Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Замръзнала от ужас, Сара се беше втренчила в змията, а мислите хаотично се блъскаха в главата й. Беше ли достатъчно далеч от отровните зъби? С безпокойство погледът й измери разстоянието, което я делеше от нея — малко повече от метър. Янси веднъж и беше казал, че гърмящата змия може да нападне на не повече от две трети от своята дължина, но колко ли дълги бяха тези змии? — питаше се тя почти в истерия. Метър и петдесет? Метър и осемдесет? И още по-важно — колко дълга беше точно тази?

Змията не помръдваше, с изключение на раздвоения й език, който постоянно се движеше насам-натам. Беше се свила в стегнато кълбо, а главата й беше прилепена до тялото и черните й очи не изпускаха Сара.

Сара внимателно отстъпи крачка назад. Змията не се раздвижи и тя направи още една. Почувства се в малко по-голяма безопасност и нервно си огледа за нещо, което да й послужи като оръжие. Нямаше нищо подходящо. Тя си помисли, че може заднишком да стигне до вратата и да потърси помощ, но идеята да остави змията, която може да се смъкне от леглото и да пропълзи в някое скришно място я накара да се откаже. Не. Нямаше да сваля очите си от проклетото животно, докато не го убие!

Ужасът й започна да преминава, но тя осъзна, че все още леко трепери и че сърцето й бие ускорено. Беше по-уплашена, отколкото си признаваше. Отново се огледа за някакво оръжие. Очите й се спряха на тежкото тъмно разпятие на стената. Тя погледна отново змията. После пак разпятието.

Можеше ли да използва разпятието като брадва? Беше ли то достатъчно дълго? Тя отново измери с поглед змията и преглътна. Предпазливо се промъкна на пръсти до стената и сграбчи разпятието. Беше дълъг и тесен дървен кръст, а напречната му дъска беше почти половин метър широка, с великолепно издялана фигура на Христос.

Тя стисна здраво долната част на разпятието и леко го свали от стената, а тежестта му й възвърна куража. С кръста в ръка тя внимателно пристъпи към леглото, вперила поглед в змията. Змията леко се размърда и повдигна глава, като че ли бе усетила опасността. Сара погледна разпятието, което беше хванала като тояга и я напуши истеричен смях. Хората се молеха на Христос да се намеси по мистериозен начин в живота им, но тази вечер той щеше да изиграе съвсем решителна и активна роля в живота й!

Тя пое дълбоко дъх, стисна още по-здраво разпятието, бързо пристъпи към змията и мълниеносно я удари. Змията се хвърли към кръста и Сара не усети как ужасена нададе лек писък. Отстъпи назад, а после, изкривила лице и стиснала зъби, отново се втурна напред и удари змията. Този път я уцели.

След няколко минути змията беше мъртва, но на Сара те й се сториха часове. Хвърли разтреперана окървавеното разпятие и се отдръпна от леглото. Повдигна ръка до устата си и с разширени от преживяния ужас очи се заклатушка към вратата, далеч от трупа върху леглото.

Зад нея вратата изведнъж се отвори и се появи Мария с весела усмивка на лицето, а в ръцете си носеше малък поднос с купичка горещ шоколад, изящна чаша с чинийка от китайски порцелан.

— Ах, bueno! Още не сте си легнала. Мислех, че ще искате чаша шоколад преди да заспите.

Мария забеляза изражението на Сара и усмивката й угасна. После видя змията на леглото — или по-точно това, което беше останало от нея. Изпусна подноса, който се разби в пода и нададе писък, който сигурно беше чут чак в Мексико.

— Ау, ау! Caspita! Какво е ставало тук? Ранена ли сте? Нали змията не ви е ухапала?

Мария още не беше замълчала, когато на прага се появи Янси с пистолет в ръка и със свиреп израз на лицето. Хвърли един поглед на картината пред себе си, прекоси стаята и силно притисна в ръцете си треперещото тяло на Сара.

— Ухапа ли те? — напрегнато попита той и нежно целуна слепоочието й.

