Арнет Лем
Нишките на съдбата (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Лондон, 1760

 

— Нели?

— Тук съм, лейди Сюизън — отвърна тихичко слугинята, познатият й глас проряза лондонската нощ.

— Не трябва да ме наричаш така! — изсъска Сюизън, стиснала с две ръце високия перваз на прозореца на мазето.

В тона й се долавяха страх и напрежение. Слугинята изстреля цветиста ругатня на келтски.

— Нели!

— О, да, добре.

Прислужницата бе клекнала на тротоара току над господарката си. Русите й плитки се допираха до влажния прозорец. Когато лицата им се изравниха, Нели рече:

— Мора. — Името сякаш излезе с огромна мъка от устата й. — Но не виждам защо трябва да се преструваме, когато наоколо няма никой, освен плъхове, котки и подгизнали от джин пияници.

Ръцете на Сюизън започнаха да треперят.

— Налага се да се преструваме. Ако не бъдем по-предпазливи, ще се озовем в Нюгейтския затвор в очакване да увиснем на бесилката.

Слугинята доби на мига сериозен вид и попита:

— Значи сте ги намерила?

— Да, бяха скрити в някакъв разнебитен стар сандък под каса бренди.

— Къде?

— Под стълбището на мазето.

— Проклет крадлив простак — изфуча Нели.

— Такъв е — съгласи се Сюизън и понижи глас. — Подай ръце и ще ти подам едното, но внимавай и гледай да не го одраскаш в тухлите!

— Добре, миледи.

— Нели… — започна предупредително господарката й.

Прислужницата изпълни заръчаното, но дори на слабата светлина, идваща от близката улична лампа, пръстите й изглеждаха много малки за тази задача. Сюизън усети как товарът изчезна от треперещите й ръце.

— Този е малко тежичък — промълви задъхана Нели.

— Като самите представители на клана Лохиел Камерон.

Слугинята се изхили, но звукът бе само бледа сянка на обичайната й жизнерадостност.

— Шшт!

— Вече го държа здраво и, кълна се в светиите, истински Божи дар е човек да може да го докосне отново — обяви Нели. — Ще ми подадеш ли още един?

— Ще успееш ли да носиш повече от двата? — попита, изпълнена със съмнение, Сюизън.

— Ами, не, но ако продължаваме с това темпо, ще ни трябват месеци, докато успеем да спасим всичките.

— Месеци, месеци. Няма да се върнем в Шотландия, без да си ги възвърнем всичките до един.

— Той пристигна ли?

— Още не и прислугата вече се тревожи от закъснението му.

Слугинята въздъхна с облекчение и звукът се чу отчетливо в нощта.

— Дано светците бъдат с нас, тогава може би ще успеем да ги измъкнем всичките оттук, преди да се е върнал този мръсник.

— Точно това си мисля и аз.

— Готова съм да се откажа от мечтата си за една бурна нощ с Лаклан Маккензи, за да се превърна в мишка и да се скрия в джоба ти — толкова ми се иска да присъствам на първата ти среща с онзи подъл плъх Майлс Кънингам.

— Да се надяваме, че не е чак толкова лош, колкото казва чичо Раби — прошепна Сюизън.

— Ще бъдете много предпазлива, нали, миледи? Той познава лицето ви от портрета, който му изпрати чичо ви.

— Разбира се, че ще бъда предпазлива. Честно казано, досега не съм имала никакви проблеми. Не си е направил труда да окачи портрета. Никой не подозира, че в действителност не съм слугиня, но ти трябва да си мериш думите.

— А научихте ли нещо за вашите платове? Разбрахте ли защо ни платиха такава нищожна цена? — попита Нели.

Гневът обхвана отново господарката й.

— Открих счетоводните книги на Майлс. Изглежда плаща на чичо Раби повече за платното от Страдклайд, отколкото за нашето.

— Тъпоумен глупак! Истинско чудо е, че е успял да забогатее, щом не може да различи качествения плат от боклука. Онези омразници от Страдклайд нямат право дори да се наричат тъкачи. Всяка пролет се уверяваме отново в това на панаира в Глазгоу.

— Оставям за после тревогите около намирането на нов пазар за платовете. Сега ни чака по-важна работа.

Нели изпъшка и хвърли поглед към улицата.

— О, не!

— Какво има?

Сюизън се изправи на пръсти и се опита да надникне през прозореца на мазето.

— Някой идва насам — прошепна прислужницата.

— Предполагам, че е мисис Маки. Тръгвай и ела пак след два дни.

— Да, миледи.

— Върви… и Господ да те пази, приятелко.

— Ще ме пази, Мора — отвърна слугинята, като подчерта може би малко прекалено фалшивото й име. — Света Ниниан ще се погрижи и за двете ни.

