Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Април 1867

„Още една дъждовна априлска утрин“ — лениво си помисли Сара, застанала пред един от високите прозорци на Розовата стая — „и ето че отново стоя пред гроба на човек, който ми беше много скъп…“

Тя мрачно стисна устни. В малката семейна гробница, разположена на едно възвишение недалеч от къщата, гробът на Сам Кантрел стоеше между тези на двете му съпруги — Маделина и Маргарет.

Сара и сега не беше сигурна правилно ли постъпи като погреба Сам на това място. Разбира се Ан, даже седем години след смъртта на сестра си, бе лоялна към нея и настояваше, че Сам би избрал точно това място за вечния си покой, но Сара не бе напълно убедена. През тежките, ужасни дни след смъртта на Маргарет той вероятно бе осъзнал, че тя не беше любящата съпруга, която си бе представял. Въпреки че през следващите години той не изказа и най-слаб упрек към нея, Сара често се питаше какво ли става в дълбините на сърцето му.

За миг мисълта й я върна в онази кошмарна утрин преди толкова години, когато ужасена бе вперила поглед в тялото на Маргарет. Сърцето й биеше до пръсване; не помнеше колко време бе останала там, но изведнъж се извърна и побягна към къщата…

* * *

Без да може да си поеме дъх, шокирана и ужасена, Сара се втурна през входната врата и стресна Сам, който тъкмо влизаше в преддверието. Той забеляза уплашения й израз и тревожно попита:

— Какво има, мила? Какво те е уплашило така?

— Маргарет е мъртва! — извика тя, прекалено разтърсена, за да съобщи по-деликатно новината. — Тя е мъртва! Видях я! Убили са я в павилиона!

Сам стоеше вкаменен в елегантното преддверие. Сара преглътна сълзите си, спусна се към него и като го сграбчи за ръката, силно го разтърси.

— Чувате ли? Тя е мъртва! Някой я е убил!

— Кого са убили? — безгрижно попита Янси, който влизаше откъм библиотеката и бе чул само последните думи на Сара. Без да си дава сметка за сериозността на положението, той добави саркастично: — Надявам се това да е била скъпата ми мащеха.

Леко поуспокоена, Сара се взираше мрачно в красивото му лице, а пред очите й още беше сребърната кама в гърдите на Маргарет.

— Да — рязко отвърна тя. — Точно нея са убили — с испанска кама!

Нехайният израз на Янси се изпари.

— Por Dios! Наистина ли? Къде? — настойчиво питаше той.

— В павилиона зад къщата.

Янси се бе втурнал към вратата докато Сара още говореше, но тогава за пръв път забеляза вкамененото лице на Сам, спря и тръгна към него. Сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Съжалявам. Трябва да е ужасно за теб. — Сам не помръдваше и Янси се наведе загрижено напред. — Добре ли си?

Сам като че ли се съвземаше и когато срещна съчувствения поглед на Янси се опита да се усмихне, но не успя.

— Да, да, добре съм — объркано измърмори той. — Но това е такъв шок! Маргарет мъртва! Убита! Не мога да повярвам!

Янси сви устни и Сара усети, че на него не му е трудно да повярва в убийството на Маргарет. Той обаче меко изрече:

— Остани тук. Аз ще видя как стоят нещата в действителност.

— Но това е самата истина! — гневно се намеси Сара. — Аз я видях!

Сам разсеяно я потупа по ръката.

— Сигурен съм, че е така, детето ми. Янси не се съмнява в това, което ти казваш. — Той си бе възвърнал самообладанието и като пое дълбоко дъх, изправи рамене. — Ще дойда с теб — каза той на Янси вече с по-силен глас.

Погледите им се срещнаха над главата на Сара.

— И ти ела с нас, Сара — допълни Сам. — Не искам хората да научат преди да съм видял всичко с очите си.

Сара неохотно тръгна с тях, въпреки че не искаше да остане и в къщата.

Когато двамата мъже влязоха в павилиона, Янси й нареди да остане отвън и Сара с удоволствие се подчини. Тя се разтреперваше само при мисълта да види отново трупа на Маргарет.

Стори й се, че двамата мъже останаха вътре цяла вечност. От мястото си тя чуваше тихия шепот на гласовете им и се чудеше за какво толкова си приказват. Най-после те излязоха със сериозни лица.

С напрегната усмивка Сам се приближи до нея и нежно хвана ръката й.

