Арнет Лем
Нишките на съдбата (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Сюизън прикрепи панделката върху бонето и изравни надиплените му краища около лицето си. Взе колосаната престилка, преметна я внимателно върху ръката си, хвърли за последен път поглед в огледалото, излезе от стаята и се насочи към главното стълбище. Когато стигна площадката на втория етаж забеляза Майлс, който тъкмо излизаше от спалнята на Оли Куксън с подноса с вечерята му в ръце.

Светлината от стенните свещници се отразяваше в косата му и я превръщаше в разтопено злато. Тъмнокафявото сако може би щеше да изглежда съвсем обикновено върху раменете на някой друг човек, но не и върху неговите, той не беше обикновена личност. Фино тъканият атлаз подчертаваше тъмната му кожа и стройните и същевременно — силни линии на високата му фигура. Носеше дълги до коленете панталони, както бе модата в момента, те загатваха за мъжките му атрибути, без да привличат специално вниманието върху тях. Белите чорапи не бяха украсени с панделки, а светлинките се отразяваха по елегантните златни токи на излъсканите му обувки с четвъртити носове. В епоха, когато повечето мъже се труфеха като пауни, Майлс Кънингам бе олицетворение на неизтъкваната мъжествена грация.

Той премести подноса в едната си ръка, за да затвори вратата. В този момент вдигна глава и забеляза Сюизън. Кафявите му очи я огледаха от главата до петите, после се спряха върху лицето й, което, сигурен бе в това, бе почервеняло.

— Обърни се — изкомандва тихо той, но в гласа му се долавяше усмивка.

Дланта й отказа да се подчини и да се отдели от дървения парапет. Потта измокри полирания махагон. Настойчивият му поглед сякаш я бе хипнотизирал. Трябваше да полага усилия, за да диша. Едва когато Майлс повдигна едната си вежда и я огледа отново отгоре до долу, тя възвърна самоконтрола си. Царственото му изражение и господарското поведение възпламениха гордостта й.

Ако трябваше да повдига настроението му от време на време, цената не бе чак толкова висока, тъй като в крайна сметка тя щеше да има последната дума. Сюизън се завъртя грациозно, с вид на жена, привикнала да дава заповеди, а не да ги изпълнява. Меката материя на синята й рокля прошумоля в напрегнатата тишина.

— Много добре — промърмори бавно младият мъж. — Но не слагай престилката. Харесвам роклята такава, каквато си е.

Значи той гледаше на нея като на предмет, изложен за неговото удоволствие! Гордостта й се възпламени над точката на здравия разум.

— Да, милорд — отвърна лаконично тя.

И изобрази нещо като усмивка на лицето си.

Реакцията му бе незабавна. Кожата на челото му се изпъна, чувствените му устни се извиха в ъгълчетата.

— Имаш остър език, девойче. Предупреждавам те за втори път да го поизгладиш.

Страхът и гневът се бореха за надмощие в нея. Победи гневът.

— За втори път, така ли? — попита Сюизън, като изпъна гръбнак и затвърди решителността си. — Да не би паметта да ти изневерява, тъй като аз не си спомням подобно предупреждение.

В мига, в който думите излязоха от устата й, тя съжали, че ги е изрекла. Младият мъж пред нея внезапно замръзна като статуя, а очите му я пронизваха като стрели. Със сигурност щеше да я уволни на часа заради дързостта й. И тогава нямаше да може да измъкне останалите Maide dalbh.

Той обаче не постъпи според очакванията й. Отметна назад лъвската си глава и се засмя. Чиниите върху подноса затракаха, сякаш акомпанираха на мелодичния му глас.

Ох как само кипеше вътрешно, че се бе оставила да я предизвикат така лесно. Уплашена да не би следващите думи да определят окончателно съдбата й, Сюизън стисна здраво челюсти. Когато желанието да му каже да въври по дяволите отмина, тя се обърна към стълбите. Гласът му я възпря.

— И махни това глупаво боне — рече той и се приближи до нея. — Отвратен съм от всичко, което правят жените с косите си. Проклет да съм, ако си спомням кога за последен път съм видял същество от женски пол без къдраво боне, шапка или висока напудрена перука, върху която се мъдрят лодчици, пиленца и един Господ знае още какво. — После понижи глас. — Не понасям да виждам това в дома си, нито на моите момичета.

