Хедър Греъм
Триумф (19)

Глава 18

Много преди да стигне до къщата на Джеймс Маккензи, Тейлър Дъглас усети, че отново някой следи внимателно всяка негова стъпка.

Вълноломът и лагуната ограждаха имението откъм морския бряг, така че от по-голямо разстояние не се виждаха нито къщата, нито градината около нея. Масивната постройка бе заобиколена от нагъсто посадени млади борове, сред които се виеха едва забележими пътечки, познати само на местните жители.

Преди повече от година пожар бе изпепелил цялата местност заедно с къщата, но сега тя се издигаше построена наново и допълваше естествената красота на пейзажа. Изградена от дърво, варовик и корали, къщата гледаше към сушата, откъдето духаше разхлаждащият северен бриз. Беше боядисана в синьо и зелено — цветовете на морето и небето. Отдясно се ширеше просторна морава, но след нея започваше необработен участък, превзет от буйни храсти, плевели и дива доза, борове и палми, стигащи чак до морския бряг. В лехите около къщата Тийла Маккензи бе посадила билки и цветя. Скрит в далечината откъм задната страна на къщата, Тейлър се огледа предпазливо. Преди войната приятелите му сред белите и съседите пристигаха при Джеймс Маккензи с лодки, докато роднините му от семинолите идваха на коне по тесните индиански пътеки, повечето от които бяха много стари и се извиваха надолу към дивата крайбрежна ивица. Тейлър бе идвал тук и по суша, и по вода. Семейство Маккензи, както и самият той, имаха смесена кръв и понякога се чувстваха чужди и на двете раси.

Като дете той бе силно привързан към Джеймс, Тийла и децата им. Ала сега…

Знаеше, че мнозина щяха да се бият храбро за Джеймс Маккензи, щяха да бранят това място също толкова яростно, колкото и да защитават самия него, ако почувстват, че нещо застрашава живота му. Тейлър би трябвало да се страхува да идва тук, но не беше така. Независимо на чия страна бе Джеймс в тази война, той никога нямаше да позволи да застрелят негов роднина в дома му.

В мига, в който си го помисли, Тейлър се сепна от ненадейно изсвирване. Извърна се навреме, за да посрещне нападението на воина, който се нахвърли върху него с яростен устрем от клоните на една дива лоза.

Тейлър и нападателят му се строполиха на земята. Той знаеше как при такова падане да се извърти, за да използва тежестта на другия — знаеше как да се извърне, за да постави противника в неизгодна позиция. И Тейлър се озова върху него, притискайки силно към земята ръката му, която държеше дългия остър нож. Нападателят бе чистокръвен семинол, гъвкав и мускулест младеж. Кожата му бе намазана с меча мас и той бе дяволски хлъзгав. Носеше само къса кожена препаска като всички индианци, които бяха научили от опит, че дрехите могат да причинят инфекция и една обикновена рана понякога може да се окаже смъртоносна.

Храбрецът бе млад, силен и изпълнен с ярост. Тейлър удари с все сила ръката му в земята — трябваше да избие оръжието, преди противникът му да успее да го забие в гърлото му. Младежът изръмжа, но Тейлър го удари още веднъж. Ножът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Тейлър го сграбчи и го захвърли надалеч в близките храсти. Индианецът заби юмрук в брадичката на Тейлър. Ударът бе зашеметяващ. Тейлър раздвижи челюстта си, надявайки се да не е счупена някоя кост. Можеше да извади колта си и да изпрати един куршум право в сърцето на воина. Всъщност подобно действие би било оправдано, ако искаше да спаси живота си, тъй като червенокожият под него бе подивял от ярост и се извиваше неистово, опитвайки се отново да го удари. Тейлър заби юмрука си с все сила в лицето му. Зашеметеният индиански воин застина.

— По дяволите, да не си посмял да ме нападнеш отново, глупако! — предупреди го Тейлър и се изправи. — Не съм тук, за да се бия с когото и да било.

— Тогава защо си тук?

Въпросът, зададен на английски, прозвуча изневиделица някъде отзад. Тейлър се обърна. Висок, слаб семинол, с твърдо изсечен профил, стоеше пред него. Тейлър позна в него мъжа, известен като Били Боунс. Той му бе роднина — син на братовчед на неговата баба.

— Били, аз съм Тейлър.

— Виждам — мрачно отвърна Били.

Мъжът носеше пушка, която обаче не бе насочена към Тейлър. Но ако решеше да стреля, щеше да го направи по-бързо от светкавица.

— Искам да се видя с Джеймс. Сам съм и не желая да причинявам неприятности.

— Това е южен щат. А ти си с униформа на Севера. Защо си дошъл тук с тази униформа?

— Защото аз не съм шпионин, Били. Дойдох тук, без да се крия, такъв, какъвто съм.

— Такъв, какъвто си, ти не си приятел.

— Били, ние сме роднини независимо от дрехите, които нося. Дори и да съблека униформата си, аз ще продължавам да вярвам в каузата, за която се бия.

Били Боунс кимна след кратък размисъл и заговори на езика мискоги — казваше на младежа да стане от земята.

Воинът, който бе нападнал Тейлър, се изправи на крака, но без да го изпуска от очи.

Били вдигна ръка и кимна към Тейлър да го последва.