— Сара — започна предпазливо той. — Сигурна ли си, че си видяла кама?

Сара го погледна учудено.

— Разбира се, че видях. Тя стърчи, забита в гърдите й. — После хвърли обвинителен поглед към Янси. — Испанска! Не ви лъжа! — След това изведнъж я обзе съмнение. — Защо питате? Не я ли видяхте?

Сам бавно поклати глава.

— Това, което казваш, е истина. Маргарет е мъртва и най-вероятно е пронизана с нож, но няма и следа от оръжието… Двамата с Янси не видяхме испанска кама.

— Но тя беше там! Аз я видях!

— Може би само мислиш, че си видяла кама, но в ужаса… — Сам замълча. — Може би си се заблудила?

Сара стоеше като ударена от гръм, взираше се в сериозното му лице и не можеше да повярва на ушите си. Очите му бяха изпълнени с болка и изненада, но имаше и нещо друго — някаква молба в погледа му. В гърлото й заседна буца. Тя с усилие отмести очи. Хрумнала й беше ужасна мисъл. Сам искаше тя да излъже! Да потвърди, че не е видяла камата! С горчивина си помисли, че за това има само едно обяснение. Янси! Сам знаеше или подозираше, че Янси е убил Маргарет и въпреки мъката, искаше да спаси сина си.

Сара хвърли възмутен поглед към каменното лице на Янси. Той стоеше малко зад баща си с ръце, кръстосани пред гърдите. Нали той я бе държал снощи в прегръдките си и я бе целувал така страстно? В мисълта й обаче изплуваха и други спомени как два пъти повтори заканата да убие втората си майка, за разговора на Маргарет и Хайръм след като Янси си бе отишъл, за срещата на двете сестри… Толкова много хора мразеха Маргарет и се страхуваха от нея! Беше ясно, че тя е пропаднала жена, но заслужаваше ли такава смърт?

Сара хапеше устни, а меднозлатистата й коса бе закрила лицето й, тъй като тя упорито гледаше в земята. Какво трябваше да направи? Да настоява, че е видяла камата? Само за миг си представи, че наистина се е заблудила, че в тези първи мигове на уплаха й се е сторило, че вижда кама. „Но аз не съм я измислила. Аз я видях!“ — каза си наум тя.

Тя отново погледна Сам и буцата в гърлото й стана непоносима. Той беше толкова добър човек. Нужно ли беше да го наранява? Тя знаеше отговора на този въпрос и като заби отново поглед в земята, промълви:

— Ако камата не е там, сигурно съм си въобразила.

Сам облекчено въздъхна.

— Скъпо мое дете! Това е биле кошмарно преживяване за теб и не е чудно, че си си представила такова нещо.

Сара не можеше да го погледне в очите, защото се страхуваше, че може да промени взетото решение да защити Янси, а чрез него и Сам.

— Да — безизразно отвърна тя. — Беше ужасно и повече не искам да си спомням за това.

— Разбира се! Разбира се! — бързо се съгласи Сам, сложил ръка на рамото й. После добави с умоляваща нотка в гласа: — И когато властите те разпитват, когато който и да е те пита, нали няма да споменаваш камата?

Сара погледна матовото лице на Янси, а в изумрудените й очи се четеше обида.

— Разбира се, че няма. На никого няма да споменавам за испанската кама.

* * *

Гласът на Бартоломю, който я викаше, я изтръгна от неприятните спомени и тя хвърли последен поглед на трите гроба под големия орех.

— Тук съм, Бартоломю! Просто си почивам в стаята си.

Леко намръщен, Бартоломю я чакаше на стълбището. Сърцето на Сара изведнъж се изпълни с признателност към него и тя усмихната си помисли колко внимателен е бил винаги към нея, даже и в първите ужасни дни след смъртта на Маргарет. Тогава те се сближиха и той й доказа привързаността си през всичките четири години на опустошителната война.

За последните седем години Бартоломю не се бе променил много; кожата му с цвят на кафе бе все така гладка и без бръчки и освен леко посребрените коси на слепоочията, ходът на времето не се бе отразил на външността му. А през тези години се бяха случили толкова много неща! — мислеше си тя, докато слизаха с Бартоломю по широката извита стълба.

