Арнет Лем
Нишките на съдбата (13)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Майлс премигна срещу яркото следобедно слънце, нахлуващо през дълбоко разположения в дебелата стена прозорец зад решетките. Подпря глава в студената каменна стена и затвори очи, за да се изолира от действителността. Както бе правил вече толкова пъти през изминалата седмица от дълги нощи и безкрайни дни, той съсредоточи вниманието си върху свободата.

Ами ако връзките му се окажеха не чак толкова добри, колкото си бе мислил?

Надалеч се чу тракане на ключове, женски глас заговори нещо с умолителен, жален тон. Отчаяни звуци, затворнически звуци, звуци, които можеха да ужасят един по-слаб човек.

Майлс потърка чело в твърдата повърхност, заглуши изпълненото си с агония стенание и се опита да се затвори за мрачния свят около себе си. Не можеше да се пребори обаче с коварните образи, които се промъкваха в измъчения му мозък. Ужасни спомени очакваха да бъдат възкресени. Страшните преживявания от детството, които бе преживял единствено благодарение на Божията воля, и невинността на младостта, ревяха като демони в тъмната нощ на малкото момче.

Как изобщо това дете бе успяло да оживее само из лондонските улици?

Изтощението даде възможност на спомените да го завладеят. През първите години от неговия живот дом му бяха мръсните конюшни. От всички страни се движеха сенки, всяка една от тях твърдо решена да плени малкото момче преди да е станало мъж. Бе се крил в тъмните улички, треперещ от страх, и бе чакал, тъй като зрелостта означаваше сигурност. Когато станеше достатъчно висок, дяволите също несъмнено щяха да го отминават.

Червата му закъркориха и това му напомни, че е гладен. Въображението му се мяташе от една опасност към друга. Гърлото го болеше от неизречените молби за милост, но никога нямаше да се пречупи дотолкова, че да моли. Никога повече!

Въздъхна тежко и се обърна с гръб към каменната стена. Момчето бе оцеляло въпреки лишенията и опасностите. Сега мъжът бе изправен пред нов ужас. Колко ли други хора бяха страдали в тази крепост, наречена Тауър ъф Ландън^[1]? Огледа се. По стените на Бошан Тауър бяха издълбани доказателства за предишни нещастия.

Част от външната стена, която ограждаше прочутата с печалната си слава Уайт Тауър, Бошан бе лишавала от свобода видни граждани в продължение на стотици години. Известните братя Дъдли бяха издълбали своите знаци в тухлените стени — рози за Мелроуз, граф Уоруик, дъбови листа за Робърт, граф Лестър, шибои за Гилдфорд и орлови нокти за Хенри.

Семейните стенописи бяха тъжен епитаф, цветята и растенията, издълбани върху грубия камък, изглеждаха съвсем неуместни на Майлс. Бошан Тауър бе ужасяващо студено и самотно място, абсолютно неподходящо да служи като платно за изображение на живи същества.

В едно от тях обаче откри изпълнена с тъга утеха. Когато мислите за неустановеното положение, в което се намираше, станеха прекалено тежки, младият мъж насочваше поглед към простичкото послание на злочестия Гилдфорд Дъдли, обезглавен преди два века. Край западния прозорец бяха издълбани четирите букви от името на любимата му съпруга Джейн, била кралица на Англия в продължение на девет дни. Ако трагичната им смърт бе показателна за английското правосъдие, то тогава Майлс го чакаше дълъг престой в Тауър и изминаване на неприятното разстояние до ешафода.

Предателството си бе предателство в Англия. Дъдли и Джейн били обвинени, че почитат своя Бог по начин, който не се нравел на Кървавата Мери. Крал Джордж изглеждаше аматьор в сравнение с нея. Джордж обаче щеше да поиска разплата по типичния за него начин, така че съдбата на Майлс висеше на тънката нишка на доказателството.

Младият мъж започна да блъска с юмруци по стената, като едвам се сдържаше да не закрещи от ярост. Доколко безгрешно бяха осъществили замисъла си Мора и Робърт? Опитваше се да си я представи как изпълнява своята част от плана, как бърза в мрака, за да скрие в дома му съоръженията за десените. Образът обаче не се получаваше. Въпреки това не виждаше кой друг, освен тя, бе помогнал на Робърт.

Дали драгуните бяха открили наистина безценните Maide dalbh? Ако бе станало така, тогава съдбата на Майлс бе решена. Странността на цялата тази работа беше ирония на съдбата. Бе поразен от ужасния обрат в живота си. Едуард го бе приютил в дома си, Сибийл се бе отнасяла към него като към свой син, а сега съкровището й щеше да го прати в гроба.

— Тези десени ще донесат само неприятности, помни ми думите — бе заявил преди години Едуард Харпър. — Понякога ми се струва, че ако трябва да избира, тя би ги предпочела пред мен. И, кълна се в светиите, нямам смелост да опитам да разбера дали съм прав.

Тъжното признание сега приличаше на предупреждение, макар и закъсняло.

Къде бяха сега десените?

Майлс изпъна пръсти, за да спре треперенето на ръцете си. Да, десените наистина носеха неприятности, замислени от един алчен хомосексуалист и едно чернокосо момиче, сигурно дъщеря на самия дявол. Младият мъж изгаряше от желание някак си Мора да се озове пред него, за да изтръгне истината от нея. Истината и причините. Защо, мили Христе, го бе използвала така?

Болката ставаше по-силна всеки път, когато помислеше за Мора. Предателството й обаче не бе единствената причина за мъката му. Сърцето му изгаряше от желание да усети близо до себе си ударите на нейното сърце. Ушите му копнееха да чуят гласа й. Очите му жадуваха да зърнат лицето й, поруменяло от страст или от радост. Нейното предателство бе най-жестокото, така че най-логичното нещо бе да я мрази. И той се опитваше, да изпитва към нея друго освен презрение, бе равносилно да признае слабостта си. Защо тогава продължаваше да я желае? Разбитото му сърце знаеше отговора, но на кормилото стоеше гордостта му.

