Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Сара ужасено се взираше в сребърната кама, която невинно проблясваше на леглото пред нея. После зад нея се чу звук и когато тя се обърна, видя Янси, застанал на прага на дневната. Без да усеща напрежението, което бе обзело Сара, Мария го погледна усмихната.

— О, сеньор, съвсем навреме идвате. Тъкмо казвах на вашата novia, че няма да имате нищо против тя да вземе тази кутия за бижутата си. Сега и вие може да й го кажете.

Мургавото лице на Янси беше непроницаемо.

— Gracias, Мария, точно това ще направя. А сега ще ни оставиш ли за малко — имам да говоря за някои неща с моята novia.

Без да подозира за искрите, които прехвърчаха между двамата, Мария разбиращо се усмихна и побърза да излезе. После се възцари тишина и в един безкраен миг Янси и Сара се гледаха, без да се приближават един към друг. Изумрудените очи на Сара святкаха обвинително, а кехлибарено-златистият поглед на Янси беше неразгадаем и замислен.

Сара се плашеше от мислите, които препускаха през съзнанието й. Тя се беше помъчила да повярва, че Янси не е убил Маргарет — даже и сега сърцето й нашепваше, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат, че трябва да има обяснение и че човекът, за когото се бе съгласила да се омъжи, когото отчаяно обичаше, не е извършил хладнокръвно убийство. И все пак… Всичко свидетелстваше против него и въпреки агонията на сърцето й, хладната логика на разсъдъка й казваше, че убиецът може да има много лица и понякога най-черната низост се криеше зад очарователни черти. Понякога отвратителният злодей можеше да бъде висок, широкоплещест мъж с подигравателна усмивка и измамно вежливи маниери…

— Това същата кама ли е? — попита сподавено Сара и го погледна укорително.

Янси леко се усмихна и се приближи с безгрижната си походка на хищник, без да сваля очи от нея.

— Наистина ли искаш да знаеш? — отвърна провлечено той. — Нали вече си решила, че това е камата, с която е убита Маргарет и че именно моята ръка я е пробола?

Сара го погледна право в очите и унило се замисли как може нещата между тях да се променят толкова светкавично. Преди пет минути беше щастлива, с нетърпение очакваше сватбата им след два дни и беше сигурна, че каквито и пречки да се изправят пред тях, те ще успеят да ги преодолеят. А сега… Сара мъчително преглътна. Сега те се гледаха като противници, между които нямаше нищо общо.

Тя мълчеше, а изразителните й черти отразяваха като огледало хаоса в мислите й и Янси, който до този момент се владееше, не можа да се сдържи и я привлече към себе си.

— По дяволите! — изруга той. — Или съм убил Маргарет, или не съм — кое от двете е? Кой съм аз, Сара? Мъжът, за когото ще се омъжиш, или един убиец?

Тя го гледаше с отчаяна нерешителност и той промърмори някаква ругатня, като отвратено я отблъсна от себе си.

Сара падна назад на леглото и шокът от несдържаната му постъпка й развърза езика. В очите й проблеснаха сълзи.

— Не си справедлив! — разпалено извика тя. — Всички факти водеха към теб! Ти никога не отрече, че си я убил! Нито веднъж! А сега намирам оръжието, с което знам, че тя е била убита — оръжието, за което ти и Сам ми казахте, че не е било там — и ти искаш от мен сляпо да ти вярвам! Защо трябва да го правя?

— Защо ли наистина? — отвърна той с ръце на кръста като я гледаше предизвикателно.

Той се обърна и тръгна към вратата. Спря се на прага и погледна през рамо към леглото, където тя лежеше полуизправена, с мокро от сълзи лице. Тя изглеждаше толкова млада и беззащитна, толкова съблазнителна и примамлива. Нещо болезнено се пречупи в сърцето му.

— Това нищо не променя — каза той с равен тон. — В сряда все пак ще се оженим, даже и да трябва да те вържа и да те занеса ритаща и дърпаща се пред падре Кинтеро.

