Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Зловеща тишина обгърна стаята и тримата сякаш замръзнаха на местата си, а думите на Бартоломю още висяха във въздуха. Смехът и безгрижието отстъпиха място на подозрение и злокобни обвинения, все още неизказани.

Сара се взираше в Бартоломю, а сърцето й се бе сгърчило от внезапен ужас и тя отказваше да повярва, че това е човекът, убил Маргарет. Осъзна, че й е по-трудно да реши, че Бартоломю е способен да извърши убийство, отколкото Янси и то при доста по-убедителни улики. Маргарет бе заплашила да му отнеме мястото в дома на Кантрел и следователно да разруши същността на живота му; от друга страна, той току-що беше признал, че испанската кама, с която бе убита Маргарет, е негова.

На Сара й се струваше, че стоят така от часове, неподвижни, вперили очи в тънкото, смъртоносно острие в ръката на Бартоломю, но трябва да бяха минали само една-две секунди. После, разчупвайки напрежението, Янси се обърна и непринудено каза:

— Не съм съвсем сигурен как е попаднала тук, но вероятно по погрешка е била сложена в багажа ми някой път, когато съм бил в Магнолия Гроув. — Той седна небрежно на леглото и прибави:

— Зная колко много я цениш, но ми се струва, че когато я открих, я оставих настрана с намерението да ти я върна следващия път, когато отида в имението. Тогава не мислех, че срещите ни ще станат толкова редки, но войната направи доста трудно пътуването до Магнолия Гроув — кисело се усмихна той.

Бартоломю също се усмихна и поклати глава.

— Чудех се къде ли е изчезнала. Никога не съм се сещал да ви попитам за нея.

— Е, по-добре вземи проклетата кама и я пази хубаво занапред — никога не знаеш къде може да се озове едно такова оръжие!

Бартоломю лукаво се засмя, взе камата и излезе.

След като той си отиде, в стаята се възцари злокобна тишина.

— Ти през цялото време си знаел, че това е неговата кама, нали? — напрегнато произнесе Сара след няколко минути.

Янси се опъна до нея на леглото и кръстоса ръце зад главата си.

— Хм-м, да, знаех, че камата е на Бартоломю. Както той забеляза — тя е много характерна и трудно може да се сбърка с друга — сухо добави той.

Очите на Сара гневно проблеснаха.

— Не ти ли е идвало наум, че аз бих искала да знам за това? Тогава, когато намерих тялото на Маргарет, ти ме излъга, твърдейки, че нямало и следа от кама! Искаше да се усъмня в собствените си очи! — Ядът й се усилваше и тя не забеляза как чаршафът леко се плъзна надолу по тялото й. — Ти умишлено ме излъга! Нарочно ме накара да смятам, че камата е твоя! Ах, колко си хитър! Нито веднъж не спомена, че тя е на друг човек! Не намекна, че знаеш на кого принадлежи! — Внезапно й хрумна и друго нещо. — Сам също я е разпознал! Ето защо и двамата настоявахте, че нищо не сте видели — двамата със Сам не сте искали подозренията да паднат върху Бартоломю!

— Имаше нещо такова — призна с вбесяващо спокойствие Янси и Сара така се разгневи, че щеше да го удари. Вперила очи в мургавото му лице и с бързо повдигаща се гръд, тя изрече задъхано:

— Камата е на Бартоломю — той може да я е убил, а ти и Сам сте решили да раздавате правосъдие!

— Не съвсем — промърмори Янси и в очите му затанцува насмешливо пламъче. — Просто не искахме да видим обесен един член на семейството, пък било то и незаконнороден!

Възмутена и изкарана от търпение, Сара го гледа известно време без да може да промълви дума.

— Но ти си знаел, че всички ще те помислят за убиец! — най-накрая възкликна недоверчиво тя. — Вместо него ти си можел да увиснеш на бесилото, глупак такъв!

Янси изглеждаше особено зарадван от реакцията й.