Накъдето и да погледнеше човек, промяната бе явна. Магнолия Гроув беше все така величествена, но от нея бяха изнесени и продадени всички по-ценни неща, за да се финансират войските. Мраморната настилка на някога внушителното преддверие бе свалена и продадена, както и кристалните полилеи, меките килими, мебелите, китайският порцелан и сребърните прибори. Извън къщата промените също бяха значителни. Някога тъмнозелените врати и прозорци сега бяха с излющена, избеляла от тексаското слънце боя; моравата и градините не се поддържаха; конюшните за многобройни дорести коне бяха почти празни. Просторните акри земя на памуковите полета сега пустееха, защото вече нямаше роби, които да ги обработват, нито пък пари за семена и за наемане на работна ръка. На малкото освободени роби, които се съгласяваха да работят за предишните си господари, не можеше да се разчита. След ден или седмица работа те изчезваха с няколко монети в джоба си и зарязваха сеитбата или прибирането на реколтата.

Не само в Тексас, а и в целия Юг положението бе такова — разрушени къщи, пустеещи плантации и почти никаква надежда да се възвърне изгубеното. Войната между Севера и Юга беше повалила напълно някога могъщата поземлена аристокрация и въпреки че Тексас не бе пострадал толкова от набезите на войските както другите щати от Конфедерацията, той също бе съсипан и унищожен. На територията му не бе имало големи битки и сражения и на обитателите му бе спестена гледката на горящи къщи и плантации, но това беше малка утеха — в подкрепа на Конфедерацията те хладнокръвно се бяха лишили от най-ценните си неща. Болшинството от тях яростно бяха подкрепяли каузата и Тексас бе дал повече мъже и повече пари за Конфедерацията от всеки друг щат в Юга с изключение на Вирджиния. Сега Тексас усещаше горчивата цена на тази лудост.

Победен, разорен и унижен въпреки обещанията за повторно приемане в Съюза и амнистията на последните бунтовници, Тексас трябваше да изстрада и срама на територията му да се обяви военно положение. Гражданите му трябваше да понасят гледката на омразните войски на Съюза в сините униформи, които гордо кръстосваха земите им. Освен това войските на Съюза се поставиха над закона, над заповедите на янките, даже над съдилищата и законите на Тексас. Тексас бе окупирана територия и конгресът на Съединените щати, президентът Джонсън и войските на Съюза я третираха като такава.

Докато слизаше с Бартоломю по стълбите в Магнолия Гроув, Сара се питаше за пореден път през последните две години от смъртта на Линкълн, дали към Юга щяха да се отнесат така жестоко, ако той не беше убит в онази нощ в Театър Форд от Джон Уилкс Буут. Тя сви устни. Кой знае?

Бартоломю прекъсна потока на мислите й.

— Адвокатът е пак тук. Иска да ви види.

— Каза ли какво иска? — попита тя, отърсвайки се от безполезните размисли. — Дали е успял да намери Янси?

Бартоломю поклати глава с язвителна усмивка.

— Господин Адвокатът на Сам никога не си позволява да разговаря с един презрян негър.

— Груб ли беше? — сви устни Сара.

— Не повече от обикновено.

— Ти знаеш — каза поучително Сара — че господин Хендерсън няма да е толкова рязък ако ти не започваш да се държиш високомерно всеки път, щом той дойде. — Тя поклати заплашително пръст към него. — Правиш го нарочно, признай си! Сумтиш, гледаш надменно и говориш с английски акцент, достоен за потомците на херцог.

Бартоломю стигна до края на стълбите, засмя се и невинно изрече:

— Вие не права. Аз само беден нигър.

— О, престани! — прекъсна го Сара. — В коя стая го покани?

Бартоломю се намръщи, но отвърна с равен глас:

— В единствената, която е за пред хора — кабинетът на господаря.

Внезапно вратата на библиотеката се отвори и двамата се обърнаха към нея. Там стоеше Ан Шелдрейк, а лицето й изразяваше безкрайно неодобрение.

Ан също не се беше променила много с годините. Косата й беше все така руса, очите — блестящи, а кожата — порцеланова и гладка, както преди седем години. Беше в черна копринена рокля от преди няколко сезона, но си личеше, че някога е била модерна и скъпа.