Когато Янси излезе, в стаята се възцари мъртва тишина, а Сара остана свита върху бледосинята покривка на леглото. Дълго време тя се взираше безизразно в камата и копнееше по някакъв начин да узнае тайната на сребърния й блясък.

Дали не грешеше? Можеше ли сърцето й да сбърка? Янси ли беше убил Маргарет?

Часове наред тя разсъждаваше така, седнала на леглото и загледана тъпо в камата, без да я вижда, а мисълта й се връщаше към събитията, станали преди толкова много години. Като че ли се бе случило вчера — тя можеше да възстанови всичко, което бе чула или видяла през първата си вечер в Магнолия Гроув. Къщата беше пълна с хора, които имаха сериозни мотиви да желаят смъртта на Маргарет — Шелдрейкови, Хайръм, даже Бартоломю! Някой можеше да каже, че и Сам е имал причини да убие жена си. Янси, бавно заключи тя, не беше единственият човек, който може да е желал смъртта й, а само този, за когото това бе най-очевидно!

Сара въздъхна обезсърчено. Просто си губеше времето с това безсмислено умуване кой е убил Маргарет, печално си помисли тя. Избягваше единствения важен въпрос, на който трябваше да си отговори веднъж завинаги: вярваше ли, че Янси е убил Маргарет?

Сара не можеше безпристрастно да си отговори. Тя го обичаше. Не искаше да приеме, че той е хладнокръвен убиец. Но можеше да бъде, призна унило тя. Би могъл да убие Маргарет. Мисълта за Каза Палома го бе завладяла — та нали и нея отвлече съвсем безцеремонно, а сега беше решен да се ожени за нея и да има наследник за Каза Палома! Не показваше ли това, че той е готов на всичко, даже на убийство, само и само да постигне желанията си?

Тя сви устни. Със сигурност знаеше две неща: беше влюбена в Янси Кантрел, никога не бе изпитала страх от него и никога не бе почувствала живота си застрашен. А това дали е убил Маргарет или не, за тях двамата нямаше значение, мислеше си разпалено тя.

Тя осъзна, че постъпва безхарактерно и несправедливо и към себе си, и към Янси, като си заравя главата в пясъка и се надява проблемът да отмине, но не можеше да направи нищо друго. Стана от леглото и неохотно взе камата. Влезе в стаята на Янси, остави я върху масивното, резбовано бюро и бързо излезе.

Сенчестата галерия беше пуста — беше време за следобеден сън — и радостна че не се мярка никой и най-вече Янси, Сара забърза към стаята си и хлопна вратата зад себе си. Затвори очи и се облегна с облекчение на вратата, доволна, че е достигнала своето убежище. Тук беше в безопасност.

— Сара! Откъде изникна? Изплаши ме, дете мое! — възкликна Ан само на два-три метра от нея.

Сара потисна стенанието си и молейки се горещо да се е заблудила, отвори очи. Беше чула добре — в стаята й стоеше Ан Шелдрейк!

Тя носеше рокля от бледосиня коприна, а русите й къдрици бяха пристегнати с бяла панделка. Стоеше до леглото и Сара си помисли, че изражението й е почти виновно. Като че ли са я хванали да прави нещо нередно. Сара се намръщи.

— Какво правиш в стаята ми? — спокойно попита тя. — Трябвам ли ти за нещо?

Ан се приближи царствено до нея и бързо си възвърна самообладанието.

— Ами да, наистина, скъпа — усмихна се тя. — Надявах се да те заваря сама — трябва да си поговорим за това смешно намерение да се омъжиш в сряда за Янси. Та това просто не може да стане! Забранявам!

— Забраняваш ли? — слисано повтори Сара. — Как можеш? И защо?

Ан дрезгаво се засмя.

— Е, всъщност аз не мога да забраня, но скъпо мое дете, помисли! Ти не може да искаш да се омъжиш за него! Та той е убиец!