Двамата поеха по пътеката, която водеше към задната част на къщата. Фрайър послушно ги последва. Пристанът се намираше откъм североизточната страна на къщата и Тейлър бе сигурен, че там охраната е засилена. Освен това не се съмняваше, че Джеръм често акостира на този пристан със своя кораб беглец „Лейди Варина“.

Джеймс Маккензи стоеше на задната веранда, скръстил ръце пред гърдите си. Също като Били и той знаеше за пристигналия посетител.

— Тейлър — поздрави го Джеймс строго, — изглежда си насинил челюстта си.

Тейлър се ухили.

— Да, но трябва да видиш противника ми.

Джеймс се усмихна и за миг сведе поглед.

— Щом си наранил другото момче, сигурно наистина си бил застрашен.

— Мислиш ли, че ако не бях, щях да го нараня?

— Не, но трябваше да съм сигурен — отвърна след миг Джеймс. — И така, какво правиш тук?

— Търся един мъж. Офицер от Севера. Бил е на кораба, който е претърпял корабокрушение, и е носел важни документи от Кий Уест, в които се съдържат поверителни сведения за придвижването на нашия боен флот.

— И какво искаш от този човек?

— Документите, разбира се.

— А самия него?

— И самия него.

— Да не би юнионисткото правителство да го подозира в предателство, че е минал на противниковата страна и е готов да предаде информацията на правителството на Конфедерацията?

Тейлър се поколеба за миг.

— Вероятно.

— И ако аз познавам този човек, защо смяташ, че ще ти го предам, за да бъде обесен?

— Един човек, който толкова лесно сменя позицията си, може да стане предател и на двете страни.

Зад Джеймс внезапно се отвори някаква врата. На прага се появи висок и слаб млад мъж с хлътнали страни, който се подпираше на патерици. Носеше избеляла муселинова риза и тъмни памучни панталони. Единият му крак бе превързан, а другият — бос.

Джеймс се обърна и твърдо изрече:

— Майкъл, казах ти да стоиш вътре.

— Да, сър, казахте ми. Но аз няма да стана причина войната да застраши дома ви. Полковник Дъглас, аз съм лейтенант Майкъл Лонг — мъжът, когото търсите. Документите са в джоба на куртката ми. Не са докосвани. Ако трябва да се изправя пред военен съд, готов съм да го направя.

— Не!

Зад лейтенант Майкъл Лонг вратата отново се отвори. Дженифър Маккензи, чиято прекрасна коса се развяваше като черна пелерина, изтича от къщата, прегърна Лонг и се втренчи предизвикателно в Тейлър. В очите й се четеше тревога.

— Не, той дойде тук полужив. Почти не можеше да ходи. Едва не умря от треска!

— Дженифър… — твърдо започна Джеймс.

— Дженифър — повтори Лонг.

Вратата пак се отвори. Тийла излезе забързано, застана до съпруга си и се втренчи в Тейлър.

— Тейлър, добре дошъл. Поне така се надявам. О, Господи, всичко е толкова неудобно, нали?

От вътре се чу детски плач. Мери, най-малкото от децата на Джеймс и Тийла Маккензи, наскоро навършила годинка, изглежда, не обичаше да бъде разделяна от майка си.

Тейлър огледа групата пред себе си и го обхвана чувство на поражение. Не бе очаквал това.

— Да влезем вътре и да поговорим — тихо предложи той. Усмихна се на Тийла. — Още не съм виждал бебето.

— О, тя е истинска красавица! — възкликна Тийла. — Джеймс…

— Да, разбира се — кимна след миг съпругът й. — Да, по-добре да влезем вътре и да поговорим.

След тези думи Тийла се спусна надолу по стъпалата на верандата и приветства Тейлър с прегръдка и целувка по бузата. Както винаги, от нея се разнасяше сладкото ухание на жасмин.

— С Били ли дойде? — попита тя.

— Мисля, че е по-добре да отида да видя моя племенник — каза Били, погледна към Тейлър, кимна и мина покрай него.

Тейлър не можеше да очаква по-добро посрещане. Все пак беше враг. Но го заболя.

Тийла пъхна ръката си в неговата и двамата заедно се изкачиха по стъпалата на верандата. Очите му срещнаха тези на Джеймс Маккензи — смайващи сини очи на фона на матовата кожа на лицето му. Джеймс се поколеба, после протегна ръце и го прегърна. Тейлър затвори очи.

Господи, колко мразеше тази война.

Джеймс го пусна и двамата влязоха в къщата. Тийла отиде да вземе плачещото бебе от прислужничката.

— Мери, запознай се със своя далечен братовчед Тейлър.

Той се смая, когато малкото момиченце спря да плаче и протегна ръчички към него.

— Здравей, Мери — несигурно промълви той. — Ти наистина си много, много красива, истинска малка Маккензи. — Момиченцето наистина приличаше на рода Маккензи, с огромни сини очи и мастиленочерна коса.

— Ще отида да донеса нещо за пиене — каза Тийла, обърна се и се запъти към коридора.

— Мама! — извика Мери и сега малките й ръчички бяха протегнати към майка й.

— Ние ще отидем с мама — успокои я Тейлър и забърза след Тийла. Той харесваше децата, макар че не бе свикнал с толкова малки. Малката Мери ухаеше толкова сладко на сапун и детска пудра. Очите й бяха широко разтворени и доверчиви. Докато я държеше, си спомни как някога бе копнял за деца, после Аби бе умряла и той бе забравил за всичко, с изключение на работата си — войната. Но сега…

Сега имаше съпруга. Съпруга от семейство Маккензи, която бе по-близка роднина на това дете, отколкото самият той.