Сара я помнеше добре — Ан я беше купила за погребението на Маргарет и я носеше през цялото време на траур за нея. Тези дни тя бе в черно заради Сам Кантрел; този щедър и благороден човек бе отворил вратите на къщата си за нея и съпруга й, когато тяхната плантация беше продадена за неплатени данъци. Имаше и друга причина Сам да бъде толкова щедър към Том Шелдрейк. Том беше осакатял с едната ръка в началото на войната, когато го прониза куршум, предназначен за Сам. Сам беше убеден, че Том му е спасил живота и правеше всичко за своя приятел, даже се мъчеше да се разбира с капризната му жена. Сара съчувстваше на Том, но не понасяше арогантното поведение на Ан и нямаше доверие в нея; сърцето обаче не й даваше да ги помоли да напуснат.

Ан погледна намръщено към Бартоломю и изсъска:

— Къде беше? Казах ти, че двамата с господин Томас искаме кафе!

Бартоломю я изгледа високомерно.

— Забравяте, че не вие ми плащате, а Сара.

— О, боже! — възкликна с отвращение Ан, отворила широко очи от изненада. — Нищо не е както преди войната! Където и да отида — даже в собствения си дом, съм принудена да се съобразявам с надутите прислужници!

Бартоломю и Сара се спогледаха крадешком и улавяйки дяволития блясък в очите му, тя едва се сдържа да не се изсмее. Със сериозно изражение тя се обърна към Ан и смени темата.

— Знаеш ли, че господин Хендерсън е дошъл? Чака ме в кабинета на Сам.

Изражението на Ан веднага се промени.

— Намерил ли е Янси? — попита тя. — Ще можем ли най-накрая да разполагаме с наследството на Сам и да ремонтираме това противно място?

Бартоломю изсумтя, но със строг поглед Сара предотврати коментара му и меко каза:

— Бартоломю, моля те приготви кафе и напитки за госпожа Шелдрейк и съпруга й, както и за нас с господин Хендерсън.

Бартоломю се намръщи, разбрал че Сара няма да му позволи повече да унижава госпожа Шелдрейк. Усетил погледа на Ан върху себе си, той се поклони ниско и с уважение на Сара.

— На вашите услуги, мадам. Веднага ще се разпоредя!

Ан стисна зъби, изпращайки го с поглед.

— Колко щеше да е хубаво, ако Маргарет го бе изпратила на полето преди да умре! Може би камшикът на надзирателя щеше да го научи да уважава по-добрите от него.

— Съмнявам се! — остро отвърна Сара. — Независимо дали е иконом или прост работник, Бартоломю е горд и интелигентен човек и ако сестра ти беше убедила Сам да го прати на полето, а това щеше да е много трудно, след половин година именно Бартоломю щеше да е управител, а не Хайръм Барнел. А сега ме извини, господин Хендерсън ме чака.

Господин Хендерсън беше набит, червендалест мъж на около петдесет години. Той нетърпеливо крачеше по износения килим пред старото дъбово бюро, което бе заменило предишното от елегантно резбован орех. Беше намръщен, но когато видя Сара, се усмихна сърдечно.

Много неща у Сара караха хората да се усмихват. На двадесет и четири години тя беше достигнала красотата, която външността й подсказваше още на седемнадесет. Също като Ан тя носеше старомодна черна рокля, купена за погребението на Маргарет и сега облечена заради Сам, но приликите свършваха дотук. Черното придаваше на Ан внушителен вид, докато у Сара само подчертаваше младостта и нежността на чертите й. Тъмният цвят приятно контрастираше с бледата кадифена кожа и насочваше погледа към деликатната извивка на брадичката и високите скули. Меднозлатистата й коса, която тя още носеше на стегнат кок, изглеждаше по-блестяща на фона на черния плат, а леко извитите вежди и гъстите мигли на изумрудените очи бяха също толкова тъмни. На фино очертаните й устни цъфтеше невинна усмивка, която бе карала не един мъж да се чувства като ударен от гръм.

— Господин Хендерсън! — произнесе топло тя. — Надявам се, че не се забавих много.

Той приближи към нея и пламенно стисна тънката й ръка.

— Когато един мъж чака толкова прекрасна жена, времето няма значение — отвърна галантно той.

— О, господин Хендерсън! Колко сте мил! — прошепна тя и скромно сведе поглед. — Не се учудвам, че госпожа Хендерсън е толкова щастлива и то в тези тежки времена. От колко време сте женен за тази прекрасна жена? — усмихнато попита тя.

Той пусна ръката й и смутено отвърна:

— Е, почти тридесет години. — И усмивката му угасна.

— Има ли нещо важно, за което искате да ме видите? — попита Сара, отдръпвайки се от него.