Долепена до топлата му гръд, Сара отрицателно поклати глава, а тялото й отново се разтрепери. Допирът на силните ръце на Янси й се стори най-прекрасното усещане на света. Сега, когато всичко беше свършило и тя беше в безопасност, тя изведнъж избухна в плач и тялото й се разтърси от дълбоки ридания.

Без да продума, Янси я взе на ръце и я изнесе от стаята. Когато мина покрай Мария, той кратко й нареди:

— Махни змията оттук и ми прати веднага Естебан. — После сведе поглед към счупените съдове и разлелия се шоколад и добави: — Приготви освен това нов поднос за нея. Донеси го в стаята ми, заедно с останалите й дрехи — тя повече няма да спи тук!

Взел покровителствено Сара на ръце, Янси бързо се отправи към стаите си. Бутна с крак вратата, прекоси спалнята и с безкрайна нежност постави Сара в средата на голямото легло. Когато се надигна, Сара сключи по-здраво ръце около врата му.

— Не ме оставяй! Не още! — прошепна тя.

Янси леко се засмя, остави настрана пистолета, който до този момент още беше в ръката му и внимателно се изтегна до нея на леглото.

— Нали разбра, че Естебан и Мария ще дойдат след няколко минути? — промълви той и я целуна по ухото. — Не искам да започвам нещо, което няма да мога да свърша…

Страхът й изведнъж се изпари и тя го погледна.

— Не за това исках да останеш при мен.

Той се засмя още по-широко и в кехлибарените му очи просветна лукаво пламъче.

— Не смятам така… Но ти вече не мислиш за това, което се случи, нали?

Сара се взря в него с изненада. Наистина не мислеше. И занапред нямаше да мисли за това, потръпвайки реши тя. Тогава Янси я целуна, а езикът му настойчиво се плъзна между устните й. Тя му отвърна със страст, която я изуми. Янси изстена и я привлече към себе си, а езикът му се спусна още по-дълбоко.

Той с усилие се откъсна от жадните й за целувка устни и погледна надолу към лицето й.

— Ако утре вечер ми отвърнеш по същия начин, ще знам, че и на земята има рай! — дрезгаво прошепна той.

Той стана, взе пистолета и внимателно го прибра в кобура, който лежеше върху облегалката на един стол. Тъкмо се обърна отново към Сара, когато на вратата силно се почука. Той отговори и тогава на прага се появи Естебан Чавес, със загрижено изражение на мургавото красиво лице и със сомбреро в ръка.

— Сеньор! Мария ми каза какво се е случило. Как е могло да стане това ужасно нещо?

Янси вдигна рамене и предупредително посочи Сара с очи.

— Ще поговорим навън, веднага щом дойде Мария — не искам да я оставям сама — промърмори той.

Мария се появи след няколко минути с нов поднос в ръце и с няколко дрехи, преметнати върху ръката й — в очакване на сватбата почти всички дрехи на Сара бяха преместени в новите й стаи. Мария изобщо не обърна внимание на мъжете и се спусна към леглото като квачка към пиленцата си.

Уверил се, че Сара е в добри ръце, Янси приближи до Естебан и двамата излязоха навън. Вече на вратата, Янси се обърна към Мария.

— Не я оставяй! Ще се върнем след малко. — После затвори вратата зад себе си и внимателно огледа пустия двор и празните галерии. Доволен, че няма никой наоколо, той поднесе огънче на Естебан и двамата запалиха дълги черни пури. Пушиха мълчаливо няколко минути, а после Естебан предпазливо се обади:

— Сеньор, много странно е да намериш змия в стаята.

Янси кимна със затворени очи.

— Дяволски странно! Por Dios! Откакто бях дете не сме забелязвали гърмящи змии даже в двора на имението. Преди това веднъж бяхме открили една да се припича на слънце върху камъните в двора, но никога в самата къща и още повече свита в нечие легло!

Естебан погледна суровото изражение на Янси.

— Мислите ли, че някой е искал да нарани вашата novia? — попита внимателно той. — Че са го направили нарочно?

Янси отвори златистите си очи, в дълбините на които проблясваше дива ярост и Естебан побърза да отклони поглед.

— Да, струва ми се, че е направено нарочно — изръмжа Янси с такъв тон, че Естебан се зарадва, че не той е извършил злостното дело. — И предполагам, че виновникът е наблизо!