— Моли се да си свършила добре задачата си, девойче — говореше на каменните стени на Бошан Тауър той, — защото ако изляза на свобода, ще проклинаш деня, в който се изпречи на пътя ми!

Мисълта за отмъщението моментално го изолира от действителността. Майлс крачеше напред-назад и си представяше начините, по които можеше да накаже синеоката изкусителка. С всеки следващ сценарий обезщетението ставаше все по-солидно. Мора глупаво си бе играла с огнения му темперамент и умело бе подклаждала огъня, докато се бе превърнал в адски пламъци. Представяше си самодоволството й от постигнатата победа. Кънингам се надяваше тя да се наслади добре на момента, тъй като щеше да бъде краткотраен — бе започнала битка, която не можеше да спечели.

Първо обаче трябваше да го пуснат от затвора.

Ами ако влиятелните му приятели не се справеха с тази задача? Ако Ейнсбъри и неговите перове не успееха да докажат невинността му? Тогава никога нямаше да може да каже на Сюизън за предателството на чичо й. И тя отново щеше да зависи от благоволението на това копеле. Но дали Сюизън изобщо щеше да повярва каквото и да било лошо за скъпия си чичо Раби?

Майлс скръцна със зъби и ритна стената. Чувстваше се безпомощен — състояние, което не бе изпитвал от юношеските си години.

От вглъбеността му го извадиха приближаващи се стъпки и дрънкане на ключове. През дебелата дървена врата до слуха му достигаха приглушени гласове. Младият мъж скочи на крака. Кой ли бе посетителят му? Отговорът се появи във възможно най-приятната и позната форма на Оли Куксън. Широката му усмивка показваше, че носи добри новини.

Майлс се спусна към вратата. В този момент Куксън се обърна към тъмничаря. Размаха вързопите, които носеше и измъкна кесийка със златни монети от джоба на жилетката си. Надзирателят облиза устни, ухили се и дръпна кесията от ръката на Оли.

— Един час — съобщи той с тон, сякаш това бе безкрайно благоволение от негова страна, — и нито секунда повече.

Без да се смущава, управителят отвърна:

— Обеща баня и за цената, която поиска, водата трябва да е гореща и чиста.

Тъмничарят изсъска нещо през дупката между предните си зъби. Кимна по посока на Майлс и рече:

— Той не й лорд. Време й да го заведат на Нюгейт, къдет’ й мястото на тъквиз кат’ него. Ам’ че да, няма дори титла, само мистър пред името си.

— Това може да е така — отвърна остро Оли, но цветът на златото на мистър Кънингам ти харесва, нали?

Надзирателят вдигна рамене и като напъха в джоба си получената сума, излезе от килията.

— Поне аристокрацията знай мястото си — изръмжа той и затвори тежката врата.

Куксън се обърна към младия мъж и му подаде един от вързопите.

— Маки ти направи кекс с вишни.

Майлс пое приятно ухаещия пакет и за момент му се стори, че животът се е върнал в нормалното си русло. Нищо, дори фактът, че работодателят й гние в Тауър ъф Ландън, не можеше да уплаши икономката.

— Как сте, сър?

Управителят го огледа изпитателно, тихият му глас беше загрижен.

Майлс не си спомняше кога за последен път Оли се бе обърнал така официално към него. Тази проява на любов му подейства като балсам.

— Достатъчно добре. Е, добри новини ли ми носиш?

— Да. — Куксън понижи гласа си до шепот. — Не откриха Maide dalbh в къщата.

В мрачното съзнание на младия мъж проблеснаха искрици надежда.

— Алелуя! А откри ли чернокосата жена?

— Не, закъснях. Хокър отплувал предишната нощ за Абърдийн.

Майлс сви ръцете си в юмруци.

— Да върви всичко по дяволите! Трябваше да я спреш, Оли.

— Не можех да спра прилива, както знаеш. — Оли се приближи до масата, избърса я и постави отгоре й бохчата с дрехите. — Не можах да открия и Робърт. Изглежда е отплувал за Франция.

Майлс се разкая веднага и помисли за незавидното положение на Оли в тази опасна ситуация и за няколкото безсънни нощи, които несъмнено му се бяха струпали. Управителят бе обиколил цял Лондон. Младият мъж понижи глас и рече:

— Сигурен ли си, че се е качила на кораба на Хокър? Може да е заминала с Робърт.

— Най-вероятно — не. Началникът на пристанището описа с подробности Джефри и Робърт, но не спомена нищо за момичето.

— Е, тогава, приятелю? — Майлс се стараеше гласът му да звучи безгрижно. — След като драгуните са претърсили къщата, трябва вече да ме пускат. Ще успея да изтърпя това място още малко. А после сам ще се заема с търсенето й.

— И ще отложиш оттеглянето си в Корнуол? — попита Оли със светнали очи и странна физиономия.

— Корнуол ли? — махна с ръка младият мъж. — Корнуол надали бе истинско разрешение на въпроса. Не мислех сериозно за него. А и след престоя ми тук, голият пейзаж там едва ли ще ме задоволи.

Куксън се изкашля, погледна върховете на обувките си и рече тихо:

— Може да не те пуснат веднага.

Увереността на Майлс се пропука.

— Какво искаш да кажеш?

— Имат заповед да претърсят всичките ти складове и кораби в пристанището. Възнамеряват да огледат дори останките на „Звезда“.

— Мили Боже — възкликна младият мъж. — Трябва да са се отчаяли. Та аз дори вече не притежавам онова, което е останало от нея.

— Не — озъби се Оли, — не са се отчаяли! Силата е на тяхна страна и имат „Божественото право да постъпват така, както им харесва“.

— Претърсването може да продължи с дни.

— Или седмици, в зависимост от това доколко твърдо министърът на правосъдието е решил да те изкара виновен.

