Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (17) (По пътя на измамата)

15. Операция „Мойсей“

Всички се бяха събрали там: чуждестранни дипломати, измъчени от жегата в Хартум, туристи от цяла Европа, дошли да скачат от високите скали в топлото Червено море или пък да се разхождат с придружители из Нубийската пустиня, и висши судански служители, търсещи отмора в новопостроения курорт на 75 мили северно от Порт Судан срещу Мека.

Как можеха да знаят, че и „Мосад“ е там? Наистина, когато туристите се събудиха една сутрин в началото на януари 1985, разбраха, че целият обслужващ персонал е изчезнал. Бяха останали само неколцина местни, които им поднесоха закуска, но дори и тогава те не узнаха какво се е случило. Дори и днес на пръсти се броят хората, които знаят. Версията, която беше поднесена на 50-те гости, бе, че европейските собственици са банкрутирали, поне така гласяха оставените бележки, но им обещаваха да изплатят неустойка на потърпевшите (така и стана). Персоналът, който се състоеше от служители на „Мосад“ и израелския флот, бе изчезнал тихо през нощта: някои по море, а други със самолети. Все пак бяха оставили голямо количество припаси, както и четири камиона, които да откарат туристите обратно в Порт Судан.

Но всъщност случилото се в този лагер бе едно от най-големите преселения в историята, по-късно станало известно като операция „Мойсей“: прехвърлянето на хиляди чернокожи етиопски евреи от опустошената от суша и войни Етиопия в Израел.

Много разкази и дори книги бяха посветени на дръзкото бягство на фалашите (етиопски евреи) от бежанските лагери в Судан и Етиопия. Говореше се, че чартърен белгийски „Боинг-707“ на трансевропейските авиолинии е използван, за да ги прехвърлят по заобиколни пътища от Хартум или Адис Абеба през Атина/Брюксел/Рим/Базел в Тел Авив.

Тези слухове са пуснати от „Мосад“ с цел дезинформация. Твърди се, че около 12 000 чернокожи етиопски евреи са били спасени по този начин. Истината е, че броят им надхвърля 18 000 и само 5000 от тях заминаха с чартърния самолет на Белгия. Останалите прекосиха Червено море с „туристически ескорт“.

* * *

В началото на века в Етиопия живееха няколко стотици хиляди фалаши, но към 1980 бяха останали едва около 25 000, пръснати най-вече в отдалечената северозападна провинция на страната Гондар. Цели два века фалашите бяха копнели за обетованата земя, но едва през 1972 бяха официално признати за евреи от Израел. Главният равин Овадия Йозеф издаде декрет, в който се отбелязваше, че фалашите „несъмнено принадлежат към коляното на Дан“. Това ги правеше коренно население на библейската земя Хавиле, днес южната част на Арабския полуостров. Фалашите изповядваха „Тора“, основната част от старите еврейски писания: те се обрязваха и спазваха съботата, както и различните пости. По ирония на съдбата един от основните доводи, с които равинът обяви фалашите за евреи, бе, че те не празнуваха „Ханука“. Този празник отбелязва победата на Юда Макавейски над Антиох IV^[1] през 167 г. преди Христа. Тогава храмът е бил построен отново и евреите са го осветили. Но това не бе част от историята на фалашите, защото те са напуснали Израел заедно със Савската царица^[2] много по-рано, още по време на Соломоновото управление.

В резултат на равинския декрет правителството реши, че тези етиопци попадат под защита на израелския Закон за завръщането, който дава право на всички евреи да получават израелско поданство веднага щом се установят да живеят в страната.

През 1977, когато Менахем Бегин стана министър-председател, той се закле да помогне на фалашите да се върнат в обетованата земя. Етиопският държавен глава Менгисту Хайле Мариам бе издал заповед по време на ожесточената гражданска война в началото на 70-те години, според която се предвиждаше най-строго наказание за всеки етиопец, заловен при опит да напусне страната. Тогава Бегин изготви план за тайни доставки на оръжие, в замяна на което Етиопия и Судан щяха да позволят на фалашите да се завърнат в Израел. Само 122 черни евреи бяха заминали от Адис Абеба, когато израелският външен министър Моше Даян призна пред радиорепортер в Цюрих на 6. II. 1978 година, че Израел продава оръжия на Етиопия. Мариам бе поставил условие сделката да остане строго секретна и моментално я прекрати. Когато през 1979 Бегин и Ануар Садат подписаха кемп-дейвидското споразумение, Бегин убеди египтянина да посредничи между него и президента на Судан Джаафар ал Нимейри да позволи на фалашите да напуснат бежанските лагери и да се завърнат в Израел. През следващите няколко години около 4000 фалаши успяха да се върнат в родината си. Но и този план пропадна, когато Садат бе убит през 1981 г. и Нимейри въведе ислямски фундаментализъм.