— Така ли? — рязко отвърна Сара. — Никой не го е доказал.

Чертите на Ан се изостриха.

— Само не ми казвай, че той толкова те е омагьосал, че го смяташ за невинен!

Въпросът на Ан попадна право в целта, но Сара не можеше да сподели с нея колебанията си.

— Мисля, че това не е твоя работа — хладно отвърна тя.

— Чуй ме, малка глупачке! — изсъска Ан. — Ако се омъжиш за Янси Кантрел, ще съжаляваш до края на дните си!

— Възможно е — съгласи се безпристрастно Сара. — Но нали аз решавам?

— Ох, защо ли се занимавам с теб! С теб е просто невъзможно да се говори! — нетърпеливо произнесе Ан. — Решила си да съсипеш живота си!

Сара се засмя предизвикателно и пристъпи напред в стаята.

— Може би. Ще почакаме и ще видим. А сега, ако нямаш нищо против, искам да остана сама и ще ти бъда благодарна ако друг път не влизаш неканена в стаята ми.

— Ах! — възмути се Ан. — Ти си се превърнала във високомерна госпожа! А халката още не е на пръста ти.

— Ан, чуй какво ще ти кажа! В сряда ще се омъжа за Янси Кантрел и нищо, което ти или някой друг можете да ми кажете или да направите, няма да промени решението ми. А сега, моля те, остави ме сама!

— Ще видим дали ще се омъжиш за Янси в сряда! Само почакай!

Ан разгневено напусна стаята и вратата се хлопна зад шумолящата й копринена рокля.

Прокарвайки ръка по челото си, Сара се запъти към един стол с висока облегалка и се отпусна в него, чудейки се как през всичките тези години е търпяла избухливостта и невъздържаността на Ан.

Странно как, но спорът с Ан изясни някои неща в главата й. Тя наистина щеше да се омъжи за Янси в сряда и решението й нямаше нищо общо със заплахите му да я заведе пред олтара независимо дали тя иска или не. Тя го обичаше и искаше да стане негова жена и всъщност беше казала на Ан самата истина — нищо нямаше да разклати твърдото й решение!

* * *

Денят преди сватбата беше като затишие пред буря. Сара нямаше никаква работа; Янси, Мария и останалите се грижеха и за най-дребните детайли. Тя усещаше оживлението, което беше обхванало цялото имение, но то не я засягаше. Бартоломю и другите прислужници от Магнолия Гроув очевидно се бяха включили в последния момент в приготовленията за този голям ден. Прекрасната й сватбена рокля беше напълно готова и висеше в цялото си великолепие, окачена на вратата на гардероба, а Мария и Танси добродушно спореха коя от двете ще има щастието да я облече и да направи прическата й преди церемонията.

Сара не беше виждала Янси откакто се бяха скарали заради камата — той като че ли я отбягваше и тя не знаеше дали да се радва или не на поведението му. Малкото пъти, когато беше срещала Ан, тя хладно я поздравяваше и после се правеше, че не забелязва присъствието й в стаята.

В деня преди сватбата времето сякаш бе спряло за нея, а минутите и часовете се нижеха безкрайно бавно. Късно следобед, когато най-големите горещини бяха преминали, тя се отегчи да стои сама и реши да се разходи до конюшните и да види Локуела. Нахлупи една широкопола сламена шапка, изпроси няколко изсъхнали ябълки в кухнята от Долорес и излезе.

