Арнет Лем
Нишките на съдбата (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Сюизън съзерцаваше спящия до нея мъж. На розовото утринно сияние кожата му изглеждаше като позлатена, а русите му коси блестяха като току-що ожъната пшеница. Изгаряше от желание да го докосне за последен път, да прокара длан по гладкото му лице, да положи глава на гърдите му и да се сгуши в обятията му.

Но не и тази сутрин. Днес го напускаше.

Гърдите й се свиваха от болка. Не можеше да откъсне поглед от него и сякаш нямаше земна сила, способна да я накара да направи това. Припомняше си миговете, които бяха прекарали заедно в тази стая през изминалите седмици. Бе щастливо време, спокойно, изпълнени със сладострастие следобеди и нощи.

Майлс бе неизменно внимателен и грижлив, а след завръщането на Маки бе започнал да се държи и покровителствено. Дори и да изпитваше някакво недоволство, задето Сюизън бе станала любовница на господаря, икономката го пазеше за себе си. Нещо повече, обитателите на къщата сякаш се бяха превърнали в едно семейство. Докато се хранеха, а те правеха това всички заедно, освен ако Майлс не бе навън по работа, Маки ги забавляваше с истории за новородения си внук, а Куксън разправяше за колониите. Сюизън се чувстваше толкова спокойна и отпусната в тези моменти, че дори от време на време разказваше по някоя случка за Пъруикшир. При всяко споменаване на Сюизън Харпър икономката замълчаваше, Оли обикновено въздъхваше сърцераздирателно, а Майлс слушаше напрегнато, сякаш бе зажаднял за новини от Шотландия.

Ръката на младата жена неволно докосна бузата му. Той обърна глава така, че бузата му да заеме напълно вдлъбнатината на дланта й и едва тогава, очевидно доволен от резултата, престана да се движи. След това издаде някакви доволни звуци и потъна в още по-дълбок сън.

Очите й се напълниха със сълзи. За момент забрави всички злини, които й бе причинил и се замечта за живота, който биха могли да имат заедно. Болката, породена от изпълнените с нежност мисли, бе прекалено силна. Макар да не се бяха обяснявали в любов, Сюизън знаеше, че Майлс я обича — беше й го показал по стотици начини. Дали той също щеше да преживее тежко заминаването й? Беше ли все още способен да изпитва мъка или сърцето му бе загрубяло с годините? Как щеше да се почувства, ако следващото му писмо бъдеше адресирано от Корнуол и в него не споменаваше нищо за чернокосата слугиня на име Мора?

Душата й стенеше от болка, а бъдещето й се очертаваше по-самотно и нерадостно от когато и да било. Тя обаче имаше спомените и може би дори още нещо. Имаше подозрения, че Майлс я бе дарил с дете — силен, здрав син или дъщеря, който щеше да направи по-лесни старините и да изпълни сърцето й с радост.

Дъщеря като леля Ейлис?

Не! Младата жена се сгърчи от жестокостта на предположението си, а след това реши твърдо да не мисли повече за подобни неща. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху действителността — върху това какво щеше да й донесе този ден, какво трябваше да направи, какво й предстои.

Треската сякаш избра най-неподходящия момент, за да повали Нели. Сюизън се измъкваше при всяка възможност и отиваше да се погрижи за прислужницата си. Чувстваше се виновна, че не стои край нея денонощно. Смелата, упоритата Нели не се бе оплакала нито веднъж, но проклинаше Лондон, задето бе накарал едно добро шотландско момиче да падне толкова ниско.

Едва снощи бяха успели да отнесат последния от шотландските десени. Сега оставаше само да се приберат по живо, по здраво у дома.

У дома. Във въображението си видя Пъруикшир и каменните кулички на Роуард касъл. Видението бе старо и познато, но не породи в нея предишния копнеж… тъй като се бе влюбила в мъжа, който сега лежеше до нея. Дори перспективата да се върне у дома не можеше да стопли сърцето й, защото за нея „у дома“ беше в неговите обятия.

Осъзнала, че само глупаво удължава агонията си, младата жена издърпа ръка от лицето му. Тези изразителни златни вежди, които толкова често се бяха вдигали с царствен жест или от изненада от някоя нейна шега, сега бяха смръщени. Щеше ли да му липсва?