Куксън се приближи до леглото. Отметна завивките и огледа овехтелите чаршафи и продънения дюшек. Набърчи с отвращение нос и пусна одеялото.

— Ужасни условия, особено като се има предвид какви хора затварят тук — заяви той.

Спокойствието на управителя се отрази и върху господаря му.

— Съжалявам, че ти се развиках. Знам, че правиш всичко, което зависи от теб.

— О, свикнал съм на избухливия ти характер.

— Забелязвам, че ставаш сантиментален — обяви с обвинителен тон Майлс, но неговият глас също прозвуча по-дрезгаво от обикновено. Забелязал смутения вид на Оли, побърза да добави: — Трябва да се дължи на влиянието на Маки. Очаквам да ми съобщиш, че си й направил предложение.

Куксън се разсмя.

— Не и докато папата е католик. Тя няма да се омъжи за разведен човек.

— Може да промени мнението си.

— Най-добре не се хващай на бас за това. По-скоро Джордж ще даде независимост на колониите, отколкото тя да надвие ината си.

— Съжалявам, Оли.

— Аз също, но колкото и да си го признаваме един пред друг двамата с теб, това няма да накара Маки да застане пред олтара, нито пък ще измъкне теб от тази каша.

Младият мъж почувства прилив на симпатия. Щом бъркотията се пооправеше, щеше да поговори сериозно с икономката. Може би щеше да я накара да проумее какво губи. Този въпрос обаче трябваше да почака, имаше първо да разрешава собствените си проблеми.

— Оли, искам да отидеш във Франция и да намериш Робърт. Няма да го оставим да се измъкне току така.

— Почакай — вдигна ръка управителят. — Ще говорим за това конте след като се изкъпеш и хапнеш. Стомахът ми се обръща само като се сетя за него.

Двама от надзирателите внесоха ваната. Скоро Майлс се отпусна блажено в топлата сапунена вода.

— Как е Маки?

Оли въздъхна тежко.

— Горе-долу толкова вбесена, колкото Бригс Маккорд, когато го нареди както му се полагаше задето прелъсти италианската девица. — Изхили се и додаде: — Благословена да е за смелото си сърце нашата Маки. Чукна по главата един от гвардейците с бастуна ми, защото счупи един от нейните буркани с ягодово сладко. А той се разкрещя, все едно че го бе изкормила.

— И аз мисля, че са постъпили доста нахално… и дръзко, щом са претърсили килера й — заяви добродушно младият мъж.

— Тогава не тършуваха из килера, а в мазето. Само дето не го разкопаха, ще речеш, че търсеха имане.

Майлс си припомни последния път, когато бе слязъл в мазето. Почувства напрежение в слабините и копнеж — в сърцето. Тогава за малко не бе взел Мора направо върху масата. Спомни си и девическата й съпротива. Той искаше да й достави удоволствие. А тя си е мислила за шотландските реликви. Дали не се бе опъвала, защото е знаела, че десените са наблизо? Разбира се, че е знаела.

Въздъхна и потърка болезненото си чело. Мора бе сграбчила сърцето му и го бе разкъсала. Проклетите драгуни бяха направили на пух и прах дома му.

— А херцог Ейнсбъри?

— Можеш да се гордееш с него. Къде ли не отиде, за да говори в твоя полза. Срещна се и с опозицията в министерството. Всички са вързани като кравешки черва, да знаеш. И той не се отказва да действа.

— Добре. Ако не се измъкна скоро оттук, нищо добро не очаква Мора, когато я намеря. Още по-лошо се пише на Робърт.

— Кой знае защо, не мога да си я представя във Франция, в компанията на Робърт и Джефри.

— Тогава по-добре да си стои в Шотландия — извика Майлс и стовари юмрук във ваната, сапунената вода плисна върху лицето му. — По дяволите! — И той избърса подлютените си очи.

— Внимавай!

Младият мъж се засмя мрачно при мисълта, колко щеше да внимава, когато я открие. В този момент се сети нещо друго.

— Ами ако Робърт е скроил някакъв дяволски план и за Сюизън?

Оли му подаде кърпата.

— Аз също се питах за това. Трябва да й кажем, че Робърт я е мамел с платовете. Нищо чудно да я излъже и за друго. Тя е толкова невинна.

Майлс хвърли кърпата.

— Разбира се, че е невинна. Все пак съм изненадан, че не знае истинската цена на своите платове.

— И двамата с теб също не я знаехме.

Младият мъж въздъхна.

— Ние с теб не сме специалисти в тази област, но Мора бе наясно.

— Да, тя знаеше доста неща, струва ми се — отвърна тихо Куксън.

„Меко казано“ — помисли си Майлс. Мора знаеше още и как да накара кръвта му да закипи, и как да я поддържа с часове в това състояние. Знаеше как да прокара умелите си пръсти по корема му и да изпрати горещи вълни към слабините му. Знаеше как да го накара да се усмихва и да мечтае.

— Тя застана на страната на Сюизън в онази мръсна афера с платовете при мадам Льоблан — заяви Оли.

— Вярно. — За Майлс обаче най-голямото й престъпление нямаше нищо общо с фалшифицирането на плата, нито пък със забранените от закона шотландски десени. — Може би Сюизън е прекалено плаха, за да застане сама срещу Робърт и е изпратила Мора, за да проучи причината за ниските цени, които получава за платовете си.

Оли поклати прошарената си глава.

— Не мога да повярвам, че дъщерята на Сибийл и Едуард е плаха.

— И аз.

— Освен ако Сюизън не е помагала на Робърт.

Младият мъж се гмурна под водата, за да се изплакне. Изпълниха го съмнения. Нещо не беше както трябва.

— Защо Сюизън ще му помага да унищожи шотландските десени?

— Доколкото си спомням, Робърт е единственият, от когото сме чули, че са унищожени.

— Излъга ни, сигурен съм в това. Те все още съществуват и мисля, че планът му е бил да ги използва срещу мен. Но още от началото работата му е тръгнала накриво.