От общото им приключение Сара беше останала много привързана към малката дореста кобила и безкрайно се зарадва, когато преди няколко дни Янси й каза да я счита за своя собственост. Тя бе ходила няколко пъти да й носи храна и кобилата бързо се бе научила да свързва присъствието на Сара с нещо вкусно за хапване. Щом усетеше миризмата й, Локуела започваше да цвили още преди Сара да се е появила в хладния сумрак на конюшнята. Засмяна, Сара се приближи до яслата и подаде на Локуела ябълките. Остана при нея няколко минути като поглаждаше врата й и шепнеше нежно нещо в ухото й, докато ябълките бързо бяха изядени. Потупа я по гърба и реши да се връща в имението. Не бе направила и две крачки към портите на конюшнята, когато пред нея изведнъж изникна Хайръм. Двамата не бяха говорили насаме, откакто той беше пристигнал от Магнолия Гроув; всъщност Сара изобщо не го бе виждала оттогава. Янси беше споменал кисело, че заради службата при баща му ще му даде възможност да покаже на какво е способен и в дел Сол.

— Хайръм! — радостно му се усмихна Сара. — Радвам се, че те виждам! Надявам се, че си се настанил добре и ранчото ти харесва.

Хайръм не обърна внимание на дружелюбния й поздрав.

— Наистина ли ще се омъжите за него утре?

Сара настръхна и думите й станаха по-хладни.

— Ами да, ще се омъжа за него.

— Как можете, след това, което е направил? Как сте се решила да станете жена на такъв отвратителен убиец?

Сара въздъхна дълбоко. Беше се уморила да слуша как всички се мъчат да я убедят да не се омъжва за Янси и още повече да го наричат убиец. Тя погледна мрачно Хайръм.

— Толкова ли си сигурен, че той е убил Маргарет? — спокойно попита тя. — И ти като него имаше мотив да го сториш.

— Какво имате предвид? — попита смутено той.

— Просто чух един разговор между теб и Маргарет, в който тя те заплашваше, че ще накара Сам да те уволни и да вземе нов управител. И да каже на Сам, че я преследваш и й натрапваш вниманието си.

— Вие сте знаела за това? — Хайръм изглеждаше като ударен от гръм.

Сара кимна.

— И това ти е дало много сериозен мотив.

— Но аз не съм я убил! — разпалено възрази той. — Аз я презирах, но никога не бих й сторил зло! Освен това не аз, а Янси се закле, че ще я убие, но няма да й даде Каза Палома — добави сърдито той.

— Това е вярно — съгласи се Сара. — Но имаш ли някакви доказателства, че го е направил?

— Всички знаят, че е той! Всички! — Забелязвайки, че Сара не е твърде впечатлена от думите му, той сприхаво добави: — И всички знаят, че се жени за вас само за да сложи алчните си ръце върху Каза Палома! — Тъй като Сара мълчеше и продължаваше да го гледа тъжно, той изведнъж я сграбчи и я прегърна. — Сара, опомнете се преди да е станало късно! Не проваляйте живота си! — викаше той. — Ако се омъжите за него, цял живот ще съжалявате!

Тя внимателно се освободи от прегръдката му и се отдръпна настрана.

— Оценявам твоята загриженост — произнесе с достойнство тя. Зная, че ми желаеш само доброто и затова ще искам от теб да не очерняш мъжа, за когото ще се омъжа — мъжът, който ти даде покрив над главата и който ти дава възможност да докажеш способностите си. Защо и ти не му дадеш такава възможност?

Хайръм я изгледа като че ли беше полудяла.

— Как е успял да ви омагьоса? Защо постъпвате така? Къде останаха плановете ви за Каза Палома?

Сара не му отговори и се извърна, осъзнала че няма и по-точно не иска да му обясни какво мисли. Хайръм обаче я дръпна за ръката. Красивото му лице придоби неприятно червен цвят, а бледосините му очи се присвиха.

— А аз си мислех, че сте по-различна — презрително изрече той. — Вие сте точно като Маргарет — и на дявола ще се продадете заради богатството!

— Мисля, че вече каза достатъчно — рязко отсече Сара. — Ти по-малко от всеки друг имаш право да съдиш мен или Янси. А сега ме пусни да си вървя, преди да съм казала нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Хайръм освободи ръката й с жест на възмущение.

