Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (15) (По пътя на измамата)

13. В помощ на Арафат

1981 беше бурна година. В деня, когато Роналд Рейгън положи клетва като президент на Съединените щати, Иран освободи 52 заложници, след като ги бяха държали 444 дни. На 30 март Джон Хинкли стреля по Рейгън. В Полша героят от „Солидарност“ Лех Валенса се бореше за демокрация.

След тази борба започнаха мощните политически промени в Източна Европа в края на същото десетилетие. В Лондон през едно ярко юлско утро принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър завладяха сърцата на сантименталните монархисти по света с директното предаване на сватбената им церемония. В Испания баските терористи стреляха на поразия по правителствените сили. А във Вашингтон директорът на ЦРУ Уилям Кейси бе почти готов да си подаде оставката поради излезлите наяве негови машинации с неуспешния атентат срещу либийския държавен глава Моамар Кадафи, а също и заради назначаването на политическото протеже на Кейси, Макс Хюгел, на поста завеждащ отдел „Секретни операции на ЦРУ“, независимо че последният е явно неподготвен за такава работа. Самият Хюгел подаде оставката си на 14 юли 1981, когато двама от неговите бивши сътрудници го обвиниха в незаконна игра на борсата.

Годината беше метежна и за Израел дори според собствените му стандарти. През 1980 инфлацията прескочи границата от 200% и продължаваше със същото темпо, така че хората се шегуваха, че можеш да си купиш кутия сирене с шест увеличения, отбелязани на етикета, и все пак сиренето да е прясно. Е, това се казва инфлация!

Министър-председателят Менахем Бегин, 67-годишен и неговият управляващ блок „Ликуд“ бяха подложени на остри нападки от страна на Шимон Перес, председател на Партията на труда. Положението допълнително се усложняваше от факта, че един от министрите на Бегин, Абу Хацри, стана център на скандала около манипулирането на изборите и от министерското си кресло отиде направо в затвора. Всъщност в изборите от 29 юни двете основни партии си разделиха по 48 места в парламента, но Бегин успя да състави мнозинство с помощта на няколко незначителни формации и получи 61 места в 120-членния Кнесет.

Малко преди това Израел предизвика гнева на САЩ с нападението си на 7 юни над иракския ядрен завод и пълното му унищожаване.^[1] Американците наложиха ембарго на доставките на изтребители Ф-16 за Израел и дори подкрепиха резолюцията на ООН, заклеймяваща дръзкото нападение. Израел от своя страна поднови военните действия в Ливан и за известно време в края на юли войната със Сирия изглеждаше неизбежна. Специалният пратеник на САЩ Филип Хабиб, пенсиониран дипломат с ливански произход, обикаляше из Средния изток с надеждата да се започнат преговори за мирно споразумение. Съветникът на американския президент Робърт Макфарлан пристигна на неофициално посещение в Израел с цел да убеди Бегин в необходимостта да обуздае военната си машина.

В известна стенен „Мосад“ бе съгласен с това. Те не искаха Израел да се окаже във война с всичките си съседи едновременно. Но още по-малко желаеха Близкият изток да се превърне в някаква мирна, пасторална идилия. И заради това в опитите да се избягнат сериозни преговори бяха хвърлени много усилия. Ето още един пример колко опасно е такава организация да се освобождава от всякаква отговорност. За Ясер Арафат и неговата ООП годината също не беше спокойна. През 1974 Арафат забрани терористичните действия на своята организация извън територията на Израел, особено в Европа. И ако палестинците продължаваха да се занимават с тероризъм в Европа, то това бяха фракции, които се противопоставяха на Арафат. И наистина, извън окупираните територии Арафат съвсем не е така влиятелен в палестинското освободително движение. Популярността му е най-голяма между западния бряг на Йордания и ивицата Газа, където единствените му съперници са някои мюсюлмани фундаменталисти.

Един от основните проблеми на Арафат бе организацията „Черният юни“ (ЧЮ), оглавявана от Сабри Ал Бана, по-известен като Абу Нидал. ЧЮ са палестински мюсюлмани и са религиозна фракция, което ги прави по-опасни от повечето подобни организации. Те бяха почти изцяло унищожени след съвместния удар, който им нанесоха сирийските и ливанските християни в края на 70-те, но Нидал се спаси независимо от смъртната присъда, произнесена от Арафат. Всички убийства на палестинци, които не можеха да се припишат на Израел, се прехвърляха на Абу Нидал — изкупителната жертва на всички терористи.

Именно, ЧЮ осъществиха атентата над израелския посланник в Лондон Шломо Аргов през 1982, който послужи като повод за последвалата израелска офанзива в Ливан. Бегин нарече „Войната на избора“, като искаше да отбележи, че за разлика от предишните войни на Израел, които са били нааложени отвън, тази е плод на свободен избор. Изборът може би се оказа погрешен, но демагогията на Бегин постигна своето. Както и да е, покушението срещу Аргов не сполучи, но от него вече не ставаше човек. А вината прехвърлиха на Арафат, макар че той нямаше нищо общо с това.

Преди случая с Аргов Израел водеше тайни преговори за прекратяване на огъня с Арафатовата ООП, която непрекъснато изстрелваше руски „Катюши“ от базите си в Южен Ливан. Преговорите обаче бяха представяни като едностранен опит за споразумение от страна на ООП. В същото време Арафат обикаляше из разни страни от близкоизточния блок, които го бяха оставили без подкрепа. „Мосад“ знаеше, че той ще се опита да закупи големи количества леки оръжия от Европа и да ги прехвърли в Ливан. Въпросът беше защо? В крайна сметка нали можеше просто да иде в Чехословакия например и направо да каже, че му трябва оръжие. Там щяха да му отговорят ето така:

— Подпиши тук! — След което всичко щеше да му се достави на място. Все едно да живееш в кладенец, а да си носиш водата от десет километра. Това е безсмислено, освен ако кладенецът ти не е пълен с морска вода.