Въпреки собственическата му забележка и несъгласието си, младата жена не се сдържа и се засмя на описанието му за модните тенденции на деня. Той отвърна с онзи дълбок и така добре познат смях, който я смущаваше толкова много. Поклати глава, за да прогони доброто си настроение, и заслиза по стълбите. Той направи същото, но благодарение на големите си крачки скоро я надмина.

Преди да достигнат площадката между етажите, Майлс вдигна поглед към нея.

— Ако обичате, бихте ли се раздвижили малко, за да вървите с мен, или ще трябва да сляза по стълбите като младоженец? — Отмести леко вляво подноса и сведе очи към дългите си крака. — Струва ми се, че не съм създаден за подобна стъпка — добави шеговито той.

Сюизън потисна смеха, породен от картинката, която представляваше човекът пред нея. Сресан безупречно и облечен във вечерно облекло, но с глупава усмивка на лице. А подносът с мръсни чинии в ръцете му направо щеше да я накара да се задуши от потискания смях. Младият мъж погледна стеснително към товара си.

— Няма съмнение — ако графът ме видеше сега, утре щях да се превърна в посмешище за цял Лондон.

Неспособна да даде задоволителен отговор, Сюизън протегна ръце и рече:

— Тогава го дайте на мен, тъй като аз няма какво да губя… а и не можем да позволим да обиждате благородниците, нали така, сър?

Той понечи да й подаде таблата, но в последния момент я отдръпна и заяви:

— Първо бонето, девойче, ако обичаш.

Тонът му бе толкова нежен, че младата жена развърза бонето, което го възмущаваше, и го натъпка в джоба си. Майлс се усмихна и й предостави подноса.

Слязоха останалите стъпала в мълчание, докато той не се обади:

— Досега не съм те виждал с тази рокля.

— Пазех я за по-особен случай.

— И тази нощ е точно такъв случай, струва ми се. Да не би ти да си я ушила?

— Не, сър. Главната шивачка в Роуард ми я направи.

— Златоустата Нели ли?

— Да — усмихна се младата жена.

Отново настъпи мълчание, докато прекосяваха вестибюла на път към кухнята.

— Чудя се защо не те видях, когато посетих замъка — попита след малко Майлс.

Подготвена за подобен въпрос, Сюизън отвърна уверено:

— Бях извън него заедно с лейди Сюизън.

Той се обърна, така че погледите им се срещнаха.

— За да събирате корени и морски таралежи, за да ги използвате за боядисване. Поне така ми казаха.

Очите му се преместиха върху косите й.

— Лишеи — поправи го тя, като същевременно се питаше дали кокът й не се е изкривил. — Трябва да привършим с тяхното събиране преди настъпването на зимата, за да имаме достатъчно боя за платовете.

— И това ли беше твоето задължение — да боядисваш платовете?

Напълно наясно по темата, младата жена отвърна:

— Някои дни — да. По принцип обаче си поделяхме работата. Така е по-приятно.

Събеседникът й сякаш размишляваше на глас, когато каза:

— Може би проблемът с роуардското платно се крие именно тук.

— Проблемът ли? — попита Сюизън, чувствителна към всяка критика, свързана с нейното производство.

— Просто си говорех — поклати леко глава той и, преди да успее да го попита още нещо, добави: — Като те слушам, оставам с впечатлението, че Шотландия ти липсва.

Заля я вълна от носталгия, но тя не се поддаде на болката, а се усмихна и излъга:

— С всичко, което има да се види и направи тук? Не, Пъруикшир не ми липсва, не и когато имам да свърша толкова неща в Лондон.

Младият мъж спря пред кухнята и й направи път да мине първа.

— В такъв случай възнамеряваш ли да се върнеш там някой ден? В Пъруикшир?

Погледите им се срещнаха и този път тя не успя да изрече лъжата, която бе на върха на езика й.

— Да — рече едва чуто тя.

Отговорът изглежда му допадна, тъй като в очите му заиграха весели светлинки.