Чу зад гърба си накуцването на лейтенант Майкъл Лонг, съпроводено от стъпките на Джеймс и Дженифър. След малко той бе удобно настанен край камината в кабинета на Джеймс. Дженифър взе Мери, но продължи да наблюдава Майкъл Лонг с блеснали от напиращите сълзи очи. Лонг се разположи в коженото кресло с голяма чаша уиски в ръка. Разказа за корабокрушението, обясни как със седмици е бил в безсъзнание, между живота и смъртта.

— Документите и телеграмите са в безопасност, полковник Дъглас. В пълна безопасност. Никога не бих предал страната си, но… но… — погледна към Тейлър. — Молих се дано правителството на Севера реши, че съм загинал.

— За правителството е много важно да се открият документите и телеграмите — отвърна Тейлър. — Би трябвало да го знаете, лейтенант.

— Може би, просто се молех да не ме открият. — Погледна към Дженифър, сетне отново се втренчи в Тейлър. — Не искам да бъда дезертьор. Но и не искам повече да се бия срещу Юга. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не вярвам, че ще мога. Аз все още не мога да ходя. Глезенът ми е счупен и още не е зараснал.

— Тейлър, моля те, не можеш ли да направиш нещо? — умолително го попита Дженифър.

— Ти самият виждаш, че той наистина не е в състояние да се върне на бойното поле — прошепна Тийла.

Това, което Тейлър виждаше съвсем ясно, бе, че Дженифър се е влюбила в този мъж. Явно Майкъл Лонг бе много почтен човек. Беше уморен от войната и не желаеше да се сражава срещу хората, които бяха спасили живота му. „Той по-скоро би се оставил да го застрелям, отколкото да го отведа оттук“ — помисли си Тейлър. Макар че не можеше да направи подобно нещо, защото мъжът, който го бе спасил, бе негов роднина. Никога не би допуснал да се пролее кръв в семейството.

Явно Джеймс разбираше много добре положението, в което се бе озовал Тейлър, и може би се проклинаше, задето бе забравил, че макар и роднина, Тейлър Дъглас си оставаше негов враг.

— Мислите ли, че Тейлър ще може да се върне при своите началници и да ги излъже? — остро попита Джеймс.

Лонг сведе глава.

— Няма да позволя да се пролее кръв в този дом. Ще тръгна с него.

Дженифър избухна в плач. Тейлър стана и отиде при нея.

— Не мога да излъжа, но… мога да занеса документите и телеграмите в Кий Уест и да измисля нещо.

Тя го погледна през сълзи.

— И няма да отведеш Майкъл?

— Не.

— О, Господи, Тейлър, ти поемаш огромен риск!

— Е, рискът няма да е по-малък, ако се бях опитал да го отведа, нали?

— Защо?

— Баща ти щеше да ме застреля на място.

— Татко никога не би направил подобно нещо.

— Нито пък аз, Дженифър. Нима бих могъл да нараня един добър човек, който при това е бил тежко ранен? Или своя братовчед, който вече и без това е изпитал на гърба си трагедията на тази война?

— Тейлър… — Тя го прегърна. — Тейлър, толкова съжалявам, че се усъмних в теб… Заради собствената си болка забравих за Аби. Войната ни отне Лорънс, а Аби те остави вдовец.

Той се освободи нежно от прегръдките й и стана.

— Е, утре заминавам и ще видя какво може да се направи. Предполагам, че би трябвало да ви кажа… Вече не съм вдовец.

— Ти си се оженил отново! Колко прекрасно! — възкликна Тийла. — За кого, Тейлър? Е, предполагам, че е за някое момиче от Севера, истинска янки. Тейлър, ще останеш ли там след войната? Дали изобщо някога ще има „след“ тази ужасна война?

— Тийла, любов моя, ти му зададе толкова много въпроси. Остави го да отговори поне на един — обади се Джеймс.

— Ти познаваш съпругата ми. Познаваш я много добре, Джеймс. Тя е твоя племенница. Ожених се за Тия Маккензи.

Ахването на Дженифър бе толкова силно, че можеше да се чуе на няколко километра наоколо.

— Тия… се е омъжила за теб? — невярващо попита тя.

Той я погледна и повдигна вежди.

— Да.

— О, Тейлър, нямах предвид това.

— Тя искаше да каже, че ти си янки — уточни Джеймс.

— Е, хм, никой не е съвършен.

— И ти си се оженил за нея? — отново попита Дженифър.

— Тя се омъжи за мен, аз се ожених за нея. Ние се оженихме.

— Мисля, че ще пийна още една чаша — рече Тийла.

— Не знаех, че вие двамата се познавате — отбеляза Дженифър. — Е, разбира се, вие с Иън сте приятели… били сте тук като малки момчета, но не си спомням и Тия да е била с вас.

— Срещнахме се преди известно време.

— В Симарон?

— И преди това — призна Тейлър.

— Е, нека да престанем да зяпаме Тейлър така — предложи Тийла. — Сигурно си гладен. Ще се погрижа за вечерята. Майкъл, скъпи, ти наистина трябва да се върнеш в леглото. Дженифър, подай ми Мери и помогни на Майкъл да се качи в стаята си. Джеймс… Тейлър… ще ви повикам, когато вечерята стане готова.