„Солената вода“ на Арафат бяха 20 000 добре обучени бойци, които образуваха ядрото на така наречената Армия за освобождение на Палестина или накратко АОП под командването на бригадния генерал Тарик Хадра, който през 1983 заяви, че не признава Арафат за лидер на ООП и формално оттегли поддръжката си. Тази сила се водеше за част от сирийската армия и в „Мосад“ често се говореше, че „сирийците ще се бият с Израел до последния палестинец“.

Независимо че страните от близкоизточния блок винаги снабдяваха охотно палестинците с оръжие, все пак се опитваха да правят това по официални пътища. През 1981 година положението бе такова, че ако Арафат поискаше оръжие, то щеше да бъде изпратено до АОП.

Дотук всичко бе ясно. Обаче след мюнхенското клане през 1972 Арафат си изгради собствена охрана. В главната квартира на ООП в Бейрут Арафат се свързваше с личните си сили за сигурност на телефонен номер 17. Оттук дойде и името им — „Сила 17“, която по онова време бе под командването на Абу Тайеб, а личният им състав варираше от 200 до 600 първокласни бойци. Арафат до голяма степен разчиташе и на Абу Заим, командващ службата за сигурност и разузнаването.

* * *

За „Мосад“ най-важният човек в цялата тази работа бе Дурак Касим, шофьор на Арафат и негов личен бодигард, а също и член на „Сила 17“. Касим бе вербуван за агент на „Мосад“ през 1977, когато следваше философия в Англия. Алчността му нямаше граници и почти всеки ден изпращаше доклади със специална радиостанция, генерираща бял шум, за всеки от които получаваше по 2000 долара. Понякога предаваше съобщенията си по пощата или пък по телефона, а веднъж дори се появи в „подводницата“ — нелегалния център на „Мосад“ в Бейрут. Това беше много безотговорно от негова страна и катсата му се сащиса, като разбра, че Касим знае адреса. По време на обсадата на Бейрут Касим, който беше заедно с Арафат, непрекъснато информираше „Мосад“ от самата главна квартира на ООП.

Касим бе един от най-доверените хора на Арафат. Именно той намираше момченца на Арафат. Разбира се, хомосексуалността е в разрез с каноните на исляма, но на практика се среща доста често. Всъщност на Запад гледат на това с по-лошо око, отколкото при арабите. „Мосад“ не разполагаше с пряко доказателство в подкрепа на твърдението, че Арафат си пада по млади момчета. Нямаха снимки, изобщо нищо. Това можеше да се използва, за да го злепоставят: бяха го правили и по-рано с мнозина арабски лидери, като показваха как си живеят живота, без много-много да се церемонят с правила и норми. Но за Арафат това не важеше. Той и хората му действително живееха скромно. По време на обсадата на Бейрут той имаше много възможности да се измъкне, но не го направи, докато и последният от войниците му не се озова в безопасност, така че „Мосад“ не можеше дори да го обвини, че действа егоистично. Може би се захванаха с историята за интимностите му с юноши просто защото нищо друго не успяха да измислят.

Обаче по онова време десните елементи в „Мосад“ настояваха Арафат да бъде убит. Основният им аргумент бе, че ако ликвидират Арафат, палестинците ще го заместят с някой още по-войнствено настроен, който няма да се нрави на западните сили, нито пък на левите в самия Израел и така никога няма да се стигне до мирно разрешение на проблема. Ожесточените сблъсъци, последвани от унизителни условия за мир за противниковата страна, бяха единственото приемливо положение за „Мосад“.

Аргументът срещу убийството на Арафат бе, че той е най-свестният от цялото ООП, добре образован човек, обединяваща фигура за всички палестинци. Ако преговорите все пак стигнеха донякъде, палестинците трябваше да имат законен представител, с когото да можеш да се разбереш. Чрез разузнаването си и „Мосад“, и „Шабак“ знаеха, че Арафат се ползва с голяма популярност и уважение в окупираните територии, макар и да не даваха тази си информация на висшестоящите.

Към средата на 1986 година спорът бе приключил. Десните спечелиха. Но Арафат се бе превърнал в нещо повече от обществена фигура. „Мосад“ не можеше да намери предлог, за да се отърве от него. Но въпросът все още не е слязъл от дневен ред. Те щяха да го ликвидират веднага щом се окажеше уязвим.

Друга важна клечка по това време бе Мустафа Дид Халил, известен като Абу Таан, началник на Палестинското въоръжено командване (ПВК) — групата за координация на Арафат. По-рано се наричаше Палестински координационен съвет, но след като Арафат забрани въоръжените действия извън територията на Израел през 1974, много подразделения на ООП възприеха по-военизирани и бомбастични имена за вътрешна употреба, за да не ги обвинят, че са се размекнали.

Друга групировка, която не биваше да се пренебрегва, бе Арабският освободителен фронт (АОФ) под командването на Абдел Уахаб Кайяле, който бе убит в Бейрут през декември 1981 и на негово място дойде заместникът му Абдел Рахим Ахмад.