Когато Нели се отдалечи на безопасно разстояние, господарката й успя да поукроти треперенето на ръцете си. Старите метални панти изскърцаха, когато затвори прозореца. Резето изтрака гръмогласно. Сърцето думкаше в гърдите й, но младата жена си наложи да запази спокойствие. Имаше нужда от огромно търпение и предпазливост, ако искаше да доведе до успешен край опасната си мисия в Лондон и да се върне в Шотландия.

Внимателно слезе от дървения сандък, върху който се бе качила, за да достигне високия прозорец. Избърса отпечатъците от обувките си върху прашната му повърхност и се отправи към малката масичка, разположена между рафтовете с винени бутилки. Взе газената лампа и се насочи към тясното стълбище. По каменните стени и тавана затанцуваха призрачни сенки.

Когато се озова в елегантния вестибюл, Сюизън отново придоби типичното за една слугиня поведение. Познатото тракане на големия часовник в дневната й действаше успокояващо. Не остана и следа от тревогата и страха й, че може да бъде открита. На тяхно място се появиха решителност и повече гняв, отколкото й се искаше да изпитва. Беше й изключително неприятно и неприсъщо да се прави на крадец, за да си възвърне оставеното от майка й наследство, но нямаше друг избор. Опасността, на която се излагаха двете с Нели, беше незначителна, сравнена с желанието им да успеят. Току-що бяха имали щастието да спасят една от скъпоценните вещи.

Младата жена си мислеше за прислужницата, която сега се връщаше сама през тъмните вонящи улички към „Бийкън роу“ и се молеше да пристигне жива и здрава.

Внезапно входната врата се отвори с трясък и се удари в покритата с коприна стена. Сюизън трепна и отстъпи назад. Стъкленото шише на лампата, която държеше, изтрака върху калаената си подложка. Без да помисли, тя хвана със свободната си длан стъклото, за да го задържи, и се изгори. Почти не усети болката, загледана като хипнотизирана в мъжа, който стоеше на прага.

С развято от нощния вятър палто и с някакъв човек на ръце, Майлс Кънингам влезе във вестибюла на лондонската си къща.

— Маки! Уилям! — извика той и дълбокият му глас отекна из притихналата сграда.

А после, като се движеше с лекота, въпреки тежкия си товар, той се насочи към махагоновото стълбище.

Краката на младата жена го последваха, но гласът й отказваше да й сътрудничи. Смаяна, тя втренчи поглед в мъжа, когото носеше Майлс. Това беше Оли Куксън, още една личност от нейното минало.

— Ела тук! — повика я Майлс. — Осветявай пътя ми до горния етаж.

В тъмнокафявите му очи не забеляза никакъв признак, че я е познал. А и как да я познае? Характерната й червеникава коса сега бе оцветена в черно. Освен това вече не беше слабото като върлина момиче, което досаждаше на осиновения си брат всеки път, когато се върнеше, заедно с баща й, от поредното пътуване по море. Смелостта й се възвърна — оттогава бяха минали години. Фигурата й бе станала женствена и нямаше нищо общо с момичешкото тяло, което той бе виждал, а и косите й бяха боядисани. Тя вдигна лампата, хвана полите на грубата си пола и се заизкачва по стълбите.

— Къде е Маки?

— Отиде да посети дъщеря си, сър — отвърна Сюизън.

— По дяволите!

— Каза, че ще се върне тази нощ! — додаде младата жена.

Майлс изкачваше стъпалата по две наведнъж — очевидно тежестта на Куксън не беше проблем за него. Сюизън трябваше да подтичва, за да бъде в крак с господаря си.

— Ето тук — съобщи той и спря пред някаква затворена врата.

Тя отвори и му направи място да мине. Той понесе припадналия човек към леглото.

„Леглото на Куксън, стаята на Куксън“ — помисли си Сюизън. Бяха изминали доста години, откакто бе видяла за последен път Оли Куксън, и брадатият образ, който пазеше в съзнанието си, бе повлиян от детските й представи. Сега Оли й се стори не само по-стар, ами и по-дребен. Лежеше абсолютно неподвижно, със затворени очи и отворена уста.

— Не ме ли чуваш, момиче?

Тя трепна при звука на гласа му.

— Не, сър — заекна младата жена.

— Приближи насам светлината — повтори Майлс.

Без излишни движения той съблече палтото си и го метна върху близкия стол. След това започна да сваля внимателно ботушите на ранения.

Тя пристъпи още по-близо до леглото. Не можеше да отдели поглед от лицето на Кънингам. През всичките тези години си го бе представяла по съвсем друг начин. Мислеше, че ще порасне слаб, а той бе станал силен. Бе очаквала посредственост, но Майлс бе изумително красив. Бе се приготвила да срещне студено безразличие, а челото му бе набраздено от тревога. Бе предвиждала да се сблъска с жестокост, ала големите му ръце обслужваха внимателно и нежно пострадалия.