Обаче през 1984 положението стана критично. Фалашите, както и всички останали етиопци, търпяха ужасната суша и глада. Започнаха да преминават нелегално в Судан, за да търсят прехрана. През септември 1984 Ицхак Шамир, който по онова време бе заместник-премиер, се срещна с държавния секретар на САЩ Джордж Шулц във Вашингтон. Шамир помоли американците да използват връзките си с Египет и Саудитска Арабия, за да убедят Нимейри да позволи да се проведе спасителна операция под егидата на Международния Червен кръст, която всъщност трябваше да върне фалашите обратно в Израел. Судан също имаше проблеми със сушата и гражданската война на юг и нямаше нищо против да се освободи от няколко хиляди гладни гърла. Но отново властите в Етиопия и Судан искаха всичко да протече при строга секретност.

Наистина нищо не се чу за тази операция между ноември 1984 и януари 1985. През първата седмица на януари 1985 вицепрезидентът на САЩ Джордж Буш получи одобрението на Нимейри и изпрати американски транспортен самолет „Херкулес“, който превози 500 фалаши от Хартум в Израел. Тази част от операцията по-късно се разпространи много бързо из пресата. Много хора знаеха за нея в Щатите, Великобритания, Египет, Судан и Етиопия. Служителите на повечето европейски авиолинии също бяха информирани. Но всичко се държеше в тайна, докато Йехуда Доминиц, висш служител на Обединената еврейска агенция, не се изпусна пред репортер на „Некуда“, малък вестник на заселниците от Западния бряг, че в ход е секретна спасителна операция. Това сложи край не само на операцията, за която говореше, но и на другата, планирана и старателно подготвяна от „Мосад“ на бреговете на Червено море.

Както обикновено в такива случаи журналистическото братство в Израел знаеше какво става или поне онова, което им бяха казали от „Мосад“ и кабинета на министър-председателя. Обаче бяха съгласни да не публикуват историята, докато не получат разрешение за това. Съществува издателски комитет, наречен „Ваадат Орким“, в който са представени всички основни средства за масова информация. Той е в постоянна връзка със служители на правителството и често получава от тях сведения за текущите събития. Израелската телевизия е под контрола на правителството, както и всички радиостанции освен черните. Ефирът не представлява проблем.

Журналистите получават информацията смляна от правителството и се чувстват като отговорни държавни служители. Понякога дори им възлагат специални задачи с условието, че няма да дават гласност на нищо, ако е в разрез с интересите на Израел. Някои смятат, че така е по-добре, отколкото да съществува цензура (макар че и тази дума не е непозната в Израел).

Обаче щом новината за операцията излезе на бял свят, арабите реагираха незабавно, както и се очакваше. Либия предложи извънредно заседание на Арабската лига, а много арабски вестници упрекнаха Судан за сътрудничеството му с Израел. Суданското правителство отрече да е участвало в транспортирането на фалашите, а министърът на външните работи Хашим Осман обвини Етиопия в присъствието на арабски, африкански и азиатски дипломати, че си „затваря очите“ пред бягството на фалаши заради оръжейните доставки и финансовата подкрепа на Израел. От своя страна външният министър на Етиопия Гощу Уолд заяви, че Судан принуждава „голям брой етиопски евреи да напускат страната“. Кувейтският „Ал рай ал Аам“ с характерния си високопарен стил обяви:

— Контрабандата на етиопски евреи през територията на Судан не може да се смята за незначително и преходно събитие, защото е ново и ужасно оскърбление за цялата арабска нация.

Какво ли биха казали, ако узнаеха истинските мащаби на операцията.

* * *

Пак по това време министър-председателят Шимон Перес публично заяви:

— Няма да имаме мира, докато всички наши братя и сестри от Етиопия не се приберат в безопасност тук, у дома.