Във всеки случай Арафат искаше леко да разшири „Сила 17“. Неизбежната борба за власт кипеше в самата организация и Арафат чувстваше нужда от по-стабилна лична охрана. Но когато се обърна с тази молба към генерал Хадра, началник-щаб на армията, го отрязаха. Хадра обясни на Арафат, че не бива да се притеснява, той щял да го пази. Арафат обаче се притесняваше.

Хадра контролираше въоръжението, идващо от Източния блок за ООП, докато всички останали фракции прибягваха до помощта на други арабски страни като Либия и Ирак, за да се сдобият с нужните им оръжия.

На 17 януари 1981 Арафат отлетя за Източен Берлин, за да се срещне с президента на ГДР Ерих Хонекер, който му даде 50 германски „инструктори“ за обучението на хора от ООП в Ливан. На 26 януари Арафат отново се срещна с представители на Източна Германия, този път в Бейрут, за да иска въоръжение, без да се налага да моли за това Хадра. Благодарение на непрекъснатите донесения на Касим „Мосад“ знаеше, че Арафат е много загрижен поради вътрешните проблеми и евентуалното израелско нападение.

На 12 февруари Арафат се срещна с виетнамски представители в Дамаск, за да подготви нова сделка. Те му предложиха гранатомети, но той се нуждаеше от по-леко въоръжение. Три дни по-късно той замина за Тир, Ливан, където се срещна с лидерите на различни фракции от ООП, за да ги убеди да прекратят междуособните си вражди и да се обединят срещу истинската заплаха, Израел. Към 11 март Арафат вече бе ужасно притеснен и се надяваше да осъществи плановете си преди общата среща на ООП в Дамаск на 15 юни. Само през този ден той проведе три независими една от друга срещи с посланиците на Унгария, Куба и България, но без особен успех.

В „Мосад“ също не бяха особено спокойни, защото допускаха, че Арафат все пак ще сполучи да набави необходимите му оръжия. Но това, което наистина ги уплаши, бе новината, че лидерът на ООП има намерение да избере някого, който от негово име ще се срещне с израелските дипломати, за да започнат преговори за спирането на ливанската офанзива. „Мосад“ научи това много преди израелското правителство, впрочем както винаги.

На 12 март Арафат се срещна в Бейрут с Наим Хадер, представителя на ООП в Белгия, и го помоли да използва връзките си с израелските дипломати, за да сложат началото на мирни преговори и да избягнат по-нататъшното кръвопролитие. „Мосад“ не погледна с добро око на това. Идеята им бе, че ако Израел се намеси в Ливан в помощ на християните, ще могат да се справят веднъж завинаги с палестинците там. Но ако „Мосад“ издадеше тази информация, планът им не би успял. Между тях и дипломатите имаше истинско противопоставяне. В Министерството на външните работи не знаеха това, но Институтът искаше да започне война, а в същото време те се опитваха да я избягнат. Палестинците искаха да установят връзка с израелския дипломатически корпус, а „Мосад“ търсеше начин да я пререже.

По това време „Мосад“ узна, че Арафат ще се опита да използва Франсоа Ганид, 65-годишен женевски банкер, който оказваше финансова подкрепа на Карлос. Целта на Арафат, която Касим издаде на „Мосад“, бе да поиска пари от Ганид за закупуването на оръжие от Германия с помощта на така наречения „Черен блок“, отцепил се от фракцията „Червена армия“ (ФЧА), който се бе обучавал през февруари в Ливан под ръководството на инструкторите на Хонекер.

„Мосад“ не се радваше на очевидния успех на мирната мисия на специалния пратеник на САЩ Филип Хабиб, затова решиха да намесят ЦРУ, като им кажат, че ООП се готвят за война, докато същевременно говорят за мир. Надяваха се това да прекрати инициативата или поне да я забави. По това време Бегин се готвеше за преизбирането си и не знаеше нищо за плановете на „Мосад“. Военната операция вече имаше кодово наименование „Ливански кедри“ и така започнаха да изпращат информацията на свръзката с ЦРУ. Но на 30 март след опита на Джон Хинкли да убие президента Рейгън ЦРУ имаше много по-съществена работа и операцията спря.

На 10 април Арафат отново се видя с Хонекер в Източен Берлин. На следния ден вече бе в Дамаск за XV сесия на палестинския съвет.

На 15 май „Мосад“ се свърза с германската антитерористична група ГСГ-9 (Гренцшутцгрупе) в случай, че се наложи да прибягнат по-късно до помощта им.

На 1 юни, близо три месеца след срещата си с Арафат, Наим Хадел се обади рано сутринта от домашния си телефон на служител на израелското Министерство на външните работи в Брюксел и си уговори среща за 3 юни, за да се обсъдят възможностите за започването на мирни преговори. По пътя му към работата до Хадер се приближи мургав мъж с карирана жилетка и засукани мустаци и го простреля пет пъти в сърцето и веднъж в главата, след което скочи в едно минаващо „такси“ и изчезна. „Мосад“ бе ужилил, макар и Арафат да не го знаеше тогава.

Все пак Касим непрекъснато докладваше, че Арафат е много изнервен. Не можеше да спи нощно време. Беше отслабнал. Търсеше по-голяма сигурност и наистина искаше да достави без много шум оръжието за „Сила 17“.

В началото на юни имаше серия от демонстрации в Германия срещу американските ракети, разположени там. На 9 юли Арафат бе в Белград, Югославия, отново със задачата да намери оръжие. Горе-долу по същото време един аржентински самолет, натоварен с оръжие от Израел, се сблъска с руски самолет в съветското въздушно пространство на път за Иран. Това, че израелците продаваха оръжия на Иран, раздразни американците и те изпратиха Робърт Макфарлан при Бегин. С това събитие започна аферата „Иран-контри“, но излезе на бял свят едва няколко години по-късно.^[2]

Пак тогава сирийците разположиха ракети в Ливан, крайно рискована постъпка, и държавният глава на Ливан, Башир Джемайел, предупреди Сирия, че това би могло да доведе до избухването на обща война.