— Смятате, че е някой от новодошлите? — отвърна Естебан. Янси захвърли недопушената пура с гневно движение.

— А кой друг? — отсече той. — Сара е тук от седмици и нищо не се случи. Те са тук от три дни и ето че тя намира гърмяща змия в леглото си! Това не събужда ли поне малко подозренията ти?

— Si! — кимна Естебан. — Но кой от тях го е направил? И как ще го открием? Не е много вероятно да си признаят ако ги попитате.

— Зная. Но искам ти да разпиташ слугите. И да разбереш дали са видели някой от тях тази вечер около стаята на Сара. Ако можеш разбери кой е хванал змията — най-вероятно това е Хайръм, тъй като има свободен достъп до цялото ранчо. — Янси се намръщи. — Двамата Шелдрейк като че ли през цялото време бяха в имението, а и не мога да си представя сеньора Шелдрейк да се бори с гърмяща змия, въпреки че е способна да измисли такова нещо. Синьор Шелдрейк е с неподвижна ръка, а това прави хващането на гърмяща змия доста рисковано, но сега засега не изключвам никой от тях. — Той отправи мрачен поглед към Естебан. — Последно — намери двама мъже, на които можем да имаме пълно доверие и им кажи да наглеждат моята novia. Кажи им също така да внимават да не ги забележат. Внимателно, mi amigo.

Естебан кимна и двамата продължиха да разговарят още няколко минути. После Естебан хвърли пурата си и изчезна в тъмнината на нощта.

Янси отново огледа бавно и внимателно наоколо, но нищо не събуди подозренията му и той се обърна и влезе в стаята си. Мария седеше на един стол до леглото, където Сара се бе разположила, удобно излегната върху няколко възглавници и пиеше горещ шоколад.

В прекрасните й очи все още имаше следи от изживения ужас, но лицето й изглеждаше спокойно и порозовяло; тя беше с нова чиста нощница, а косата й бе прихваната с широка зелена копринена лента. Изглеждаше точно така, както си я беше представял толкова често, помисли си Янси и дишането му се учести. Едва забележима чувствена усмивка изкриви горната му устна. Е, може би не точно така — в сънищата му тя обикновено беше гола и прислужницата й не седеше до нея, за да й разправя за деликатесите, които щяха да бъдат приготвени за утрешната сватба!

Очевидно Мария се стараеше с всички сили да развлича Сара след зловещата случка, а леката усмивка в ъгълчетата на устните на Сара, както и спокойният й вид свидетелстваха, че добре си върши работата. Янси обаче мрачно забеляза, че Сара лежеше върху завивките, а краката й бяха завити с шарено одеяло. Подозираше, че още дълго време ще я е страх да си легне в леглото, спомняйки си за змията и погледът му стана суров. Някой щеше сериозно да пострада заради пъкленото си дело!

Нито една от тежките мисли не се изписа на лицето му, докато приближаваше към двете жени. Мария скочи на крака.

— Ако не ви трябвам повече, ще си тръгна — двете с mi madre искаме да изпечем още малко fruta de homo преди да си легнем.

Въпреки въпросите, които се четяха в очите й, Янси бе благодарен на Мария, че нарочно не спомена за змията, нито попита за какво са говорили с Естебан навън.

След излизането на Мария в стаята се възцари неловка тишина, но Сара, оставила внимателно чашата до леглото и обгърнала коленете си с ръце, се опита да се пошегува.

— Често ли стават такива неща в дел Сол? Змии в леглата?

Янси се намръщи. Предпочиташе да не говорят за случилото се — поне не толкова скоро. Сара изглеждаше спокойна и той не биваше да я разстройва отново. Искаше да е радостна и в безопасност и да забрави проклетата змия. А колкото до виновните… Зловеща усмивка се появи на изящно изрязаните му устни. Някой щеше да разбере колко жесток и коравосърдечен можеше да бъде мъж, във вените на когото тече кръвта на конквистадорите!

Той обаче си даде сметка, че за да успокои Сара, трябва да поговори открито с нея и затова се отпусна на стола, който Мария бе освободила и протегна крака напред.