Оли му подаде друга кърпа.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли колко различен беше при последната ни среща?

— Да — изсумтя Куксън. — Самоуверен като човек, който е примамил в леглото си някоя апетитна жена.

Майлс се засмя.

— Да предположим, че Мора е дошла в Лондон, за да разбере защо Робърт плаща толкова малко за платовете. Може да се е натъкнала на десените и да ги е отнесла обратно в Шотландия.

Раненото му сърце желаеше това да е истината. Практичният му мозък обаче не бе толкова слаб.

— Заключението е доста привлекателно. Много ми се иска дъщерята на Сибийл да цени тези Maide dalbh колкото майка си.

Дали не си бе тръгнала именно заради това, без да го предупреди, дори без да се сбогува? Защото не му е имала достатъчно доверие, за да сподели с него? Болка прониза душата му. Дявол я взел! Щеше да й помогне.

— Какво има Майлс? За какво мислиш?

В главата му се стрелкаха едно след друго различни предположения. Мора защитаваше Сюизън. Мора ценеше Сюизън. Мора бе купила онзи далекоглед за съседа на Сюизън.

— Ами ако е била вярна на Сюизън, а не на Робърт?

Оли се намръщи и по лицето му се изписа объркване.

— Не те разбирам.

През мъглата от подозрения и възможности, размътила мозъка му, младият мъж внезапно забеляза ясно открояваща се пътека. По челото му избиха капки пот.

— Помисли върху следното — рече той и се приведе напред. — Робърт иска да ме окачи на бесилото за предателство, затова открадва десените от Сюизън, докарва ги в Лондон и ги скрива в дома ми. Междувременно тя открива липсата им и изпраща Мора да ги вземе.

— А защо да не дойде самата тя? Защо ще изпраща Мора?

— Защото ще я познаем. Не минава ден, без да погледна портрета й.

— Разбира се. — Куксън започна да играе с мустака си и набърчи устни. — Значи според теб Робърт и Сюизън не мелят брашно заедно.

Майлс желаеше отчаяно да повярва на тази версия. Оставаше му само да намери причината за ненадейното заминаване на Мора.

— Да, така мисля. Това е единственото обяснение, което има смисъл. — Щракна с пръсти. — Разбрала е за пристигането на Робърт, прочела е писмото му.

Беше го отворила и прочела, и съдържанието му я бе смутило. Нямаше нужда обаче да казва всичко това на Оли.

— Звучи възможно и ми се иска да вярвам, че това е истината за момичето… за двете момичета. Представяш ли си колко лоялна трябва да е Мора към Сюизън, за да дойде чак до Лондон и да поеме такъв риск! Чудя се какво още е сторила.

„Разкъса сърцето ми и го прободе с шиш“ — помисли си младият мъж, но каза само:

— Откри, че Робърт мами Сюизън с платовете й.

— Да, вярно, откри. Смело момиче, ако питаш мен. — И побърза да добави предпазливо: — Ако действително се е случило точно така.

— Представяш ли си я да мъкне сама тези десени? Доколкото си спомням всеки един тежеше около три килограма, а Сибийл имаше доста от тях.

— Как можем да разберем със сигурност?

— Отговорът на загадката е в Робърт.

Куксън направи кисела гримаса.

— Отговорът замина за Франция.

В бравата издрънка ключ. Вратата се отвори. Все още голият Майлс ококори изумено очи: пазачът пусна в помещението най-малко още десетина тъмничари в разноцветни облекла, натоварени с мебели. Само за минути голата килия се превърна в удобна за живеене стая.

— Ще донесат и леглото ти.

— Леглото ми ли?

Сърцето на младия мъж се изпълни с благодарност. Въпреки всички проблеми, струпали се напоследък върху плещите му, Оли бе помислил и за удобството.

— Е, — призна управителят, — не точно твоето легло, но все пак приличен дюшек. Ето и халата ти.

Майлс поклати глава.

— Сетил си се за всичко, както виждам.

Куксън напъха ръце в джобовете на сакото си и погледна към решетките на прозорците. Когато проговори отново, гласът му бе само един шепот, разтреперан от силни емоции.

— Не, Майлс. Забравих за Сибийл Харпър и шотландските й десени. Никога не съм предполагал, че Сюизън може да тръгне по стъпките на майка си, не и докато ти не засегна тази възможност. Забравих също така и какво алчно, отмъстително копеле е Робърт Харпър.

— Аз също.

Тъмничарят влезе отново, а подобните му на шунка ръце подръпваха колана, докато вървеше.

— Донесъх бръснача, както казахте — обърна се към Оли той, — ма мисля, чи рискувам работата си, кат’ въ оставям да го избръснете. — Огледа острието и добави подозрително: — Туй е истинско оръжие, да знайти.

Куксън пое бръснача.

— Може да го използвам срещу теб.

— Само съ опитай и шъ тъ изкормя, а червата ти шъ пръсна да ги кълват враните.

След това излая някакви заповеди на другите надзиратели и всички заедно излязоха от килията.

— Би могъл да допреш острието до гърлото ми, Оли — обади се младият мъж, — да ме обявиш за свой заложник и да се закълнеш да отмъстиш на шотландците, избили английските ти роднини при Кулоден мур. След което ще ме накараш да изляза оттук, без да отделяш бръснача от гърлото ми.

Ухилен мрачно и присвил очи, управителят процеди:

— Ако можех, щях да те измъкна. Убийствата при Кулоден мур не са нищо в сравнение с клането, което Къмбърланд организира след битката. Проклетото копеле проправя кървав път през Шотландия, като избива жени и деца. Конфискува собствеността на кланове, живели в Шотландия от времето, когато Лондон е бил римски град. А сега са ги разпръснали из цялата високопланинска страна. — Поклати тъжно глава. — Радвам се, че нямам роднини нито от едните, нито от другите.

— Боже мили, все пак си мислел за Сибийл Харпър, нали?