Изучаваше лицето му с надеждата да запамети всяка негова чертица, прекрасно оформените челюсти и брадичка, безупречния му нос, лекото потрепване на ноздрите му, когато вдишваше свежия утринен въздух. Устните, които я бяха възбуждали и задоволявали бяха разтворени по същия начин, както непосредствено преди да я целуне. Копнееше да го целуне и сега, да скрепи с печат последните мигове преди сбогуването, да му каже само с един жест, че всъщност никак не й се иска да си отива, че й се искаше обстоятелствата да бяха по-различни. Но не можеше — тя бе лейди Сюизън Харпър от Шотландия, преходен момент в лондонския период на живота му.

Всичките й богатства бяха в безопасност с Нели. А сега бе дошло време да се прибират.

Стана от леглото, краката й бяха безсилни, едва се държеше на тях. Облече се тихичко и се приближи до камината. С треперещи ръце вдигна пясъчния часовник с шараните и го обърна. Излезе от стаята, като се удържа с мъка да не хвърли последен поглед към Майлс.

Самотата започна да прониква до костите й като леден вятър. За да не се срути под наплива от емоции, младата жена сведе глава и се подпря на стената. Изскърца със зъби. Завесата черни коси, паднали над лицето й, й пречеше да вижда.

Никога нямаше да забрави престоя си в Лондон. Колко ли време обаче щеше да мине, преди да може да си спомня за щастливите мигове без болка?

— Девойче?

Вдигна поглед и видя Оли Куксън, застанал пред стаята на Майлс. Вратата на икономката бе затворена и Сюизън се запита, дали управителят бе излязъл току-що оттам или се готвеше да влезе. Така или иначе, нямаше време за приказки с Оли.

— Сама си го докара, моето момиче — рече тихо той. — Никой друг, освен теб, не е виновен.

— Да, Оли — промълви хрипкаво тя. — Така си е.

Той се усмихна бащински. Подпря двете си ръце върху топката на бастуна си, приведе се напред и рече:

— Ти обаче си по-различна от другите жени, които е имал.

Изпълни я пълен с ирония смях. Отметна коси от лицето си и се запъти към стълбите.

— Нямаш представа колко по-различна.

Куксън се намръщи.

— Той милее за теб, момиче, но не очаквай да ти даде сърцето си. Истинско чудо би било, ако го направи.

„Особено пък когато става дума за една слугиня“ — помисли с горчивина тя.

— Не очаквам нищо от него — опита да скрие болката си младата жена. — Още по-малко пък чудо.

Оли поклати глава.

— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш.

Сюизън моментално се прокле за сълзливата си сантименталност. Ако управителят заподозреше, че си тръгва, несъмнено щеше да каже на Майлс. Събра цялата си смелост и се усмихна насила.

— Благодаря за предупреждението, Оли. Ако не се захвана веднага с кифличките, със сигурност ще съжалявам.

Той я погледна изненадано. Това изражение не подхождаше изобщо на привичната му въздържаност.

— Майлс лае повече, отколкото хапе.

— Знам. Все пак — отново благодаря.

Управителят зачатка с бастуна си и се отправи към своята стая.

Младата жена заизкачва стълбите към собствената си спалня, като се чувстваше емоционално изстискана.

Куфарът бе приготвен от вечерта, а върху леглото я чакаше чифт чисто бельо. След като изми лицето си и се преоблече, Сюизън стоически излезе от дома на Майлс, за да се върне към предишния си живот.

* * *

Уличните търговци бяха започнали работа, но младата жена не обръщаше внимание на напевните им подвиквания. Гюмовете с мляко потропваха в ритъма на тракането на колелата. Гълъбите гукаха и пляскаха с криле в утринната гюрултия. Гъста мъгла изпълваше на талази въздуха. Човекът, който се занимаваше с уличните лампи, криволичеше ту вляво, ту вдясно и гасеше лампите, като се прозяваше.

Сюизън избра един по-заобиколен път. Тук-там чуваше стъргането на брезова метла по паветата или изтърсването на чаршафи и одеяла от балконите. Лондонските слуги вършеха всекидневните си задължения, като разговаряха по онзи остър, стържещ начин, толкова различен от родния й шотландски диалект.