— Помислете за това, Сара — сурово я предупреди той. — Можете да ми наредите да спра да говоря неща, за които не искате да слушате, но ако се омъжите за Янси Кантрел вдругиден, никога няма да можете да избягате от него!

Сара остана силно раздразнена от неприятния спор с Хайръм и почти изхвръкна от конюшнята. Беше решила да стане жена на Янси, но не можеше да отрече, че това яростно противопоставяне на намеренията й бе доста изнервящо, особено ако се имат предвид собствените й колебания. Тя не възнамеряваше да продължи да размисля върху това, което щеше да направи, но за бога, никак не й беше лесно!

Когато стигна до вътрешния двор в имението тя все още беше развълнувана и леко запъхтяна и се надяваше да намери някое хладно, сенчесто местенце, където да остане сама и да си възвърне самообладанието преди да види който и да било друг.

Тъкмо се бе насочила към двора и едва не изръмжа недоволно, когато забеляза Том Шелдрейк, който седеше до фонтана и лениво съзерцаваше блестящите златни рибки, а сакатата му ръка лежеше в обичайната превръзка. Сара имаше много причини да не харесва Том, но в действителност това не беше така. Той беше искрено благодарен на Сам за помощта, която му оказа след войната и въпреки че понякога се държеше също толкова арогантно и надменно като Ан, въпреки осъдителната си връзка с Маргарет, подобно на Сам в сърцето си той бе добър човек. В началото Сара се питаше как Том си е позволил да се забърка в извънбрачна връзка с жената на най-добрия си приятел и отдавна бе решила, че той по-скоро е бил жертва на машинациите на Маргарет, а не флиртуващ донжуан. И двамата със Сам бяха допускали грешки, особено що се отнася до Маргарет, но Сара не можеше да забрави внимателното му отношение към нея през първата й вечер в Магнолия Гроув, а и в ужасните дни след смъртта на Сам той й носеше утешение и подкрепа. Сара се усмихна благосклонно и се насочи към него.

— Нали са много красиви? — каза му тя вместо поздрав. Том я погледна и се засмя.

— Наистина, но не колкото теб, скъпа моя!

— Много сте галантен, любезни ми господине! — засмя се тя и седна до него.

— Ах, Сара, толкова е хубаво да чуя смеха ти — не си се смяла много през живота си, нали?

— О, не се тревожете за мен! И аз съм имала радостни мигове — усмихна се леко тя, забелязала измореното му лице.

В този момент се появи Мария със сребърен поднос на ръце, върху който се виждаха кана със сангрия, няколко чаши и керамична купа с хрупкави bunuelos, залети със захарен сироп.

— О, аз не знаех, че и вие ще дойдете при сеньора! — възкликна тя, забелязала Сара. — Искате ли и на вас да донеса bunuelos?

— Не, не, няма нужда — поклати глава Сара — но след като си донесла повече чаши, ще пийна малко сангрия.

Мария им наля по чаша сангрия и си тръгна, а Том и Сара останаха в приятелско мълчание, отпивайки от чашата и наблюдавайки златните рибки. Беше миг на спокойствие и Сара, седнала до Том на ръба на фонтана, усети как напрежението от разговора й с Хайръм бавно изчезва.

Горещината вече не беше толкова силна, но още се чуваше монотонното жужене на насекомите и Сара си помисли, че това е любимият й час от деня. Скоро щяха да се спуснат пурпурните, хладни сенки на мрака, а после и черният, осеян със звезди плащ на нощта, но този кратък промеждутък между дневната светлина и мрака беше особено успокояващ за Сара. Тя отпи още една глътка сангрия и въздъхна със задоволство.

Том я погледна.

— Въздишка? Радостна или тъжна?

— Нито едното, нито другото — усмихна се Сара. — Просто доволна.

— Наистина ли, дете мое? — тихо, но настойчиво попита Том, взрял уморените си кафяви очи в лицето й. — Нямаш ли някакви резерви относно стъпката, която утре ще направиш?