— Ти повдигна темата. И беше крайно време, за Бога. — Гласът му секна за миг. — Тя бе смела и любяща жена и не е редно да оставим да изгние в забвение споменът за нейните смелост и преданост.

Майлс почувства познатото жегване. Как само бе тъгувал при смъртта на Сибийл!

— Изглежда Сюизън прилича на майка си повече, отколкото мислехме. Мора я уважаваше, а хората от Пъруикшир я боготворят.

— Да, наистина боготворят момичето — отсъди мъдро Оли. — Видяхме го със собствените си очи при последното ни посещение миналата есен. Тя не им излизаше от устата: „Лейди Сюизън това, лейди Сюизън онова.“

— Така е. Нямам търпение да видя и нея, и Мора. Какво правиш?

Куксън бе заврял нос в стената, без да пуска бръснача.

— Изрязвам стрелите на рода Камерон… край името „Джейн“, издълбано от Дъдли.

— Ще те арестуват за разрушаване на правителствена собственост.

— Ще трябва да дойдат до Франция, за да ме хванат — заяви Оли, погълнат от работата си. — Имам среща с Робърт Харпър.

Почувствал се безкрайно по-добре след топлата баня и в приятната компания на Куксън, Майлс рече:

— Прав си, Куки. Докато ти лудуваш с разни самодиви в чужбина, аз ще се нося из шотландската пустош. — Тъй като познаваше добре нежеланието на Оли да пътува по суша, той додаде: — Жалко, че няма да дойдеш с мен. Може би е време да свикнеш с това. Фъргъс Маккеймс може дори да те остави да биеш на канадска борба. — Тъй като икономът не отговори, младият мъж добави: — Ще престанеш ли?

— Добре тогава. — Оли остави бръснача и се обърна. Внезапно станал сериозен, той сякаш опита да се оправдае. — Давай да започваме с бръсненето, докато тъмничарят е все още великодушно настроен.

— Не — бутна ръката му Майлс. — От години не съм си пускал брада и тази перспектива ми се струва привлекателна.

Управителят вдигна рамене.

— Както желаеш. А и щом ще ходиш в Шотландия, така по-няма да се отличаваш от косматите й обитатели.

— Точно това смятам да направя — отвърна безгрижно младият мъж, но веднага след това сподели най-големите си опасения. — Оли, ако нещата не се развият така, както ги планираме, ако не ме пуснат…

— Не разчитайте на това, сър.

— Но ако все пак се случи немислимото, нали ще се грижиш за Сюизън?

— Все едно че е моя дъщеря.

Облекчен от най-тежкия си товар, Майлс насочи мислите си върху осъществяването на най-близките си планове. Усмихна се дяволито при мисълта какво щеше да стори на Мора, когато я открие и какво — на Робърт.

— Седни, Оли. — Взе бръснача от ръката му и отряза дебело парче от кекса. — Ето какво трябва да кажеш на Робърт…

* * *

— Оли е тук — изсъска Джефри, а очите му светеха възбудено, докато надничаше през прозореца.

С канареножълтия си сюртук и тъмновиолетовите бричове, той приличаше на пораснало момче, едва сдържащо радостта си.

— О, Раби! С дневен черен костюм е.

Първият импулс на Робърт бе да отиде до прозореца при спътника си, но след като бе очаквал толкова години този момент, сложи юзди на желанието си. Не бе очаквал лично посещение. Идеята обаче бе безкрайно приятна. Великолепният му план бе успял. Майлс бе мъртъв. Най-неочаквано почувства пристъп на тъга. Да планира унищожаването на Майлс бе едно, да се изправи пред свършения факт — съвсем друго. Познаваше го от години и ето, че сега той си бе отишъл завинаги. Нищо подобно нямаше да се случи, ако бе пожелал да подели с него богатството си.

— Какво има?

Гласът на Джефри се бе превърнал в нервен шепот.

— Нищо, любов моя. — Робърт изолира сантименталните си мисли за мъртвия. — Почакай Пиер да въведе Куксън, скъпи. А после ще можеш да го посрещнеш във вестибюла и лично да го съпроводиш дотук.

— Добре. — И компаньонът му се затича към вратата.

— Не толкова буйно, скъпи. И махни тази усмивка от лицето си.

— Oui, oui — побърза да отвърне Джефри и се спусна надолу по стълбата, като междувременно оправяше дантелите по ръкавите си.

Неспособен да стои на едно място, Робърт стана от стола си и започна да крачи назад-напред. От светлата просторна стая се откриваше прекрасна гледка към Сена, с увисналите отгоре й каменни мостове, по чиито брегове бяха разположени безчет сергии за книги и цветя. Мрачните учени от Rive gauche^[2] контрастираха рязко с купувачите с аристократичен произход от модния Rive droite^[3]. В далечината многобройните парижки камбанарии и шпилове достигаха почти до небето.

Робърт бе заобиколен от тапицирани с брокат столове и канапета и безчет маси и масички от полиран дъб. Тази обстановка обаче щеше да изглежда посредствена в сравнение с разкоша, в който щеше да потъне в най-скоро време. Щеше да наеме най-изкусните занаятчии и декоратори. Един ден в най-близкото бъдеще по тези стени щяха да увиснат картини на най-добрите художници, по пода щяха да застелят персийски килими. В най-близко време щеше да се сдобие и с великолепно жилище в Лондон. Щеше да наследи дома на Майлс в Мейфеър.

До деня, в който морето погълна Едуард, Робърт бе живял в сянката на брат си. Вечно ги сравняваха и той вечно бе по-лошият във всяко отношение. Мразеше морето, водата. Ставаше му лошо дори само при вида на димящата вода в минералните бани. Това отвращение го бе превърнало в малкия брат, на когото не се гледаше с добро око. По право наследството от кораби трябваше да остане за него.

Сгърчи се при спомена за смазващото го неудобно положение, в което бе поставен от начина, по който го бе отхвърлил Едуард и от съжалението на Сибийл.