По пътя към къщи младата жена се опитваше да приведе в ред живота си. Трябваше да събере жалките парченца. Беше се принудила да говори като англичанка, да изпълнява, вместо да дава заповеди, да пази своето мнение само за себе си. Сега отново щеше да има нужда от аристократичните си умения — Пъруикшир я очакваше и несъмнено в Роуард касъл щяха да я посрещнат куп неприятности и проблеми, очакващи разрешение.

Сюизън въздъхна и премести куфара в другата си ръка. Това движение породи нова вълна от копнежи в нея. Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше безпроблемно да превключи отново към стария си начин на живот! В този момент й дойде наум доста депресиращо предположение. Ами ако никога не успее да стане същата като преди? Ами ако престоят й в дома на Майлс я бе променил завинаги?

— Невъзможно — упрекна се наум тя.

Та тя беше Лохиел Камерон, за Бога, потомка на един от най-древните и верни шотландски кланове! Представителите на рода Камерон бяха участвали във всички важни битки за страната й. Собственият й конфликт изглеждаше дребен в сравнение с това.

* * *

Когато Сюизън влезе в къщата на „Бийкън роу“, Нели тъпчеше неспокойно сред редицата пакети.

— О, миледи — възкликна тя и се спъна в някакъв сандък в устрема да се приближи до господарката си. — Мислех, че ще дойдете снощи.

— Не можах да се измъкна.

Това бе почти истина.

Слугинята я огледа изпитателно.

— Добре ли сте? Изглеждате изморена.

Сюизън се чувстваше безжизнена.

— Снощи не можах да заспя.

Това вече бе съвсем вярно. Мисълта за предстоящата раздяла с Майлс бе разбила съня й.

Бузите на Нели поруменяха.

— Много зле. Притеснението ви е било напразно. Проклетият кораб няма да тръгне днес.

Объркана, младата жена погледна към купищата багаж.

— И защо?

— Заради скапаната мъгла.

— Капитанът ли каза това? Ходи ли на пристанището тази сутрин?

— Капитанът ли? — изсъска слугинята. — Той е един загубен страхлив англичанин, който се нарича морски капитан. По-скоро ми прилича на неуспял моряшки възел, ако питате мен.

Сюизън се чувстваше така, сякаш й бяха потънали гемиите.

— Кога ще отплава корабът?

— Не и преди безпощадното време да се смили над нас, скъпа — отвърна с променен глас прислужницата.

— И колко време ще продължи това?

Нели посегна към багажа на господарката си.

— Дори Господ не знае. Бас държа, че се е отказал от т’ва пробито корито още преди години.

Сюизън се опита да скрие разочарованието си.

— Ще се оправим.

Слугинята я погледна сериозно.

— Как прие Той заминаването ви?

— Не му казах.

Нели премигна невярващо и попита:

— Ами ако дойде да ви търси?

— Няма да го направи. Не държи чак толкова на мен.

Тонът на младата жена бе твърд, решителен.

— Туй са бабини деветини — опита се да спори прислужницата. — Знаете добре, че онуй, дето казахте, не е вярно.

— Нели…

Без да се смути, слугинята вирна брадичка.

— Видях ви заедно в мазето, не забравяйте това. Майлс Кънингам ви обича. А темпераментът му е такъв, че не бих искала да съм край него, когато открие, че сте си тръгнала. Особено като се има предвид, че противниковата страна ще бъдете вий.

— Няма да ни открие.

Нели вдигна до небето веждите си.

— Да се молим да не ни открие.

В желанието си да приключи по-скоро с темата за Майлс Кънингам, младата жена обхвана с жест задръстеното с багаж помещение.

— Какво остава да се прави?

На лицето на прислужницата се изписа нетърпение. Сюизън разбра, че слугинята желаеше да продължи спора за Майлс. Стиснала здраво устни и очевидно примирена, Нели заяви:

— Всичко е тук… с изключение на големите пакети, които са горе.

— Ще имаме нужда от карета, когато дойде време да тръгваме — обяви младата жена и свали бонето си. — За останалото вече си се погрижила и то възхитително.