През пролетта на 1984 Перес реши да пристъпи към изпълнение на обещанието си, защото фалашите бяха в отчайващо положение. Водеха се преговори с другите правителства, за да се организира превозването на фалашите през Брюксел. Перес обаче повика Наум Адмони, командващ „Мосад“, чието кодово име бе „РОМ“, и го помоли да измисли заобиколен път, по който да се измъкнат всички.

Адмони прецени, че положението е много напрегнато, и поиска от Перес разрешение да използва средства извън арсенала на „Мосад“, военни и граждански.

След срещата Адмони се обади на Давид Арбел, шеф на „Цафририм“, което означава „Утринен повей“. Главната работа на този отдел е да спасява евреи каквото и да ги заплашва по света. Арбел, както вече знаете, се беше прочул след случая в Лилехамер.

Отделът на Арбел отговаряше и за създаването на еврейски групи за самоотбрана, наречени „рамки“ или „мисгерот“, по целия свят. Днес такива има и в Съединените щати, защото и там антисемитизмът се смята за заплаха. Често някои тесни специалисти, примерно лекари, фигурират в резервите и ги викат за кратко време да помагат на „рамките“. Обикновено тези групи се ръководят от бивши служители на „Мосад“. Работата се счита за форма на награда за вярна служба, „цупар“, нали след като човекът има толкова много опит, е разумно той да се използва?

Основната им задача е да помагат на водачите на еврейските общности извън Израел за сигурността им. Част от това се върши чрез „хетс ва-кешет“, или „лък и стрела“, израелските военизирани младежки бригади. Израелските младежи, момчета и момичета, по правило членуват в „еду-дей ноар иври“, или „батальон на еврейските деца“, а еврейчетата, живеещи в чужбина, често прекарват лятото си в Израел за военно обучение. Упражняват се в преодоляване на препятствия, разпъване на палатки и дори стрелба със снайпер и бойна карабина „Узи“. Но има и други, които се обучават на по-високо ниво — как да скрият оръжие или документи, кога и как да правят проверки на сигурността, а също и основни познания за разузнаването и събирането на информация.

Никой правителствен служител не е одобрявал използването на „рамките“ с друга цел освен за самоотбрана, но „Мосад“ неведнъж е злоупотребявал с тях. Ицхак Шамир знаеше за такива случаи, но не и Перес, който никога не бе работил в „Мосад“, нищо че бе министър-председател. Израел не снабдява директно „рамките“ с оръжие, защото за целта се използват чуждестранни търговци, които им го продават по заобиколни начини.

„Мосад“ не използва „рамките“, за да събира информация, макар резидентите да знаят от личен опит, че няма по-лесен начин за издигане в службата от това да се сдобиеш с някакви важни данни. Много от младежите, посетили летните лагери в Израел, по-късно стават „саяним“, защото и бездруго са доброволни помощници, на които може да се разчита, а имат и някаква подготовка. Те умеят да поемат рискове. Всички еврейски общности извън Израел разполагат със свои „рамки“, обучени и въоръжени, и готови да ги защитят в случай на нужда. Изключение правят само тези в Канада и в повечето щати на САЩ.

Обаче за конкретната операция „Мосад“ трябваше да вербува помощници. След разговора си с Адмони Арбел повика всички висши служители на „Цафририм“.

— Искам „Ентебе“ за себе си — рече той. — Името ми трябва да остане в историята.

След това Арбел обясни на хората си, че се налага да измъкнат колкото е възможно повече фалаши от Судан.

— Всъщност всички до един. А сега вземете да измислите как ще стане това — изпрати ги той.

Обикновено отделът на Арбел винаги бе на ръба на финансов срив, но този път разбираха, че ще получат всичко, което им е необходимо. Хаим Елиаз, който командваше поделението за тайни операции по спасяването на евреи в тила на противника, оглави проекта „Мойсей“. Заповедта гласеше да се изготви план за действие възможно най-бързо.

След три дни Елиаз проведе едно ужасно напрегнато заседание с хората си в службата им на улица „Ибн Гевирол“, която се намираше извън главната сграда на „Мосад“, един етаж над посолството на ЮАР в Тел Авив.