Майкъл Лонг се приближи към Тейлър.

— Благодаря ти — тържествено изрече той.

— Още не съм направил нищо. Не мога да ти дам никакви гаранции.

— Благодаря ти за обещанието.

Тейлър кимна. Дженифър и Майкъл излязоха. Той остана сам с Джеймс. Усети, че тъмносините очи на Джеймс го изучават внимателно.

— Ти знаеш, Тейлър, понякога имам чувството, че самият аз съм те отгледал.

— Да, сър. И аз се чувствам така понякога. Затова се осмелих да дойда тук сам.

— Познавам те много добре. Въпреки че избра да се биеш на погрешната страна, аз се гордея с теб.

— Благодаря ви, сър.

— И така, ще ми кажеш ли какво става? Защо си се оженил за моята шантава племенница?

— Аз… ами… сър, някой трябва да се грижи за нея — промърмори младият мъж, изненадан от въпроса.

— Хм. — Джеймс го изгледа внимателно. — В какви неприятности се е забъркала този път тази лудетина?

— Ами… в никакви. Освен ако не броите мен за неприятност.

— Сигурен съм, че моята племенница се е забъркала в нещо. — Джеймс отиде до гарафата с уиски и си наля една чаша. — Разкажи ми. Чух слухове за някакъв шпионин, който работи за Юга. Щях да се изплаша, че това е Дженифър, ако не знаех, че тя през цялото време е с мен и с този ранен войник Майкъл Лонг. Бих се страхувал и за Сидни, но тя е във Вашингтон, омъжена за един непознат янки, но поне е в безопасност. И така, когато чух слуховете и описанието на непознатата героиня, започнах да се безпокоя за дъщерята на моя брат… това е нелепа и опасна игра. Има ли този брак нещо общо със залавянето на шпионин? Дали Годайва се е оказала сред янките…

— Сър…

— Не ме лъжи и не се опитвай да се измъкнеш, Тейлър. Очаквам нещо повече от теб.

— Сър, това не е мястото…

— Ти си се оженил за нея. И със сигурност това е мястото.

— Аз съм онзи янки, който я залови.

Джеймс кимна и след малко продължи:

— Грижи се за нея, каквото и да ти струва. Знам, че брат ми ще полудее, ако с нея се случи нещо лошо. Мъжете обичат синовете си, но дъщерите им са техните съкровища. Бог знае, че е достатъчно трудно да се събуждаш, знаейки, че всеки ден синовете ти са изправени пред куршумите. Нека Бог ти помага да се грижиш за нея.

— Сър, възнамерявам да сторя всичко, което е по силите ми. — Тейлър се поколеба за миг. — Ще направя всичко, което е по силите ми и за Дженифър. Утре ще отнеса документите и телеграмите в Кий Уест.

Джеймс вдигна чашата си към Тейлър.

— Пия за твоя успех, полковник Дъглас. Във всичките ти начинания.

— Благодаря ви, сър.

* * *

Макар да се намираха на не повече от петдесетина километра от Сейнт Огъстин, пътуването до града с всички ранени се проточи много дълго. Бяха нужни повече от два дни, за да се придвижат по грубите пътища с разнебитените санитарни фургони, пълни с войници с ампутирани крайници, нуждаещи се от специални грижи. При все това мъжете бяха развълнувани от очакването да пристигнат в града. Тия също се радваше.

Обичаше Сейнт Огъстин още от детството си. Когато приятелите й от северните щати я дразнеха, че Флорида е нов и нецивилизован щат, тя учтиво им напомняше, че Сейнт Огъстин е най-старият град, основан от европейците в Новия свят.

Сега над града се вееше флагът на юнионистите и така беше от 1862 година. Войниците от армията на Севера маршируваха из полетата край града, а след това почиваха край брега. Някои от бунтовниците останаха тук, твърдо решени да не напускат домовете си. Други избягаха, като отдадоха цялото си имущество за своята велика южняшка кауза. От нашествието на янките Тия бе идвала в града няколко пъти, за да се види с Алайна, Риса и децата. Когато пристигнаха, Риса веднага се запъти към дома си, за да види малкия Джейми, но Тия не отиде да посети роднините си. Остана със Сесилия Брайър и баща й, тъй като бе прекалено заета да помага при настаняването на ранените войници в болниците, разпръснати из града. Когато най-после късно през нощта Тия и Иън препуснаха към квартала, където семейството й бе наело една къща, за тяхна изненада там вече ги очакваше Алайна. Иън извика от изненада, скочи от седлото и се спусна към съпругата си.

Тия слезе от Блейз, взе поводите на двата коня и бавно ги последва. Алайна се гушеше в прегръдките на съпруга си. Тия бе толкова близо, че не можеше да не чуе разменяните шепнешком интимности. Брат й беше радостно развълнуван от срещата с жена си, но не пропусна да я укори:

— Любов моя, любов моя, мислех, че не се чувстваш добре и ще останеш в Симарон.

— Знаех, че ще дойдеш тук, и не можех да не дойда. Само Бог знае кога отново ще напуснеш щата и кога ще имам възможност да те видя — отвърна Алайна.

— Но ти не биваше да идваш сама.

— Не съм сама! Рианон е с мен. Освен това баща ти ни уреди ескорт. Трябваше да дойда, Иън. Нямах намерение да напускам Симарон, защото смятах, че си извън щата, но когато ми писа, че лагерът ще се установи тук…

— Нямаше да ти пиша, ако знаех, че ще рискуваш своя живот и живота на децата.