Сюизън го наблюдаваше объркана, разкъсвана от противоречиви емоции. Познатите черти пробождаха сърцето и отнемаха дъха й, а мъката от предателството на му — точно той от цяла Шотландия — тежеше като воденичен камък в гърдите й. Мразеше Майлс Кънингам, а същевременно малкото момиченце, което бе някога, все още гледаше на него като на своя герой-победител. Все пак не трябваше да забравя, че вече е жена и добре познаваше предателството, което бе извършил спрямо нея Майлс Кънингам.

Куксън изохка и отвлече мислите й от Майлс и миналото. Белокосият човек пъшкаше и мяташе глава. Младият мъж изруга тихичко, а после измъкна доста страшен на вид нож от ботуша си и разряза единия крачол на пострадалия.

— Спокойно, приятелю — рече той. — Вече сме си у дома и Маки скоро ще те оправи.

Сюизън изучаваше с поглед двамата мъже. Оли Куксън беше управителят на Майлс, така както преди бе управител при баща й. За последен път го бе видяла край смъртното ложе на майка си в Абърдийн, тогава тя беше само на десет години. В деня на погребението бе видяла за последен път и Майлс Кънингам.

Ножът изтрака върху пода. Майлс се извърна и рече през рамото си:

— Изпрати Уилям да доведе лекаря и донеси бутилка бренди.

Доволна, че има възможност да излезе от стаята, младата жена постави лампата върху масата и излетя навън. Откри момчето в конюшнята.

— Мистър Куксън е ранен и трябва незабавно да извикаш лекаря.

Очите на Уилям се разшириха.

— Господарят ли го доведе?

— Да.

— Негово височество се отнася към мистър Куксън като към роднина. Така е наистина.

Коментарът му ядоса Сюизън. Нейният баща бе отгледал Майлс Кънингам, не Оли Куксън!

— Куксън няма да бъде ничий роднина, ако не тръгнеш веднага за лекаря! — рече мрачно тя.

Момчето кимна и побърза да изпълни поръката.

Докато носеше брендито, мислите й се въртяха напълно объркани. Първата й среща от десет години насам с Майлс Кънингам съвсем не бе протекла така, както си бе представяла. От тази ситуация обаче може би щеше да излезе нещо добро. Младият мъж бе прекалено угрижен и този факт бе в нейна полза, колкото по-рядко поглеждаше към нея, толкова опасността беше по-малка.

Когато влезе отново в стаята на пострадалия, Майлс оглеждаше крака на Куксън, извит в доста неестествено положение.

— Донесох брендито, сър.

Той взе бутилката, без да каже нещо. След като прилъга ранения да погълне солидно количество от алкохола, той прилепи гърлото до собствените си устни и отметна назад глава.

Гъстите му златисторуси коси се бяха изплъзнали от кожената връвчица, висяха свободно и падаха на вълни по раменете му. В профил лицето му изглеждаше по-сурово, отколкото й се бе сторило в началото. Носът му беше тънък и прав, високото му чело — гладко. Слабото сираче, с което се бе запознала още като дете в Абърдийн, се бе превърнало в мъж с опасен чар. Неволно се усмихна при спомена как Майлс следваше баща й като сянка и попиваше всяка негова дума. Онези изпълнени с обожание кафяви очи сега имаха практичен поглед, дългата и слаба като върлина юношеска фигура се бе превърнала в прекрасно мъжко тяло. „О, да — помисли си с горчивина тя, — Майлс Кънингам несъмнено е завъртял главите на момичетата във всички пристанища, които е посетил, а е бил на доста места… благодарение богатствата, които му повери баща ми.“

— Коя си ти? — попита я младият мъж, без да отделя очи от Оли Куксън.

Макар че не я гледаше, Сюизън се поклони, както си беше редно, и отвърна:

— Мора, сър. Новата прислужница.

— Какво се случи с предишната?

Младата жена й бе дала порядъчна сума, за да напусне мястото си.

— Върна се в Лийдс преди две седмици. А аз съм тук от една седмица.

Все така без да поглежда към нея, Майлс каза:

— Ти не си от Лийдс.

Тревожна тръпка премина по гръбнака й.

— Не, от Шотландия съм.

И затаи дъх.

— Дъщерята на хората, които ме осиновиха, живее в Шотландия — рече тихо той. — В Пъруикшир. Чувала ли си за Роуард касъл?

Стори й се, че долавя сантиментални нотки в гласа му, но нямаше време да разсъждава върху това. Темата за Шотландия бе много опасна. Трябваше да внимава много.

— Аз съм от Роуард, сър — отвърна тя.

Признанието привлече вниманието му. Той се обърна, за да я погледне. Младата жена се приготви за нови въпроси, в един момент дори й мина мисълта, че може да бъде разпозната. Той я огледа от горе до долу и се усмихна широко.

— Добре. Тогава значи можеш да ми кажеш как я кара сестра ми Сюизън Харпър. Тя не беше в замъка, когато я посетих миналата есен.

Сюизън изпита сладко облекчение. Майлс очевидно не подозираше — поне засега — за истинската й самоличност.

