Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Туинингс, април 1860

Сара сънува за пръв път Черния конник в нощта, когато баща й — Матю Раулингс — бе убит в една кръчмарска свада. Щом първоначалната врява утихна и я заведоха в стаята й в пансиона, където предния ден Матю бе намерил евтин подслон, тя беше легнала на старото походно легло и беше вперила невиждащ поглед в тавана. Замаяна от мъка, тя дори не разсъждаваше, а само лежеше вцепенена в тъмнината, без да плаче и без да може да повярва в бедата, която така внезапно я бе връхлетяла. Когато най-накрая заспа, в този миг на безкрайно страдание, пред нея се появи Черния конник…

Обстановката, в която той се появяваше, винаги бе неясна, но въпреки че не можеше да определи къде се намира, тя чувстваше, че е в голяма опасност и че смъртта й приближава. В съня си тя не знаеше по какъв начин ще умре, но беше сигурна, че това ще се случи ако някой не й се притече на помощ. В света на сънищата си тя не се страхуваше от смъртта, но изпитваше силно съжаление и дълбока тъга към себе си; струваше й се, че ако бе направила нещо по-различно, ако беше избрала нещо друго, то вместо самотна смърт съдбата щеше да й отреди живот, вероятно дълъг и щастлив. В тези моменти, когато и най-слабата надежда си бе отишла, се появяваше Той.

Нищо не нарушаваше безкрайната синева на хоризонта пред нея, а в следващия миг на хълма се появяваше черен конник. Слаб и висок, той яздеше умело и без усилие, а лицето му бе винаги в сянката на черна широкопола шапка. Сара никога не виждаше ясно чертите му, но чувстваше с цялото си същество, че го обича и че няма да умре, защото той — любимият Черен конник — щеше да я спаси. За Сара времето спираше своя ход, когато Черния конник заставаше неподвижен на хълма, с поглед, търсещ я настойчиво в далечината. После изведнъж очите му я намираха, конят му с внезапен порив се спускаше към нея и в следващия миг тя беше в прегръдките му. Силните ръце я притискаха до сърцето му, което биеше развълнувано; топлите му устни покриваха с нежни целувки лицето й, а гласът му й шепнеше думите, които тя копнееше да чуе. В този прекрасен миг, здраво обгърната от ръцете му, тя се чувстваше сигурна и знаеше, че никога вече няма да бъде сама… защото нейният Черен конник я обичаше…

* * *

През набраздения от капки дъжд прозорец на мрачната си таванска стаичка в пансиона Сара можеше да види само малкото гробище и голата купчина пръст на гроба на баща й, погребан там преди два месеца. Последното убежище на Матю Раулингс не беше такова, каквото Сара би избрала за него, но тогава, както и през всичките седемнадесет години от живота си, тя не бе имала право на друг избор освен да следва съдбата и по-точно — баща си. А той, въпреки че обичаше единственото си дете, не я водеше по път, застлан с килим от рози.

С мисли, мрачни като удавената от дъжд тексаска равнина пред себе си, Сара се отдалечи от прозореца. Смъртта на баща й и това, че прехраната й в момента зависеше единствено от несигурното доброжелателство на госпожа Сандерс, собственичка на пансиона, я накараха да се замисли за бъдещето. Тя почти не бе го правила в последните четири години, когато щом се събудеше сутрин вниманието й се насочваше към това къде ще се нахранят с баща й когато дойде време за ядене и къде ще спят през нощта. Седнала на старото легло, тя тъжно си помисли, че нещата не винаги бяха такива.

Да, някога бе по-различно. Тя смътно си спомняше майка си, прекрасната Розмари, която бе починала когато Сара беше на три годинки. Тогава Сара бе твърде малка, за да разбере какво причини на баща й смъртта на обожаваната от него жена. Сега тя разбираше, че това го бе превърнало от жизнерадостен, скромен и работлив плантатор в безразсъден играч, който пиеше твърде много и поемаше безсмислени рискове. Тя почти не си спомняше времето, когато баща й не беше толкова пиян и толкова дързък като в деня, когато го убиха. По-ясен беше споменът й за предишния им дом — внушителната къща в плантацията Мокингбърд Хил, близо до Начез, Мисисипи.