— Но аз съм тук, жива и здрава, а децата много ще се зарадват да те видят. Не е минало много време от Коледа и те все още не са те забравили!

Гласовете им бяха изпълнени с толкова много чувства, двамата изглеждаха толкова красиви и романтични, докато стояха прегърнати, облени от лунната светлина — нейният висок, тъмнокос брат, толкова привлекателен в униформата си, и неговата дребничка русокоса жена. Това бе една типична картина от войната — радостна, трепетна среща, която обаче много скоро щеше да бъде последвана от тъжно сбогуване. Тия се чувстваше като натрапница и й се искаше да се измъкне някак си незабелязано.

— Тия! — Снаха й я забеляза, спусна се към нея и я прегърна. — Толкова е хубаво да те видя пак! Радвам се, че си с Иън. Всички ужасно се тревожехме за теб.

— Аз съм добре, Алайна — побърза да я успокои Тия, защото не искаше да бъде отрупана с въпроси за нейното появяване в лагера на янките и спешната й женитба с Тейлър Дъглас. — А децата?

— Те спят. Джейми, синът на Риса, също е добре. Както и малкият Конар. Рианон е тук с мен. Всички пристигнахме заедно. Тя също няма търпение да те види. О, почакай само да видиш Шантал. Тя е чудесна, поддържа къщата чиста и винаги спретната и е истинска магьосницата с децата. Дойде с новия лекар. Името му е Жан Буве. Сигурна съм, че много ще го харесаш. Както и да е, апартаментът на Риса е тук, моят е там, а лекарят е отсреща. А ето там е вратата на твоя апартамент. Но, разбира се. Риса е сварила чай и ни очаква.

— Алайна, едва ли двамата с брат ми искате да пиете чай точно сега — усмихна се Тия. Целуна снаха си по бузата. — Върви при съпруга си. Аз ще се оправя.

— О, не, ти току-що пристигна.

— Алайна, брат ми става много по-добър, след като е бил с теб. Върви, ние ще се оправим. Риса, Рианон и аз ще се справим и без теб!

Алайна се усмихна, изтича при Иън и го хвана за ръката.

— Но конете… — започна Иън.

— Аз ще се погрижа за конете — извика Тия.

Брат й я изгледа за миг, после махна с ръка. Прегърна жена си през кръста и двамата изчезнаха през една от вратите на голямата стара къща, която бе разделена на отделни апартаменти.

Тия поведе конете към конюшнята. Вече бе идвала тук и познаваше квартала, знаеше къде са болницата, хирургията и конюшнята, и то много по-добре, отколкото Иън смяташе. За една млада жена бе много по-лесно да се движи из вражеските територии, отколкото за един мъж.

Млад чернокож коняр пое юздите на конете от Тия. Докато тя му благодареше, вратата на апартамента на Риса се отвори и тя излезе.

— Тия, влез. Сигурно си много уморена.

Риса я прегърна през рамо и я поведе по малкия коридор към апартамента си. Когато влязоха, Рианон бе застанала пред камината с наведена глава, но ги чу, прекоси бързо стаята и посрещна Тия с топла прегръдка.

— Толкова е хубаво да те видя пак, при това толкова скоро — рече тя.

Въпреки радушното посрещане на снаха й Тия се почувства неловко. Рианон изглеждаше уморена. Но Тия си помисли, че безсънието й едва ли се дължи на бебето.

— Какво се е случило? — тихо попита тя. — О, Господи, нали не си чула нещо лошо? Джулиан добре ли е…

— Джулиан е добре — отвърна Рианон. — Видях го за кратко, преди да дойда тук. Възнамерявам скоро да отида при него. Сега работи сам.

— О, да, знам! Толкова съжалявам…

— Чаят е горещ, освен това има бисквити и топла супа — каза Риса. — Може би е по-разумно да седнем и да хапнем. Между другото, Тия, твоят съпруг също е добре.

Сепната, Тия се втренчи в Риса. Винаги разумната червенокоса снаха на Тия също се вторачи в Риса.

— О? И откъде знаеш? Къде е той?

— Не знам къде е в момента.

— Но той беше…

— На юг от нас.

— И откъде знаеш?

— Получих писмо от свекърва си.

— От леля Тийла? Тейлър е при леля Тийла?

Риса въздъхна.

— Както сигурно знаеш, лелята на Джеймс Маккензи е баба на Тейлър.

— О, да, научих го… — промърмори Тия.

— Не е толкова странно, че е отишъл да я посети.

— С изключение на това, че чичо Джеймс изпада в ярост дори само при вида на униформите на янките.

— Тогава той би трябвало да мрази дори Иън? Не, това не може да бъде. Нали не мрази баща му? Не. Тогава…

— Няма нищо подобно. Тейлър получи заповед от командването си да замине за Кий Уест. Наредили му да издирва някого.

— Най-добре е да не се безпокоиш. Всичко ще се уреди от само себе си — меко добави Риса.

— Но…

— Той е жив и здрав. Ние не се съмняваме в това — припомни й Риса. — Ако бяха решили да го обесят или разстрелят, а не да го канят на обяд, съм сигурна, че щяха да споменат за това в писмото си.

Тия смръщи вежди.

— Това едва ли е нещо, с което можеш да се шегуваш.