— Естествено е да имам — вие нямахте ли преди да се ожените за Ан? — намръщи се тя. — Нали всеки в навечерието на такова важно събитие се пита дали постъпва правилно? Дали не греши?

— В твоя случай ми се струва, че трябва да се замислиш повече от другите хора.

Сара открито срещна смутения му поглед.

— Заради убийството ли? За това ли намеквате? За убийството на Маргарет?

Том на свой ред се намръщи.

— Зная, че това не е моя работа — започна бавно той — и не мисля да се намесвам, но скъпа моя, трябва добре да помислиш, преди да сключиш брак с мъж, обвинен в убийство.

Сара се загледа в далечината и й се искаше той да не бе засягал болния въпрос за смъртта на Маргарет. Тя съвсем сериозно вече се ядосваше от начина, по който всички приемаха за доказана вината на Янси. Но в гласа на Том тя усети толкова искреност и такава загриженост, че се почувства обезоръжена и тихо призна:

— Понякога ми се струва, че съм полудяла, а в други моменти… — Думите й заглъхнаха и тя припряно отпи от сангрията. После го погледна право в очите с ясния си изумруден поглед рязко попита: — Мислите ли, че той е убил Маргарет?

Том Шелдрейк изглеждаше смутен.

— Сара, аз… — Той тежко въздъхна и откровено каза: — Да, мисля, че е така — буйният характер на Янси е известен на всички, както и фактът, че той направо презираше Маргарет. Той имаше убедителна причина да я убие и всички знаеха, че много пъти я е заплашвал с убийство. Само Янси може да го е извършил!

Сара не откъсваше поглед от него.

— Това не е вярно — меко възрази тя. — Всички с изключение на Сам мразеха Маргарет. Много хора имаха също толкова основателни причини да я убият, колкото и Янси. Даже вие — спокойно добави тя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — остро отвърна Том и страните му се зачервиха от гняв.

Сара кисело присви устни. Не трябваше да слага пръста си в старите рани и най-вече не искаше да нарани или обиди човека, към когото бе силно привързана, но вече нямаше избор. Пое си дълбоко дъх и открито започна:

— Вечерта преди смъртта на Маргарет чух разговор между нея и Ан и знам за връзката ви с Маргарет… и за това, че детето, което носеше, може да е било ваше. Според съпругата ви вие сте се безпокоял, че това може да излезе на бял свят и да провали шансовете ви да станете съдия. Някой би казал, че и двамата с Ан сте имали основателни причини да искате смъртта на Маргарет. Не ви обвинявам, че сте я убили, но разберете — продължаваше разпалено Сара — ако подозрението може да падне даже за момент върху човек като вас, трябва да признаете, че е имало много хора освен Янси, които достатъчно са мразили Маргарет, за да я убият. Даже Бартоломю имаше мотив; Хайръм — също, а може да се каже, че ако Сам е разкрил връзката ви, той също е имал причина. Разбирате ли какво се опитвам да ви обясня? Всеки би могъл да я убие — не само Янси!

— О, аз наистина разбирам! — отсече Том с каменно изражение на обикновено добродушното лице. Той скочи на крака и я изгледа убийствено. — Разбирам, че една неблагодарна, неразумна, егоцентрично млада жена е решена на всяка цена да присвои богатството на Кантрел и е готова да хвърля камъни по всички глави, само и само да се убеди, че годеникът й е невинен!

— Изобщо не е така! — гневно възрази Сара. — Аз само изтъкнах, че има и други, които може да са искали смъртта на Маргарет!

— Е, постигна целта си! — Том се обърна и се отдалечи, възмутен до дъното на душата си.