Сара погледна занемарената тясна стаичка и иронична усмивка изкриви устните й. Колко различно е сега! Наистина ли бяха минали повече от четири години, откакто баща й проиграя всичко, което притежаваше? Повече от четири години я деляха от нощта, когато той се прибра, събуди я и й каза, че трябва да заминат! И че всичко — и елегантната къща, и богатата мебелировка, и полята, засети с памук, и многобройните роби, и конюшните с породисти коне — всичко е било заложено на една карта и е загубено!

Когато надмогна първоначалния си шок, обърканата и уплашена Сара се опита да погледне на тази коренна промяна като на приключение. Но дните минаваха и тя с горчивина разбираше, че не е никакво приключение това старите приятели да те срещат на улицата и да се правят, че не те познават, да делиш грубото старо легло с бълхи и всякакви паразити, да прекарваш вечерите си рамо до рамо с нечистоплътни мошеници в опушени кръчми с мирис на алкохол, където баща ти да се мъчи да си върне изгубеното богатство по единствено възможния за него начин — чрез хазарт.

Мълвата за ужасната загуба се бе разнесла мигновено сред приятелите им и въпреки че някои от тях им съчувстваха и предлагаха помощта си, повечето им обърнаха гръб. От упорита гордост и чисто твърдоглавие баща й не прие помощ от приятели и беше принуден да играе където може и да печели пари колкото за най-неотложните им нужди.

Срамът не им позволи да живеят повече в околностите на Начез. Те го напуснаха на борда на един речен кораб и се превърнаха в скитници, които не остават за дълго на едно място. Матю търсеше непрестанно хазарта, преследваше победата, която трябваше да му върне богатството и водеше Сара след себе си.

Сара свикна с всичко това — тя и нямаше друг избор, но никога не се примири с големите загуби на баща си, когато бяха принудени да се измъкват като крадци в нощта, оставяйки след себе си ядосани кредитори. Когато порасна тя допълваше скромните им средства като чистеше и готвеше в пансионите и къщите, където отсядаха. Тази дейност бе твърде далече от безоблачния живот, който бе водила преди, но поне я държеше на разстояние от съмнителните кръчми, които баща й посещаваше и от все по-сладострастните и похотливи погледи на мъжете, с които баща й играеше.

Красивото лице и оформящото се тяло на Сара ги доведоха в Тексас. Един ден Матю осъзна, че любимата му дъщеря вече не е малко момиченце и че стройната й снага и прекрасното лице рано или късно ще станат причина за неприятности. Вече имаше няколко инцидента, които можеха да излязат от контрол ако не бе бързата му намеса. Няколко седмици той премисляше положението и най-накрая го осени една идея: за доброто на Сара той щеше да преглътне проклетата се гордост и да пише на единствения си роднина — един далечен братовчед на име Сам Кантрел. Сам беше мил, добросърдечен човек и като деца те бяха много близки, преди той и баща му Анди да тръгнат за новата колония на Стивън Остин в Тексас преди около четиридесет години. Оттогава те не поддържаха постоянна връзка, но може би Сам щеше да се съгласи да им помогне.

Те бяха чакали нетърпеливо отговор и когато пристигна писмото на Сам Кантрел, с което той ги уверяваше, че ще направи всичко което е по силите му за да им помогне, Матю прегърна Сара и се разплака. Те тръгнаха незабавно за Сан Фелипе в Тексас, тъй като този град бе най-близо до плантацията на Кантрел — Магнолия Гроув.

Те не избраха най-прекия път, а криволичеха между местата, където Матю можеше на хазарт да спечели пари за път и така бавно напредваха към Сан Фелипе. Матю никога не бе имал кой знае какъв късмет, а когато достигнаха това малко селище без име на брега на река Сабина в Тексас, съдбата съвсем го изостави. Те наеха стаята, в която сега Сара седеше, а в замяна на това тя трябваше да готви и чисти на госпожа Сандерс. Щом уреди това, Матю незабавно се отправи към малката невзрачна кръчма от другата страна на улицата, търсейки с кого да поиграе карти с надеждата да увеличи малкото пари, които беше спестил за играта. Тази нощ му провървя и то толкова, че той реши да останат още един ден, за да си опита късмета отново.