— Не беше вероятно, скъпа. За да ме обвинят в убийство, трябваше да разполагат с много повече доказателства, а не само с откритата ми омраза към Маргарет! Зная, че я заплашвах, че ще я убия, но това не значи, че съм го извършил! Освен това баща ми беше виден член на тамошното общество и въпреки че никой не ме счита за образец за пример, шерифът щеше да си има доста неприятности, ако ме беше арестувал и обвинил само заради гневните закани по неин адрес. И не забравяй, че Сам ми даде непоклатимо алиби. — Лукавото пламъче изчезна от очите му и той тъжно добави: — Шерифът обаче и секунда нямаше да се поколебае да арестува Бартоломю, ако беше видял камата и беше разбрал, че оръжието, с което е извършено убийството, е собственост на негър. Роднинската връзка на Бартоломю с нас изобщо нямаше да го спре. Всичко, което щеше да открие шерифът щеше да бъде един негър с кама и това щеше да сложи край на случая! Повярвай ми — Бартоломю щеше да бъде обесен и нито Сам, нито аз искахме това да се случи.

В думите на Янси имаше дълбок смисъл, но Сара все пак зададе въпроса, който я измъчваше.

— Ами ако той го е направил? Ако е виновен?

Янси я изгледа със смразяващ израз в очите.

— Тя заслужаваше да бъде убита — спокойно каза той. — И, честно казано, не ме интересува особено кой е извършил престъплението. Тя е мъртва, а кой я е убил и защо — това не ме засяга нито сега, нито преди!

— Не можеш да мислиш така! — избухна Сара поразена. — Всички смятат, че ти си го извършил!

— Това засяга ли те? — рязко попита той.

Сара внезапно осъзна, че от отговора й зависят много неща и като придърпа чаршафа върху гърдите си, сведе поглед към ръцете в скута си.

— Не съвсем — предпазливо рече тя. — Не че ме е срам или се смущавам от това, което приказват хората, но не е честно да те изкарват хладнокръвен и зловещ убиец… ако не си виновен.

Янси повдигна брадичката й.

— А какво мислиш ти, скъпа? — меко попита той като потопи очите си в нейните. — Аз ли съм го извършил? Аз ли съм убиецът?

В гърлото на Сара се надигна буца. Винаги се стигаше дотук — Янси не се защитаваше, не даваше никакви обяснения, не опровергаваше нито едно от обвиненията срещу него… и все пак с цялото си поведение той изискваше от нея да го счита за невинен. С почти непоносима болка тя се взря напрегнато в любимото мургаво лице. Янси Кантрел беше сложна личност. Можеше да бъде както жесток, така и нежен, арогантен и все пак безкрайно мил и загрижен за околните, но можеше неотклонно да преследва това, което желае, като отстранява хората и нещата, които застават на пътя му. Не понасяше чужда намеса в живота си и беше свикнал да го урежда както сам намери за добре. Беше способен да убие — на война, за да защити семейството си, да спаси живота си — в това тя не се съмняваше. Също така не се съмняваше, че той не би се поколебал да убие за отмъщение, но би ли могъл да убие открито и безцеремонно?

— Сара, толкова ли ти е трудно да ми отговориш? — с пречупен глас я запита той. — Не можеш вечно да се колебаеш. Или мислиш, че съм убил Маргарет, или че съм невинен. Кое от двете е, Сара?

Тя никога не бе искала да повярва, че той е убил Маргарет, но всички доказателства като че ли водеха към него. Измъчена и несигурна, тя го гледаше безпомощно и се мъчеше да съпостави всичко, което знаеше за убийството, за него и за собствените си инстинкти. Изведнъж истината проблесна с ослепителна яснота пред нея. Сара печално се усмихна. Винаги в разсъжденията си тя бе забравяла две много важни неща за личността на Янси: той беше твърде умен и с много силен характер. Един интелигентен човек никога не би се оставил на някой като Маргарет да го предизвика да убие. Нито пък един силен мъж. Силният мъж би бил способен да се издигне над досадните интриги и злостното поведение на Маргарет Кантрел. Янси може да е мислил да я убие, но той стоеше над един такъв акт. Сара беше убедена, че той е мислил, че Маргарет не си заслужава да бъде убита!