— Аз също бих искал да посетя отново Роуард касъл, но…

Спря насред думите си и щастливото му изражение изчезна. Сюизън понечи да го разпита какво има предвид, но в последния момент се отказа. Не бе дошла тук, за да води приятни разговори с Майлс, но кой знае как, винаги се стигаше до това. Решила, че тези приятни мигове се дължат именно на предпазливостта й, тя не проговори повече. Променливите настроения на Майлс бяха причината той да си тръгне така прибързано от замъка. Както и да отнесе съкровищата й със себе си.

Маки, с колосана престилка върху черна рокля с дантелена якичка точно разрязваше вишнев кекс с изключително апетитен вид. Уилям, в нова ливрея, се мотаеше край нея. Икономката вдигна глава, погледна към подноса и рече:

— Куксън е започнал да се храни пак, доколкото виждам. — След това се обърна към Сюизън. — Остави това и залей пъдпъдъците с разтопеното масло.

Младата жена изпълни мълчаливо това, което й наредиха. Майлс се засмя.

— Апетитът му се е върнал, но е нещастен, че ще изпусне важните ни гости и трапезата в тяхна чест тази нощ.

Маки изсумтя презрително.

— Това е така, защото всеки път изпразва кесията на графа като седнат пред шахматната дъска.

Сред другите си задължения, Оли изпълняваше временно и това на главен виночерпец, когато канеха „благородническото съсловие“ за удоволствие или за някаква изгода — особено когато и той също прибираше част от печалбата.

— Не и тази нощ — каза младият мъж. Очите му светнаха шеговито, когато се обърна към Уилям. — Е, момко, ще предизвикаш ли графа вместо Оли?

Момчето го погледна така, сякаш щеше да се задави всеки момент.

— Аз ли, сър? — посочи с показалец към гърдите си то.

— Не трябва да се страхуваш от тези аристократи, момко — рече благо младият мъж. — Прави каквото ти каже Оли и няма за какво да се тревожим.

— Ще направя каквото мога, сър. Мистър Куксън каза, че ако объркам нещо, ще ме одере и от кожата ми ще направи пергамент… както правели индианците в колониите.

Майлс поклати глава.

— Аз ще се разправям с мистър Куксън.

Уилям изправи малко неестествено гръбнак, изкашля се и рече:

— В такъв случай отивам да заема поста си във вестибюла.

И излезе от кухнята, съпроводен от скърцането на новите си обувки.

— Ето, Мора — обади се Маки и подаде подноса с кекса. — Сложи го на масичката за сервиране при десертите. — Спря да говори, втренчи се в нея и попита: — Къде ти е бонето, момиче?

— Няма да носи боне… нито пък престилка — заяви Майлс.

Икономката се намръщи.

— Кой е чувал и виждал прислужница да сервира гологлава и без престилка?

— Moi.

Маки очевидно не бе съгласна.

— Ще трябва да говорите кралския английски, ако искате да ви разбира и тя.

— Разбира достатъчно — заяви младият мъж.

Сюизън остана с впечатлението, че той имаше предвид не само бонето и познанията й по френски.

— Е — продължи икономката, — дано да не им направи впечатление, че ще започнат да клюкарстват по този повод. Може да ми вярвате — само дебнат да открият някакъв пропуск всеки път, когато идват — особено надутата графиня.

— Лейди Ейнсбъри няма да дойде тази вечер — заяви Майлс и посегна да вземе парче кекс. — Само графът и дъщеря му.

С ръце на хълбоците, икономката го наблюдаваше как дъвче. Засия цялата, когато той изсумтя доволно.

— Винаги сте харесвал вишневия ми кекс.

След като привърши парчето си, младият мъж изтри длани една в друга.

— Както и всичко друго от твоята кухня.

В този момент вниманието му бе привлечено от някакъв шум край входната врата. Той изправи гръбнак и тракна по военному с токове.

— Благородните ми гости като че ли пристигат.

Сюизън кимна, а Маки додаде:

— Ще се постараем да дадем най-доброто от нас и ще се молим да не вземат да търсят с какво да си чешат езиците на наш гръб. — После се обърна към младата жена. — А ти стой по-далеч от графа, когато му сервираш. Хубавата рокля, която си облякла, ще привлече не само погледа му, можеш да бъдеш сигурна в това, а ръцете му са по-бързи от чумната епидемия.