На следващата нощ, преди два месеца, късметът за последен път обърна гръб на Матю Раулингс. Той загуби всичко и прекалено пиян за да си мери думите, обвини победителя в измама.

Извадиха се оръжия, отекнаха гърмежи и след миг Матю лежеше мъртъв на пода.

Сара се надигна от леглото и започна да обикаля стаята. Тя обичаше баща си, тъгуваше за него, и се опитваше да не мисли, че по-силен човек с по-строг морал нямаше да позволи смъртта на любимата жена да го доведе до такова дълбоко падение. Тя се чувстваше виновна всеки път, когато тази мисъл прекосеше съзнанието й, но вината се смесваше с гняв, защото баща й се беше затворил в своите собствени мъка и отчаяние и не се грижеше много за нея; защото беше останала сама и зависеше от благоволението на случайни непознати.

Изведнъж тя зарови лице в ръцете си. Какво щеше да прави? Преди седмици бе писала на Сам Кантрел за смъртта на баща си, а отговор нямаше. Може би Сам Кантрел е променил намеренията си? Беше ли останала съвсем сама на този свят, без нищо друго освен дрехите, които носеше на гърба си? Какво щеше да стане с нея?

— Сара! Сара, веднага слез долу! Има толкова работа!

Викът на госпожа Сандерс я извади от мъчителното съзерцание на мрачното бъдеще и втурвайки се надолу, Сара бързо изтри следите от сълзи по лицето си.

Госпожа Сандерс бе внушителна жена. Беше висока колкото повечето мъже и поне три пъти по-едра от Сара. От няколко години бе вдовица и съдържателка на пансиона, а двамата й сина държаха кръчмата, където бе умрял Матю и железарския магазин до пансиона. Тя не беше коравосърдечна, а просто практична жена и въпреки че нямаше нищо против да помогне на Сара в този труден момент и така да си осигури един старателен помощник, тя не мислеше да я приема в семейството си. Не беше убягнало от вниманието й, че през последните седмици по-големият й син Нат започна да се навърта наоколо, докато Сара вършеше домакинската работа.

Отношението й към Сара беше видимо охладняло и когато момичето влезе в старателно почистената кухня в задната част на къщата, старата жена я погледна смразяващо и остро рече:

— А, ето те и теб! Погрижи се за свинете и виж дали има достатъчно дърва преди да седнем да вечеряме.

Нат Сандерс, който седеше до грубата дървена маса и пиеше кафе, веднага се намеси.

— Аз ще ти помогна, Сара. Ще нацепя дървата докато ти храниш прасетата.

Тънките устни на госпожа Сандерс се свиха още повече.

— Не, няма! — отсече тя. — Няма да я оставя да живее в тази хубава стая и да яде на масата ни само защото съм благочестива християнка. Тя трябва да заслужи хляба си. Освен това — допълни триумфиращо тя — тъй като явно и ти нямаш работа, иди до магазина и ми вземи няколко пакета жито и боб. Действай, Сара!

Сара бързо излезе и червената й бархетна фуста и евтината вълнена пола се развяха след нея. Тя не искаше да разсърди господарката си, нито пък търсеше вниманието на Нат Сандерс. Твърде често напоследък улавяше погледа му, плъзгащ се по малкия й бюст и тънката талия, а изражението на бадемовите му очи не й харесваше. Без да обръща внимание на проливния дъжд, тя грабна тежката кофа с помия, оставена до портала в задната част на къщата и се запъти към кочината.

Сара не беше едра. Почти на седемнадесет години, тя беше малко над средния ръст, но стройното тяло, издължените кости и деликатните черти я правеха да изглежда много по-крехка, отколкото беше в действителност. Дългата й коса с меднозлатист цвят този ден беше сплетена на плитки и увита на кок от двете страни на главата й и въпреки износената зелена рокля и грубата работа, тя изглеждаше елегантна.

Безспорно така мислеше и джентълменът, който току-що бе оставил коня си в конюшнята в задния двор. Той спокойно наблюдаваше как тя се мъчи да повдигне тежката кофа над оградата на кочината. Отвътре в калта пред едно очукано дървено корито се тълпяха и грухтяха дузина вече големи прасета. Единствено коритото и яката ограда не им позволяваха да я стъпчат. С изражение на сурова решителност Сара най-после успя да прехвърли кофата; помията се изля долу в коритото и сред оглушителна врява свинете се сбиха за парчетата храна.