Тежестта в гърдите й бавно се разсея. Разбира се че Янси не бе убил Маргарет! Не му е било необходимо! Хрумна й и нещо друго, за което би трябвало да се сети преди години: Янси би могъл да унищожи Маргарет когато си поиска. Беше умен, познаваше Маргарет, знаеше за изневерите й и въпреки че Сам беше лудо влюбен в младата си жена, а с Янси го разделяше пропаст, то ако само веднъж бе споменал на баща си за откритото й пренебрежение към брачните клетви, Маргарет щеше да е загубена. И Маргарет го е знаела! Знаела е и е направила всичко възможно да съблазни Янси, а когато не е успяла, е сменила тактиката.

На Сара вече й беше ясно, въпреки че не е била свидетелка, че Маргарет се е впускала в безразсъдни схватки с Янси и отчаяно се е мъчела да намери някакво преимущество за себе си. Открила го е в Каза Палома. Янси е държал козовете — винаги е можел да отиде при Сам и да му разкрие истината за невярната му съпруга, но не го е направил, защото е обичал баща си. Маргарет е решила да се възползва от това. Никога не е искала Каза Палома, просто се е стремяла да нанесе удар на Янси и е разчитала на това, че за да спести мъката на баща си, Янси ще остави Каза Палома да се изплъзне между пръстите му, но няма да му каже какво знае за нея. Маргарет е предприела твърде опасна стъпка; Янси би могъл да разкаже истината на Сам и тогава тя е щяла да загуби всичко, но ако бе спечелила… щеше да й остане удовлетворението, че е изкопчила нещо твърде ценно от най-лютия си враг, а това си е заслужавало риска!

— Щеше ли да му кажеш? — изведнъж попита тя на глас, задълбочена в собствените си разсъждения.

Янси сбърчи вежди. Не можеше да следи разсъжденията й и нямаше представа за какво намеква тя и въпреки че не четеше мисли, той беше интелигентен и с бърз ум. След секунда нещата му се изясниха.

— Предполагам, че питаш за Сам и Маргарет? — отвърна предпазливо той.

Сара кимна.

— Щеше ли да му кажеш? Да му разкажеш за изневерите й, но да не допуснеш да вземе Каза Палома?

Янси не искаше да се отклоняват с разсъждения за миналото и раздразнено се опита да смени посоката на разговора.

— Мислех, че само аз задавам въпроси — а ти още не си ми отговорила. — Той с намръщи още повече и промърмори: — Не виждам каква връзка има това дали съм щял да кажа на Сам с нашия разговор!

Сара нежно му се усмихна, протегна ръце и обви с длани лицето му, без да обръща внимание на чаршафа, който се беше смъкнал и откриваше тялото й от кръста нагоре.

— Прав си, това няма нищо общо с нас и нашия въпрос — прошепна тя, докосвайки с устните си неговите.

Янси беше очаквал с невероятно търпение отговора й, но чакането бе обтегнало нервите му до краен предел и напрежението в едрото му тяло беше почти осезаемо. Това, че внезапно пред погледа му се откриха стегнатите й, съблазнително щръкнали гърди, не му помогна да успокои разсъдъка си. Въпреки усилията му да се овладее, той не можеше да откъсне поглед от голото й тяло; близостта й го накара целия да настръхне, плътта му обтягаше бричовете, а кръвта кипеше във вените му. В този момент обаче отговорът на неговия въпрос го интересуваше в много по-голяма степен и той отчаяно се опита да потисне желанието си да я сграбчи в ръцете си и да прати миналото по дяволите. Нуждата да уталожи страстта си отстъпваше пред необходимостта да разбере веднъж завинаги дали наистина Сара вярва, че той е убил Маргарет.

— Е, какво? Убил ли съм я, или не? — рязко настоя той.

Сърцето на Сара подскочи в гърдите. До този момент никога не си бе давала сметка колко много значи за него нейният отговор. С блестящи, прозрачнозелени очи и прекрасна, спираща дъха усмивка на розовите устни, Сара обви с ръце шията му и звучно го целуна.

Янси безпомощно отвърна на целувката й, а ръцете му автоматично я привлякоха към тялото му. Той вече тръпнеше от страст, когато тя най-после отлепи меките си, измъчващи устни от неговите и той я чу да казва като от далечно разстояние:

— Разбира се, че не си я убил! Ти си прекалено умен, за да извършиш такава глупост!