— Не, все пак се води война, нали? Но роднините на съпруга ми не ми обърнаха гръб само защото съм дъщеря на генерал Магий от армията на Севера. Нито пък ме обвиниха, когато неколцина радикални войници от Севера изгориха къщата им до основи. Така че няма да е справедливо сега да се опасяваме, че могат да сторят зло на Тейлър.

— Но за какво е изпратен там Тейлър?

— За някакви преговори.

— С каква цел ще се водят тези преговори?

— Никой не ми обясни това. Но няма съмнение, че той ще трябва да остане там за известно време.

— Може би сега е най-подходящото време да се видиш с Брент — намеси се Рианон.

Тия се вгледа в снаха си и мислено си повтори, че светът е полудял. Риса и Рианон имаха своите основания да подкрепят юнионистите. Но защо Рианон ще й предлага да пропътува през разкъсания от войната Юг само за да посети Брент? Всичко това й се струваше съвсем нелепо.

— Да посетя Брент, братовчед си Брент — повтори тя. — Ти, която си едва ли не госпожица „Бойният химн на Републиката“, ми предлагаш да отида при Брент, хирург от полева болница на Конфедерацията?

— Предлагам да посетиш братовчед си, който е лекар, а не да занесеш информация в щаба на генерал Лонгстрийт или генерал Робърт Лий! — недоволно заяви Рианон.

— Рианон, не съм сигурна, че тази твоя идея може да бъде осъществена. Тия точно сега не може да направи това — намеси се Риса. — Тя е омъжена за Тейлър Дъглас.

— Зная това. Нали точно ти ми каза, че е сключила брак с него — отвърна Рианон и въздъхна уморено. — Нямах никакво намерение да я тласкам към неразумни постъпки, криещи опасности. Въобще не исках Тия да върши нещо, което да е свързано с тази война!

— Но то не е свързано с войната… — отново заговори Риса.

— Не е. Става дума за едно малко нещастно дете!

Тия вдигна ръце.

— За какво говорите вие двете? Май ще ми трябва глътка уиски вместо този чай, освен ако някоя от вас не благоволи да ми обясни какво става тук.

— Сънувах един сън — промълви Рианон.

— О, Господи, не! С кого бе свързан — с братовчед ми Брент? — попита Тия, разтревожена не на шега. — Може би той е в опасност? Не може ли да му напишем писмо? Не, по-добре ще е да му изпратим телеграма.

— Не става дума за Брент — обясни й Рианон.

— Тя е имала видение за някакво малко дете, живеещо в голяма бяла къща. Видяла го е да пада от балкон.

— Ти познаваш ли това дете? — попита Тия.

— Алайна ми каза, че познава къщата, която й описах. Риса го потвърди. Става дума за Белия дом на Конфедерацията. Детето е син на президента Дейвис.

— О, но… сигурни ли сте в това? — изуми се Тия.

Измъчената Рианон бавно поклати глава. Надигна се и нетърпеливо закрачи из малката стая.

— Не, разбира се, че не съм сигурна. В нищо не мога да бъда сигурна. Вече написах писмо… баща ти ме увери, че ще го предаде на един офицер, който ще може да го достави на Варина Дейвис. Но какво ще си помисли тя, когато получи писмо от някаква напълно непозната жена? Може въобще да не го прочете. Или ако го прочете, да си помисли, че съм луда, и да не обърне внимание на предупреждението ми. Тогава…

— Какво? — попита Тия.

— Ох, не знам… Това е най-странният сън, който съм сънувала някога. Веднъж си казах, че вероятно ще полудея от тези мъчителни сънища. Толкова ме измъчват виденията за бедствия, страдания и катастрофи, които не мога да предотвратя. После твоят брат ме убеди, че благодарение на моето прозрение понякога все пак мога да помогна да бъде избегната поредна злополука. Този сън ме споходи на няколко пъти. Последния път, докато се мятах в леглото и се опитвах да се събудя, видях лицето на някакъв човек, толкова натъжено лице… и той изведнъж ме заговори…

— И после? — настоя Тия. — Какво стана после, Рианон?

Тя сви рамене.

— Каза ми, че някои неща са фатални и не могат да бъдат избегнати и в никакъв случай не трябва да се правят опити за тяхното предотвратяване.

— Рианон, кой бе този човек?

— Мисля, че беше бащата на детето или с други думи — самият президент Дейвис.

— Значи ти си мислиш, че този твой ужасен сън за смъртта на детето неминуемо ще се сбъдне?

— Не знам! Но едно дете ще умре, а аз не мога да понеса тази мисъл! — извика Рианон.

— Толкова много хора умират — тихо се намеси Риса. — Това е част от живота, Рианон. Смъртта е част от живота.

— Но вече умряха прекалено много хора, повечето от тях съвсем млади и невинни. Да спасим това дете за мен е един от начините да се противопоставя на тази кървава война. Чувствам, че мога да съм полезна поне в това! — настоя Рианон.

Тия се вгледа замислено в нея.

— Някой трябва да отиде при Варина Дейвис.

— Ти я познаваш — обади се Риса. — Президентът Дейвис беше военен министър, преди да започне тази лудост. Баща ти и братята ти бяха приятели с него. Преди войната ти си посещавала неговия дом.

