наоколо не говореше за зли умисли срещу мен, обратно, целият замък спеше сякаш необезпокояван от нищо сън и единствено крясъците на блатните птици нарушаваха нощната тишина.

Съмна се. Нощният мрак, в който винаги има нещо зловещо, отстъпи. Но нощните ми страхове не можаха да се разпръснат. Разбрах, че без помощ отвън бягството ми е невъзможно. Но откъде би могла да дойде тази помощ?

Около девет часа на вратата ми се почука. Аз минах в стаята на Гертруда, а на нея разреших да пусне тези, които чукаха.

Оставих вратата притворена и в процепа й можах да видя как влязоха същите онези вчерашни слуги. Те прибраха вечерята, така и останала непокътната, и сложиха на масата закуска.

Гертруда се опита да им зададе някакъв въпрос, но те се оттеглиха, без нищо да й отговорят.

Тогава се върнах и аз в спалнята. Това, че се намирахме в замъка Боже, както и подчертано оказваното ни уважение, ми обясняваше всичко. Херцог д’Анжу ме бе видял на бала у господин дьо Монсоро и се е влюбил в мен. Баща ми е бил предупреден и е решил да спаси дъщеря си от преследванията, на които тя, без съмнение, би трябвало да бъде подложена. Той е искал да ме измъкне от Меридор, но тази предпазна мярка благодарение измяната на някой слуга или нещастен случай, не се е увенчала с успех. Бях попаднала в ръцете на човека, от когото баща ми напразно се бе мъчил да ме отърве.

Тази мисъл ми се стори напълно правдоподобна и действително впоследствие се потвърди.

Аз отстъпих на молбите на Гертруда и изпих чаша мляко с парче хляб.

Сутринта изтече в съставяне на най-безумни планове за бягство. На стотина крачки пред нас, в тръстиките, имаше лодка с весла. Ако тя беше в пределите на досегаемостта, то, разбира се, моите сили, десетократно увеличени от страха, както и немалките сили на Гертруда, биха били достатъчни, за да се спасим.

През целия ден никой не ни обезпокои. Сервираха ни обяда така, както сутринта закуската. Но от слабост аз едва се държах на крака. Докато обядвах, ми прислужваше само Гертруда; след като сложиха храната на масата, нашите пазачи мигом ни оставиха. И изведнъж разчупих едно малко хлебче и намерих в него бележка.

Нетърпеливо я разгънах и прочетох:

„Един ваш приятел мисли за вас. Утре ще получите, вести от него и от вашия баща.“

Не ще и дума колко се зарадвах; сърцето ми заби отчаяно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите ми. Показах бележката на Гертруда. Остатъкът от деня измина в очакване и надежди.

Втората нощ протече също така спокойно, както и първата; настъпи времето за закуската, която чаках с нетърпение, защото не се съмнявах, че в хляба ще намеря нова бележка. И не се излъгах. Съдържанието на бележката беше следното:

„Лицето, което ви похити, ще пристигне в замъка Боже тази вечер, в десет часа. Но в девет часа приятелят, който мисли за вас, ще се появи под прозорците ви с писмо от баща ви. Това писмо ще ви внуши доверие към неговия подател, каквото иначе вие бихте могли и да не му окажете. Изгорете бележката.“

Четях и препрочитах това послание, след това го хвърлих в огъня, както бях посъветвана. Почеркът ми беше непознат и, да си призная, съвсем не подозирах кой би могъл да бъде автор на бележката.

Двете с Гертруда се губехме в догадки. Сто пъти през тази сутрин отивахме до прозореца да видим няма ли някой на брега на езерото или в гората, но навсякъде беше безлюдно.

Един час след обяда на вратата ни се почука. За пръв път се чукаше не в определените за хранене часове, но ние нямахме възможност да се заключваме отвътре и затова не ни оставаше друго, освен да разрешим да влязат.

Влезе същият човек, който ни бе довел тук, лицето му ми беше непознато, защото го бях виждала само с маска, ала го познах от първите думи по гласа му,

Той ми подаде едно писмо.

— Кой ви изпраща, господине? — попитах го аз.