Той продължи да я оглежда. В този момент в стаята нахлуха Уилям и лекарят и това й спести задължението да отвърне нещо на коментара му. И така бе по-добре. Сега вече знаеше, че Майлс Кънингам бе не само крадец, а и лъжец. Не само, че бе посетил Роуард касъл, а и бе откраднал най-ценното, което притежаваше.

Лекарят се зае да оглежда крака на Оли. Поклати глава и заговори тихо нещо на Майлс, който стоеше все така неотстъпно край леглото. Младият мъж кимна и се обърна към Сюизън.

Лицето му й се стори изопнато. Той стисна челюсти.

— Донеси гореща вода и нещо, с което да превържем крака му — рече отсечено той. — И искам Маки да се появи тук в същата минута, в която се върне.

Напрегнатият му поглед я смути, а заповедническият му тон се стори непоносим за слуха й. Трябваше да положи усилия, за да се извърне в страни. Отвори безшумно вратата и забърза към кухнята.

Напълни големия чайник с вода и го окачи над огъня. После отиде да търси чисти чаршафи, за да направи от тях превръзки. Килерът бе спретнато подреден, истинско отражение на взискателността на мисис Маки. За разлика от добре снабденото помещение в Роуард касъл, тук имаше съвсем малко пособия за даване на първа медицинска помощ.

Роуард касъл. При спомена за дома, очите на момичето се напълниха със сълзи. Ако не беше предателството на Майлс Кънингам, сега щеше да си бъде в безопасност в своята планинска крепост. Беше си обещала да се върне в Шотландия веднага щом научи истината за ниската цена, която тази година платиха за платовете й. Междувременно щеше да измъкне всички десени от мазето на Майлс, а после се надяваше да намери нов пазар за стоката си. Само, че този път щеше да скрие добре всичко.

Не можеше да си обясни защо Кънингам предизвика английската корона, като открадна и сега укриваше древните, забранени от закона тъкачни принадлежности. Нямаше представа защо са му необходими.

Взе нужното и се върна в кухнята. Вдигна глава, когато чу шум откъм задната врата. Мисис Маки, икономката, влезе в къщата, като си тананикаше някаква мелодия.

— Добър вечер, душко — изгука Маки, закръгленото й лице бе порозовяло от студената лондонска нощ и още по-вероятно — от едната или двете чашки ром, които бе обърнала.

Неспособна да изпита неприязън към тази жена, Сюизън отвърна:

— Доб’р вечер, мисис Маки. — Помогна й да съблече палтото си. — Господарят Кънингам се прибра — добави тя, докато окачваше мократа дреха на един гвоздей.

Маки засия.

— Прекрасна нощ за неговото завръщане. И искам да ме наричаш просто Маки, както всички други.

Сюизън въздъхна. Макар да не хранеше лоши чувства към тази жена, не възнамеряваше да остава в Лондон достатъчно дълго, за да се сприятели с нея.

— Денят обаче не е бил толкова добър, Маки. Страхувам се, че мистър Куксън е със счупен крак.

Дланите на икономката политнаха към бузите й.

— Не!

— Лекарят вече е при него, а господарят каза да се качиш веднага щом се върнеш.

Силно разтревожена, възрастната жена грабна престилката и я преметна през главата си. След като завърза колана, каза:

— Ще ни трябват вряла вода, превръзки и някои други неща.

— Аз се погрижих за това.

Сюизън се приближи до масата и започна да нарежда приготвеното върху една табла.

— Занеси ги тогава в стаята му — нареди Маки.

Уви дебела кърпа около дръжката на димящия чайник и го взе от огнището.

— Знаех си, че ще се случи нещо подобно, да, знаех си — пухтеше икономката, докато изкачваха стълбите. — Куксън си диреше белята във всяка кръчма от Лондон до Арабия, и дори старостта не го накара да се укроти…

От стаята на пострадалия долетя силен, изпълнен с болка, стон. Младата жена трепна и погледна спътницата си. Прехапала устни, икономката гледаше тревожно.

— Маки? — прошепна Сюизън.

Маки си пое дълбоко въздух и се раздвижи отново.

— Така не може да се живее, ако питаш мен — продължи тя, само че сега се движеше по-бързо отпреди. — Куксън е прекалено стар, за да върви в крак с младия господар. Да, тъй си е. Трябваше още преди години да позволи на уморените си кости да живеят мирно и тихо на сушата. А той какво мислиш че разправя? — Ъгълчетата на устата й се изкривиха надолу и тя поклати глава. — Нямало да го направи дори за всичкия чай в Китай. Казва, че бил привързан към скитническия живот, моля ти се. Този път обаче няма да прилича на предишните им посещения у дома. Можеш ли да си представиш, още не бяха измили океанската сол от гърбовете си и хукнаха да видят онази неблагодарница в Шотландия. А тя дори не проявила ако не друго, поне благоприличие да си остане вкъщи, за да ги посрещне след толкова дълга раздяла.