— Да, бях там няколко пъти преди началото на войната, заедно с моето семейство. Но ти също си ги посещавала в Белия дом на Конфедерацията, където живеят в момента. Ти си била там с Джеръм в първите седмици след обявяването на войната. Освен това си съпруга на прославен герой от армията на Юга…

— И дъщеря на генерал от армията на Севера. Освен това аз… аз не съм сигурна дали ще мога да издържа това пътуване — заяви Риса. В гласа й се прокрадна извинителна нотка.

Тия усети как хлад пролази по гърба й. Не, тя нямаше да се опитва да убеждава Риса на всяка цена да замине. Не биваше да пътува, ако очакваше още едно дете. А пък Конар, малкият син на Рианон, беше едва на няколко месеца.

— Ами Алайна… — смутено промърмори тя.

— Алайна не е добре — обясни й Рианон.

— Не е добре?

Рианон сви рамене.

— Алайна също е бременна.

— Бременна? Да не би жените от рода Маккензи да са решили да осигурят възпроизводството на населението на целия Юг? — горчиво попита тя.

— Тия! — възмути се Риса.

— О, извинявай. Толкова съм объркана, че не съобразих…

— Да не би да се страхуваш, че Тейлър ще ти се разсърди? — попита я Рианон.

— Сигурно се страхува — процеди Риса и се вгледа втренчено в лицето на Тия.

Тия внезапно се озова в положение на отбрана, като малко дете, принудено да измисля оправдания, за да не изпълни нарежданията на възрастните.

— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че той сега не е на бойното поле, замина, без да ми обясни поне с няколко думи. Така че няма причина да не мога да посетя Брент, само че…

— Иън сигурно няма да й разреши да замине — заяви Рианон и сви рамене.

— Да, по всяка вероятност Иън няма да остане тук задълго — съгласи се Риса. — Чух, че изтеглят много офицери и войници на север от Флорида, защото се готвела нова офанзива. Генерал Грант твърди, че войната трябва да прилича на истински ад, и възнамерява да го постигне.

— Сякаш досега не беше — недоволно промърмори Тия.

— Така че Иън ще бъде затрупан с нови задължения. А освен това трябва да се грижи за Алайна. Ако се окаже възможно да се измъкнеш оттук, преди той да потегли на север, не трябва да пропускаме тази възможност.

— Добре, всичко ще се реши тази нощ — рече Рианон, отново обхваната от нервни тръпки и видимо обезпокоена. — Сега най-разумно ще е да отидеш да се наспиш. Ще отложим решението за сутринта. Мисля, че все още разполагаме с достатъчно време.

Достатъчно време…

Но на Тия не й бе нужно да чака разсъмването, за да приведе в ред мислите си.

Тъкмо се пъхаше в леглото, когато на вратата се почука. Оказа се, че късно вечерта се бе случило поредното нещастие — премазан бил кракът на някакъв мъж, синът му пък си ударил ръката, а седемгодишната му дъщеря също пострадала сериозно.

Лекарят Жан Буве беше опитен млад хирург. Тия му помагаше през цялата нощ. Наложи се да бъде ампутиран кракът на мъжа. Ръката на момчето се оказа счупена, но лекарят я намести и каза, че има надежда момчето скоро да оздравее. Обаче борбата за живота на момиченцето продължи до сутринта. Тия се опитваше да вдъхне кураж на детето, което за нейна изненада се оказа доста храбро.

— Боли ли те? — попита го Тия. — Лекарят ще облекчи водките ти. Нали знаеш, че лекарствата много помагат?

Момиченцето й се усмихна плахо.

— Не боли чак толкова много! Знам, че всичко ще бъде наред. Ако умра, ангелите ще дойдат да ме вземат. Както дойдоха за брат ми Даниел. Той умря при Гетисбърг и сега е там горе в рая, така че ако умра, няма да съм сама.

— Няма да умреш! Трябва да живееш. Разбра ли ме? Навън те чака майка ти. Плаче още от вчера. Така че трябва да оцелееш, за да спре да плаче.

Но малкото момиченце умря въпреки старанието на лекаря, въпреки целебното докосване на ръцете на Рианон. Тия бе до леглото му, когато малко преди разсъмване момиченцето напусна този свят. Беше толкова красиво дете, с много нежни мигли и с устни, червени като ягоди. Изглеждаше като заспало в смъртта. Тия го прегърна и заплака — отказваше да повярва, че това дете си бе отишло завинаги. Така я завари лекарят й и каза, че майката иска да бъде с детето си. Тия седеше вцепенена в кабинета на лекаря и чу, когато извикаха фотографа. Знаеше, че това бе обичаен ритуал — да снимат за последно починалите деца, за да ги помнят родителите им. Докато държеше на ръце детето си, за да го снима фотографът, майката плачеше неудържимо. Детето изглеждаше спокойно, като заспало. Въпреки това сцената бе толкова ужасна, че Тия едва издържа.

Двете й снахи се прибраха в къщата, за да приспят децата си. Риса също отиде при своя малък Джейми.

Тия излезе от болничните помещения. Не можеше повече да остане вътре — щеше да й прилошее. Но дори и навън като че ли продължаваше да чува стенанията на злочестата майка. Струваше й се, че тези скръбни вопли щяха да я преследват до края на живота й.

Когато най-сетне настъпи утрото, тя съобщи на Рианон, че е готова да тръгне за Ричмънд.

Надяваше се така да внесе някаква ободряваща промяна в ежедневието си. Междувременно се получи известие, че документите за пътуването на брат й са получени в Сейнт Огъстин.

Иън щеше да отплава с един кораб на янките, акостирал в пристанището.