— Не, не се случва често — откровено призна той. — И изобщо не трябваше да става!

Сара едва забележимо потръпна.

— Някой се е опитал да ме убие, нали? — тихо прошепна тя. — Ако не я бях видяла преди да си легна… — Тя преглътна и добави: — Щеше да ме ухапе, може би дори няколко пъти, преди да разбера какво става. Можех да умра!

Янси промърмори някаква ругатня и с бързо движение стана от стола и се премести до нея на леглото. Тя се отпусна в ръцете му, като че ли това бе най-естественото нещо на света. Той я намести удобно до себе си.

— В това изобщо не се съмнявам — отвърна той без заобикалки. — Въпросът е кой го е направил и защо.

Сара беше долепила лице до гърдите му, а пръстите й нервно си играеха с копчетата на ризата му.

— Не се опитваш да ме убеждаваш, че си въобразявам разни неща и това ме радва.

— Щеше да е трудно — отвърна сухо Янси. — Изправени сме пред такова убедително доказателство. Освен ако си искала да ти обърнем повече внимание и си сложила сама змията в леглото.

При тези думи тя извърна глава, а устните й бяха полуотворени от възмущение. Въпреки че това беше последното нещо за което бе мислил, когато погледна деликатно изрязаните й устни, той забрави всичко друго, освен непреодолимото си желание да я целуне, да притисне устните си до нейните и да усети покорността им, да се увери, че тя наистина е в безопасност в ръцете му. Изруга наум и я привлече към себе си, а устните му настойчиво потърсиха нейните. Тя се разтопи в прегръдката му, обви с ръце врата му и отвори уста, нетърпелива да срещне езика му.

Току-що преминалата опасност ги бе разтърсила и двамата и сега те лежаха прегърнати, внезапно обзети от първичната нужда да докажат и потвърдят опияняващото усещане, че са живи. Целуваха се с жадно нетърпение, а ръцете им припряно късаха пречещите им дрехи, докато най-накрая и двамата останаха голи, с преплетени тела. Нямаше нежно прелъстяване и внимателно любене. Ръцете му се движеха по тялото й нетърпеливо, почти грубо; целувките му бяха властни и пламенни и Сара тръпнеше от възбуда под бурната страст на ласките му. Когато зъбите му се впиха в набъбналите зърна на гърдите й тя зарови с наслада пръсти в косата му и леко изстена, докато той разтваряше бедрата й.

Не им бяха нужни предварителни ласки — и двамата бяха почти обезумели от властната нужда да слеят телата си. Пръстите му припряно се плъзнаха между краката й, за да я намерят влажна и очакваща го и тогава от гърлото му се изтръгна тих стон. Той обхвана бедрата й с ръце и с едно единствено бързо движение проникна в топлото й, стегнато тяло.

Устните му се впиваха в нейните; ръцете му здраво обгръщаха хълбоците й и той властно я насочваше по свое желание, а тласъците му ставаха все по-бурни. Необходимостта да изхвърли семето си, инстинктивната нужда да излее в нея същността си доминираха в съзнанието му и удоволствието неудържимо се надигна в него, придавайки на движенията му почти безумна страст.

Тази дива любов се стори на Сара изненадващо съблазнителна, а подчинението на тялото й — толкова силно възбуждащо, че тя забиваше пръстите си в кожата на гърба му с все по-голяма наслада всеки път, когато телата им се срещаха. Усещането на това силно тяло, което се движеше в нея, изпълваше я и я владееше, я накара да тръпне от възторг, докато чувствата и усилващото се желание се смесиха и тя не мислеше за нищо друго, освен за върха на удоволствието, който скоро щеше да достигне.

Телата им се срещаха и отблъскваха все по-нетърпеливо и Сара се вцепени, когато я разтърсиха първите тръпки, а Янси вкопчи ръце в хълбоците й и изхвърли семето си с ликуващ вик, изтръгнал се от гърдите му.

Дълго време лежаха така — Янси не искаше да се отдели от нея, а тя си играеше разсеяно с къдравата коса на тила му. Целуваха се лениво, а безумното желание, с което бяха се любили, беше изчезнало. След известно време Янси се плъзна до нея в леглото, но не я остави, а здраво я прегърна и те заспаха, без изобщо да се сетят за гърмящата змия и опасността, която Сара бе преживяла.

