Робин Кук
Заплаха (9)

ОСМА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 16:35 часа

Джак прекара планинския си велосипед между двете катафалки, паркирани пред рампата, натисна здраво педалите и връхлетя направо в моргата. При нормални обстоятелства би слязъл от колелото, но в момента бе в плен на лошото настроение.

Опря превозното си средство на стената в близост до купчината ковчези за остров Харт, заключи го и се понесе към асансьорите. Махна с ръка на Сал Д’Амброзио, който беше седнал в малката канцелария.

— Чет, как си, момчето ми? — попита той след като отвори вратата на малкия офис на петия етаж.

Чет остави писалката и вдигна глава.

— Какво правиш? Целият град се изреди да те търси!

— Забавлявам се — отвърна Джак, съблече коженото яке и го окачи на облегалката на стола. Очите му пробягаха по купчините папки на бюрото, после се спряха върху кошчето за новопристигнали материали, плътно запълнено с лабораторни анализи и патологически заключения.

— На твое място не бих се чувствал толкова самодоволен — подхвърли Чет. — Един от посетителите тук беше самият Бингъм. Каза да ти предам да се отбиеш в кабинета му в момента, в който се появиш!

— Прекрасно — въздъхна с престорено удовлетворение Джак. — Бях започнал да се опасявам, че тоя тип ме е забравил…

— „Тоя тип“ никак не изглеждаше щастлив — предупредително го изгледа колегата му. — Калвин също се отби и изрази желание да те види. Стори ми се, че от ушите му излиташе дим…

— Без съмнение е искал да си плати десетте долара, които изгуби на бас — ухили се Джак, стана и потупа Чет по рамото: — Не се безпокой за мен, аз имам силен инстинкт за оцеляване…

— Не можеш да ме заблудиш — отвърна с въздишка Чет.

Джак взе асансьора за долните етажи и се запита какво го очаква при Бингъм. Откакто беше постъпил на работа в Патологическия център почти не беше контактувал с директора. Всичките ежедневни проблеми решаваше Калвин.

— Влезте направо — промърмори госпожа Санфорд без да отмества очи от клавиатурата пред себе си. А Джак се запита как е разбрала, че в канцеларията се е появил именно той.

— Затвори вратата! — хладно нареди доктор Харолд Бингъм.

Джак се подчини. Кабинетът на директора беше просторен, с масивно писалище и старомодни венециански капаци на прозорците. В дъното имаше широка лабораторна маса с микроскоп, поставена пред висока библиотека с остъклени рафтове.

— Седни — каза Бингъм.

Джак се подчини.

— Не съм сигурен, че те разбирам — започна с тих, но заплашителен глас директорът. — Днес си обявил една гениална диагноза, след което по най-глупав начин решаваш да запознаеш със случая преките ми началници. Това означава, че или си напълно аполитичен тип, или в душата ти се крие неосъзнат стремеж към самоунищожение…

— Може би някаква комбинация между двете — отвърна Джак.

— Освен това си и нагъл — хладно отбеляза Бингъм.

— Част от неосъзнатия стремеж към самоунищожение — леко се усмихна Джак. — Другата му част е честността…

Бингъм поклати глава. Човекът насреща му очевидно се опитваше да го извади от равновесие.

— Опитвам се да разбера само едно — рече с въздишка той и преплете пръстите си на борец. — Нима не ти мина през ума, че преди да говориш с Главния комисар по здравеопазването, би трябвало да уведомиш мен?

— Чет Макгавърн ми зададе същия въпрос — отвърна Джак. — Но аз исках да бия тревога, при това веднага. Вероятно знаете поговорката, че грам превенция се равнява на килограм лекарства, нали? Още повече, че в случая става въпрос за евентуална епидемия…

В кабинета се възцари тишина. Обмислил отговора на младия патолог, Бингъм с нежелание призна, че в него има известна логика.