— Постарайте се, моля, да прочетете това писмо, госпожице — отвърна той, — и ще разберете всичко.

— Но аз не желая да го чета, след като не знам от кого е.

— Госпожицата е свободна да постъпи както намери за добре. На мен ми е заповядано да й връча това послание и аз й го поставям в краката. Ако госпожицата благоволи да се наведе и го вдигне, тя ще направи това.

И наистина този човек, вероятно благородник, постави писмото върху скамейчицата, на която подпирах краката си, и излезе.

— Какво да правя? — попитах Гертруда.

— Ще се осмеля да ви посъветвам, госпожице, да прочетете писмото. В него може би се говори за някоя опасност, която бихме избегнали, ако знаем предварително за нея.

Съветът бе толкова разумен, че аз премислих и разпечатах писмото.

Тук Диана прекъсна разказа си, стана, отвори малка кутийка от онези, които наричаме с италианската дума stipo, извади оттам копринена чантичка и измъкна едно писмо.

Бюси хвърли поглед върху адреса.

— „До прекрасната Диана дьо Меридор“ — прочете той.

После погледна младата жена и каза:

— Този адрес е написан с ръката на херцог д’Анжу.

— Ах — въздъхна Диана, — значи той не ме е излъгал.

Сетне, като видя, че Бюси не се решава да отвори писмото, каза:

— Четете. Случаят ви прави свидетел на най-интимните събития в моя живот, аз няма какво да крия от вас.

Бюси се подчини и прочете следното:

„Нещастният принц, поразен в самото сърце от Вашата божествена красота, ще Ви посети днес вечерта в десет часа, за да поднесе извиненията си за всичко, което си позволи по отношение на Вас. За неговите действия, както той сам разбира, не може да има друго оправдание освен непреодолимата любов, която Вие му внушавате.

Франсоа“

— Значи това писмо наистина е написано от херцог д’Анжу? — попита Диана.

— Уви, да! — отвърна Бюси. — Това са неговият почерк и подпис.

Диана въздъхна.

— Излиза, че той наистина не е чак толкова виновен, колкото мислех досега — прошепна тя.

— Кого имате предвид — принца ли?

— Не, граф дьо Монсоро.

Този път дойде ред на Бюси да въздъхне.

— Продължавайте, госпожо — каза той, — и ние ще преценим вината и на принца, и на графа.

— Това писмо, в истинността на което тогава нямах никакви причини да се съмнявам, понеже напълно потвърждаваше собствените ми предположения, показваше, както предвиди и Гертруда, на каква опасност съм изложена и толкова по-неоценима ставаше за мен подкрепата на неизвестния приятел, предложил ми своята помощ от името на моя баща. Единствено само на този приятел можех да се надявам.

След като се върнахме на наблюдателния ни пост на прозореца, ние с Гертруда не изпускахме от очи езерото и гората пред нас.

Ала докъдето стигаше взорът ни, не се забелязваше нищо утешително.

Свечери се и както винаги през януари, бързо се смрачи. До срока, назначен от херцога, оставаха четири или пет часа и ние чакахме, обхванати от тревога.

Навън беше една от ония хубави зимни вечери, когато, ако не е студът, може да помисли човек, че е краят на пролетта или началото на есента. Небето сияеше, осеяно с хиляди звезди и младият полумесец заливаше околността със сребърна светлина; ние отворихме прозореца в стаята на Гертруда, защото мислехме, че той се наблюдава не така строго, колкото моя.

Някъде към седем часа лека пелена, подобна на воал от прозрачен тюл, се спусна над езерото, но това не ни пречеше да виждаме, може би защото очите ни бяха привикнали към тъмнината.

Ние нямахме часовник и не мога да кажа точно в колко часа забелязахме, че от гората излизат някакви сенки. Съвсем предпазливо, прикривайки се зад дънерите на дърветата, се приближаваха към брега на езерото. Бяхме вече готови да помислим, че тези сенки само са ни се привидели поради умореното ни зрение, но в този миг до нас достигна конско изцвилване.

— Това са нашите приятели — прошепна Гертруда.

— Или принцът — отвърнах аз.