Изумена, Сара го наблюдаваше как си отива и се питаше защо позволи на нещастния си език да оскърби така човека, който й носеше утеха през всичките изминали години. Може би той беше прав, отчаяно разсъждаваше тя; може би наистина тя търсеше на кого да прехвърли вината за убийството на Маргарет. Почувства се безкрайно подтисната и несигурна, слезе от ръба на фонтана и тръгна да се разходи около имението. Вече падаше мрак и в оскъдната светлина не можеше да види много неща, но печалните сенки на настъпващата нощ подхождаха на настроението й. Тя поскита безцелно известно време, а после си даде сметка, че става късно и се върна обратно.

Изведнъж във въздуха се разнесе мирис на тютюн и огледала се наоколо, Сара забеляза как в тъмнината припламва връхчето на пура. До външната стена на имението едва-едва се открояваше висока тъмна сянка, но по кръвта, която запулсира във вените й и по начина, по който подскочи сърцето й, тя разбра кой беше това. Възвърна си самообладанието и приближи до него.

— Следиш ли ме? — сухо попита тя. — Страх те е, че пак ще избягам?

Янси всмукна дим от пурата и после безгрижно я захвърли на земята. Беше се облегнал небрежно, едното му коляно бе свито, а ботушът му се подпираше на кирпичената стена и когато Сара приближи, той лениво я прегърна.

— Ще избягаш ли? — попита той, като се взираше в лицето й на бледата светлина на луната.

Устните му бяха на сантиметри от нейните; дъхът му беше топъл и с аромат на тютюн и Сара изведнъж беше зашеметена от избухналото в нея желание. Не се опита да се отдръпне, срещна погледа му и се усмихна унило.

— Не, няма да избягам. Един път ми е предостатъчно!

Устните му трепнаха в лека усмивка, но той отвърна сухо:

— Не такъв отговор очаквах, querida… и ти го знаеш! — възбуждащо докосна устните й той. — Щом не разбираш намека, ще трябва открито да те попитам. Ще се омъжиш ли утре за мен?

Сара бавно поклати глава, без да откъсва погледа си от него.

— Нямам голям избор, нали?

— Не — въздъхна тежко той. — Нямаш. — После я целуна толкова нежно, с такава сдържана страст, че светът около Сара се завъртя и тя потръпна в прегръдките му. Когато след един безкраен миг той повдигна глава, тя само се взря замаяно с полуотворени устни и блестящи очи в матовото му лице. Той се усмихна. — А сега бягай в леглото, скъпа. Обещавам ти, че утре вечер няма да спиш!

Сара полека се запъти към къщата. В стаята й до леглото някой от прислужниците беше поставил лампа и тя бавно започна да се съблича с все още отнесено изражение. Облече меката муселинена нощница, разплете косата си и започна да разресва с четката дългите меднозлатисти къдрици. Утре беше денят на нейната сватба. Утре по това време щеше да е жена на Янси…

Със замечтана усмивка тя остави четката и се отправи към леглото. Тъкмо беше посегнала да изгаси лампата и да си легне, когато нещо я накара отново да погледне към леглото. Тя се намръщи и на челото й се появиха бръчици. Проблемът беше, че завивките не бяха гладко постлани. Точно в средата, където щеше да легне, имаше малка кръгла издатина, която от време не време леко се поклащаше.

Блаженото настроение на Сара се изпари и устата й пресъхна. С трепереща ръка тя хвана единия край на завивките и ги отметна настрани.

Гледката, която се откри пред погледа й, я накара инстинктивно да отстъпи назад: няколко завити един върху друг смъртоносни пръстена и плоска, триъгълна глава, насочена към нея. Гърмяща змия!

Ужасена, Сара тихо ахна и отстъпи още по-назад, за да не е в обсега й и едва тогава чу предупредителния звук на вибриращата опашка. Змията беше доста голяма, свита на кълбо и готова за нападение и в един безкраен миг Сара сякаш се вцепени, не сваляше поглед от нея и едва смееше да диша, а в съзнанието й постепенно изплува ужасна мисъл. Някой нарочно беше сложил гърмяща змия в леглото й!