* * *

Когато Сара се събуди, Янси го нямаше в леглото. Бузите й се изчервиха при спомена за бурната нощ и тя се усмихна — с потайната усмивка, която векове наред бе подлудявала мъжете.

Протегна се доволно, усетила сладки болки в тялото си, които се бяха появили след любовната нощ с Янси и замечтано се загледа в тавана. Днес беше денят на сватбата й. Преди да дойде отново нощта, тя щеше да стане съпруга на мъжа, когото обичаше.

Тя дръпна шнура на звънеца за да повика Мария, като леко си тананикаше. Най-напред закуска — или desayuno, както казваше Мария, а после дълга, отпускаща баня.

След половин час, когато вече бе изяла леката закуска, Сара блажено се потопи във ваната с гореща вода, ухаеща на рози. Около ваната Мария беше поставила параван и зад него тя чуваше бърборенето й, докато нареждаше дрехите, които Сара щеше да облече. И двете не споменаваха нищо за вчерашната трагична случка и въпреки че споменът за змията се опита да изплува в съзнанието на Сара, тя съзнателно го отблъсна. Днес беше нейната сватба! Нямаше да допусне никой да я развали!

За нещастие точно в този момент вратата на стаята се отвори внезапно и вътре се втурна Ан.

— Къде е тя? — възбудено извика тя. — Добре ли е? Тъкмо научих ужасната новина!

Сара въздъхна. Точно сега не искаше да я вижда, но стана и излезе от ваната, като уви една хавлия около тялото си.

— Тук съм, Ан — обади се любезно тя. — Както виждаш, нищо ми няма. Снощи се уплаших — беше ужасно, но сега всичко е наред.

— О, бедничката ми! — развълнувано възкликна Ан и когато приближи до Сара, лицето й изразяваше симпатия. — Какво ужасно нещо! Ами ако не беше видяла змията, кой знае какво щеше да та се случи!?

С надеждата, че Ан ще е достатъчно тактична да смени темата, Сара седна на тапицирания с кадифе стол пред тоалетната масичка от лакирано дърво.

— Всичко свърши. Не искам повече да мисля за това. — Тя срещна погледа на Ан в огледалото, което висеше над масичката. — Днес е сватбата ми. Не искам да я развалям с неприятни спомени.

Лицето на Ан изрази смаяно недоверие.

— Но Сара, нима сериозно мислиш да го направиш! Не и след това, което се случи!

— Точно това мисля да направя. Беше нещастен случай, който не искам да се повтаря, но той нищо не променя!

Ан нетърпеливо погледна към Мария, която с любов подреждаше сватбения тоалет на Сара върху леглото.

— Остави ни сами! — нареди тя с възможно най-властния си глас. — Искам да говоря насаме с господарката ти.

Мария погледна към Сара и когато тя й кимна, напусна стаята. Ан приближи до Сара и постави ръка на рамото й.

— Зная, че често съм ти създавала неприятности — аз наистина съм надменна и взискателна — но сега трябва да ми повярваш, че ти желая само доброто. Много съм привързана към теб и не искам да бъдеш наранена. Ти не можеш да се омъжиш за този човек! Не и след това, което се е случило снощи!

— Какво говориш, за бога! Защо миналата нощ трябва да промени нещо?

Ан като че ли се колебаеше. После си пое дълбоко дъх и срещна погледа й в огледалото.

— Сара, Сара! Не си ли даваш сметка какво е станало? Не разбираш ли каква опасност те грози? Не ти ли е идвало на ум, че снощи си можела да умреш? А ако беше умряла, Янси нямаше да е принуден да се жени за теб, за да получи Каза Палома!

Сара нетърпеливо прокара четката през златистите си къдрици и с опита да не позволи злостните думи на Ан да развалят радостното й настроение. Забелязала втренчения поглед на Ан, тя се извърна настрани и се запита защо тя винаги внасяше раздори, изкривяваше нещата и коментираше случилото се по най-отблъскващ начин. Сара знаеше от собствения си болезнен опит, че можеше да се справи с Ан единствено като не й обръща внимание, но й беше трудно да го осъществи, особено когато думите й „Янси няма да е принуден да се жени за теб“ отекнаха толкова неприятно в ушите й.