— О, принцът — възрази Гертруда, — принцът не би се крил.

Този прост довод разсея подозренията ми и укрепи духа ми.

Продължихме с удвоено внимание да се вглеждаме в прозрачната мъгла.

Някакъв човек излезе напред, спътниците му останаха, изглежда, отзад, в сянката на дърветата.

Човекът отиде до лодката, отвърза я от стълба, за който бе вързана, седна в нея, и лодката безшумно се плъзна по водата към нас.

Колкото повече се приближаваше, толкова повече напрягах зрението си, за да разгледам приятеля, който ни се притече на помощ.

И изведнъж ми се стори, че високата фигура на човека напомня граф дьо Монсоро. Малко по-късно можах да различа мрачните и резки черти на лицето му; накрая, когато лодката бе вече на десетина крачки от нас, последните ми съмнения се разсеяха.

Сега вече новопоявилият се приятел ми внушаваше почти същия страх, както и врагът.

Стоях, безмълвна и неподвижна, встрани от прозореца, и графът не можеше да ме види. Той стигна до подножието на стената, върза лодката за стълба на отсамния бряг и главата му се показа над перваза на прозореца.

Аз не издържах и изписках.

— Ах, простете — каза граф дьо Монсоро, — предполагах, че вие ме чакате.

— Аз наистина очаквах някого, но най-малко предполагах, че това ще сте вие.

Графът се усмихна горчиво.

— Че кой друг, освен мен и вашия баща, ще пази честта на Диана дьо Меридор?

— В писмото, което получих, пишехте, господине, че сте упълномощен от моя баща.

— Да, и тъй като предвиждах, че вие ще се усъмните в това, ви нося писмо от него.

И графът ми протегна лист хартия.

Ние не бяхме запалили свещите, за да можем свободно да се измъкнем в тъмнината. Отидох от стаята на Гертруда в моята спалня, застанах на колене пред камината и при слабата светлина на пламъка прочетох:

„Моя скъпа Диана, само граф дьо Монсоро може да те спаси от опасността, която те заплашва, а тя е огромна. Довери му се напълно като на верен приятел, пратен ни от небесата.

По-късно той ще ти открие как би могла да му се отплатиш за благородната помощ. Знай, че неговите помисли отговарят на най-заветните желания на сърцето ми. Заклевам те да ми повярваш и да пожалиш и мен, и себе си.

Твоят баща барон дьо Меридор“

Нямах конкретни причини да не се доверя на граф дьо Монсоро. Тон ми внушаваше чисто инстинктивно отвращение, което не се основаваше върху доводите на разсъдъка. Можех да го обвинявам само за смъртта на Дафна, но нима убийството на една сърна е престъпление за ловеца?

Върнах се при прозореца.

— Е, как? — попита графът.

— Господине, прочетох писмото на баща ми. Той пише, че вие сте готов да ме отведете оттук, но нищо не споменава за това, къде ще ме отведете.

— Ще ви отведа там, където ви очаква баронът.

— А къде ме очаква той?

— В Меридорския замък.

— Значи ще видя баща си?

— След два часа.

— О, господине! Ако само казвате истината…

Аз не довърших. Графът с явна тревога чакаше какво ще кажа по-нататък.

— Разчитайте на моята признателност — добавих аз с треперещ глас; вече се досещах в какво, според него, трябва да се заключава тази признателност, но нямах сили да назова всичко това със свои думи.

— В такъв случай — каза графът — готови ли сте да ме последвате?

Погледнах с тревога Гертруда. По лицето й се четеше, че мрачната фигура на нашия спасител й внушава не по-голямо доверие, отколкото на мен.

— Имайте предвид, че всяка минута забавяне ни заплашва с беда, която не можете и да си представите — каза той. — Аз закъснях приблизително с половин час; наближава десет часът, нима не ви съобщиха, че точно в десет принцът ще пристигне в замъка Боже?

— Уви! Да — отвърнах аз.

— Щом принцът се появи тук, вече нищо не ще мога да сторя за вас, дори и да поставя живота си на карта, докато сега аз го рискувам с пълната надежда, че ще успея да ви спася.