Майлс се изхили и добави с одобрителен тон:

— Ушила й я е шивачката на лейди Сюизън.

Младата жена наблюдаваше напрегнато икономката, но нейното изражение не издаваше нищо от предишното й неодобрение към Сюизън Харпър.

* * *

Оказа се, че Маки не е преувеличила при описанието си на развратния характер на графа. Натруфеният и силно парфюмиран благородник действаше с опипващите си ръце ловко като джебчия. При всяка възможност се накланяше съвсем близко до момичето, така че когато стана време за сервиране на основното ястие, тъмната й рокля бе цялата покрита с пудра от огромната му перука и на мазни петна от нахалните му длани.

Дъщеря му, към която Майлс се обръщаше с „мис Фийби“, беше разкрасена в стила на баща си. И бе сложила от парфюма си не по-малко щедро от него. Като се полагаше в смесена компания, Фийби хапна малко. С огромно внимание избираше всяка своя хапка и веднъж размишлява върху парченце морков толкова дълго, че на Сюизън й се прииска да изкрещи. Най-накрая, взела решението си, графската дъщеря разтвори леко подобната си на розова пъпка уста и лапна въпросния залък.

Когато говореше за себе си, което ставаше доста често, Фийби имаше смешния навик да използва множествено число.

— Трябва да си поръчаме нова перука — заяви тя, потупа високото фризьорско творение върху главата си и опръска с брилянтин красиво подредената маса и остатъка от храна в чинията си. — Рожденият ни ден е съвсем скоро и татко ни обеща да даде бал.

Отвратена, Сюизън се измъкна към кухнята.

Маки стоеше край задната врата с мрачно изражение. Кършеше ръце и слушаше обясненията на някакъв младеж, когото Сюизън виждаше за първи път.

— Маки?

Когато икономката се обърна, младата жена видя сълзи в очите й.

— Какво има? — втурна се към двамата тя.

— Моята Пег — изхълца икономката. — Настъпил е моментът и аз й бях обещала да бъда с нея, но… — Махна с ръка и извърна очите си, от които се стичаха сълзи. — При това положение не мога да тръгна точно сега! Тази вечер е много важна за господаря.

Сюизън погледна към младия мъж, който изглеждаше не по-малко потресен. Не можеше да си обясни безутешния му вид. Раждането беше всекидневие. Защо бяха толкова притеснени? Решила, че бебето сигурно идваше на бял свят по-рано от предвиденото, младата жена предложи:

— Тогава върви, Маки. Аз ще се оправя с вечерята.

Очите на икономката проблеснаха обнадеждено.

— Господ да те благослови за доброто ти сърце. Но преди да тръгна трябва да кажа на господаря.

— Ще го доведа — обеща Сюизън и се върна в трапезарията.

След като успя да привлече погледа на Майлс, тя кимна към кухнята. Той се намръщи, но все пак се извини пред гостите си и я последва в килера.

— Нещо не е ли наред? — попита младият мъж, като се наклони към нея и постави ръка на кръста й.

Опитвайки да не се впечатлява от факта, колко приятно й се стори докосването му, Сюизън обясни:

— Дъщерята на Маки ще ражда и тя…

— Мили Боже, помогни ни! — възкликна той, стисна я още по-здраво през кръста и тръгна нанякъде, като я помъкна със себе си.

Решила, че думите му са плод на самосъжаление от негова страна, младата жена се ядоса.

— Напълно способна съм да се оправя и без нея. И си дръж ръцете при теб!

Опита да се отскубне от хватката му, но той я стисна още по-силно.

— Какво каза?

— Цяла вечер бях опипвана и оглеждана от този нищо и никакъв английски лорд и няма да позволя сега пък да бъда унижавана от безчувствен грубиянин като теб! Маки е много разтревожена!

— Естествено, че ще е разтревожена — отвърна Майлс. Хвърли смразяващ поглед към събеседничката си, но не я пусна. — А ако продължаваш да ми държиш такъв лишен от всякакво уважение език, ще те изпратя обратно в Шотландия още с първия дилижанс.

Уплашена от ядосания му поглед и убедена, че ще изпълни заканата си, Сюизън не отрони дума повече. Щом влязоха в кухнята, той я пусна и тръгна към Маки, разтворил ръце.