Думите й бяха като благословен балсам за измъчената му душа. Кръвта забуча в ушите му и ръцете му я притиснаха почти свирепо; устата му потърси пламенно нейната, а зад спуснатите му клепачи проблесна сълза, незабелязана и от двамата. Ръцете им се срещаха като в треска, телата им се преплитаха и дрехите още веднъж бяха разпилени във всички посоки, а те потънаха в екстаз в прегръдките си. Чак след известно време Янси се откъсна от ръцете й и се облече за втори път този следобед.

Дълго време след като тихо се измъкна от леглото и се облече в сенчестата стая, Янси остана да съзерцава омекотените от съня черти на своята жена. Тя изглеждаше толкова нежна и уязвима, изтегната на леглото; стройното й тяло се открояваше под чаршафа, а устните й пазеха още пурпурночервения си цвят от последната им любовна игра. Минутите минаваха и колкото повече я наблюдаваше, толкова по-ясно в дълбините на кехлибаренозлатистите му очи се отразяваха най-съкровените чувства, които бушуваха в сърцето му и които обикновено той ревностно криеше дълбоко в себе си. После преградата отново се спусна и скри страстните тайни на сърцето му, а той тихо излезе от стаята.

* * *

Когато Сара се събуди след около половин час, не се изненада, че Янси го няма; всъщност, помисли си с унила усмивка тя, вече свикваше да заспива в ръцете на Янси, а да се събужда сама. На сърцето й беше леко и тананикайки си, тя позвъни за Мария.

След известно време, освежена от банята и пременена в нова рокля, ушита от една жена в селото — от бледозелен муселин, изрязана по врата, с набрани ръкави до лакътя и поръбена с лента от по-тъмнозелена коприна — Сара бавно се запъти към задния двор. Вече беше вечер, бе започнало да се смрачава — един от най-любимите часове на деня за Сара. По навик тя се приближи до фонтана и безцелно се загледа в златните рибки, плуващи в хладните синьозелени води фенерите, окачени по сводовете на галериите, бяха запалени и хвърляха мъгляви златисти отблясъци в двора, а в захлаждащият се въздух се носеше ароматът от жасминовите храсти и синкавочервените рози. Сара замечтано вдъхваше тежкия мирис на цветята и си мислеше, че в никое друго кътче на земята не би могла да усети тази особена смесица от аромати, без да си спомни за вечерите в дел Сол.

За пръв път, откакто преди седем години откри тялото на Маргарет, Сара не се тревожеше за убийството. Все още не знаеше кой е убил втората жена на Сам, но в този момент, също както и Янси, тя не беше сигурна, че това я интересува особено. Стигаше й това, че не беше Янси! Странно, че след всичките й съмнения и резерви за неговата невинност или предполагаема вина, сега тя бе сигурна до мозъка на костите си, че Янси не е убил Маргарет и се чудеше как изобщо е могла да се усъмни в това, даже и за секунда.

Щеше да излъже, ако не си признаеше, че е дълбоко разстроена от факта, че камата, с която бе убита Маргарет, принадлежи на Бартоломю. Не искаше убиецът да се окаже Бартоломю — независимо дали убийството беше оправдано или не! Тя въздъхна. Може би и за това Янси беше прав! Може би наистина бе по-добре да остави зад себе си мислите за убийството и да го забрави. Но въпреки новото си убеждение, че Янси не е извършил престъплението, Сара не можеше да потисне една тръпка на безпокойство… чувството, че никой от тях не е в безопасност, докато истинският убиец не бъде хванат.

Беше дошла в двора с безгрижно настроение, но колкото повече времето минаваше, толкова по-смътно тя забелязваше златните рибки и ставаше все по-замислена. Между нея и Янси все още нищо не беше установено. Тя печално се смръщи. Нищо, освен това, че телата им пламенно се търсеха и привличаха. Бяха женени, любеха се и все пак между тях не бе произнесена нито дума за любов. Сара знаеше какво изпитва тя самата; просто искаше и Янси да й разкрие сърцето си. Тя знаеше, че не му е безразлична — би трябвало да е сляпа и глуха, за да не го разбере и въпреки че той може би не я обичаше, тя безспорно предизвикваше дълбоко вълнение в душата му. Тя сбърчи малкия си правилен нос с възмущение. Да знае, че съпругът й изпитва дълбоки чувства към нея не е същото като да знае, че той я обича. Някои мъже изпитват дълбока привързаност към конете и кучетата си, но това не означава, че ги обичат!