И тогава се бе появил Майлс Кънингам. Неопитният юноша не бе изпитал нито една от тези емоции. Нещо повече, дори не бе траурил както подобава за своя благодетел. О, не. Безочливият Майлс бе прехвърлил вещите си в очукания сандък на Едуард и бе отплавал, като бе оставил Робърт да утешава Сибийл и Сюизън. Година по-късно, след смъртта и на Сибийл, отново той трябваше да прикотка момичето. Но повече нямаше да му се наложи да го прави. Бе направил нужното, за да бъде сигурен, че тя няма да скърби за смъртта на доведения си брат. Въпреки това Робърт щеше да направи нов опит. Все щеше да изтърпи още едно пътуване до Шотландия. И без това го бе правил по веднъж всяка година през изминалото десетилетие.

Щом дочу приближаващите се стъпки, съсредоточи мислите си върху предстоящата среща. И едва не се изсмя на глас, когато зърна Куксън.

Подпрян тежко на бастуна си, с увиснал мустак, с мрачен поглед, управителят действително имаше вид на човек, изгубил най-добрия си приятел. Почувства отново угризения, но побърза да ги пропъди. Едуард го бе направил за посмешище. Робърт бе страдал мълчаливо в сянката на братовите си успехи. Но вместо най-после да стане господар на наследството след неговата смърт, той бе отхвърлен отново. Онова нагло парвеню Майлс Кънингам като червей си бе проправило път до сърцето на Едуард и бе успяло да получи в наследство богатствата на рода Харпър.

Робърт бе очаквал прекалено дълго този миг, за да позволи на някакво подобие на угризения да развали ликуването му. Сега най-после наследството на Харпърови щеше да отиде в джобовете на този, комуто се падаше по право.

— Добре дошъл, Куксън — приветства го любезно домакинът и протегна ръка. — Каква приятна изненада.

— Благодаря, мистър Харпър.

Ръката на Робърт бе отпусната и безволева като дланта на Джефри, доброжелателното му поведение — в контраст с обичайното му кисело настроение. Дори суетно поддържаната брада се стори на Оли мърлява, непривлекателна.

— Моля, заповядай, седни, за да си отпочине кракът ти — посочи към единия от диваните до прозореца Робърт. Джефри се спусна със столче за краката в ръце към посочената мебел. — Би ли налял бренди, Джефри? Струва ми се, че Куксън има нужда да пийне нещо.

Джефри забърза към барчето и сграбчи бутилката с двете си длани. Връхчето на езика му се показа измежду ярко червисаните му устни. Изглеждаше погълнат от работата си, но не отделяше поглед от госта. Брендито преля чашата, която пълнеше. Робърт затаи дъх. За Бога, ако Джефри провалеше ролята си, щеше да се наложи да свири на лютня из лондонските улици, за да се прехранва. Изгледа спътника си строго. В резултат на това Джефри бе пример за уважение и почтително отношение към по-възрастните, докато сервираше напитките.

Куксън се отпусна върху дивана и погледна отчаяно през прозореца.

— Идвам по желание на Майлс.

Робърт заликува вътрешно.

— Предполагам, че се чувства добре.

— Майлс е… е, не изпитва болка.

Думите прозвучаха като най-нежна музика за ушите на Харпър.

— Болка ли? Да не се е случило нещо?

— Да — измънка Оли и издаде напред долната си устна. — Арестуваха го за предателство.

— О, не! — изписка Джефри.

Робърт се престори на възмутен и заяви:

— Но аз не съм чул нищо за това! Защо не ме информирахте?

— Дойдох веднага след уреждането на въпроса.

Робърт се наклони към госта си.

— И за какво предателство са арестували Майлс? Та той бе истински светец. Брат ми го отгледа и възпита като истински англичанин. Освен ако… — Спря за момент и след това поде с леко назидателен тон. — Освен ако е извършил нещо противодържавно в колониите?

— Не става дума за политика. Поне не за политиката в колониите — въздъхна тежко Куксън. — Министърът на правосъдието го обвини в притежаване на Maide dalbh.

— Шотландските десени! Арестували са Майлс заради старите пръчки на Сибийл? Невъзможно. Та те вече не съществуват.

— Кажи го на драгуните, които обърнаха дома му с главата надолу.

— Драгуни ли? О! — проплака Джефри.

Робърт преливаше от щастие.

— Е, предполагам, че са се смутили доста, когато не са открили нищо.

Очите на Куксън се напълниха със сълзи.

— Казах на драгуните, че десените не са вкъщи — промълви нещастно управителят. — Но дали ще ми повярват?

И той поклати тъжно глава.

— Не се притеснявай — заяви домакинът му, като същевременно си представяше купищата пари, които вече бяха на негово разположение. — Няколко щедри подкупа там, където трябва, и Майлс ще бъде отново свободен.

— О, страхувам се, че е прекалено късно за това.

— Мошеници! — изръмжа Робърт. Не възнамеряваше да спести епитетите си. — Разкажи ми всичко, което се случи.

Управителят изгълта на един дъх брендито. Харпър щракна с пръсти и Джефри побърза да напълни отново чашата му.

— Войниците пристигнаха посред нощ — започна Куксън, забил поглед в чашата. — Двама от тази божия напаст помъкнаха Майлс в Тауър, докато другите се заеха с къщата. И изкараха акъла на бедната Маки.

На Робърт му идеше да каже, че тя изобщо няма акъл, но се въздържа от подобни коментари и рече тържествено:

— И кога стана този панаир?

— Преди две седмици. Истински ужас.

— Истински ужас — пропя Джефри и отпи от брендито си.

— Срам ме е да се нарека англичанин — продължи Куксън, вперил тъжния си поглед в Джефри. — Знаеш ли какво правят с предателите?

— Не. Какво?

Оли приближи показалеца до шията си и направи режещо движение през гърлото си.