Сирийците често прехвърляха военната си поддръжка в Ливан от една група на друга и наричаха това „Баланс на слабостта“. Ако някоя от воюващите групировки станеше прекалено силна, те почваха да подкрепят другите. Така имаха пълен контрол върху положението и държаха всички в подчинение.

„Мосад“ все още се опитваше да намеси американците и директорът на Института Ицхак Хофи нареди на отдел ЛАП да скалъпят нещо, което да ги убеди, че ООП иска война, а не мир. Целта бе да се оправдае пред Съединените щати израелското нахлуване в Южен Ливан.

ЛАП намери снимки на въоръженията, складирани за ООП от генерал Хадра. Тъй като те се водеха за подразделение на сирийската армия, не бе никак чудно, че разполагат с такива складове, но това послужи за „неоспоримо доказателство“, че ООП подготвя нападение срещу Израел, независимо че „Мосад“ знаеше за отчаяните усилия на Арафат да предотврати войната.

ЛАП също така показа на ЦРУ документи на ООП, където се виждаха действителни планове за офанзива в Северен Израел. Това, разбира се, не е задължителен белег на подготвяно нападение, защото във всяка военна база могат да се открият подобни схеми и чертежи. А дали ООП е възнамерявала да ги използва, или дори дали са били одобрени, е отделен въпрос. Но „Мосад“ не допускаха подобни разсъждения да ги отклонят от начертаните им планове.

Още преди началото на враждебните действия бяха подготвени такива снимки и документи. А след това стана още по-лесно да се докаже „злонамереността“ на палестинците спрямо Израел.

По инструкции на Арафат Абу Таан, командващият ПВК — групата за координация, — изпрати двама човека във Франкфурт, за да уредят оръжейната доставка. Отговорността бе възложена на майор Джуад Ахмед Хамид Алууни, завършил през 1969 година военната академия в Алжир, следвал политология в Китай през 1978 — 1979 и още едно военно училище в Унгария през 1980. С него отиде и сержант Абдулрахман Ахмед Хасим ал Шариф, завършил през 1979 военната академия в Куба и училището, в което е бил и Алууни в Унгария.

„Мосад“ и полицията на Федералната република не бяха в добри отношения. Но ГСГ-9, които бяха тренирали в Израел, ни сътрудничеха, както и хамбургската специална антитерористична част, чието кодово название в „Мосад“ бе „Туганим“, или „Френски дребосъци“.

„Туганим“ даваха на хората от „Мосад“ лични карти, сякаш бяха на служба при тях. Та нали в крайна сметка се бяха учили от „Мосад“.

Тъй като „Туганим“ бяха така благоразположени, „Мосад“ реши да проведе цялата операция в Хамбург. Както и с федералната полиция, отношенията на „Мосад“ с централното федерално разузнаване на Западна Германия бяха лоши. Но всяка германска област разполага със собствена полиция и разузнаване и „Мосад“ се интересуваше именно от тях.

„Мосад“ знаеше също, че Арафат смята да използва Исам Салим, лекар, който бе представител на ООП в Източен Берлин, в сделката със заема от швейцарския банкер Ганид. Последният вече бе набелязан след случая със срочния заем, който беше отпуснал на ООП. Тъй като оръжията често „парят“, никой няма желание да се мотае дълго с тях и за бързото провеждане на сделките са необходими крупни срочни заеми.

В същото време Арафат бе решил да достави една голяма пратка с хашиш от Ливан. Членовете на „Черният блок“ трябваше да пренесат хашиша и да го прехвърлят за определена сума на хората от подземния свят в Европа, а парите да дадат на Исам Салим. Услугата бе в замяна на току-що приключилото им обучение в Ливан. Исам на свой ред щеше да плати собственоръчно за оръжието, или да върне заема на Ганид. В плана на Арафат влизаше също хората от „Черният блок“ да пренесат оръжието обратно в Ливан.

Всичката тази информация пристигна в управлението на „Мосад“ чрез „Яхаломим“ („Диаманти“), отдела, предаващ съобщенията от агентите. Щом агентът замине за някоя страна-мишена, той вече не се среща със своя катса. Връзката между агента и „Мосад“ се осъществява през управлението в Тел Авив.

Въоръжен с тази информация, шефът на „Мосад“ свика заседание на началниците на „Цомет“, „Тевел“ и операционната безопасност, за да съставят план за действие. Имаха четири основни задачи: да попречат на Арафат да се сдобие с оръжията, да прекратят опитите за преговори между ООП и Министерството на външните работи на Израел, да отвлекат всичкия хашиш и сами да приберат парите от продажбата му, да измъкнат заема от Ганид, така че после ООП да се чуди как да го връща. В допълнение към очевидните политически и стратегически облаги от операцията „Мосад“ по тона време търсеше допълнителни финансови източници, защото бе възникнал сериозен проблем с парите, които не достигаха в цял Израел.

* * *

За да се подготвят за тази мащабна операция, през май 1981 за Хамбург замина група на „Невиот“, за да осигури охраняван док на пристанището и склад. От лондонския център пристигна катса, който да ръководи подготвителните работи.