По стените бяха окачени множество релефни карти с подробна информация за Судан и всеки човек взимаше последователно думата, за да изложи своето мнение как вижда решението на проблема. Основната част от фалашите бе съсредоточена в лагерите в областите Касала и Алатарк западно от Хартум към етиопската граница. В никакъв случай не можеше да се разчита на суданските метежници, които от години бяха окупирали южните части на страната и се сражаваха с централното правителство.

По време на обсъжданията един от хората, които разглеждаха картата на района, се сети за инцидента близо до Магна, в северозападната част на Червено море. На борда на израелски ракетен крайцер, връщащ се през Суецкия канал, възниква техническа неизправност. Радарът и жирокомпасът излизат едновременно от строя, корабът се отклонява от курса си. Посред нощ засяда на брега на Саудитска Арабия и за малко да предизвика международен скандал.

Крайцерът, плаващ с близо 30 възла, улучва като по чудо някаква пролука в кораловия риф, преди да се засили по сухото. Веднага изпращат съобщение по радиото и след няколко часа на мястото пристигат израелските морски командоси. Екипажът и документите се прехвърлят на борда на друг кораб, а командосите се подготвят за отбрана на крайцера. При изгрев-слънце пред очите на зрителите се разкрива странна гледка — на саудитския бряг е изпълзял израелски крайцер, а край него като лешояди са наклякали командосите.

Тъй като двете страни не поддържаха дипломатически отношения, израелците помолиха американците да обяснят на Саудитска Арабия, че не става въпрос за въоръжено нахлуване, а просто за нещастен случай, и да ги предупредят, че ако някой се приближи към кораба, ще се стреля без предупреждение. Обикновено жива душа не се мярка толкова навътре в пустинята, но за късмет наблизо се събира за празника си някакво бедуинско племе. Добре, че никой от тях не решава да се приближи. Саудитците изпращат свои наблюдатели и решават да позволят на израелците да изтеглят кораба си обратно в морето, при условие че командосите се махнат от брега.

Първоначалният план е корабът да се взриви, но военноморските сили протестират (няколко от тези ракетни крайцери бяха продадени по-късно на ЮАР, която ги използва до ден днешен). Тогава изпращат хеликоптер с цистерна със „Стирофом“ и напръскват с нея кила на кораба. Закачат го за два други крайцера и така го свалят от брега. Как да е, благополучно го довличат до пристанището в Ейлат.

Както често става в подобни случаи, споменаването на инцидента роди нови идеи. Едни от слушателите внезапно се обади:

— Чакай малко, точно такова място има и на брега на Судан. Там ще можем да дебаркираме с крайцерите си. Защо пък да не превозим фалашите по море?

Поспориха малко около идеята, но в крайна сметка я отхвърлиха поради ред причини. Много време бе нужно, за да се качат всички хора на кораба, а и нямаше как да стане незабелязано.

— Е, поне бихме могли да оставим някаква база там — отново се обади човекът.

— И как ще го направиш? Ще сложиш табела с надпис „Действаща база на «Мосад». Моля, не влизайте?!“ — присмя се един от останалите.

— Не — рече той. — Ще основем клуб на гмурците. Червено море е идеално за скокове във вода.

И тази идея беше отхвърлена, но нищо по-добро не им дойде наум. Тогава отново се замислиха за предимствата на една база за скокове във вода и клуб. Вече познаваха човек, който се занимаваше с подобна дейност. Наистина той предпочиташе да се прилича на слънце по плажа, а не да води курсове и да търси екипировка, но поне се ползваше с някакво име в тази област. При добро планиране и одобрението на Хартум мястото можеше да се превърне в първокласен курорт.

Йехуда Гил, един от най-опитните катси, владеещи арабски, замина за Хартум в ролята на представител на белгийска туристическа компания, чиято цел е създаването на морски курорт с възможност за излети в пустинята на територията на Судан. Обикновено катсите не се изпращат в арабски страни, защото знаят твърде много и ще пострадат жестоко, ако попаднат в ръцете на неприятеля. Но положението бе такова, че се налагаше да приемат този риск.

Задачата на Гил беше да издейства необходимото разрешение, което получи, след като подкупи неколцина служители. Те осигуриха държавни преференции за плановете на компанията. Катсата нае къща в луксозното северно предградие на Хартум и се залови за работа.