Скоро след това Тия също потегли на път, като се измъкна от града и пое надолу по реката, за да се качи на един кораб от флотата на южняците, който все още можеше да преминава незабелязано през морската блокада, наложена от янките.

* * *

На смрачаване Тейлър навлезе в лагуната с лодката, спусната от борда на кораба. Въпреки късния час пак му се стори, че някой го дебне отнякъде. Гребеше сам, тихо и предпазливо. Според плановете му същата нощ трябваше да се върне на борда на кораба.

Когато излезе от лодката, той бе готов да се закълне, че на брега го очаква засада, но този път нямаше неприятни изненади. Само Дженифър изтича да го прегърне, когато той изтегли лодката на пясъка.

— Тейлър! Тейлър, какво става? Моля те, веднага ми разкажи всичко! Всичко ще бъде наред, защото те ти имат доверие, защото…

— Дженифър, престани! — Джеймс Маккензи застана зад дъщеря си.

Тийла също беше там.

— Пусни го да излезе от водата и да се прибере в къщата! — скара й се тя. — Нощта е студена. Да влезем вътре.

Но Тейлър видя изпълнените с болка очи на Дженифър и странна мъка сви гърлото и стомаха му. Тя обичаше този янки, когото бе спасила от морето. Никога не го бе очаквал; първият й съпруг бе убит при Манасас. Тя бе тъгувала дълго и неутешимо за него, но сега, когато видя очите й, чу гласа й, долови страстта й и загрижеността й…

— Дженифър, те взеха документите и телеграмите и приеха обяснението ми, че той е твърде болен, за бъде преместен.

— О, Тейлър. — Младата жена се хвърли към него, целуна го по бузата и силно го прегърна. — О, Тейлър!

— Джен, Джен — тихо се опита да я успокои Джеймс. — Той все някога ще трябва да се върне…

— Не, сър — прекъсна го Тейлър. — Тъкмо заради това се забавих толкова дълго. Нося заповед за уволнението му. Позволих си волността да заявя, че Майкъл Лонг повече няма да може да служи на каузата на янките. Разбира се, аз се заклех, че той никога няма да вдигне оръжие срещу Федерацията.

— О, Господи, трябва да кажа на Майкъл! — Дженифър отново го целуна по бузата. — Тейлър! Тейлър, толкова съм ти благодарна.

Тя побягна към къщата.

Тийла и Джеймс останаха, втренчили погледи в Тейлър.

— Заради дъщеря си ти благодаря от все сърце — рече Джеймс.

Тейлър се усмихна.

— Е, трябва да призная, че доста се поколебах дали да не докладвам, че е мъртъв. Струваше ми се добра идея. Но един ден войната ще свърши и аз не искам никой от нас до края на живота си да бъде преследван заради тази лъжа. Страхувах се… това беше много рисковано, но рискът си струваше.

— Хайде, ела да отидем в къщата — предложи Тийла, пристъпи към него и го хвана за ръката. — Нощта е студена. Имаш нужда от топла храна и легло, за да си починеш.

Тийла, с удоволствие бих споделил вашата трапеза, но трябва да се върна на кораба. Имам заповед да замина за Вирджиния, а искам да прекарам известно време с Тия в Сейнт Огъстин.

Тийла сякаш внезапно пребледня.

— Хм… ами нека първо да хапнем, нали нямате нищо против?

Обърна се и забърза към къщата. Тейлър погледна към Джеймс и се намръщи.

— Какво става?

— Получихме още едно писмо от Риса. Тия е потеглила към Вирджиния, за да бъде с Брент в болницата в покрайнините на Ричмънд.

— Тя… какво?

— Може би е смятала, че ще отсъстваш по-дълго. Имало е кораб, който щял да отплава надолу по реката…

— Бунтовнически кораб? — рязко попита Тейлър.

— Да — призна Джеймс. — Но не е корабът на Джеръм — побърза да добави. — При сегашните обстоятелства той сигурно щеше да й откаже да я качи на борда. Наистина не знам подробности. Това е всичко, което научих от писмото на снаха си.

Сякаш ледена ръка стегна сърцето на Тейлър. В гърдите му се надигнаха едновременно и страх, и гняв. Прилоша му. Дяволите да я вземат. Той й вярваше.

Извади от вътрешния джоб на мундира си документите, които носеше — писма и заповедта за уволнението на Майкъл Лонг, — и ги подаде на Джеймс.

— Сър, моля да ме извините, но няма да мога да вечерям с вас.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам да открия съпругата си.

— Но тя ще бъде на територията на Конфедерацията.

— Свикнал съм да я залавям на територията на Конфедерацията.

— Пази се, Тейлър, много се пази.

— Да, сър, ще се пазя.

Той оттласна малката лодка от брега, скочи в нея, взе веслото и яростно загреба.

Какво, за Бога, правеше тази жена? Каква безразсъдна игра играеше този път? Дали примамваше други войници, за да ги поведе към засада? Нямаше значение колко бе ловка, бърза, внимателна и хитра, в крайна сметка щяха да я заловят.

В гърлото му заседна корава буца. Не можеше да я загуби…

За миг спря да гребе и се втренчи в тъмното кадифе на нощта, заслушан в тихия плисък на вълните. Сърцето му се изпълни с мъка и болка.

Затвор. Да я отведе в някой от затворите на Федерацията. Това изглеждаше единственото решение.