Горе-долу по същото време екип на „Месада“ бе изпратен в Брюксел за Наим Хадер, за да предотвратят сериозните мирни преговори. Трябваше да го ликвидират. Атентатът бе проведен блестящо, но носеше почерка на „Мосад“: прост, бърз и ефикасен, на улицата посред бял ден, колкото повече свидетели, толкова по-добре; на местопрестъплението остават само няколко небелязани гилзи и трупът.

Убиецът е използвал пистолет с девет патрона, като само шест са изстреляни. В секундите между убийството и качването му в колата всеки, който би се опитал да го задържи, също би загинал.

Така наредиха нещата, че за атентата бе обвинен Абу Нидал от „Черният юни“. Не само широката общественост, но и Арафат, и израелското Външно министерство повярваха в това. Естествено не след дълго из пресата се появиха статии, че Нидал е най-опасният и търсен терорист в света.

В Хамбург петимата от „Невиот“ бяха под командването на Муса М., относително отскоро на работа в „Мосад“, който преди това бе служил в „Шабак“ и поделение 504.

Отседнаха в луксозния „Атлантик Хотел Кемпински“ на езерото Алстер във втория по големина град във ФРГ.

„Мосад“ харесваше Хамбург, първо, поради добрите си взаимоотношения с местните антитерористични служби и, второ, заради изключителната сексуална разюзданост, царяща в огрените от червена светлина квартали, където проститутките показваха прелестите си от витрините и дори като ходеха голи по улиците. Разбира се, това ставаше само привечер. През деня екипът се движеше най-вече из хамбургските докове на южния бряг на Елба, за да търси някой незабележим склад, до който да може да се стига относително лесно и да позволява добро наблюдение и снимки, без човек да се набива в очи.

Задачата оставяше доста свободно време, защото Арафат все още не бе уредил доставянето на оръжие, така че Муса, който с интерес следеше разните стриптийзи, реши да се избъзика с един от хората си. Тъй като операцията все още не бе започнала, те не правеха АПАМ, както се изискваше от операционната безопасност. Муса лесно проследи човека си до хотела, където онзи се срещна с някаква скъпа проститутка. Когато човекът отиде до тоалетната, Муса засне проститутката, седнала сама на бара, и си тръгна. На другата вечер човекът отново се срещна с нея и прекараха по-голямата част от нощта заедно.

На следващата сутрин, когато човекът пристигна на редовната среща в хотелската стая на Муса, останалите от екипа вече бяха там. Седяха мълчаливи около масата и пушеха. Изглеждаха притеснени. Във въздуха се усещаше напрежение.

— Какво става? — попита той Муса.

— Възникна непредвидена ситуация — отвърна Муса. — Налага се да претършуваме града. От главната квартира ни изпратиха съобщение, че някаква съветска агентка, законспирирана като проститутка, е влязла във връзка с човек на „Мосад“. Трябва да я открием и да я разпитаме, за да разберем кой е той, та да го изпратим обратно в Израел, където ще го съдят за държавна измяна, копелето му недно.

Човекът бе уморен и махмурлия, но нямаше основания за тревога. Поне не докато Муса не им показа снимката 20X25 см на „съветската агентка“, при което лицето на онзи заприлича на восъчна маска.

— Може ли да поговоря с теб, Муса? — измърмори той.

— Разбира се, какво има?

— А-ъ, насаме.

— Аха, добре.

— Сигурен ли си, че това е агентката?

— Напълно, защо?

— Кога са я видели с човека?

— Тази седмица, доколкото зная — каза Муса. — И то повече от един път.

Минаха няколко минути, докато човекът най-после си призна, че именно той е излизал с нея, но настояваше, че нищо не й е казвал и че тя нищо не го е питала. Молеше Муса да му повярва и да му помогне. Накрая Муса не издържа, изгледа го и се разхили като ненормален.

Такъв си беше Муса. Винаги криеше по някой коз в ръката си. Останалите само можеха да се надяват, че не е срещу тях.

В края на краищата екипът откри подходящ склад и Муса се обърна към лондонския катса с думите:

— По-добре бързо да свършваме с това, та да мога да изтегля момчетата си оттук, преди да са пипнали някоя срамна болест!

* * *

Чрез връзката си с милиардера от Саудитска Арабия Аднан Хашоги, който също бе вербуван за наш агент^[3], „Мосад“ разбра за друг саудитец, занимаващ се с легална търговия на оръжие в Европа. Той имаше правата да доставя автомати „Узи“ и други оръжия на частния пазар в Европа. Планът беше да се използва приятелят на Хашоги за доставката на американските оръжия, поръчани от Арафат. Разбира се, те щяха да бъдат представени за откраднати от различни складове за муниции към европейските военни бази.

По това време катсата от „Мосад“ Даниел Ейтан се свърза с Исам Салим, човека на Арафат в Източен Берлин. Представи се под името Хари Столър. Арафат все още не бе споменал нищо за оръжия, но благодарение на редовните съобщения на Касим „Мосад“ знаеше, че това скоро ще стане, и реши да излезе крачка напред.

Ейтан владееше отлично немски и бе изключително праволинеен. Каза на Салим, че е бизнесмен, който се занимава с търговия на „оборудване и материали“. Обясни му, че може да гарантира добра цена и безопасно доставяне. „Столър“ също така добави, че макар да не се интересува от политика, смята палестинската кауза за справедлива и се надява да успеят.

Уговориха си нова среща. Макар че Салим бе от ООП, следователно представляваше потенциална заплаха, знаеха, че не е участвал в терористична дейност в Европа. Безопасността на катсата не бе застрашена и наистина Салим моментално се хвана на въдицата.