Междувременно друг човек на „Цафририм“ замина за Хартум, а оттам за Порт Судан, където се свърза с председателя на съществуващия клуб за скокове във вода. За щастие, мястото беше започнало да му омръзва и след доста пазарлъци той се съгласи да го изпратят в Панама (там и сега я кара постарому, класически „гларус“), а клубчето му смени собственика си.

* * *

„Мосад“ започна да разбира, че операцията много напомня на „Летящото килимче“ (прочутата акция в началото на 50-те, когато доста евреи бяха прехвърлени от Йемен в Израел с един транспортен „Херкулес“). Отново решиха да използват „Херкулес“ за бягството на фалашите, но за тази цел туристическият лагер трябваше да бъде драстично разширен, за да се прикрие операцията. Същевременно Гил бе регистрирал новата компания и вече организираше рекламната дейност в Европа, за да привлече клиенти. Малко по-късно откриха останките на потънал кораб на около 100 метра от брега, на 20 метра дълбочина: беше идеално място за леководолази и щеше да се хареса на туристите.

Тогава пристъпиха към набирането на работници измежду селяните, които живееха в околността. В същото време хората на „Цафририм“ в Тел Авив вербуваха без излишен шум готвачи, инструктори по скокове и целия останал персонал, нужен за един курорт. Търсеха се хора, които владеят френски или английски. Арабският също бе предимство, защото така щяха да научават разговорите между арабските дипломати и служители, отседнали в хотела.

Предпочитаха се хора, които и по-рано бяха участвали в операции на „Цафририм“, а инструкторите по скокове бяха взети „на заем“ от морското разузнаване.

Сформираха екип от 35 израелци, които да подготвят курорта за откриване. Всеки имаше нужните документи, но тъй като не разполагаха с време, разпределиха задачите по групи. Четири групи отговаряха за общите работници по строежа, събрани от местното население, като се редуваха една след друга, междувременно друг екип от израелци щеше да работи през нощта, за да ускори строежа. Тъй като работниците се сменяха всеки ден, никой не откриваше нещо нередно в това, че строителните работи са напреднали значително през време на отсъствието им.

Колкото до израелските работници, те също се сменяха периодично: така беше по-лесно, защото не се налагаше да се изготвят документи за всеки поотделно. Строителите работеха под едни и същи имена и само предаваха документите си от една група на друга, когато се сменяха.

Получиха разрешение да използват само три превозни средства — „Лендроувър“ и два пикапа. Обаче в действителност разполагаха с девет камиона. Достатъчно беше да дублират номерата и регистрациите и да скрият допълнителните камиони.

Цялата операция за малко да пропадне заради една глупава грешка. Някой реши да докара със самолет голямо количество торф през нощта. Когато местните работници се появиха на следващата сутрин, пред тях се ширна тучна зелена морава на място, където векове наред е имало само пясъци. Тревата можела да расте и за една нощ? Торфът също не се намираше лесно в Судан, тогава какво става? За щастие местните продължиха спокойно работата си и се задоволиха само с няколко озадачени погледа.

В Хартум Гил отпечата брошури и снимки от клуба и ги разпространи из туристическите агенции по цяла Европа с обещанието за специални отстъпки в цената. Естествено към курорта не се впуснаха тълпи от туристи, защото не се ползваше с никаква известност. В подобни случаи хората обикновено изчакват, за да видят как ще потръгнат нещата.

Строителните работи приключиха след около месец. Освен основните сгради за гостите, кухнята, спалните помещения и т.н. имаше още няколко бараки със съобщително оборудване и оръжие. („Мосад“ никога не би действал в подобно място без предпазни мерки.) Разполагаха и с необходимата техника за осветяване на естествените писти в пустинята: прожектори, радиофарове, странични светлини, дистанционни управления с лазерно насочване и пр.

Храната и другите необходими неща бяха докарани с израелски кораби, които акостираха на половин миля надолу по брега. Преди това отпратиха дузината местни работници, за да не станат неволни свидетели на разтоварването на израелските транспорти.

По същото време в ход бе и друга операция на „Мосад“, която уреждаше пристигането на белгийския чартърен самолет. Някои судански служители взеха огромни подкупи. Един от тях, генерал Омар Мохамед ал Таиб, бивш вицепрезидент и началник на службите за сигурност на Судан при президента Нимейри, по-късно получи две доживотни присъди и глоба от 24 милиона судански паунда за участието си в бягството на фалашите.