Тя отново въздъхна. Животът й със сигурност нямаше да е толкова объркан, ако Сам не й беше завещал Каза Палома по такъв особен начин. Със свито сърце тя си даде сметка, че даже Янси да й се кълне във вечна, неугасваща любов, докато въпросът с Каза Палома не се уреди, тя винаги ще се съмнява дали той казва истината и дали не се е оженил за нея само за да си възвърне земите на своите предци.

Отегчена от хода на нерадостните си мисли, тя се обърна и стреснато застана очи в очи със своя съпруг, който я наблюдаваше, небрежно подпрян на една от колоните на галерията.

Бе кръстосал крака с ръце на гърдите и се облягаше с едното рамо на каменната колона. В падащия мрак памучната му риза беше придобила тъмния цвят на индиго, който приятно се съчетаваше с мургавата му кожа и черната коса. „Не е честно един мъж да е толкова привлекателен“ — помисли си с възхищение Сара.

Когато се отлепи от колоната и спокойно се запъти към нея, изразът на очите му не се виждаше, а устните му бяха извити в лека усмивка.

— Не изглеждаш много щастлива — прегракнало каза той. — Така ли е?

Сара му се усмихна и поклати глава.

— Не, не съм нещастна — просто мислех за Маргарет и Каза Палома.

— Недей! — тихо промълви той и пламенно я целуна. — Не мисли повече за нея. Омъжена си само от двадесет и четири часа и се предполага, че трябва да мислиш единствено за съпруга си.

Сара обгърна с ръце врата му и в очите й проблесна зелено пламъче.

— И естествено, моят съпруг трябва да мисли единствено за мен!

Той се засмя, повдигна я във въздуха и внимателно я завъртя около себе си, а полите и дългата й коса се развяха зад нея. Белите му зъби блестяха, а матовото му лице се усмихваше.

— Si! Напоследък забелязвам, че независимо с каква работа съм зает, твоят очарователен образ има проклетия навик да обсебва мислите ми и да ме кара на часа да забравям какво съм имал намерение да върша! — откровено отвърна той.

Отговорът беше много задоволителен и Сара му показа колко е доволна от думите му с една страстна целувка. Беше безкрайно учудващо, реши объркано тя когато езикът й смело срещна неговия, колко храбра е станала в последно време!

Потънали в собствения си свят, те не забелязаха чуждото присъствие в двора, докато Естебан не се покашля деликатно и не ги върна в реалността. Сара откъсна устните си от тези на Янси, погледна по посока на звука и страните й се изчервиха, когато видя съпруга на Мария, учтиво застанал на не повече от метър от тях с голямото си сомбреро в ръка.

Янси без да бърза свали Сара на земята, като й даде възможност да почувства колко се бе възбудил от прегръдката им, като че ли това да те изненадат как целуваш жена си беше най-естественото нещо на света. Когато тя твърдо стъпи на земята, Янси бързо целуна още веднъж устните й и се обърна към Естебан.

— А, добре! Мария те е намерила — безгрижно каза той. — Искам да пратя няколко души в Каза Палома. Двамата с жена ми мислим да се преместим там за през лятото. Прати там каквито провизии е необходимо и колкото слуги трябва, за да изчистят и да подготвят стаи за нас. Ще пристигнем там по някое време във вторник следобед. — Той се засмя на Сара и отново погледна Естебан. — През лятото ще имаме много работа, mi amigo — моята съпруга ме осведоми, че трябва да започнем да отглеждаме добитък за гладните стомаси на източните гринго. Тя няма търпение да започнем да подбираме крави за кръстосване с породистите бикове, които трябва да купя, както и да започнем да заграждаме местата, където ще хващаме диви коне — най-добрите кобили за черните чистокръвни жребци, които аз трябва да избера. — Кехлибаренозлатистите му очи светеха от гордост и от още нещо, което Сара не можеше да определи и Янси я придърпа към себе си и я леко я целуна, без да обръща внимание на Естебан. Наблюдавайки с интерес как Сара смутено се изчервява, Янси спокойно произнесе:

— Естебан, два пъти трябва да ме поздравиш за моя избор. Моята съпруга е не само прекрасна и мила, а и изключително умна жена и практичен и хладнокръвен партньор за работа.