Икономката се хвърли в обятията му и заплака, свряла лице в гърдите му.

— Времето на моята Пег е дошло. О, мили Боже, ще стане както преди. Знам, че точно така ще стане.

— Хайде, хайде, Маки — зауспокоява я младият мъж, като я галеше по гърба. — Няма да стане вече така. Обещах ти, нали?

Тъй като икономката продължи да ридае, той я хвана за лактите и я отдалечи на крачка от себе си. Впи поглед в очите й.

— Чуваш ли ме? — Плачът продължи, затова той я разтърси леко и рече по-силно: — Маки! Няма да стане като преди.

Тя премигна и като че се поовладя. Риданията преминаха в хълцания.

Докато Майлс продължаваше да я успокоява, Сюизън го наблюдаваше като вкаменена. Тревожното изражение и нежните му думи я бяха смаяли.

Тогава той се обърна към нея и рече:

— Доведи Уилям.

Заповедническият му тон успя да накара крайниците й да се размърдат. Когато се върна с момчето, Майлс вече намяташе пелерината върху раменете на икономката. После нареди на Уилям.

— Приготви каретата и закарай Маки у дъщеря й. Веднага след това иди да вземеш лекаря, закарай и него и изчакай, докато се роди бебето! — Погледът, както и гласът на младия мъж внезапно станаха ледени. — И гледай да не се мотаеш, че ще набуча главата ти на кол!

— Да, сър.

И Уилям хукна към вратата, последван по петите от другия младеж. Майлс се обърна отново към икономката.

— И няма за какво да се тревожиш. Разбра ли?

Тя кимна и недобре закрепената шапка на главата й се килна на една страна. Тогава младият мъж се усмихна.

— И ако продължаваш да плачеш, ще уплашиш до смърт бебето. — Със салфетката избърса мокрото лице на Маки. — Не трябва да допускаме да те види толкова притеснена през първата си нощ на този свят. Ще се помисли, че нещо с новата му баба не е наред, нали?

Икономката отвърна признателно на усмивката му и сълзите започнаха да се стичат отново от очите й.

— Благодаря ви, сър. Безкрайно добър сте.

— Нищо подобно не съм. — Приведе се и целуна зачервената й буза. — Но ти пък със сигурност ще бъдеш най-страхотната баба.

Уилям подаде глава през вратата. Майлс побутна леко Маки.

— А сега върви. — После се обърна към Уилям. — А ти, момче, внимавай!

Когато вратата се затвори след тях, младият мъж погледна към Сюизън. Изражението му отново бе станала тревожно.

Засрамена от начина, по който се бе държала към него, тя преглътна с усилие буцата, заседнала в гърлото й.

— Маки имаше само две деца, дъщери. По-голямата умря миналия Архангелов ден, след като роди мъртво момченце.

Срамът се превърна в угризения и Сюизън сведе поглед.

— Мислех, че ти е казала, но…

Майлс спря да говори и въздъхна тежко.

— Не знаех — прошепна с натежал език младата жена. Повдигна глава и добави: — Страшно съжалявам.

— Всички съжаляваме — отвърна безизразно той.

Тъжното му изражение бе повече, отколкото можеше да понесе и сърцето я заболя. Направи отчаян опит да промени това положение и рече:

— Моля ви, не тъгувайте. Всичко ще бъде наред с дъщерята на Маки. Лекарят е опитен — видяхте го как работи.

Майлс я огледа съсредоточено. Погледът му проникваше сякаш в нея. След цяла вечност, както й се стори, той кимна и въздъхна. Усмивката, която после се появи на лицето му, бе истинска Божия благословия за нея и тя не можа да не отвърне. Сърцето заби бясно в гърдите й.

— Значи ще можеш да се справиш, а? — попита той.

Тя изправи гордо гръбнак и рече:

— В противен случай може да побиете моята глава на кол.

Кънингам се засмя, но това бе само бледа сянка на онова, което вече бе чувала.

— Те очакват да се провалиш, знаеш ли?

И той кимна към предната част на къщата.

— Графът и мис Фийби ли?

Силно изненадана, младата жена попита:

— И защо?

Той кръстоса ръце пред гърдите си и отвърна:

— Защото баба ти не е сервирала на моята баба.