Дъждът вече не валеше толкова силно, но Сара се бе измокрила до кости. Чак когато се обърна и се запъти към къщата, тя забеляза високия джентълмен, който стоеше до конюшнята. Тя разбра, че той наистина е джентълмен по стилната кройка и финия плат на палтото му, както и по бежовите кожени ръкавици за езда, които носеше. Под ниско нахлупената широкопола шапка се забелязваха гладко обръснатите му бузи, а прошарените мустаци бяха грижливо оформени. Той беше мъжествен човек с благородни черти, около четиридесет и пет годишен — на възрастта на баща й и очевидно не беше някакъв мърляв чужденец, търсещ временно подслон от дъжда. Сърцето на Сара заби силно от вълнение. Можеше ли да бъде той?

Докато тя стоеше и го наблюдаваше с тревожно нетърпение, мъжът се усмихна и приближи към нея.

— Винаги щях да те позная, моето момиче — каза усмихнато той. — Ти безспорно приличаш на Матю — даже и в тази обстановка. Ти трябва да си Сара, а аз съм Самуел Кантрел, братовчед на баща ти — протегна й той ръка, а кехлибарените му очи я гледаха развълнувано.

Независимо че бе решила да бъде твърда, бремето на последните месеци се оказа прекалено тежко и очите на Сара се изпълниха със сълзи. Миг по-късно Сам Кантрел я бе прегърнал, а тя ридаеше неутешимо.

— Хайде, не плачи, дете мое — меко я успокояваше той, поглаждайки с ръка мократа й коса. — Сега си в сигурни ръце. За нищо не се безпокой. Ние с жена ми Маргарет дълго обсъждахме твоето положение и решихме ти да живееш с нас в Магнолия Гроув като наша малка племенница. Маргарет очаква първото дете и ще има нужда от помощ. Трябва да си помагаме… Ти ще си идеална компания за жена ми, а после и за бебето. Повярвай, детето ми, никога няма да ти се наложи да се безпокоиш за бъдещето си — ние ще се грижим за теб. Това желаеше Матю и тъй като за нещастие той вече не може да го изпълни, аз с удоволствие ще го заместя. Хайде сега, изтрий сълзите си.

При всяка мила дума на Сам, Сара започваше още по-силно да плаче, неспособна да повярва, че мъките й са свършили. Отчаяно се мъчеше да спре сълзите си, преглъщаше и бършеше очи.

— Аз… аз… извинете ме! Обикновено не плача толкова!

Сам й се усмихна, потупвайки я по рамото.

— През последните месеци е трябвало да се справяш с твърде много неща. Нормално е да плачеш, но скоро тревогите ти ще са само минало, така че сега ми се усмихни!

Изящните устни на Сара се разтегнаха в несигурна усмивка, а когато погледна Сам, изумрудените й очи меко проблеснаха през тъмните мигли.

— Вие сте много мил — успя да произнесе тя. — Радвам се, че ще се грижа за бебето и обещавам, че никога няма да ви бъда в тежест и да ви накарам да съжалявате за щедростта си.

— Сигурен съм в това, дете мое. А сега ела да влезем вътре и да се скрием от дъжда.

Сара смутено се усмихна, осъзнала че стоят още отвън на дъжда.

— Извинете ме, сър. Заповядайте вътре! В къщата е топло и госпожа Сандерс е сварила кафе.

Госпожа Сандерс беше очарована от решението на проблема, със Сара, както и от самия господин Кантрел. Само за миг тя прецени Сам и го постави в категорията на богатите плантатори. От този момент нататък и особено когато той поиска най-добрата стая за през нощта и обясни, че ще плати всички дългове на Сара и Матю, и най-дребните му желания се изпълняваха мигновено.

Сара учудено гледаше как госпожа Сандерс се суети около Сам. Тя умело му помогна да съблече палтото си и бързо го заведе до удобния стол пред камината в най-хубавата стая. След секунди Сам вече пиеше уиски от личните й запаси. Гледайки го в захлас, тя занарежда:

— Сър! Не можете да си представите колко съм щастлива, че сте дошъл да се погрижите за тази млада жена — тя се усмихна на Сара, която ги беше последвала в стаята и продължи: — Естествено, тя много ще ми липсва. Аз толкова се привързах към нея през последните седмици, че вече я чувствам като своя дъщеря.