Естебан не беше сигурен дали иска да е женен за умна жена, но остана доволен, че господарят му е щастлив със съпругата си и им се усмихна.

— Si, сеньор! Тя наистина е muy bella! А що се отнася за хората, които трябва да заминат за Каза Палома — ще бъде направено!

Щом Естебан си тръгна, Сара се скара на Янси.

— Как така ме целуваш пред него? Не те ли е срам?

Янси се засмя и без да бърза я целуна отново.

— Когато става дума за теб, chica, изобщо не ме е срам! — прошепна той, когато главата й вече се бе замаяла.

Сара се намръщи и стеснително се освободи от прегръдката му.

— Наистина ли Каза Палома е в ужасно състояние? — изведнъж попита тя.

Янси повдигна рамене.

— Никой не е живял там повече от двадесет и пет години и честно казано, не знам какво ще заварим. Къщата беше оставена на произвола на съдбата и въпреки че кирпичът е здрав, от нея може би е останала само купчина отломки. Каза Палома е много старо ранчо. Там най-напред са се заселили моите предци, когато са дошли в Тексас преди почти сто и петдесет години.

— А не в дел Сол? — Сара изглеждаше учудена.

— Не — поклати глава Янси. — Най-напред са построили Каза Палома и после, след около осемдесет години, моят прапрадядо е построил дел Сол.

В двора се разнесе звънкият смях на Ан и двамата се обърнаха в тази посока. Към тях се бяха насочили Том и Ан Шелдрейк. Те приближиха и Ан безгрижно каза:

— Какво си шушукате двамата? Може би нещо, което не ни засяга? Тайна на младоженците? — погледна ги лукаво тя.

Янси забеляза, че Сара е седнала на ръба на фонтана и се обърна към Ан.

— Съжалявам, но няма нищо вълнуващо. Просто говорим за Каза Палома. Имам намерение да прекарам там голямата част от лятото и да отглеждам добитък и коне. — Той погледна Сара и се усмихна. — Сара ще дойде с мен.

И Том, и Ан изглеждаха обезпокоени от новината. Том беше леко смутен, но лицето на Ан изразяваше ужас.

— О, но ти не можеш да го направиш! — възкликна тя. — Искам да кажа, защо искаш да заведеш Сара в това порутено място?

— Откъде знаеш, че Палома е „порутено място“? — спокойно попита Янси без да сваля очи от лицето на Ан.

— О, не зная в какво състояние е къщата, но Сара сигурно ще се чувства по-добре тук, когато ти заминеш.

Янси повдигна широките си рамене.

— Убеден съм, че къщата ще стане съвсем прилична за живеене. Освен това не искам цяло лято да съм разделен от жена си.

— Разбира се! — отсече тя, почервеняла от яд. — Съвсем забравих! Нали трябва да има наследник за Каза Палома — естествено е, че искаш да дойде с теб!

Очите на Янси потъмняха и устните му се свиха. Но не той, а Том промърмори:

— Ан! Позволяваш си твърде много! Забравяш, че сме гости на Янси и му дължим много неща!

Ан намусено се настани в един от столовете в двора и разстла около себе си полите и фустите на синята си копринена рокля.

— О, зная! — сърдито каза тя. — Не трябваше да говоря такива неща. Но защо всички трябва да се правим, че не знаем защо те така набързо се ожениха? — Без да обръща внимание на напрегнатата тишина, която се възцари, тя намръщено продължи. — Всички знаем, че сватбата е само за да се изпълни това проклето изискване в завещанието на Сам! Щом Сара забременее, те повече няма да има нужда да бъдат заедно.

Жестоките думи на Ан прободоха като с нож Сара и тя отчаяно очакваше Янси да опровергае твърденията й. За нейно най-голямо съжаление, той не го направи. Небрежно облегнат на една от колоните, той само хладно отбеляза:

— Удивително! Винаги ли си имала тази дарба? Способността да четеш мислите ми и да разбираш намеренията ми?