Маки хвърли разбиращ поглед към младата жена.

— Може би си мислиш, че е редно да бъдеш вярна на лейди Сюизън, тъй като досега си й служила, но в нея има нещо много егоистично, също както у стария й чичо Робърт от Абърдийн.

Ново стенание, този път по-слабо, сложи край на излиянията на икономката. Първият импулс на Сюизън бе да оспори хвърленото върху й обвинение, но си даде сметка, че не може да го направи. Събеседницата й просто бе научила някаква изопачена история. И не се съмняваше, че тя бе дело на онзи крадлив мерзавец, Майлс Кънингам.

— Запомни думите ми, Мора, Куксън повече няма да ми скитосва, бас държа. Ако кракът му е счупен, ще остане затворен до времето за жътва. Да, ще остане… и господарят ще остане тук с него.

На икономката може и да й беше приятно Оли Куксън да стои у дома, но на младата жена тая работа изобщо не й се нравеше. Ако някой успееше да разкрие дегизировката и целите й, това несъмнено щеше да бъде старият Оли. И тогава щеше да зависи от благоразположението на Майлс Кънингам.

Сюизън не можеше да си обясни защо Маки бе определила чичо й Раби като чудак и защо мислеше, че Сюизън е неблагодарница, задето не си е била вкъщи тогава, когато Майлс най-после бе благоволил да я посети. Не беше я предупредил за визитата си. Тя имаше своите отговорности в Пъруикшир и към чичо си. В пристъп на гняв Майлс си бе тръгнал, преди да успеят да пратят човек в Абърдийн, за да я предупреди. С което я беше обидил невероятно много.

Собствената й ярост също се разгаряше. От смъртта на майка й преди десет години, Майлс не й обръщаше никакво внимание. Бе наследил бащините й богатства и се бе преселил в Лондон, за да се наслаждава на упадъчния начин на живот на богатите. Благодарение на великодушието на чичо си Раби, Сюизън бе успяла да се върне в дома, приютявал от поколения рода на майка й. Роуард може и да беше рушащ се замък, а Пъруикшир — област на бедни фермери, но те бяха единственото, което имаше. От битката при Кулоден^[1] много кланове, сред които не беше родът Лохиел Камерон, бяха откъснати от родните си земи.

Сюизън реши да бъде много внимателна, когато се намира край ранения управител и икономката. Можеше само да се надява, че ще успее да избягва Майлс. После, изпълнена с решимост, последва Маки в стаята на пострадалия.

Лицето на Куксън бе изкривено в болезнена гримаса, а кожата му беше бледа като изпомачканите чаршафи. Майлс крачеше напред-назад, кръстосал ръце зад гърба си. Бе преплел дългите си пръсти, а кокалчетата им изпъкваха, когато свиваше и отпускаше юмруци. Лекарят все още бе надвесен над крака на Оли.

— Добре дошъл у дома, сър — приветства господаря си икономката.

— Здравей, Маки — отвърна шепнешком той и прокара пръсти в косите си. Хвърли поглед към леглото и добави: — Виж каква неприятност споходи Оли.

Червендалестото лице на възрастната жена се разтегна в крива усмивка.

— Това ми прилича повече на съдба, сър.

Майлс издаде нещо подобно на полуусмивка.

— Ох, Майлс — изпъшка Куксън. — Нима искаш да удвоиш мъките ми, като ме оставиш в ръцете на самата прислужница на дявола? Нямаш ли милост, човече?

Майлс се изхили и поклати глава.

Маки се намуси и изпухтя:

— Ти със сигурност знаеш доста неща за дявола, Оли Куксън. Просиш си гнева му от времето, когато съм била още в пелени. И това е самата истина, няма две мнения по въпроса.

— Ти в пелени? — противопостави се немощно пострадалият. — Тази картинка може да накара всеки да побегне към църквата с такава скорост, че да си счупи не само крака, ами и главата.

— Достатъчно — изкомандва Майлс. — Едва сме си пристигнали след месеци, прекарани в морето, а вие двамата вече си крещите като улични продавачки. Настоявам да отложите тази словесна схватка поне докато лекарят намести костта.

Сюизън, за чието присъствие очевидно бяха забравили при тази разгорещена среща, се опита безуспешно да сподави смеха си. Звукът привлече вниманието на Майлс. Младият мъж я изгледа укорително.

— Върви си в леглото, момиче — нареди той. — Тук вече има достатъчно хора, за да помогнат на мистър Куксън.

Тя настръхна и за малко не му отвърна — беше свикнала да дава заповеди, а не да ги изпълнява. Пострадалият изохка отново и Сюизън се опомни. Тук тя беше само една слугиня, нищо повече.