— Защо баща ми не е с вас?

— Как си го мислите? Нима вашият баща не е под наблюдение? Той не може да направи и крачка, без да стане известно къде отива.

— А вие? — попитах го аз.

— Аз ли? С мен работата е друга. Аз съм приятел на принца, негово доверено лице.

— Но, господине — възкликнах аз, — ако вие сте приятел на принца, ако сте негово доверено лице, тогава…

— Тогава това ще рече, че аз го предавам заради вас; да, именно така е. Ето защо ви казвам, че рискувам живота си заради спасението на вашата чест.

В тона на графа звучеше толкова голяма убеденост и всичките му думи изглеждаха толкова правдиви, че макар този човек все още да ми беше неприятен, не знаех как да му обясня своето недоверие.

— Аз чакам — каза графът.

Погледнах Гертруда, но тя също беше в нерешителност.

— Ето че го дочакахме — каза графът. — Ако още се колебаете, погледнете на онзи бряг.

И той ми посочи кавалкадата, препускаща към замъка по брега на езерото, само че от противоположната посока на тази, от която той бе доплувал.

— Какви са тези хора? — попитах аз.

— Херцог д’Анжу със свитата си — отвърна графът.

— Госпожице! Госпожице! — взе да се вълнува Гертруда. — Не трябва да губим време.

— Ние и така го загубихме прекалено много — каза графът. — Заклевам ви в небето, решавайте.

Аз паднах на стола, силите ме напуснаха.

— Господи боже! Господи боже! Какво да правя? Какво да правя? — повтарях аз.

— Чуйте — каза графът, — чуйте: те чукат на вратата.

Наистина двама конници, отделили се от кавалкадата, вече чукаха на портите с чукчето.

— След пет минути — напомни графът — всичко ще бъде свършено.

Исках да се надигна, но краката ми се подкосиха.

— Бързо, Гертруда — прошепнах аз. — Ела при мен!

— Госпожице — замоли ми се бедното момиче. — Не чувате ли? Вече отварят портите. Не чувате ли? Конниците влизат в двора.

— Да, да! — отвърнах аз и напразно се опитвах да се надигна. — Но нямам никакви сили.

— Ах, ако е само това!… — зарадва се Гертруда. И тя ме вдигна на ръце, леко, сякаш бях дете, и ме предаде на графа.

Почувствала допира на ръцете му, аз потреперих толкова силно, че едва не паднах във водата.

Но той ме притисна до гърдите си и внимателно ме постави в лодката.

Гертруда ме последва и се качи в лодката без чужда помощ.

В този миг воалът ми отлетя от мен и заплува по водата.

Помислих, че той ще издаде нашите следи на преследвачите ни.

— Там е воалът, моят воал! — обърнах се аз към графа. — Извадете го от водата.

Графът хвърли поглед натам, където му сочех с пръст.

— Не — каза той, — по-добре да оставим всичко така, както си е.

Той грабна веслата и загреба с такава сила, че след няколко замахвания лодката ни се озова до брега.

В тази минута ние видяхме, че в прозорците на моята стая се появи светлина: бяха влезли слуги със свещи в ръце.

— Е, не бях ли прав? — попита ме господин дьо Монсоро. — Нима можеше още да се бавим?

— Да, да, да, господине — отвърнах му аз, — наистина вие сте моя спасител.

А светлините от свещите тревожно заиграха в стъклата, като се местеха ту от моята спалня в стаята на Гертруда, ту от нейната в моята. До нас достигаха гласове. В спалнята се появи човек, пред когото всички почтително се отдръпнаха. Той се приближи до отворения прозорец, наведе се навън и изведнъж нададе вик, вероятно бе забелязал воала ми, плаващ върху водата.

— Убедихте ли се сега, че направих добре, като оставих воала ви? — каза графът. — Принцът ще помисли, че в желанието да спасите честта си, вие сте се удавили в езерото и докато търсят там вашето тяло, ние ще избягаме.

Отново потръпнах, този път поразена от мрачните дълбини на този ум, който можеше да предвижда дори и такъв страшен изход.

Но в този миг стигнахме брега.