Едва сега Сюизън разбра за какво ставаше дума: аристокрацията се гордееше с прислугата си, която служеше на едни и същи господари с поколения наред. А това бе намек за неблагородническия произход на Майлс. Преди да успее да му отговори, той продължи:

— Не познавам нито моите, нито твоите предци, но не ми пука. — Понижи още повече глас. — Какво мислиш по въпроса, девойче?

Изпълниха я чувство на симпатия и лоялност към Майлс Кънингам. И младата жена отвърна с най-ярката усмивка на лицето.

— Ако дядото на графа е имал толкова бързи ръце като внука си, баба ми щеше да го зашлеви по напудреното лице и да си излезе! Аз обаче няма да постъпя така и вие може да разчитате на мен.

Този път смехът му вече бе истински.

— От кола ли се страхуваш? А аз наистина имам един такъв, знаеш ли?

В този момент Сюизън бе готова да повярва, че той има всичко на света.

— Тогава извадете го, сър. Ще ви потрябва тази нощ.

— Много добре. Само че първо ще имам нужда от чиста салфетка.

— В стаята с чистото пране са — отвърна, без да се замисли, тя.

Младият мъж повдигна вежди, а брадичката му увисна.

— Знам къде са салфетките — рече с царствен вид той, все така усмихнат.

Сюизън само го съзерцаваше, без да може да каже нещо.

— Затвори си устата, девойче, и донеси една салфетка на своя господар.

Тя изпълни и двете, и то доста пъргаво.

Вечерята се точеше мъчително бавно, но мислите на Майлс съвсем не бяха насочени към храната. Хубавото шотландче наистина изпълни обещанието си и то по-добре, отколкото бе очаквал. Макар графът доста честичко да се опитваше да привлече вниманието й към своя чар, тя нито веднъж не трепна, нито веднъж не протестира.

Докато наблюдаваше как Сюизън, грациозна като газела, обикаля около масата и графа, Майлс внезапно бе поразен от огромната разлика между нея и дъщерята. Фийби не можеше и да се надява да достигне подобна изящност като шотландката, която й прислужваше, дори ако в продължение на още няколко живота вземаше уроци при най-добрите учители в тази област.

Мора се държеше с вътрешна увереност и стъпваше сигурно, което подчертаваше красотата на лицето и формите й. Прекрасно изработената рокля подчертаваше закръглените извивки на гърдите и тънката й талия. Мекият плат нашепваше в ушите на Майлс всеки път, когато тя се приближаваше до него и той започна да очаква с нетърпение реда си, за да му сервира.

А цветът на роклята й, тъмен и богат, привличаше непрекъснато вниманието му към очите й. Обградени с подобни на дантела тъмни ресници, те имаха най-тъмния индигов цвят, който някога бе виждал. Почти с кръгла форма, очите си подхождаха прекрасно с подобното й на сърце лице. Този път брадичката й не бе стисната на инат, както я бе виждал неведнъж досега, а отговаряше напълно на извивката на устните й. Устата й бе истинско изкушение за него, затова той правеше всичко възможно да не гледа към нея. Но непрекъснато се проваляше.

Когато Мора се навеждаше над масата, свещите осветяваха лебедовата й шия и елегантната линия на челюстите и брадичката й. В профил бе по-красива от всяка друга жена, която бе виждал досега. От време на време долавяше червеникави отблясъци в черните й коси. Или това бе игра на светлината на свещите? Не знаеше, пък и това не го интересуваше особено много.

Съвсем скоро отново попадна в плен на устните й. Щом се извиваха в усмивка, те образуваха безупречна дъга. Когато обаче се съсредоточаваше върху нещо, младата жена издаваше напред долната си устна — не особено много и същевременно дяволски много. Майлс се измъчваше от желание да види доколко устните й ще си паснат с неговите тази нощ.

В този момент Мора се вторачи в него, сбърчила загадъчно изваяното си чело. Младият мъж не успя да сдържи нито усмивката, нито одобрителния си смях, дори ако от това зависеха всички договори за продажба на тютюн на света. Бе възнаграден с моминския й свян, който оцвети в яркорозово млечнобялата й кожа и предизвика болезнено напрежение в слабините му.