Почувствала се внезапно излишна, тя остави подноса и се запъти към стаята си на третия етаж. Не си направи труда да запали лампата, съблече се на тъмно и се мушна в леглото си. В главата й се въртяха противоречиви мисли. Нищо в дома на Майлс не беше такова, каквото си го беше представяла. Най-голямата й грижа в момента обаче бе да привърши опасната си мисия и да се прибере в Шотландия.

Придърпа завивките до брадичката си и потръпна, но не от студ. Страхуваше се. Далеч от дома, който обичаше и без хората, които й бяха скъпи, тя се чувстваше самотна и уязвима. Въображението й рисуваше картини на наказанието за незаконната й мисия — войниците на крал Джордж я дърпаха насила към бесилката, подобно на много други шотландци преди нея и я обвиняваха в нещо, което така и не можеше да разбере. Мисълта за смелите й сънародници й даде кураж. Нямаше да вика, нямаше да прояви страх. Та тя бе лейди Сюизън Харпър, за Бога! Не беше някоя хленчеща мухла, готова да отстъпи веднага пред англичаните. Произлизаше от гордия род Лохиел Камерон и щеше да успее! Успокоена, затвори очи.

* * *

След нощ, прекарана в неспокоен сън и кошмари, изпълнени с палачи, Сюизън се измъкна от леглото току преди зазоряване и се затътри към първия етаж.

В кухнята беше студено, но огнището бе все още топло. Добави въглища към жаравата, сложи вода да заври и се захвана да приготвя кифлички — единственото, което се бе научила да приготвя в Роуард. Разряза шунката и сиренето на тънки парчета и докато правеше това, едва не си отряза единия от пръстите. Приготви маслото и сипа мед и няколко вида конфитюр в чинийки. Точно когато привърши, чу нечии стъпки.

Той!

Непретенциозно облечен в набрана бяла риза, плътно прилепващ по краката брич от еленова кожа и боти с тока, Майлс Кънингам влезе в кухнята. Странно, но в слугинската стая господарят сякаш се чувстваше като в свои води.

— Добр’утро, мис — приветства я радушно той. Набърчи безупречния си нос, повдигна светлокафявите си вежди и попита: — На кифлички ли мирише?

Младата жена го изгледа внимателно и се запита защо ли само видът му бе достатъчен да накара сърцето й да се разтупка.

— Да, сър — бе единственото, което тя успя да промълви.

Кафявите му очи танцуваха от удоволствие.

— Какво добро шотландче си имаме. Не съм ял такива кифлички от… — спря да говори и потърка прясно избръснатата си брадичка с палеца и показалеца на дясната си ръка, — може би от петнайсетгодишна възраст.

Сюизън също си спомняше тези времена. Тогава тя беше непохватно, но добронамерено петгодишно момиченце, което отчаяно се опитваше да измайстори същите кифлички, които майка й правеше без никакво усилие. Майлс пък бе слаб, сериозен петнайсетгодишен юноша, не по-малко решен да имитира баща й във всяко отношение. Смутена, младата жена рече:

— Седнете в трапезарията, сър, аз ще ви донеса закуската.

— Ще ям тук — заяви господарят на дома и се настани край дъбовата маса.

Без да губи време, Кънингам намаза една от горещите, хрупкави кифлички с масло и мед. Веднага след като я погълна, взе втора. Тъй като се чувстваше неудобно в негово присъствие, Сюизън се отправи към килера.

— Остани!

Гласът му прозвуча приглушено, тъй като устата му беше пълна. Тя се престори, че не го е чула и, стиснала треперещите си ръце под гънките на сивата си пола, продължи да се отдалечава.

— Помолих те да останеш, мис…

Младата жена се стегна цялата от заповедническия му тон. Веднага обаче си спомни каква роля изпълнява и си наложи да се обърне покорно.

— Да, сър?

Майлс повдигна отново златистите си вежди и рече:

— Мис… как се казваш?

— Мора — промълви едва чуто тя.

Той се намръщи.

— Доста прозаично име за такова красиво момиче. — Тя се изчерви и това го накара да се засмее. — Не се срамувай. Момците от Пъруикшир не може да не са ти го казвали… както и други подобни неща.

Колкото и абсурдно да й изглеждаше, Сюизън изпита голямо удоволствие от този комплимент. Раздразнена както от себе си, така и от него, тя попита с най-сервилния си тон:

— Ще желаете ли още чай?

Младият мъж се засмя отново.

— Не. Желая да ми разкажеш нещо повече за сестра ми Сюизън Харпър. Сядай и започвай.

Произнесе името й по стария, познат начин, така, както би го направил всеки шотландец. Извивката на красивите му устни, когато изрече първата сричка, я накара да пламне цялата. Враждебността й, кой знае защо, започна да намалява. Защо ли този мошеник, този крадец, я караше да изпитва подобни ласкави чувства? И как имаше наглостта да я нарича своя сестра след всичко, което й бе причинил?

Той постави салфетката си встрани и се облегна назад, като успя да направи от това истинско събитие.