Ан се намръщи.

— О, престани! Не ми се подигравай! Знаеш какво имам предвид и че обичам да говоря откровено.

Тук обаче се намеси Том, който изненада всички.

— О, но само когато ти изнася, скъпа моя. Само когато ти изнася — сухо заключи той.

Ан го погледна неуверено и малко нервно се засмя.

— Е, щом мислите, че не съм права, позволете да се извиня. Съжалявам и ще се опитам занапред да си държа езика зад зъбите. — Тя се усмихна лъчезарно на Янси. — Ето! Изкупих ли грешката си?

Янси измърмори нещо учтиво и Том припряно намери друга тема за разговор, като започна приветливо да изказва задоволството си от новата къща, където щяха да се преместят след няколко дни. Ан може би осъзна, че е прекалила; умело се присъедини към него и така неприятната тема за причините за сватбата на Янси и Сара остана на заден план.

Сара се усмихваше и вземаше участие в разговора, но не можеше да прогони от мислите си думите на Ан. Нито пък отговора на Янси. Всъщност тя не бе очаквала той изведнъж да обяви, че бракът им няма нищо общо с необходимостта от наследник за Каза Палома, но отчаяно й се искаше той да бе казал поне нещо, което да разкрие истинските му чувства към нея. През кратките двадесет и четири часа откакто се бяха оженили, двамата с Янси сякаш бяха разбрали доста неща един за друг, но тя унило отчиташе, че нищо не се бе променило особено. Все още не знаеше дали той не се е оженил за нея само за да си възвърне Каза Палома; сърцето й все по-болезнено се свиваше и старите й съмнения за него отново изпълниха душата й. О, не за убийството — тя никога повече нямаше да изпита и капка съмнение за това, но не можеше да не се замисля дали чувствата й към него и невъздържано жизнерадостната реакция на тялото й към неговото не са я заслепили и отдалечили от жестоката действителност.

Тя неуверено се убеждаваше, че вниманието му към нея, както и това, че всяко негово докосване я докарваше до екстаз все още нищо не значеше. Той можеше да е внимателен към нея, пламенно да я люби и все пак да не чувства нищо повече от загрижена привързаност към нея. Само при мисълта за това на Сара леко й призля и тя се запита как е възможно предишната й радост толкова бързо да се изпари.

Даже и да беше забелязал, че по време на вечерята Сара беше доста мълчалива, Янси не го сподели, но всеки път, когато я погледнеше — а това ставаше доста често — очите му придобиваха замислено изражение. От време на време отправяше хладен поглед към Ан. Трябваше да направи нещо с нея. Жестокостта и интригите й не можеха да останат ненаказани и ако той не искаше Ан да нанесе непоправими вреди, трябваше да се разпореди тя и Том да се преместят колкото е възможно по-далече от него и Сара. В необятните му владения със сигурност щеше да се намери подходяща къща на седмици, даже месеци разстояние от него и Сара. Това беше добра идея и той трябваше по-подробно да я обмисли…

След като Ан и Том си тръгнаха, Янси мрачно установи, че Сара бърза да го напусне и се съмняваше, че това е просто от нетърпение да се върне в брачното им ложе. Той сви устни в гримаса. Тя сигурно не е взела присърце злостните думи на Ан! Тя сигурно знаеше, че… — той се сепна изведнъж. Какво знаеше тя? Че я обича? Той отрицателно поклати глава. Беше обичал Маргарет. През тези шеметни първи месеци той бе дал на Маргарет всичко от себе си, а ето до какво доведе това! Откъде да знае дали Сара не беше такава? В края на краищата не се ли бе омъжила за баща му, също както и Маргарет? Вбесен внезапно от положението и от хода на мислите си, той допи на една глътка брендито си. „Жени!“ — помисли си той отвратен, докато ставаше и се насочваше към стаите си. Искаха мъжът да им открие душата си и когато вече държаха в изящните си ръце сърцето му, жизнерадостно го разкъсваха на парчета! Е, той беше преживял веднъж това — и щеше да е проклет, ако допуснеше нещата да се повторят, независимо колко привлекателна и очарователна му се струва неговата съпруга! Никога повече нямаше да се остави една жена да го подлуди. Никога!