С огромни усилия успя да накара съзнанието си да се вкопчи в думата „тютюн“ и да насочи вниманието си отново към своите гости.

По време на брендито, по което графът си падаше наистина много, домакинът засегна темата, станала причина за тазвечерното събиране. За да спечели благоразположението на Ейнсбъри, Майлс спомена за солидния запас коняк в мазето си, той щеше да бъде пренесен в дома на графа. След това Кънингам предложи да оставят сключването на тютюневия договор на своите адвокати и, както предвиждаше, гостът се съгласи.

Вечерта се развиваше отегчително според плана. Единственото развлечение за младия мъж като че ли беше шотландката, а тя наистина бе много приятно развлечение. Вече не го вълнуваше фактът, че е слугиня — възнамеряваше твърдо да я има.

Когато графът и Фийби станаха да си тръгват, Уилям все още не се бе върнал, така че нямаха никакви вести за дъщерята на Маки. Кънингам изпрати разсеяно гостите си до изхода, а след това се отправи към кухнята, където бе изпратил Мора още преди доста време.

Завари я потънала в дълбок сън край дъбовата маса, изчистена безупречно, както впрочем цялата стая. Подпряла буза на събраните си ръце, тя не помръдваше. Най-после Майлс можеше да задоволи желанието си и да я погледа на воля. Когато усети в него да се надига познатата топлина, младият мъж се приближи до нея.

Неспособен да се пребори с импулса си да я докосне, той прокара нежно пръст по деликатната извивка на брадичката й, като произнесе тихичко името й. Тъй като Мора не отговори, докосна устните й.

Слабото й дихание затопли пръстите му. Желанието го пришпори неудържимо. Стисна челюсти, за да го озапти и я взе в обятията си.

— Какво има? — стресна се младата жена и отвори очи.

Бяха сини, точно както бе очаквал.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

Нежни слова, нежни устни. Подобно на орел, налетял на жертвата си, Майлс покри устата й със своята. В началото тя се възпротиви и това не го изненада, но тази нощ бе решил да победи всички възможни възражения.

Действително успя и при това се справи възхитително. Едва когато тя престана да се дърпа и отвърна на целувките му, той се отмести лекичко.

— Желая те, девойче! — прошепна младият мъж и я понесе към стълбите. — Чаках прекалено дълго.

— Не! — възкликна тя. — Това не е моето желание!

— Напротив, твоето желание е! — настоя той, без да отделя погледа си от очите й.

— Не е! Кълна се!

— Аз пък се кълна, че грешиш и ще ти го докажа!

За момент тя му се стори уплашена, но след това направи фатална грешка — предизвика го с поглед.

Майлс я зацелува отново и не престана, докато тя не започна да шепне името му и дишането й се учести.

— Девойче?

— Пусни ме на земята — промълви тя, макар очите й да бяха потъмнели от желание.

— Не — прошепна младият мъж. — Дори и да можех.

Усети как цялото й тяло се стегна.

— Погледни ме — изкомандва той.

Стори му се, че мина цяла вечност, преди Сюизън да изпълни молбата му.

— А сега обгърни с ръка шията му — нежно й нареди той. — Качваме се на горния етаж — в спалнята ми.

Тя отвори уста и Майлс разбра, че думата, която искаше да изрече, бе „не“. Заглуши съпротивата й по единствения начин, по който можеше, по най-добрия, който владееше. Когато устните им се сляха, почувства, че тя отново се опитва да се съпротивлява.

И загуби.

Усещането от обвитите около врата му ръце и абсолютната хармония, в която се движеха устните им, бе такова, че му се прииска да изкрещи с всичка сила. Прииска му се да стори и още нещо. И пак се запъти към стълбите.

Представяше си я гола под себе си, струваше му се, че чува гласа й, нашепващ името му, мекия й шотландски акцент.

— Момче е, сър! Прекрасно, здраво…

Гласът на Уилям избухна в мозъка на Майлс и разби на парченца живия образ, който бе изградил. Вдигна поглед и видя застаналия до вратата младеж.

Младата жена в ръцете му замръзна.

— Пусни ме!

Никакъв мек акцент, истинска заповед.

Майлс се подчини. Сюизън побягна към стаята си.

Уилям пребледня като мъртвец.

А на господаря му действително му се искаше да го умъртви.