— Не понасям неподчинението. Не и тук. — И обгърна с широк жест къщата. — Нито пък на моите кораби и в складовете ми. Остави скромността си, девойче, и ми разкажи за Сюизън Харпър.

Ядосана от авторитарния му тон и непрекъснатите намеци за „сестра си“, младото момиче реши да играе своята собствена игра. Седна уверено и започна:

— Лейди Сюизън е най-красивата жена в Пъруикшир.

Майлс се засмя с цяло гърло и взе нова кифличка. Облегна лакти на масата и заяви:

— Истината, ако обичаш.

Озадачена от подобна липса на уважение и раздразнена, задето пулсът й пак се ускори при близостта му, тя претърсваше паметта си, за да открие нещо подходящо, което да каже на мистър Гризач — бе започнала да го нарича така в мислите си.

— Лейди Сюизън е много заета през по-голямата част от времето — трябва да се грижи и за тъкането, и за хората си, и изобщо за всичко. Цял Пъруикшир я уважава и обича.

— Ти нейната камериерка ли беше?

— Не, сър, Нели е личната и камериерка.

— Нели, Нели, Нели — повтори замислено той. — Да не би да е руса, напета и около моята възраст?

— Да, сър.

Майлс се усмихна.

— А речникът й като на някой моряк ли е?

Сега беше ред на Сюизън да се засмее — беше дал съвсем точно определение.

— Някога, в Абърдийн — заобяснява той, — Нели направо ми проглушаваше ушите с ругатните и проклятията си, но и аз имах доста голям опит в тази област, макар да бях още юноша. — Младият мъж поклати глава, а погледът му омекна, сякаш се бе разнежил. — Всяка втора дума в устата й бе достойна за най-умелата в псувните пристанищна кръчмарка. Доколкото си спомням, лейди Сибийл, майката на Сюизън, се опитваше отчаяно да научи Нели както на правилен английски, така и как трябва да се държи.

Всичко това бе абсолютно вярно. Сюизън не можа да се сдържи да не се изкаже на свой ред по темата, която я вълнуваше.

— Преди смъртта си дори отец Себастиан, монахът, се захвана с речта на Нели. Повечето обитатели на Роуард просто не й обръщат внимание и я оставят да прави каквото си иска. Някои обаче твърдят, че откакто има дете, острият й език се е притъпил донякъде.

Младата жена спря да говори, обхваната от болезнена носталгия.

— А какво казва Сюизън?

— Казва, че е буквално загубена без Нели.

— А какво говори за мен? Споменавала ли е някога, че ще идва в Лондон?

Сюизън бе смаяна. Какви ги говореше този човек? Защо изведнъж, след толкова години, се бе загрижил за лейди Сюизън и за посещението й? Нападнаха я мъчителни спомени — спомени за самотното малко момиченце, което обикаляше из крепостта и се молеше Майлс да се върне.

Изгледа го сериозно в очите. Изражението му бе толкова открито и почтено, несъмнено очакваше да чуе нещо хубаво за себе си.

Можеше да го предизвика, можеше да удари по масата, да поиска да разбере защо от години се отнасяше толкова несправедливо и жестоко към нея.

— Девойче, не трябва да гледаш така дръзко в очите един мъж.

Упрекът я накара да дойде на себе си. „Проклет да си, Майлс Кънингам. Върви в ада.“

— Забравих въпроса.

Той се усмихна.

— Поласкан съм, девойче. — Протегна празната си чаша и добави: — Говорехме за сестра ми.

Сюизън пое чашата и попита:

— Какво желаехте за научите за лейди Сюизън?

— Всичко. Монахът добре ли я е възпитал?

Напрежението отмина.

— О, да, сър — наблегна на думите си младата жена и имаше защо да се гордее. Постави чашата пред него с думите: — Говори и пише на френски, латински и английски, и шотландски, разбира се. Води сметките в счетоводните книги, наглежда становете и акушерките на…

Спря да говори, смутена да обсъжда подобна тема с мъж. Очите на Майлс проблеснаха развеселено.

— А ухажори има ли?

— Не, сър.

Това сякаш не го изненада. Младата жена се запита дали знаеше причината, поради която нямаше да се омъжи никога. Сигурно не, тъй като това се пазеше в строга тайна.

— Време е момичето да се омъжи, макар да…

Спря насред думите си и се обърна по посока на приближаващите се стъпки. Малко е да се каже, че Сюизън изпита огромно облекчение — темата за брака и децата бе прекалено мъчителна, прекалено лична.

В стаята влезе Маки. Имаше уморен и напрегнат вид. Поставила ръка върху тила си, тя въртеше бавно глава.

— Как е Оли? — попита Майлс.

— Кисел като стара мома на празника на пролетта — оплака се тя.

— Значи има болки?

— Имаше, докато не му налях направо в гърлото една доза от този тоник. — Внезапно очите й светнаха. — Когато го оставих, спеше като новородено и хъркаше достатъчно силно, за да събуди жабите в реката отсреща.