— Уредих да ни вземат с каруца — каза гордо Нели.

Сюизън започна да се успокоява. Нели отново приличаше на себе си и това бе добър знак. Може би нещата щяха да се върнат към нормалното.

— Къде са Maide dalbh?

Прислужницата се ухили до уши и постави ръце на хълбоците си.

— Пръснах ги в четири отделни сандъка сред разни дрехи, за да ги крият.

— Много умно си постъпила. А другите неща?

Слугинята започна да изброява, като свиваше подред пръстите си.

— Далекогледа за Маккензи е при бельото. Подаръците за децата са из кошниците. Останалото е по кутиите — една част там, друга — тук.

— За всички ли си помислила? За Флора, за Роуина?

— Да — отвърна уверено Нели. — Дори купих испанско вино за мъжете в Абърдийн, но не им казвайте, докато не се приберем. Ще им трябва цяла година, за да ни върнат в Пъруикшир, ако разберат за алкохола. И то при положение, че вече не са се напили до смърт.

— Те също винаги говорят само хубави неща за теб — направи крива физиономия Сюизън.

Слугинята се намръщи.

— И ще махнем тази боя от косите ви.

Младата жена не се бе сетила за косата си. Перспективата най-после да заприлича на себе си, я ободри. Но се съмняваше, че Нели ще успее да махне боята.

— Как ще го направиш?

— С пресни яйца и още няколко неща, но една дама не е нужно да знае за тях.

— Би било чудесно — промърмори сякаш на себе си Сюизън и след това се усмихна: — Ако Майлс тръгне да ме търси, което ми се струва малко вероятно, няма да ме разпознае с тази червена коса.

— Но чичо ви Робърт ще ви разпознае.

— Тук ли е? — зяпна младата жена. — В Лондон? Вече?

— Да. Именно капитанът на абърдийнски кораб, с който пристигнал чичо ви, убедил проклетия бъзлив англичанин, че мъглата е прекалено гъста.

— Беше ли внимателна? Раби не те е видял, нали?

— Не, не видя никого. Чувстваше се толкова зле, че трябваше да го изнесат на ръце от кораба и да го пренесат в близката страноприемница. Някакъв непознат, с мъртвешки бледо лице, се разпореждаше какво да правят с чичо ви така, сякаш бе дошъл последният му час.

— Сериозна ли беше… болестта му, искам да кажа?

— Морска болест, нищо повече — отвърна безгрижно прислужницата и отметна едната си плитка.

Сюизън погледна към прозореца.

— Мъглата е по-гъста от обикновено.

— Да. Изглежда ще има буря.

— Запази ли кабина?

Погледите им се срещнаха.

— Не знаех какво име да дам.

Младата жена се усмихна криво.

— Ще измисля такова име, че да не може да ме открие, дори да тръгне да ме търси.

Нели я погледна разбиращо.

Сюизън напрегна волята си, за да не я смъмри.

— Ще трябва просто да внимаваме и да дадем най-доброто от себе си. Много ми е приятно, че ще се прибера у дома червенокоса.

— Не се впрягайте, миледи, вий сте по-умна от повечето презрени англичани. Веднага, щом премахнем следите от боята по косите ви и времето се оправи, ще потеглим към дома.

* * *

Безмилостното време навън бе нищо в сравнение с бурята, която бушуваше в душата на Майлс. Дебела пелена от мъгла покриваше прозорците, но той отдавна вече не забелязваше какво става около него. Лондон бе като под бял похлупак вече втори ден, но това не го вълнуваше. В ума му имаше място само за чернокосото момиче, което се бе промъкнало в сърцето му, а след това се бе измъкнало потайно без дори да му каже „сбогом“.

Отвратен от поредния пристъп на самосъжаление, младият мъж запокити празната си чаша в студената камина. Кристалът се блъсна в мрамора и се пръсна на парчета, подобно на други десетина чаши. Купчината стъкла непрекъснато се увеличаваше в унисон с лошото му настроение.