На следващата дискретна среща между двамата, определиха я като „среща на четири очи“, Столър спомена, че понякога му попада подръка техника от американските военни бази в Германия, която незаконно е изнесена оттам. Естеството й е такова, че трябва бързо да се продаде и цените й са по-ниски от обикновеното. Добави, че може да му достави такава, в случай че Салим прояви интерес.

Междувременно „Мосад“ уверяваше ГСГ-9, че сериозно са се заели с „Черният блок“ и че ще ги уведомят къде и кога могат да ги заловят с достатъчно улики, че да ги пратят в затвора до един.

Както се очакваше, Арафат най-сетне изпрати майор Алууни и сержант Ал Шариф от ПВК при Салим в Източен Берлин. Те му предадоха списъка на оръжията, нужни за „Сила 17“, с нареждането, че цялата сделка е строго секретна, техниката трябва да бъде американско производство, а двамата пратеници на Арафат са пряко подчинени на Абу Таан. Салим получи заповед да се свърже с приятелите им от „Черният блок“ или друг сигурен източник, чрез който да се осъществи оръжейната доставка за Арафат.

— Ще изпратим първокласен „тютюн“, с продажбата на който ще платите за доставката — гласеше заповедта. — В случай на нужда можем да получим и срочен заем чрез Абу Таан.

— Приносителите на това писмо са отскоро в работата и могат да се използват като посредници. Те са под твое командване.

Когато Салим получи съобщението, той естествено се обади на Даниел Ейтан, т.е. Хари Столър. Салим обясни, че сделката трябва да се осъществи бързо и без много шум и затова ще изпрати свой представител (Алууни) със списъка на необходимата техника. Искаше да знае колко време ще отнеме изпълнението на поръчката и доставянето й.

До момента планът на „Мосад“ предвиждаше да се присвоят всички пари на ООП, както и хашишът, но от Касим дойде съобщение, че Арафат е изготвил и резервен план.

Той бе замислил отделна доставка на оръжие чрез Гази Хусейн, представителя на ООП във Виена, в случай че Салим не се справи. Втори екип моментално замина за Виена, за да заложи подобен капан и на Хусейн. Виена бе деликатен район за работа за „Мосад“, защото оттам минаваха повечето руски евреи на път за Израел. Връзките между Израел и Австрия по онова време бяха много тесни. „Мосад“ просто нямаше с кого да започне операцията там. Австрийците приемаха съвсем на сериозно неутралитета си. Едва ли можеше да се каже, че разполагат с някакви служби за сигурност.

Хашишът, който терористите от „Черният блок“ трябваше да внесат, бе опакован по обичайния начин — редици от „обущарски“ бали, защото напомняха на кутии за обувки. Идеята им бе да го превозят по море от Ливан до Гърция, където „Черният блок“ щеше да използва връзките си на митницата, за да го натоварят в коли, с които всеки от тридесетте терористи да се прибере през заобиколни пътища във Франкфурт.

Един от тях носеше отговорност за продажбата му и сделката със Салим. Но ГСГ-9, насочена от „Мосад“, го арестува със скалъпеното обвинение за подривна дейност в американските военни бази. Германците не бяха уведомени за хашиша, но щом човекът бе задържан, „Мосад“ получи разрешение за разпит. Човек на Института, владеещ немски, се представи за служител на германската сигурност и успя да изкопчи от задържания името на заместника му с обещание да му помогне. После се уговориха с германците да оставят човека в ареста без възможност да изпраща съобщения до приключването на операцията.

— Знам за опиата — заяви човекът от „Мосад“ на арестувания. — Ако не ми кажеш с кого е сделката, ще прекараш остатъка от дните си зад решетките, но не заради подривна дейност, а за търговия с хашиш.

И така с пазарния лист на Арафат „Мосад“ се обърна към саудитеца, посочен от Хашоги, за да изпълни поръчката. Алууни като военен получи нареждане да провери техниката и да я запечата за изпращането й в Ливан.

Оръжията бяха откарани с камион в Хамбург. Това не беше съобщено на германците, но ако случайно разберяха, щяхме да им обясним положението.

Междувременно Столър обсъждаше със Салим на какъв адрес да бъдат пратени оръжията в Бейрут. Естествено това беше изстрел в тъмното: на този етап „Мосад“ не очакваше нещата да стигнат до реални доставки. Но Столър обясни на Салим, че товарът има нужда от някаква законна форма, защото трябва да мине през ливанската митница. В тези неща рисковете не бива да се пренебрегват, така че сделката трябва да изглежда „законна“. Колкото до Салим, той каза, че имал роднина в Бейрут, който се занимавал с търговия със стафиди и можел да предостави адрес за доставката.

— Стафиди от Германия? — зачуди се Столър. — Звучи като внос на щрудели от Сенегал.

Не съвсем. Явно германците изнасят стафиди и други сушени плодове, които идват в Германия в големи количества и после се препродават отново на по-ниски цени от тези, които предлагат Гърция и Турция.

И така Столър помоли Салим да му изнамери „законен“ документ за внос на стафиди.

— След това вече ще мога да задвижа нещата — добави той.

Целта на тези ходове бе да накарат Салим да се впусне в нови и нови приготовления, така че да не разбере, че го подвеждат. После Столър му каза, че няма подходящ кораб подръка, но Салим отговори, че това не представлява проблем, защото доставката ще бъде в контейнери, т.е. просто още един контейнер ще отпътува с ферибота за Ливан.