Сюизън сдържа с усилие смеха си.

— Добре — рече Майлс. — Онова, от което се нуждае, е почивка. Вземи си чай, Маки, и пресни кифлички.

— Кифлички ли?

И тя погледна към Сюизън.

— Нашето шотландче е изпекло цял фурна. — И той се протегна, за да си вземе още една от топлите закуски. — И тъкмо ми разправяше за Сюизън.

— Неучтива хитруша — заяви икономката, докато си наливаше чаша чай. — И то след всичко, което сторихте за нея!

— Маки… — промълви предупредително той.

Без да се смути от забележката му, тя продължи:

— Единственото добро нещо, което е направила някога лейди Сюизън, е да ни препоръча Мора — тя наистина си го заслужава. — Лъжичката тракаше в чашката, докато Маки разбъркваше буйно захарта. — Все едно и също става с тази лейди Сюизън. Прави се на ваша предана сестра, когато иска нещо, да, не може да й се отрече, но в другите случаи…

— Достатъчно! Не искам да слушам повече критики по неин адрес! — изкомандва младият мъж и стана от масата. — Отивам на пристанището. Ще разтоварваме „Мечта“.

Озадачена от казаното, Сюизън наведе глава. Болезнено желаеше да разбере защо икономката има толкова лошо мнение за Сюизън Харпър, но не й остана ред да попита.

— Отивам на пазара — съобщи Маки. — В това време ти оправи леглото на господаря и се заеми с прането.

Сърцето на момичето спря да бие за момент при мисълта да се озове в спалнята на Майлс. Успя да прикрие смущението си и попита:

— Прането ли?

Маки кимна.

— Помощник-капитанът донесе сандъците с принадлежностите и на двамата снощи, след като ти си легна. И ако не се заемем веднага с тях, скоро всичко ще мухляса.

— Какво трябва да направя? — попита Сюизън, истински объркана, в Роуард с прането се занимаваха Нели и Флора Макайвър, а Роуина и по-младите момичета отговаряха за чистенето.

Икономката намести бонето си, вдигна кошницата и отвори задната врата.

— Същото, което правиш при всяко пране — едно и също е навсякъде, скъпа. Накарай Уилям да запали огън отзад в двора, после свали мръсните дрехи. Ще ти помогна да ги сортираш.

Вратата се затвори след нея, но се отвори отново почти веднага.

— И не забравяй от време на време да хвърляш поглед в стаята на мистър Куксън.

— Добре, Маки — отвърна невъзмутимо младата жена, макар умът й да препускаше трескаво.

Спалнята на господаря бе последното място, където желаеше да ходи. Беше дошла дегизирана в дома на Майлс с едничката мисъл да постигне целта си. Сега обаче започваше да си дава сметка, че новото й занимание включваше много повече неща, отколкото бе предвиждала първоначално. Как щеше да избягва Майлс и любопитните му погледи, ако трябваше да оправя леглото му, да му пере дрехите и един Господ още знае какво? Как щеше да се справи със слугинските задължения?

— Девойче?

Сюизън трепна при звука на гласа му. Той бе застанал на вратата с шапка и палто в ръка. Бе наклонил глава на една страна, смръщил озадачено красивото си чело. Погледът й неволно се насочи към очите му, които я наблюдаваха напрегнато. Обзе я неспокойствие, неприязън и немалко страх. Хвана се здраво за ръба на масата.

В този момент Майлс се овладя. Тръгна към нея с широка усмивка на лицето. Двамата продължаваха да се гледат, когато той се надвеси над масата. Младата жена изведнъж бе заобиколена от уханието на бръснарския му сапун и този аромат й напомни за баща й. Дъхът й секна, а пръстите й се впиха още по-силно в дървената плоскост пред нея.

Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Сърцето на Сюизън биеше толкова силно, че се опасяваше да не би и той да го чуе.

Усети, че се изчервява, Майлс продължаваше да я наблюдава съсредоточено, а когато вниманието му се премести към раменете и гърдите й, тя си помисли, че ще потъне в земята от срам.

— Имаш особен поглед, девойче — рече тихо той, а топлият му дъх погали бузата й. — Внимавай с него, иначе ще омаеш не когото трябва с тези сини очи.

Чувстваше главата си изпразнена. Беше напълно безпомощна, безсилна да се отдалечи от него. Най-накрая младият мъж се изправи.

— Кифличките бяха чудесни — заяви той, сякаш онова преди малко изобщо не беше се случвало. Намигна игриво, подхвърли последната кифличка във въздуха и я хвана ловко. — Ще очаквам да приготвяш от тях всяка сутрин.

И излезе.

Сюизън се отпусна върху един стол и въздъхна шумно. Сърцето й все още барабанеше оглушително. Беше уплашена от Майлс Кънингам — о, да, много бе уплашена. Как можеше да се надява да изпълни успешно мисията си, ако продължеше и занапред да подскача при всяка негова поява?