Джефри зяпна.

— Колко невъзпитано!

— Хайде, хайде — рече с успокоителен тон Робърт, целият изтъкан от симпатия. После се обърна към Куксън и попита: — Сигурно ще имаш нужда от моето разрешение, за да продължиш?

— Искаш да кажеш за корабите, складовете и другите подобни?

— Точно така. Възнамерявам да бъда изключително великодушен към теб.

— Колко мило — изчурулика Джефри, а маникюрираната му ръка си играеше с чашата.

Оли буквално излъчваше мъка.

— Нямах намерение да се облагодетелствам от това нещастие.

— Но бедният Майлс точно това би желал.

— Бедният Майлс — повтори като ехо Джефри.

— Оставил ли е някакво послание за мен?

Робърт затаи дъх, в най-скоро време щеше да пипне паричките на рода Харпър.

— Послание ли? О, не каза много… преди да…

Прекалено развълнуван, за да може да продължи, той насочи замъглените си очи към бастуна.

— Със сигурност можеш да разчиташ на мен — обади се Робърт. — Иска ми се да бях научил по-рано. — Обърна нагоре дланта си и додаде: — Може би щях да успея да му помогна.

— Наистина можете. — Обхванат от внезапен гняв, Куксън стовари чашата си върху масата. — Знам, че за всичко е виновно онова момиче.

— Момиче ли? — пропя Джефри.

— Момиче? Какво момиче? — попита Харпър.

— Мора Форбс — изсъска управителят. — Слугиня в Роуард касъл.

— Никога не съм чувал за такава. Как изглежда?

— Чернокоса със сини очи. Работи известно време за нас.

Робърт се намръщи. Възможно ли бе въпросната жена да е Джени Кийгън? Но тя трябваше да си стои в замъка и да държи под око полуумната. Не, не можеше да е Джени — тя имаше зелени очи. Но какво общо имаше тя? Дори не се бе сетил да планира подобна удобна изкупителна жертва в лицето на някоя слугиня. Съдбата просто бе решила да се усмихне на Робърт Харпър и той не възнамеряваше да поставя под съмнение късмета си.

— Страхувам се, че не познавам никаква Мора Форбс. Казваш, че сте я наели?

— Майлс я нае. — Гласът на Куксън потрепери. — Странното в случая е това, че тя си тръгна в същия ден, в който арестуваха Майлс. Прибра се в Шотландия дори без да се обади.

— Откъде знаеш, че се е върнала в Шотландия?

— Проверих при началника на пристанището. Беше си купила билет до Абърдийн.

Изпълнен с любопитство и увереност, Харпър реши да не се отказва от играта, тази слугиня очевидно бе от голямо значение за Куксън.

— Сини очи, ли казваш? Черни коси? И че била слугиня?

— Каза, че била слугиня — изсумтя управителят. — Но се държеше по-скоро като господарка на дома. Донесе страхотно препоръчително писмо от лейди Сюизън. Майлс точно затова я нае.

— И никога преди ли не сте я виждали? Дори когато ходихте в Шотландия миналата година?

— Не — изсумтя Куксън. — Не беше сред прислугата. — Спря да говори за момент, докато една сълза заплашваше да се търкулне от окото му. — Освен ако не е била излязла с лейди Сюизън.

— Проклети шотландци! — възкликна буйно Робърт. — Човек никога за нищо не може да им вярва. Сюизън вечно глези безполезните си хора. Тази Форбс открадна ли ви нещо?

— Да — изръмжа Оли. — Но ще я открием и ще я изправим пред съда. Доста опасна игричка е играла с тези пръчки.

След като Майлс Кънингам вече гниеше в подземието, жената не представляваше опасност.

— Какви пръчки? — попита по-скоро от учтивост Харпър.

— Maide dalbh — изсумтя Куксън.

На Робърт му се стори, че някой заби нож между лопатките му. Как изобщо някой можеше да говори за тези опасни десени като за обикновени пръчки? Но какво всъщност го интересуваше това? Ако искаха, можеха да ги наричат свети реликви.

„Бъди дързък“ — окуражи се наум той. Бе прикрил добре следите си и никой от министерството на правосъдието нямаше да стигне до него.

— Ще помогна с всичко, каквото мога. Кръвта на човек кипва само като си помисли, че е замъкнала онези шотландски реликви в мазето и е стоварила обвинението върху невинен.

— Бедният Майлс — изчурулика Джефри.

Куксън се облегна назад и изви едната си снежнобяла вежда.

— Не съм казвал, че десените са били в мазето.

Въображаемият нож се заби по-дълбоко и се завъртя в раната, след което тръгна надолу по гръбнака на Робърт.

— Но ти каза… — Спря за момент — разговорът бе тръгнал в нежелана посока. — Просто мазето ми се струва най-логичното място за това, с всичката натурия там.

— Брендито свърши.

Какво променяше това, по дяволите? Объркан, Харпър се върна отново към темата от преди малко.

— Сигурен съм, че Майлс е умрял достойно.

Очите на управителя проблеснаха странно.

— Не съм казвал и че Майлс е умрял… достойно или не.

Коварната промяна в поведението на Куксън накара Робърт да потръпне и да застане нащрек. Нещо не беше наред. Но след като Майлс бе премахнат от пътя му, най-голямото препятствие бе преодоляно.

— Въпреки това съм сигурен, че е умрял.

Управителят присви очи и го погледна лукаво.

— Аз пък съм сигурен, че ще мислите така, след като двамата с Мора Форбс сте занесли пръчките в къщата, а после сте уведомили драгуните.

— Глупости — изсъска Харпър, благодарен за предоставилата му се възможност да изпусне малко от напрежението си. — Нямам представа за какво говориш.

— О, мисля, че много добре знаеш — процеди през стиснатите си зъби Куксън.

Робърт се престори, че губи търпение.

— Куксън — започна той с такъв тон, сякаш говореше на глупавия Джефри, — целият този маскарад те е притеснил порядъчно. Всички ни притесни. Така че не мога да ти се сърдя.