— Забрави ли, че ако умра без потомство, не Янси, а Бартоломю и Танси ще наследят имението? — отвърна разгневено тя.

— Не съм забравила — каза предпазливо Ан. — Но не съзнаваш ли, че това им дава сериозен мотив да желаят смъртта ти?

Сара се намръщи. Не се беше сещала за това, но даже и да беше, щеше да го отхвърли като невероятно — Бартоломю и Танси никога нямаше да я наранят! Незнайно откъде обаче в съзнанието й се прокрадна сянка на съмнение. Ами ако могат? Ако тя умре, без да има дете, двамата щяха да станат собственици на Каза Палома. Отрицателно поклати глава, отблъсквайки невероятната идея. След вчерашния разговор трябваше да очаква, че с язвителните си забележки Ан ще се опита да отрови настроението й. Ан прекрасно умееше да посажда семената на съмнението и после да се грижи за тях, докато се появят резултатите, които е очаквала. Е, този път Сара нямаше да я остави да постигне целта си!

— Ан, кое от двете неща е истина? — безцеремонно попита тя. — Най-напред твърдиш, че Янси е искал да ме убие; сега подозираш Бартоломю и Танси. Или може би смяташ, че тримата действат съвместно? — добави сухо тя. — Така ли е?

Ан стисна по-здраво рамото й.

— Защо ти се струва толкова невъзможно? — настоя тя с такава пламенна искреност, че Сара остана смаяна. — Бартоломю е чичо на Янси, нали не си забравила този факт? А Янси иска Каза Палома да остане в границите на дел Сол. Ако умреш и нямаш деца, какво ще го спре да купи имението от Бартоломю и Танси? Ако ти си мъртва, Янси все още може да притежава Каза Палома, но тогава няма да е обвързан с жена, която никога не е искал! Бартоломю и Танси ще спечелят цяло състояние и няма да скърбят за безполезното прашно парче земя в това затънтено и диво място! Нима смяташ, че след като почти цял живот Бартоломю е бил роб, независимо че в жилите му тече кръвта на Кантрел — или може би тъкмо заради нея — той ще се откаже да спечели състояние? Или че Танси е доволна от положението си? Никой не може да отрече, че между Янси и Бартоломю съществува здрава връзка. Твърде е възможно те да са планирали случилото се вчера! О, Сара, не разбираш ли, че само искам да ти помогна! — очите на Ан се изпълниха със сълзи. — Поне веднъж спри да ме считаш за неприятел и осъзнай, че съм на твоя страна!

— Янси няма да… — изплъзна се от стиснатите устни на Сара, която не можеше да подреди безразборно тълпящите се в главата й мисли. Не толкова думите на Ан, колкото начинът, по който ги изричаше, накара Сара да я слуша внимателно. Съчетани с видимата загриженост на Ан и прямотата й, те придобиваха ужасяващ смисъл, но Сара с всички сили се мъчеше даже да не допусне у себе си мисълта, че в тях има нещо вярно. Беше се вкопчила в единственото нещо, в което вярваше с цялото си сърце.

— Янси няма да ми стори зло!

Ан леко се обърна, за да наблюдава лицето на Сара; коленичи на пода пред нея и хвана отпуснатите й ръце.

— Изслушай ме! — започна ядосано тя. — Ти си толкова млада и невинна. Нямаш представа за низостта, която се таи у хората. В момента виждаш само красивото лице на Янси и очарователните му маниери. Но той е най-долният подлец, когото можеш да си представиш. Трябва да ми повярваш!

— Защо правиш всичко това? — попита подтиснато Сара, а от предишното й весело настроение нямаше и помен. Не искаше да мисли за това, което й казваше Ан; не искаше дори за миг да повярва в ужасните възможности, които Ан й представяше. Тя й нямаше доверие, а вярваше на Бартоломю и Танси и все пак…

— Какво се опитваш да постигнеш с тези лъжи? — попита тя отчаяно, а погледът й издаваше безкрайно страдание.