Сара невярващо погледна към госпожа Сандерс и не можа да повярва на ушите си. Госпожа Сандерс я счита за своя дъщеря? При тази мисъл Сара едва се сдържа да не се изсмее, но продължи да слуша историите, които госпожата измисляше и които бяха твърде далече от действителността.

Чак на другата сутрин, когато вече яздеха далече от пансиона, Сара успя да каже истината на Сам.

— Сър! — започна със строго изражение тя. — Не трябваше да й плащате за последните два месеца. Бяхме се разбрали аз да й работя, а тя да ми осигури подслон и храна. Вие не й дължахте нищо за моя престой и не трябваше да плащате за хубава стая, тъй като аз живеех на тавана!

Сам й се усмихна.

— Зная, скъпо дете. Но ми се струваше по-лесно да й платя и да тръгнем без разправии.

Сара го погледна с леко смръщени вежди. Стори й се, че Сам винаги избира по-лесния път, че избягва на всяка цена сблъсъците, даже и в своя вреда. Почувства вина. Как смееше да критикува такъв прекрасен човек! Сам беше изключително внимателен с нея за времето, откакто го познаваше. Сутринта й бе купил розова рокля, тъмнозелено наметало, сламена шапка, която се връзваше под брадичката с копринена панделка и още много други неща, за които той бе настоял, че са й нужни. Купи й даже кон — кротка дореста кобила. Тя се беше уплашила от толкова нови придобивки и се чувстваше малко неловко.

— Сигурен ли сте, че жена ви няма да се сърди за парите, които похарчихте за мен? — погледна го загрижено тя.

— Скъпо мое дете! Не мисли за това! Маргарет изобщо няма да се сърди. Тя е мила млада жена и аз съм сигурен, че ще се разбирате много добре. — Кехлибарените му очи проблеснаха лукаво и той добави: — Аз съм богат човек, въпреки че ако през ноември изберат Линкълн за президент и той освободи робите ми, ще стана значително по-беден. Но шегата настрана — това, което похарчих за теб тази сутрин е само част от цената за една единствена рокля на Маргарет.

Поуспокоена, Сара сериозно заяви:

— Обещавам, че ще работя много за вас, сър. Кълна се, че никога няма да ви бъда в тежест!

— Сара, Сара, ти пак продължаваш! Дете мое, ти не идваш в къщата ми като прислужница! Ти си дъщеря на мой братовчед, от когото имам най-хубави спомени и ще влезеш в къщата ми ако не като моя дъщеря, то със сигурност като уважаван и ценен член на семейството.

Сара почувства как очите й се изпълниха със сълзи и буца заседна на гърлото й. Извърна лице, за да скрие вълнението си.

— Благодаря ви. Ще се старая никога да не съжалите за добротата си към мен.

* * *

Сам и Сара яздиха близо три седмици, докато стигнат Магнолия Гроув и през това време се опознаха добре. Отначало Сара се смущаваше да пътува с човек, който не й беше баща, но Сам я разубеди.

— Сара, сега аз съм твоята опора. Баща ти те повери на мен и вече си под моя опека. Освен това аз съм почти на четиридесет и пет години и съм почти на възраст да ти бъда дядо — добави закачливо той. Защо не мислиш за мен като за твой баща?

— Ще се опитам и мисля, че няма да ми е трудно — усмихна се през сълзи Сара.

Сам я беше потупал по рамото и те продължиха пътя си, като с всеки изминал ден се привързваха все повече един към друг. Тя му разказваше за щастливите дни в Мокингбърд Хил и за ужасните времена, които бяха последвали след загубата на Матю, а после слушаше с широко отворени очи трагичната история за първата жена на Сам, прекрасната Маделина Алварес, майка на единствения му син — двадесет и седем годишния Янси. С тъжна усмивка на изящно изрязаните си устни Сам бе казал:

— Ние бяхме толкова млади — почти на твоята възраст — и толкова се обичахме, че когато бащите ни не искаха и да чуят за сватба, ние избягахме и се оженихме без тяхно съгласие. С изключение на кратки периоди обаче ние не бяхме истински щастливи… — Той въздъхна замислено. — Баща й — дон Армандо — беше горд испански аристократ, а моят беше също толкова горд, тъй като бе един от първите заселници в Тексас, последвали Стивън Остин. Дон Армандо беснееше при мисълта, че единственото му дете, наследница на голямо ранчо, се е омъжила за гринго, а баща ми Анди беше не по-малко ядосан, че неговият единствен син се е влюбил в някаква испанска уличница, въпреки че семейство Алварес води родословието си от конквистадорите. — Сам се усмихна кисело. — Не беше забавно, но в крайна сметка дон Армандо надмогна яда си и щом Янси се роди, той ни прости. Моят баща обаче никога не го направи, нито прие Янси за свой внук. Честно казано той ненавиждаше Маделина. Анди не можеше да приеме брака ни и направи черен живота на Маделина и Янси. Аз трябваше да предприема нещо, но не бях достатъчно силен, за да му се противопоставя.

Сара се взираше в благородните му, мъжествени черти и изведнъж осъзна, че въпреки своята доброта и щедрост Сам Кантрел беше слаб човек и по-ранното й впечатление, че избира най-лесния път, се потвърди. Това не намали силната й привързаност към него, но нежеланието му да се изправи срещу неприятностите в каквато и да било форма я караше да се чувства неловко. Ами ако Маргарет не я иска в Магнолия Гроув? Ще пренебрегне ли Сам волята й?

По дългия си път на юг те рядко имаше къде да отседнат и най-често замръкваха по пътя. През тези априлски нощи с дъх на пролет те седяха до огъня и Сам разказваше за семейството си и за Магнолия Гроув. До последната нощ преди да стигнат плантацията Сара вече знаеше много за нея и обитателите й. Едно нещо обаче я смущаваше и тази последна вечер тя не можа да се въздържи да попита внимателно:

— Вие не споменавате много често сина си Янси. Той в Магнолия Гроув ли е?

На лицето на Сам се появи странно изражение, което Сара не можа да определи. Вина? Угризение? Мъка? Може би и трите заедно. Без да я поглежда в очите Сам разбута огъня и след миг на мълчание отвърна:

— Никога не сме били близки с Янси. В началото, когато Анди беше толкова ядосан заради брака ми с Маделина, той и майка му живееха с дон Армандо в хасиендата Ранчо дел Сол и аз рядко го виждах. Когато дон Армандо умря, прободен от бик, Янси беше на седем години. Маделина не можеше повече да издържа в имението и дойде да живее при мен. — Сам се бе загледал тъжно в далечината. — Янси беше поразен от смъртта на дон Армандо, но това не накара Анди да се държи добре с него — изразът на Сам стана мрачен, а в гласа му се долавяше силно вълнение. — Маделина умря след по-малко от година от треска и Янси окончателно се обърка. Той не можеше да разбере защо не може да живее в Ранчо дел Сол и защо майка му го е изоставила. Трудно му беше да свикне с Магнолия Гроув след като бе живял дълго в испански дом, а неспирните викове и шамари на Анди вгорчаваха още повече дните му.

— Но защо вие не… — обади се Сара, неспособна да се въздържи, а после си даде сметка какво казва, изчерви се и сведе поглед към ръцете в скута си.

— Ти си права — отвърна Сам. — Аз трябваше да защитя момчето, но бях зает с плантацията — ние отглеждаме памук. Аз просто се надявах, че Анди ще свикне с него. Но това не стана и когато порасна, Янси ме обвини, че не съм се намесил.

— Но след като баща ви е умрял и сте останали само вие и Янси, нещата не се ли оправиха? — кротко попита Сара.

Сам поклати глава.

— Не бяхме дълго време заедно. Баща ми почина когато Янси беше почти на седемнадесет години и на следващата година, преди почти десет години, Янси замина да учи в Харвард. Върна се чак след четири години и тогава…

— Тогава?…

Сам изглеждаше виновен и нещастен.

— Тогава дойде Маргарет… — Той погледна към строгото изражение на Сара и се поколеба, преди да каже рязко: — Маргарет Смол и сестра й — вдовицата Ан Браун — дойдоха с Янси… Маргарет беше едва на двадесет години и с Янси се бяха сгодили, но — дано ми прости Господ — аз му я откраднах и се ожених за нея!