— Притесни ли? — изсмя се Оли. — Но вече не ме притеснява.

Защо този Куксън имаше толкова самодоволен вид? Против волята си, Робърт заекна:

— И ме обвиняваш заради едно просто съвпадение! Просто нямам думи.

— Не — изръмжа управителят. — Нямаш чест! Ти си един лъжец!

Харпър стисна юмруци, за да не се нахвърли върху посетителя си. Той очевидно бе разстроен от смъртта на Майлс и нанасяше удари напосоки.

— Трябва да е бил някой неприятел, някой, когото Майлс е мамил преди години и за когото вече е забравил.

— Майлс не мами никого, но затова пък си спомня кои са твоите началници. И ги познава доста добре.

Робърт бе поразен от ироничността на ситуацията. Нима сега той, който бе успял да изпрати драгуните подир Майлс, сега трябваше да раболепничи пред своите шефове? По-скоро щеше да застане пред краля и да го обвини за туткавостта. Освен това, дори с цената на цялото си богатство, Кънингам просто нямаше как да си проправи път до министерството на финансите. Много по-добри от него се бяха проваляли.

— Кажи ми нещо, Куксън.

— Разбира се — озари се от слаба усмивка лицето на събеседника му. — Питай.

— Защо дойде тук?

Изражението на управителя стана непроницаемо.

— Ами, за да донеса на скъпия Джефри любимата му мадейра. Трябваше да претърся цялото мазе, докато я открия, след всичкото тършуване там. Майлс мрази да се представя като лош домакин. — После се обърна към Джефри. — Не трябва да се чувстваш пренебрегнат, пиленце — оставих долу при Пиер цяла каса.

Очите на „пиленцето“ се уголемиха до размерите на чиния.

— Майлс е…

Управителят се ухили широко, доволен като гладен котарак, който се наслаждава при вида на охранена мишка.

— … на път за Роуард касъл, за да открие мръсницата и да й даде заслуженото. Но, бъдете спокойни, за в бъдеще няма да забрави нито за вас, нито за вашите вкусове и предпочитания. — Изправи се и посегна към бастуна си. Погледна първо към Робърт, после към Джефри, и добави: — И на двамата. Приятен ден.

Харпър го наблюдаваше, останал без сили, как слиза бавно по стълбите. Пуснали са на свобода Майлс! Но как? Защо? Драгуните ли е подкупил? Това бе пълна глупост — дори Къмбърланд не е успял да манипулира леката кавалерия! Робърт бе свършил работата си чрез един приятел в министерството на финансите… близък приятел, който криеше черна тайна.

Започнаха да го завладяват съмнения. Опита се да си внуши, че всичко това е невъзможно. Планът му бе безупречен и в него не бе замесена никаква жена. Какви тогава бяха тези глупости за някаква слугиня, появила се в дома на Кънингам? Коя бе тя? Какво беше казал Куксън? Със сини очи. Много жени имаха сини очи. Кръвта му се бе смразила във вените, но умът му продължаваше да се щура из безкрайните възможности. Да не би Сюизън да бе открила липсата на десените и, в знак на вярност към паметта на майка си, да се бе опитала да ги върне обратно?

— Не може да е тя — рече замислено той.

Джефри се отпусна на дивана.

— Коя?

Косата й бе червена и не беше слугиня. Не можеше да си представи царствената Сюизън Харпър да мине за слугиня. Не, това бе пълна нелепост. Той се засмя на глас.

— Току-що ми мина през главата възможно най-забавната мисъл.

— Кажи ми.

— Жената — произнесе Робърт, благодарен, че има къде да насочи гнева си. — Разправяше за някаква чернокоса жена. За момент ми мина идеята, че може да е била Сюизън.

— Това е невъзможно.

— Разбира се, че е невъзможно. А и косата й не е черна.

— Но, скъпи — измърка Джефри. — Всичките ми приятели си боядисват косите. А кой знае повече за боите от Сюизън Харпър?

Робърт си припомни отново описанието на Куксън. Бе казал, че се представила за слугиня, но се държала по-скоро като господарка на къщата. Занесла хвалебствено препоръчително писмо от лейди Сюизън. И си отишла, като отнесла шотландските десени. Само Сюизън Харпър знаеше за тяхното съществуване, само Сюизън Харпър можеше да желае да си ги върне. А заради миниатюрата, която му бе изпратил, Майлс нямаше как да разпознае племенницата му.

Робърт седна отново и вдигна крака върху столчето. Фактите се търкаляха из мозъка му като камъчета — по наклон. Каквато и да бе причината за късмета на Кънингам, той все още държеше конците в ръцете си. Можеше да бъде търпелив. Просто отново щеше да посегне към торбата си с трикове.

— Издялкай си перата и разбъркай мастилото, Джефри. Време е да играеш ролята на писар.

Момчешките черти на компаньона му, незасегнати от двете десетилетия, прекарани в разврат, придобиха страстни очертания.

— Предпочитам да се правя на закъснял ученик.

Робърт усети, че доброто му настроение се връща.

— По-късно, любов моя. Първо трябва да си свършим работата.

Джефри се измъкна от стаята. Робърт вдигна чашата си и я пресуши.

Нежен, топъл ветрец разклати дантелените пердета. Сена хапеше лекичко бреговете си. Париж винаги бе неговото прибежище за тайния живот, който бе принуден да води. Но всичко това скоро щеше да се промени. Ако Сюизън бе отговорна, че сега Майлс се разхождаше на свобода, щеше да плати скъпо и прескъпо за това. А Майлс Кънингам щеше да увисне на бесилото и да се задуши със собствения си език.

Черният хумор го накара да се усмихне. Щеше да измисли специално наказание за дъщерята на Едуард. Нещо по-зло, нещо, което тя нямаше да успее да забрави скоро.

Ах, да. Щеше да превърне в ад живота й.