По това време в главната квартира на „Мосад“ се получи препратка от висш судански служител, който обещаваше да сътрудничи при бягството на фалашите, ако срещу това получи велосипед с десет скорости. В „Мосад“ бяха много озадачени от тази молба, защото в този бизнес нещата рядко отговарят на истинските им имена. Решиха да поискат разяснение от агента. Но и второто съобщение гласеше, че служителят иска велосипед с десет скорости. „Мосад“ изпадна в сериозно затруднение, какво ли можеше да значи това? Да не би да иска теглото на такъв велосипед в злато? Или пък е някакъв таен код? Още по-объркани, те отново поискаха разяснение и за пореден път научиха, че човекът иска десетскоростен велосипед, и точка.

Накрая му изпратиха един първокласен бегач „Рали“, което бе най-малкото, което можеха да сторят.

В курорта израелците събираха информация за суданската радарна система. Най-сетне откриха местност, която бе извън обхвата на суданските радари и само частично в обсега на египетските и саудитските. Това беше планинската област Розал-Хадариба близо до границата с Египет, където можеше да мине незабелязано полет на пределно ниска височина.

Тогава решиха транспортният „Херкулес“ да излети от военната база в Ейлат, наречена „Увда“, да прекоси залива Акаба и Червено море и да се спусне ниско, за да не бъде засечен от вражеските радари. Щяха да обработят място за кацането му в пустинята. Четирима израелски пилоти пристигнаха в курорта в ролята на водачи в пустинята, за да огледат района и да изберат подходящо място за писта. Като такива те можеха законно да обикалят, без да събуждат ничие подозрение. Също така обясниха на персонала в курорта как трябва да се обработи пистата, да се разположат обозначенията, светлините и съобщителната техника.

Дори шпионите проявяват чувство за хумор от време на време. Веднъж човек от „Цафрирам“ завел един от израелските пилоти в Хартум по работа и двамата се озовали във вилата на местен бизнесмен. Гил също бил там и служителят на „Цафририм“ знаел с кого си има работа, но пилотът смятал катсата за истински бизнесмен. По някое време домакинът излязъл и човекът от „Цафририм“ попитал Гил с какво се занимава. Онзи му казал и на свой ред се поинтересувал:

— А ти какво работиш?

— О, аз съм израелски шпионин — гласял отговорът. Пилотът пребледнял, но другите двама се засмели и той нищо не казал, докато не тръгнали да се връщат. Когато се отдалечили няколко мили от Хартум, пилотът се извърнал към спътника си и креснал:

— Идиот такъв! Няма да споменаваш за това дори и на шега!

Петнадесет минути били нужни, докато онзи успее да го успокои и да му обясни как стоят нещата.

Да се измъкнат фалашите от лагерите бе предизвикателство за ръководителите на операцията. По онова време имаше стотици хиляди етиопски негри, напуснали родината си заради войната и глада, за да търсят подслон в суданските бежански лагери. Проблемът бе да се отделят евреите от останалите.

За тази цел някои смели фалаши, които вече бяха емигрирали в безопасност в Израел, се съгласиха да се върнат обратно в лагерите, за да организират бягството на сънародниците си, независимо че ако ги заловяха, ги очакваше сигурна смърт. Много бързо вестта за проекта се разнесе между фалашите, но не излезе извън строго затворената им общност, а и това стана непосредствено преди последната фаза на операцията.

Към март 1984 пристигна първата група европейски туристи, а из правителствените и дипломатическите кръгове в Хартум се носеше слухът за чудния курорт. В интерес на истината всички свободни места бяха запазени до нощта, през която персоналът изчезна, внушителен търговски успех. По едно време дори обмисляха възможността да организират там заседание на висшия съвет на ООП. Организацията смяташе Судан за своя територия, та нали от другата страна на морето се намираше Мека. Според предложения план шефовете от ООП щяха да бъдат изловени по леглата си през нощта от група командоси, да ги натоварят на израелски крайцери и да ги откарат в Израел като затворници. Можеше и да успее.