Междувременно свръзка на „Мосад“ предаде на втори катса поръчението на „Цомет“ да влезе в контакт със зам.-шефа на „Черният блок“. Той се срещна с него и му каза, че е бил заедно в пандиза с арестувания му съратник и последният му е предал съобщение. Бележката гласеше, че плановете са се променили. Вместо да се продава, хашишът трябва да се размени за оръжие.

Наближаваше последният срок. „Мосад“ вече бе поръчал оръжията и знаеха, че Абу Таан трябва да даде парите на Салим, след като не можеше да използва за тази цел хашиша. „Мосад“ вече имаше контрол върху него. Салим не се тревожеше излишно. Разбираше, че винаги може да използва срочен заем, и смяташе да го върне веднага след продажбата на хашиша. В допълнение „Мосад“ обеща да достави ракети на „Черният блок“ и дори бе поръчал „чучела“ — пластмасови отливки, които дословно наподобяват истинските ракети, но за нищо не стават, защото са празни отвътре.

В Хамбург и Франкфурт нещата си бяха дошли на местата, но Гази Хусейн във Виена все още бе проблем. Обаче, за щастие, той се обади на Салим, когато получи списъка на Арафат. Разбира се, той никога не призна пред Арафат, но каза на Салим, че не разполага с никакви връзки в тази сфера. Салим сподели, че познава едного, който може да свърши тази работа. И двамата знаеха, че трябва да действат независимо един от друг, но какво можеха да сторят?

* * *

Операционната безопасност на „Мосад“ бе на нокти. Бяха в разгара на мащабна операция с непредсказуемата ООП и не съществуваха никакви гаранции. Но освен да се въздържат от срещи на публични места и кафенета и да избягват да се засичат с хора от ООП, не оставаше почти нищо друго да направят. При тези обстоятелства можеха само да се жалват на поразия и да изпращат съобщение след съобщение, че в случай на провал не поемат никаква отговорност.

В началото на юни мозайката бе почти сглобена. Доставката на оръжие винаги отнема доста време, но всички бяха почнали вече да се изнервят. В края на юни и Хюсеин от Виена, и Салем от Берлин уведомиха Арафат, че поръчката му е изпълнена и нещата ще са готови след две или три седмици.

Междувременно майор Алууни вече бе много притеснен за парите, които очакваше от продажбата на хашиша. Посредниците му никакви не се обаждаха. А той и бездруго не знаеше кои или къде са те. Единственият адрес и телефон, с който разполагаше, бяха на един от терористите от „Черният блок“. Но шефът им бе в затвора, а заместникът му бе инструктиран от „съзатворника“ от „Мосад“ да съобщи на всичките си съратници, ако някой разпитва, да му отговорят, че ще разменят хашиша за оръжие. Ако възникнат някакви усложнения или пък някой е прекалено любопитен, да съобщят незабавно за това на заместника.

Когато Алууни най-сетне се обади на посочения адрес, му отговориха, че лидерът на „Черният блок“ е в затвора, но сделката се движи от друг човек. Според нарежданията, човекът, комуто позвъни Алууни, веднага се свърза със зам.-шефа. Катсата от „Мосад“, който отговаряше за саудитския търговец на оръжие, го притискаше да побърза с доставката, защото и самите те бяха притиснати.

От обаждането на Алууни „Мосад“ разбра, че той се безпокои, но това не представляваше проблем, защото му бяха дали желания отговор. Човекът, с когото „Мосад“ бе във връзка, увери Алууни, че всичко е наред. Нещата бяха в ход. Бяха му наредили да не казва нищо повече от това, освен че ще уведомят Алууни, когато всичко е готово. Алууни знаеше, че такива сделки отнемат време, затова се поуспокои. Помнеше също, че по време на обучението от германците в лагерите на ООП им бе здраво насаден страхът, че ако се опитат да изиграят ООП, ще е равнозначно на смъртна присъда за тях. Старата пословица, че дори и да избягаш, пак няма къде да се скриеш.

В случая помагаше и това, че самите хора от ООП не знаеха за сделката толкова, колкото „Мосад“. Например Салим не знаеше, че молбата, отправена към Хусейн във Виена, е всъщност резервен вариант. Тя не беше отправена чрез Абу Таан, който действаше заедно със Салим, а чрез шефа на личната охрана на Арафат, Абу Заим. Салим бе осведомен, че оръжията са за Арафатовата „Сила 17“, а Хусейн нямаше представа за кого са предназначени.

Във всеки случай човекът на „Мосад“ и Хусейн във Виена се уговориха помежду си за плащането и доставката на оръжията. Хусейн имаше възможността да пренася стоки с либийски самолети, без да бъдат проверявани: той не обясни как, само настояваше да бъдат сложени в контейнери, а той поемаше грижата да пристигнат благополучно в Бейрут. Планът включваше да му бъдат доставени и някои истински оръжия: обаче, както в Хамбург и Франкфурт, ракетите и ръчните гранатомети щяха да бъдат имитация.

Ключът към успеха бе всичко да се съгласува в Хамбург, Франкфурт и Виена. Ако планът не успееше само в едно от трите места, не само че всичко пропадаше, но и опасността бе огромна.

В Хамбург, където се съхраняваха оръжията в един от редицата еднакви складове, целта беше те да се покажат на Алууни и сержант Ал Шариф, както са в контейнера със стафидите, затрупани отгоре и отдолу. После щяха да запечатат контейнера и да заключат склада с катинар, а ключа да дадат на Алууни. Сетне трябваше да си уговорят среща с него на другия ден, когато контейнерът ще се натовари на камион и после на кораба, който да го откара в Бейрут.