— Вторият въпрос, който бих желал да обсъдя с теб, е посещението ти в „Манхатън Дженерал“ — избоботи той. — Честно ще призная, че останах изненадан от него. При постъпването си тук ти без съмнение си бил запознат с правилника и знаеш, че от вас се иска единствено прецизна патолого-анатомическа дейност, но ТУК, в тази сграда! Помниш това, нали?

— Разбира се — кимна Джак. — Но появата на чума е необичайно явление, което изисква и необичайни ответни реакции. Освен това ме глождеше любопитството…

— Глождело го любопитството! — прогърмя Бингъм, изгубил контрол върху нервите си. — От години не съм чувал по-глупаво оправдание за толкова тежко нарушение на вътрешния ред в този институт!

— Има и още нещо — призна си с въздишка Джак. — „Манхатън Дженерал“ е част от веригата болнични заведения на „АмериКеър“. Именно по тази причина ми се прииска да ида на място и да ги попритисна… Просто не си падам по корпорации от сорта на „АмериКеър“…

— Какво имаш против тях, за Бога? — учудено го изгледа Бингъм.

— Лично отношение — отвърна Джак.

— Би ли ми го разяснил?

— Предпочитам да не навлизаме в тази тема — въздъхна Джак. — Това е една дълга история…

— Твоя воля! — ядосано го изгледа директорът. — Но аз нямам намерение да толерирам подобно поведение! Какво значи да се появиш в определена болница, да размахаш значката си на медицински следовател и да търсиш някаква шантава лична вендета? Нима не знаеш, че на това му се вика злоупотреба със служебно положение?

— Аз не виждам нещата в тази светлина — поклати глава Джак. — Мисля, че в рамките на нашите правомощия влиза всичко, което поставя под заплаха здравеопазването като цяло. А опасността от чумна епидемия положително попада в тази категория…

— Така е — кимна Бингъм. — Но ти бързаш да биеш тревога направо пред Главния комисар по здравеопазването. Тя от своя страна е алармирала Градския съвет по здравеопазването, който веднага е изпратил в болницата главния епидемиолог. Каква е била твоята работа там? Защо си им създал неприятности?

— Какви неприятности по-точно? — пожела да се осведоми Джак.

— Вдигнал си кръвното не само на болничния администратор, но и на главния епидемиолог! — изрева Бингъм. — При това до такава степен, че и двамата са подали официални оплаквания! Президентът на болницата се е оплакал на кмета, а главният епидемиолог — на Главния комисар по здравеопазването! А споменатите държавни служители, които за твое сведение ми се падат началници, побързаха да изразят дълбокото си недоволство пред мен!

— Исках да бъда полезен, нищо повече — отвърна с престорена невинност Джак.

— Направи ми услуга и не искай подобни неща! — отсече Бингъм. — Настоявам да си седиш на задника и да се занимаваш с това, за което ти плащат. От Калвин научих, че имаш цял куп патологични заключения на главата си!

— Това ли е всичко? — попита Джак, след като изчака няколко секунди в мълчание.

— Засега — кимна Бингъм.

Младият патолог стана и тръгна към вратата.

— О, и още нещо — обади се зад гърба му директорът. — Не забравяй, че все още си на изпитателен срок…

— Ще се опитам да го запомня — кимна Джак, затвори вратата зад гърба си и прекоси канцеларията на госпожа Санфорд.

Спря пред вратата на заместник-директора, която беше открехната. Самият Калвин беше вътре, наведен над малък микроскоп.

— Извинете — подвикна той. — Разбрах, че сте ме търсил…

Калвин се изправи, хвърли му един изпълнен с неприязън поглед и изръмжа:

— Беше ли при директора?

— Оттам идвам — кимна Джак. — Трябва да призная, че се чувствам поласкан от вниманието на началниците…

— Я не се прави на умник! — троснато рече Калвин. — Какво ти каза доктор Бингъм?

Джак му предаде разговора си с директора като не пропусна и последната му забележка за изпитателния срок.