* * *

Вече бяха готови за последен етап. Пистата бе подготвена, а бегълците щяха да бъдат превозени с камиони по шестчасовото трасе през пустинята до изпратения за тях „Херкулес“. Предвиждаше се на всеки курс да тръгват по сто човека, но често в каросериите се качваха два пъти повече, изпити и измъчени хорица, тръгнали доброволно по дългия си път през пустинята. Бяха твърде изтощени от глад и болести, за да понесат ужасното пътуване с камионите и с претъпкания „Херкулес“. Измряха стотици, но тъй като бяха признати за евреи, телата им трябваше да се погребат, както подобава, в Израел.

Преди всеки полет над Судан прелиташе израелски разузнавателен самолет и съобщаваше за разположението на суданските подразделения със система от компресирани радиосигнали.

Всичко вървеше гладко през първата нощ. Срещаха се на определеното място в пустинята, избягваха контролираните пътища и пристигаха на пистата много преди завръщането на „Херкулеса“. Двете светли ивици очертаваха линията всред пустинните пясъци. Фалашите със страх наблюдаваха как огромната машина се спуска в нощта и идва към тях. Двигателите ревяха и вдигаха облаци от прах и пясък. Никога преди не бяха виждали такова нещо.

Изпаднали в ужас, 200-те фалаши хукнаха в мрака и се изпокриха кой където свари. Израелците успяха да обградят само 20 от тях. Претърсиха околността и решиха да пуснат „Херкулеса“ да излита. Щяха да изпратят останалите със следващия полет.

На сутринта откриха всички фалаши освен една стара жена, която по чудо оцеля след тридневния си преход през пустинята обратно до лагера. Тя се върна в Израел с по-късна група. Израелците решиха, че от този момент нататък трябва да оставят фалашите в камионите, докато херкулесът не спре и отвори задните си врати. Тогава щяха да влязат в него направо с камионите и да стоварят хората вътре.

Продължиха да използват тази тайна писта в пустинята, докато не се разчуха новините за другата част от операция „Мойсей“. Хората заминаваха почти всяка нощ и често се използваха два или три самолета едновременно, защото времето изтичаше.

Случи се обаче нещо непредвидено. Един камион бе спрян по пътя си обратно от судански патрул и тъй като шофьорът и спътникът му нямаха изправни документи, двамата судански войници ги арестуваха, вързаха ги и ги оставиха в близката палатка. Такива патрули се изпращаха основно за да контролират дейността на южните метежници, и се състояха само от двама души без радиостанции. Всичко стана съвсем случайно.

Щом двамата не се прибраха в курорта, веднага бе изпратен спасителен екип. Забелязаха камиона им и изработиха план за действие. Приближиха бавно към патрула и шофьорът извика на двамата в палатката да легнат по очи на земята. Суданските войници тръгнаха към камиона, но от каросерията откриха по тях огън и ги застреляха на място. Израелците подпалиха палатката, поставиха камък на педала на газта на другия камион и го пуснаха да върви в пустинята. Направиха да изглежда, все едно е имало партизанско нападение. Както и да е, нищо не се чу повече за инцидента.

Единствената жертва от наша страна в операцията бе пътникът в камионетката за Хартум. Отново се натъкнали на пътен патрул, но не спрели и войниците открили огън. Загинал пътникът, но шофьорът продължил нататък. Двамата судански войници нямали нито радиостанция, нито възможност да го преследват и нищо не им оставало, освен да стрелят по камионетката, докато изчезне от погледа им.

Но една нощ в началото на януари 1985 от Израел дойде заповед за незабавно „изтегляне“. В Хартум Йехуда Гил набързо опакова малкото си лични вещи и документи и хвана следващия полет за Европа, а оттам се върна в Израел. Докато туристите спокойно спяха в курорта на Червено море, израелците натовариха техниката на корабите. Лендроувърът и двата камиона заминаха с последния „Херкулес“ и мястото опустя. Хаим Елиаз, управителят на курорта, падна от камиона, докато се качваха в самолета, и си счупи крака.

Все пак два часа и половина по-късно Елиаз се завърна благополучно в Израел, където получи безброй похвали, но съжаляваше, че най-успешната спасителна операция е прекратена преждевременно заради глупостта на някакъв бъбрив служител и самонадеян вестникар.

За нещастие няколко хиляди фалаши останаха извън рамките на операция „Мойсей“. Един от техните активисти, Барух Танга, сподели:

— И преди една успявахме да се измъкнем оттам… Сега те публикуват всичко, а половината от семействата ни останаха в Судан. Нима е възможна такава безотговорност?

Не само той мислеше така.