Когато се бе събудил сам в леглото преди два дни, бе решил, че неговото шотландско момиче просто го изпитваше. Потънал в блажено задоволство след изпълнената с любов нощ, Майлс се бе засмял на предизвикателството й — да стане от леглото, без да му каже. По пясъчния часовник разбра, че е излязла от стаята само преди минути и реши, че е отишла долу да приготвя кифличките. Когато всичкият пясък падна в долната половина на часовника, той разбра, че няма за кога повече да отлага ставането си. Този спомен възпламени отново гнева му. Два дни в напразно търсене по скритите в мъглата лондонски докове и улици го бяха докарали почти до лудост.

— Мисля да променя баса си — каза Оли, който в този момент влезе в стаята и видя опустошението. — По всичко личи, че ще надживееш запасите ни от чаши.

Младият мъж се намръщи.

— Намерили ли са я?

Куксън се приближи до бюфета и наля бренди в две чаши.

— Заповядай — подаде едната на Майлс той. — С негова помощ новината ще ти се стори по-поносима.

— Престани с тези детинщини и ми кажи каквото знаеш! — изрева Майлс и изпи брендито на един дъх.

— Страхувам се, че вестите са и добри, и лоши.

Младият мъж се отпусна върху стола, който се бе превърнал в неговия пост през последните няколко часа. Заби ледения си поглед в Оли и зачака обясненията му.

Без да се смути ни най-малко, Куксън отпи от чашата си. Когато най-после я постави върху масата, на Майлс му идеше да се нахвърли отгоре му.

— Никой не я е виждал, но…

— По дяволите! — Младият мъж се изправи и започна да се разхожда напред-назад. — Цяла глутница моряци, които се чувстват като у дома си из пристанищата по целия свят, не могат да открият едно момиче с гарвановочерна коса!

— Част от новините са добри — побърза да добави Оли.

Майлс спря и се завъртя към него. Застина в очакване, вдигнал едната си вежда.

Управителят не се забави с отговора.

— Пристанището е все още затворено. Нито един кораб не се е отправил към шотландско пристанище, а хората, които поставихме по пътищата, също не са я виждали.

— И това трябва да ме окуражи, така ли? — избухна младият мъж.

Куксън повдигна рамене.

— Не особено, освен ако не ви заинтересува фактът, че преди час някаква femme seule^[1] си е купила билет за един от корабите за Абърдийн.

Ядосаният вид, който не бе напускал лицето на Майлс през последните два дни, внезапно изчезна.

— И защо — започна с измамно спокоен тон той, — трябва да се вълнувам от придвижването на някаква си бабичка?

— Не трябва, струва ми се — отвърна нехайно Оли, — ако е бабичка, но ако не е… — Тук управителят направи пауза. — Нека да изясним този въпрос — вдигна показалец във въздуха той. — А, сега вече разбрах. Казаха, че мис Маккензи, дамата, която купила билета, говорела с шотландски акцент… и не е стара.

— Как изглежда?

Управителят вдигна рамене.

— Капитанът каза, че носела боне и държала главата си непрестанно наведена.

Подобно на кръвожаден звяр, забелязал най-после жертвата си, Майлс се усмихна, но изражението му не предвещаваше нищо добро.

— Друга femme seule не си ли е купила билет за кораб, който отива към Шотландия?

— Нито към което и да е друго пристанище. Поне не шотландка. Началникът на пристанището бе съвсем сигурен и дори ми показа списъка на пътниците.

Усмивката на Майлс придоби отмъстителен привкус — ловът беше към края си.

Оли отиде да напълни отново чашите. Когато се бе отдалечил на безопасно разстояние, рече:

— Да предположим, че нашето момиче се е нарекло мис Маккензи — за това нямаме доказателства, но да предположим за момент, че въпросната femme seule действително е нашата Мора. Възможно ли е да си й страшно ядосан? — Куксън започна да играе с брадата си. — Може би изпитваш към нея по-дълбоки чувства, отколкото ти се иска да признаеш. Може би си срещнал жената, която ти подхожда.

— Млъкни, Оли. И кажи да докарат каретата насам. Сам ще видиш колко силни са чувствата ми към тази измамница!

— Спести ми излишните спорове. Въпросът е сериозен и не трябва да действаш като затвореното в клетка животно, в каквото те превърна тя.