Щом заведат Алууни в апартамента му, хората от „Мосад“ трябва да се върнат обратно в склада и да преместят катинара и номера от стената на съседната еднаква врата. Там ще поставят цял контейнер с лошокачествени стафиди. Ето какво ще занесе Алууни на Арафат.

Столър (Ейтан) каза на Алууни да донесе парите със себе си, защото иска да се измете няколко часа по-рано.

— Няма проблем — рече Алууни. — Ще донеса парите. Но смятам да прекарам нощта в склада при стафидите.

— Окей — процеди Столър, но за миг щеше да си глътне езика. — Ще мина да те взема утре вечер в шест.

— Но нали се бяхме уговорили за сутринта — отбеляза Алууни.

— Зная, но прецених, че не е много добра идея да се шляем там през деня с тези оръжия. Има много хора наоколо.

Когато Ейтан се прибра в тайната квартира, разбраха, че е възникнал проблем. Как ще подменят контейнерите, ако Алууни спи при тях?

Междувременно една малка еднофамилна къща в околностите на Виена бе заредена с оръжията, поръчани от Хусейн. Катсата уведоми Хусейн, че посредникът му е готов за прехвърлянето, затова нека донесе на срещата 3,7 милиона, след което ще получи ключа от къщата и адреса. Планът им бе да заведат в къщата един от хората на Хусейн със завързани очи, там да му позволят да провери техниката и да се обади по телефона на Хусейн, че всичко е наред (след разговора им жицата ще бъде прекъсната). После човекът ще бъде заключен вътре, ще приберат парите и ще дадат ключа и адреса на Хусейн. Той наистина се хвана.

Беше 27 юли 1981. В Хамбург все още се мъчеха над проблема с Алууни. Оръжията стояха в склада. Над първия контейнер бе окачен втори подобен, предназначен за тежки и обемисти товари. В Женева Ганид вече бе отпуснал 5 милиона срочен заем за сделката в Хамбург и други 3,7 милиона за тази във Виена.

В 6 вечерта на 28 юли закараха Алууни в склада. Той поиска да провери няколко от кашоните. Щом каза, че е доволен от огледа, натовариха всичко в контейнерите и го затрупаха със стафиди. После го запечатаха. Алууни бе готов да даде парите, но Столър рече:

— Не тук, има твърде много хора. Нека идем в колата. Там ще е по-спокойно.

Когато отидоха в колата, Столър провери част от щатските долари с помощта на специално електронно приспособление, за да е сигурен, че не са фалшиви. През това време вторият контейнер, окачен под покрива на склада, бе свален надолу, а този с оръжието бе поставен на неговото място. После го изтеглиха още по-назад между другите контейнери до стената на склада.

За това бяха необходими 10–15 минути и когато Алууни се върна, видя същия контейнер със същия печат на старото му място. Обаче онова, което остана скрито за него, бе подмененото му съдържание. На следния ден Алууни с леко сърце изпрати стафидите в Бейрут.

Щом Алууни си тръгна, хората на „Мосад“ се върнаха в склада, натовариха оръжието от първия контейнер на някакъв камион и го откараха обратно при търговеца. Колкото до останалите стафиди, тях ги изпратиха в Израел.

Същата нощ хашишът бе разменен срещу имитациите на ракетите във Франкфурт и обясниха на човека от „Черният блок“, че може да дойде с хората си на следния ден да прибере оръжията. Предадоха хашиша на представител на панамските Ф-7 (специалната служба за сигурност, обучена от Харари), които го отнесоха в Панама срещу сумата 7 милиона долара. Целта им бе да го продадат на американския пазар, където цената му е много по-висока, отколкото в Европа. „Мосад“ прибираше 7 милиона, а каквото дойдеше отгоре след продажбата му, оставаше за панамците.

На следващия ден, когато членовете на „Черният блок“ отидоха да приберат фалшификатите си, полицията вече ги чакаше. Арестуваха около 20 от тях.

Пак на 29 юли на виенското летище бяха арестувани трима мъже с част от оръжията, взети от крайградската къща. „Мосад“ бе съобщил на местната полиция, че Хусейн и помощниците му току-що са пристигнали от Ливан, за да внесат контрабандно оръжия във Виена с цел да осъществят атентат срещу местната еврейска общност. По-късно Хусейн беше депортиран. Двамата му помощници отидоха в пандиза. По-голямата част от оръжието, останало в къщата, бе иззето от „Мосад“. Там оставиха съвсем малко, колкото да удостоверят пред полицията, че Хусейн наистина се е занимавал с доставки на оръжие.

Като цяло „Мосад“ гушна между 15 и 20 милиона долара и съсипа големи политически начинания. Хадер бе убит. Хусейн — депортиран, а двамата му помощници и още 20 други терористи от „Черният блок“ пратени зад решетките. Името на ООП бе очернено в няколко страни.

Според морала на „Мосад“ това беше грандиозен успех. Не само че ООП нищо не получи, но все още дължаха огромна сума на своя банкер. Това остави „Сила 17“ без оръжие за известно време и накара цялата ООП да се почувства ужасно глупаво. Така и не стана ясно какво се е случило със стафидите, когато са пристигнали в Израел.

* * *

Послепис към историята е съдбата на шофьора телохранител на Арафат и агент на „Мосад“, Дурак Касим. Той загуби крака си по време на израелското нападение над палестинската база в Тунис. Изпращаше донесения от лагера, но не бе предупреден за предстоящата атака. Изпаднал в бяс, Касим се отказа и от двете работи и се премести да живее в Южна Америка.