— Нищо! Просто искам да се замислиш за това, което правиш! Спри сватбата. Не се обвързвай с човек, който може да е убил вече една жена.

— Даже и да допуснем, че има макар и малка частица истина в това, което казваш, няма ли женитбата да осигури безопасността ми? — изрече с мъка Сара. — Ако стана негова жена, нали той ще е сигурен, че детето му ще наследи Каза Палома? Той няма да има нужда да ме убива!

Ан се усмихна снизходително.

— Ами после? Какво ще стане след като родиш детето? Янси вече няма да има нужда от теб! Ще си изпълнила предназначението си. Ами Бартоломю и Танси? Мислиш ли, че те спокойно ще стоят и ще ти позволят да родиш дете, което ще им отнеме всички шансове да наследят Каза Палома? Помисли, Сара! Те нямат никакви пари — няма какво да правят с ранчото, освен да го продадат. Земята е без значение за тях… но могат да продадат безполезните акри на Янси срещу едно малко състояние!

С натежало от мъка сърце, ядосана на себе си, че слуша злостните думи на Ан и все пак не успява да пропъди от съзнанието си всичко, което тя й казваше, Сара внимателно отдръпна ръката си.

— Нека да се разберем, Ан — уморено каза тя. — Не мога да повярвам, че някой от тях е способен на такива заплетени и порочни мисли! И днес ще се омъжа за Янси.

Ан се изправи.

— Разбирам — бавно каза тя, оправяйки гънките на роклята си на розови райета. Сините й очи гледаха унило.

— Нищо ли не мога да направя, за да те убедя, че грешиш? — тихо изрече тя.

Сара вяло се усмихна.

— Не, съжалявам. Разбираш ли, аз го обичам…

— А той обича ли те? Кажи ми! — настоя Ан. — Обича ли те?

Смутеният израз на изразителното лице на Сара беше достатъчно красноречив и Ан мрачно се усмихна.

— Виждаш ли? Ти знаеш, че той не те обича и все пак настоява сватбата да се състои. Ние пристигнахме преди церемонията само по една щастлива случайност. Това не ти ли се струва странно? Та той толкова бърза да сложи халката на пръста ти, че даже не можа да изчака нашето пристигане. — Устните на Ан се изкривиха в печална гримаса. — Сара, признавам, че не съм изпитвала към теб майчински чувства, но през последните години съм се старала с всички сили — въпреки че те не са особено големи — да се държа с теб като със сестра. И двете преживяхме трудни времена… — въздъхна Ан. — Просто не искам да допуснеш грешка, за която ще съжаляваш през остатъка от живота си.

Сара беше трогната от искрената загриженост и думите на Ан и едва забележимо се усмихна.

— Оценявам твоята загриженост, наистина, но смятам, че страховете ти са неоснователни. Янси може да не ме обича, но е внимателен с мен. Отнася се много добре към мен.

Ан кимна със замислен израз.

— Сигурна съм, че е внимателен, дете мое. В края на краищата, защо да не бъде? Ти ще му донесеш точно това, което желае — Каза Палома! Чудя се обаче дали щеше да се съгласиш толкова смирено с плановете му, ако знаеше, че е замесена и друга жена… че причината да не те обича е това, че сърцето му вече е отдадено на друга.

Устата на Сара пресъхна и като че ли нож прободе сърцето й.

— За какво говориш? Няма друга жена!

Ан тъжно поклати глава.

— Има, Сара. Не си ли се питала защо той толкова бързо се съгласи аз да дойда в дел Сол?

Сара замаяно поклати глава, отказвайки да приеме чудовищното твърдение на Ан — че тя е негова любовница и че той я е довел тук за собствено удоволствие. Това бяха лъжи, лъжи, лъжи! Беше отново познатото лукаво изкривяване на нещата. Трябваше да бъде така! Ан и Янси не бяха любовници! И никога не са били! Янси не би могъл да доведе любовницата си в къщи при собствената му жена. Не би могъл!

— Това не е вярно! — извика тя с разтреперан глас. — Лъжеш! Сигурна съм!

— О, изобщо не лъжа! — сериозно отвърна Ан. — Да ти докажа ли?