— Няма да търпя неподчинение в собствената си къща! — изкрещя младият мъж. — Нито твоето, нито нейното.

— Но тя не е тук — последва логичният отговор на управителя, който направи широк жест с ръка, обхващащ цялата къща. — Очевидно е решила да се върне в Шотландия. Защо не я оставиш да си върви?

Майлс знаеше прекрасно причината, но не възнамеряваше да я споделя с когото и да било. Взе пълната си догоре чаша и се вгледа мрачно в мъглата навън.

Момичето наистина бе влязло под кожата му, чувствата му бяха по-дълбоки, отколкото му се искаше да признае. За първи път в живота си бе отворил сърцето си за някоя жена, а тя си бе тръгнала без да каже нито една дума. Бе го отблъснала. Бе го изоставила. Думите го жилваха, жестоките удари попадаха върху едно малко и безпомощно момченце, озовало се из лондонските улици.

Болката, която отдавна бе погребал в сърцето си, внезапно се освободи от плен, но пораснала, многократно уголемена през годините на летаргия. Майлс се хвърли яростно срещу й, тъй като тя бе негово творение. Защо бе решил, че Мора е нещо по-специално? Какво в нея го бе накарало да мисли за общото им бъдеще? Защо се измъчваше от откритието, че тя не бе жената за него? Отговорът бе прост: момичето го обичаше. Защо иначе щеше да му отдаде невинността си и да му стане любовница? Несъмнено нещо, което бе казал, я бе разстроило или пък някаква катастрофа я бе призовала обратно в дома й? Но, по дяволите, трябваше да му каже! Бяха отишли прекалено далеч в отношенията си, за да позволят помежду им да застанат някакви глупави недоразумения.

— Има и други новини — обади се тихо Оли.

Майлс въздъхна, едновременно уморен и обнадежден. Нямаше представа какво ще каже на Мора или какво ще направи, когато си я върне, но едно бе сигурно — нито една жена досега не си бе отишла доброволно от леглото му и той нямаше да позволи на Мора Форбс да бъде първата!

— На връщане срещнах Робърт Харпър — продължи Куксън. — Изглежда е получил силен пристъп на mal de mer^[2].

— Радвам се — отвърна саркастично младият мъж. — Едно по-дълго боледуване би се отразило на деликатния му организъм.

Оли се изхили.

— Запътил се е насам.

Майлс изпъшка.

— Само това ми липсваше след двете безсънни нощи. — Спря, а когато заговори отново, гласът му определено приличаше на женски. — Несъмнено милият Робърт и неговият компаньон очакват да останат за вечеря.

Управителят се засмя.

— Може пък да имаме късмет, и Робърт и Джефри да имат друг ангажимент. — След това добави вече по-сериозно. — Маки, както обикновено, ще свърши своята работа в кухнята, макар все така да отказва да стъпи в стаята, в която се намира Харпър. Честно казано, нямаме кой знае какво да му предложим, след като момичето си…

— Качила ли се е на кораба? — прекъсна го младият мъж.

— Не. Освен това разпитах из всички близки страноприемници, но никъде не е записана. Поставих още един пазач при кораба. Ще разберем веднага, щом се качи.

— Кой е капитанът?

— Някой си Кларънс Хокър — усмихна се Оли.

Майлс се отпусна отново върху стола си.

— Кажи на Уилям да занесе каса бренди на този Хокър и да го помоли да задържи кораба на пристанището, до следващо нареждане. Нека тя да мисли, че е успяла да ми се изплъзне.

— Добре. Да обявя ли край на издирването?

— Да, и им плати повече от обещаното. Заслужиха си наградата.

Куксън го изгледа възмутен.

— Но аз открих кораба.

— Затова си и мой управител.

— Това, несъмнено, е един от най-малките капани в изпълнения ми с възнаграждения живот — оплака се Оли.

— Точно така — отвърна, без да се трогне ни най-малко, Майлс.

Куксън умееше чудесно да се защити сам. И мълчанието му доказваше това.

— В такъв случай въпросът е уреден — надигна чашата си младият мъж. — За вечерта в компанията на Робърт Харпър, нищо че е неприятен! И за закуската с мистериозната femme seule, която само си мисли, че тръгва за Абърдийн.