— Точно и ясно! — кимна с одобрение Калвин. — Към това бих добавил, че ако не си вземеш бележка, скоро ще се наложи да си търсиш нова работа!

— Междувременно имам една молба — рече Джак.

— Каква молба?

— Дължите ми десет долара и бих искал да си ги получа.

Калвин смаяно го изгледа. Очевидно се удивляваше на нахалството му. В крайна сметка извъртя туловището си върху стола, измъкна портфейла от задния си джоб и му подаде банкнота от десет долара.

— Надявам се, че ще имам случай да си ги върна — изръмжа той.

— С удоволствие — ухили се Джак, прибра банкнотата в джоба си и взе асансьора за петия етаж. В кабинета си завари Лори, седнала странично върху бюрото на Чет. В очите и на двамата се четеше загриженост.

— Какво стана? — попита Чет.

— Как какво? — отвърна с въпрос Джак и се обърна странично, за да се промъкне до стола си.

— Още ли си на работа тук?

— Май, че да — промърмори Джак и започна да преглежда новопристигналите рапорти.

— Няма да е зле да внимаваш — рече Лори, слезе от бюрото на Чет и тръгна към вратата. — По време на изпитателния срок могат да те уволнят когато пожелаят…

— Бингъм вече ми го напомни — направи физиономия Джак.

Лори се спря на прага, поколеба се за момент, после рече:

— Мен също щяха да ме уволнят по време на изпитателния срок…

— Така ли? — вдигна глава Джак.

— Ставаше въпрос за онези случаи на свръхдоза наркотици, за които ти споменах сутринта… Имах лошия шанс да изразя мнение, противоположно на мнението на Бингъм…

— Това е част от дългата история, за което също спомена, така ли? — пожела да узнае Джак.

— Точно така — кимна младата жена, вдигна ръка и доближи палеца до показалеца си: — Бях на ей толкова от уволнението… Допуснах грешката да не приема сериозно заплахите на Бингъм. Не бих искала и ти да повториш грешката ми…

Чет едва изчака Лори да излезе и поиска да чуе дума по дума разговора на Джак с директора. Джак му го предаде, като не пропусна оплакванията на кмета и главния комисар по здравеопазването.

— Лично от теб ли са се оплакали? — попита Чет.

— Вероятно — кимна Джак. — Ето как се отплащат за самарянството ми…

— Но какво точно си направил, за Бога? — изгледа го колегата му.

— Бях дипломат, както винаги — отвърна Джак. — Задавах въпроси и правех предложения…

— Ти си луд! — въздъхна Чет. — За какво всъщност опря до уволнение? Какво искаш да докажеш?

— Нищо — сви рамене Джак.

— Не те разбирам…

— Май никой не ме разбира — въздъхна с престорена покруса Джак.

— Всичко, което зная за теб, се изчерпва с факта, че някога си бил офталмолог, а в момента живееш в Харлем и играеш уличен баскетбол — направи кратко резюме Чет. — С какво друго се занимаваш?

— Горе-долу с нищо друго — сви рамене Джак. — Ако не броим работата ми тук, разбира се…

— А как се развличаш? — попита Чет. — В смисъл, имаш ли социални контакти? Например приятелка, ако ми позволиш подобен въпрос…

— Не съвсем — поклати глава Джак.

— Да не би да си педераст?

— Не съм. Просто от известно време насам ми липсва желание…

— Ясно — кимна Чет. — Сега разбирам защо се държиш толкова шантаво. И искам да вземеш съответните мерки. Довечера ние с теб ще отидем да похапнем някъде, може и да пийнем по едно-две… В моя квартал има една много приятна кръчма. Ще си поговорим на спокойствие…

— Никога не говоря за себе си — предупреди го Джак.

— Добре де, никой не те кара да говориш за себе си — кимна колегата му. — Излизаме да си пийнем и толкоз. Според мен имаш остра нужда от нормални човешки контакти…

— Какво означава „нормални човешки контакти“? — попита Джак.