Господин Хендерсън отново широко се усмихна.

— Скъпа моя! — радостно възкликна той. — Имам прекрасна новина за вас. Току-що получих вест, че моят пратеник е открил Янси във форт Коб, на брега на река Вашита в Индиана. Когато му е съобщил за смъртта на баща му, Янси веднага е напуснал войските на Съюза и сега идва насам. След няколко дни ще бъде тук.

Сара задържа с усилие усмивката на лицето си. И тя, и другите очакваха точно това, но сега, когато връщането на Янси беше толкова близко, изведнъж я изпълниха съмнения и даже ужас.

В дните след смъртта на Маргарет между съседите се водеха разгорещени спорове за вероятния убиец. Янси Кантрел оглавяваше почти навсякъде листата на заподозрените, но освен добре известната му омраза към Маргарет и заплахите към нея, доказателства нямаше. Властите щяха с удоволствие да го обвинят за смъртта й, но за негово щастие той имаше прекрасно, макар и подозрително алиби — че е прекарал цялата нощ чак до сутринта в разговор с баща си в библиотеката, а Сам се бе заклел в това. Никой не мислеше, че Сам казва истината; почти единодушно всички бяха решили, че той съвсем естествено защитава единствения си син. И тъй като Маргарет си бе създала навсякъде неприятели и всички я мразеха, докато Сам беше изтъкнат и уважаван член на обществото им, а и самия Янси си спомняха като объркано малко момче без майка, никой не искаше да се намесва. Простата истина бе, че много хора имаха мотиви да убият Маргарет. Въпреки че според тях Янси бе най-вероятният убиец, алибито му и липсата на доказателства караха властите да търсят и други заподозрени. Известно време те разследваха иконома на Кантрел, Бартоломю Андерсън, както и Хайръм Бърнел. След това за кратко се разпространи невероятната и скандална идея, че Ан Шелдрейк и съпругът й са извършили злодеянието, а после се шепнеше също, че самият Сам Кантрел може да е виновен. Даже и името на Сара се чу като възможно решение на проблема и тя още си спомняше нощите, в които си лягаше с мисълта, че на другия ден могат да я обвинят в убийство.

Смъртта на Маргарет Кантрел предизвика вихър от клюки и лукави предположения и скандалната известност на семейството не намаля даже когато местните власти се принудиха да прекратят разследването без да открият убиеца. Едва преди няколко месеца и най-злобните клюки бяха затихнали, а шерифът и хората му бяха престанали да обикалят около Магнолия Гроув и да търсят следи.

Янси остана в Магнолия Гроув само до погребението на втората си майка и в тези дни Сара почувства нарастващото напрежение между него и баща му. За нейна уплаха, веднъж тя прекъсна ожесточен спор между тях. Сам искаше Янси да остане, но той беше непреклонен. Заминаването му за Ранчо дел Сол на следващия ден след церемонията възбуди клюките и подозренията.

Сара не обичаше да си спомня за тревожните дни след смъртта на Маргарет и постепенно бе свикнала да хвърля цялата вина за тях върху Янси. Тя бе почти уверена, че той е убил Маргарет; освен това принуди баща си да излъже заради него и я направи съучастница като използва привързаността й към Сам, за да я накара да мълчи за испанската кама. Беше извършил всичко това и после хладнокръвно напусна Магнолия Гроув, за да не стъпи никога повече там.

А сега — мислеше си възмутено Сара — тя трябваше да дели наследството на Сам със същия този човек, който се опита да я съблазни — как иначе можеше да си обясни случилото се на стълбите в Магнолия Гроув първата вечер, когато пристигна и нейната реакция на объркано момиче? Безспорно Янси беше един негодник с жестоко сърце, който просто бе изоставил баща си след смъртта на Маргарет. Човек, който не бе отговорил на нито едно от умолителните писма, които Сам му бе пращал, вече на смъртно легло.

Сара нямаше претенции към нито едно пени от частта му от бащиното наследство, но се безпокоеше, че трябва да го дели с един безпринципен негодник, който най-вероятно е убил мащехата си, обърнал е гръб на баща си и е предал Тексас, присъединявайки се към войските на Съюза.

И други неща обаче караха Сара да се страхува от завръщането на Янси. С ужас я изпълваше най-вече мисълта как щеше да реагира той, когато разбере, че сега самата тя е негова мащеха, вдовица на баща му и че Сам й е завещал Каза Палома.