Робин Кук
Заплаха (4)

ТРЕТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 г., 11:15 часа

Сюзан Хард не обичаше болниците, може би защото като дете непрекъснато беше в някоя от тях за лечение на вродените изкривявания на гръбначния стълб. Болниците я изнервяха. Ненавиждаше усещането, че нещата са извън контрола й, че е заобиколена от болни и умиращи.

Беше убеден привърженик на максимата, че АКО нещо може да се обърка, то НЕПРЕМЕННО ще се обърка. Особено по отношение на болниците. При последното си посещение в една от тях я закараха в урологията за серия от непознати и доста страшнички процедури. Успя да се отърве в последния момент, като най-сетне убеди отегчената санитарка да погледне името, изписано върху картонче на китката й. Оказа се, че са я сбъркали с друга пациентка…

Сегашното й постъпване в болницата не се дължеше на здравословни проблеми. Предстоеше й второ раждане, през изминалата нощ се появиха контракциите. Но проблемите с гръбначния стълб бяха довели до изкривяване на таза и невъзможност за нормално раждане. Лекарите бяха принудени да прибягнат до цезарово сечение, също като при първото й дете.

А след операцията се наложи няколкодневно възстановяване в болнични условия. Сюзън направи няколко безуспешни опита да убеди личния си лекар, че може да стори това и у дома, после се примири.

Направи опит да се отпусне и се запита какво дете е родила. Дали момченцето ще бъде кротко бебе като братчето си Алън, който си спеше спокойно още от първата нощ? Вече тригодишен, Алън показваше първите признаци на самостоятелност, а мислите на Сюзън вече бяха насочени към малкото му братче…

Стресна се и отвори очи. Неусетно беше задрямала. Събуди я жена в бяла престилка, която нагласяваше пластмасовата бутилка със стърчащи прозрачни маркучи над леглото.

— Какво правите? — попита Сюзън. Изпитваше истинска параноя по отношение на болничните процедури и винаги настояваше да знае какво й правят.

— Съжалявам, че ви събудих, госпожо Хард — отвърна сестрата. — Просто смених бутилката с физиологичен разтвор…

Сюзън сведе поглед към тръбичката, която излизаше от вената на ръката й. Чест посетител на болниците, тя инстинктивно усети, че горе-долу по това време трябва да й махнат системата.

— Ще ида да проверя — забеляза погледа й сестрата и тихо напусна стаята.

Сюзън отметна глава и направи опит да прочете етикета на пластмасовата бутилка, но тя беше обърната с гърлото надолу.

Понечи да се завърти странично, но острата болка й напомни за скорошната операция и тя остана по гръб. Напълни дробовете си с максималното количество въздух, което беше способна да поеме. Усети болка чак накрая.

Затвори очи и направи опит да се успокои. Даваше си сметка, че в организма й има още доста упойващи вещества от анестезията, които ще й помогнат да заспи. Но не беше сигурна дали иска да спи тук, в болничната стая, където постоянно влизаха и излизаха хора.

Вниманието й беше привлечено от тихо почукване, различно от обичайните болнични шумове. Сякаш се бяха сблъскали два предмета от твърда пластмаса. Отвори очи и видя някакъв мъж с бяла престилка, изправил се в близост до масичката в ъгъла.

— Извинете — подвикна тя.

Мъжът се обърна. Имаше приятно лице, под бялата престилка се виждаше зелен хирургически комбинезон. Беше прекалено далеч и Сюзън не успя да разчете името на пластмасовото картонче, окачено на ревера му. Изглеждаше изненадан да чуе гласа й.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил, госпожо — любезно рече той.

— Всички ме безпокоят — отвърна без злоба Сюзън. — Това място ми прилича на Централна гара…

— Много съжалявам — отвърна мъжът. — Мога да дойда и по-късно, когато ви бъде удобно…

— Какво правите? — попита Сюзън.

— Зареждам апарата за овлажняване на въздуха.

— За какво ми е? — учуди се Сюзън. — При предишното ми раждане нямаше такъв апарат…

— Анестезиолозите го препоръчват, особено по това време на годината — отвърна мъжът. — Непосредствено след операция, пациентите често изпитват неприятна сухота в трахеята. Апаратът за овлажняване на въздуха е особено полезен през първите няколко часа слез излизането от упойката. През кой месец ви направиха предишното цезарово сечение?

— През май — отвърна Сюзън.

— Вероятно това е била причината да не са ви сложили овлажнител — кимна мъжът. — Искате ли да се върна по-късно?

— Вършете си работата — рече с въздишка Сюзън.

Сестрата се появи секунди след оттеглянето на мъжа.

— Бяхте права — усмихна се тя. — Системата трябва да се свали веднага след първата бутилка с физиологичен разтвор.

Сюзън само кимна с глава. Реши, че няма смисъл да пита тази сестра често ли забравя лекарските нареждания. Единственото й желание беше да се прибере у дома.

Изчака сестрата да измъкне иглата от вената й, после неусетно задряма. Но твърде скоро беше принудена отново да отвори очи. Над леглото се беше надвесила друга сестра, в ръката си държеше голяма спринцовка.

— Имам нещо за вас — широко се усмихна тя. Сякаш Сюзън беше бебе, а спринцовката — любима играчка.

— Какво е това? — попита тя и инстинктивно се отдръпна.

— Болкоуспокоителното, което искахте — отвърна сестрата. — Моля ви да се обърнете на една страна, за да ви сложа инжекцията…

— Не съм искала никакво болкоуспокоително! — възрази Сюзън.

— Разбира се, че го поискахте — рече сестрата.

— Не съм!

Лицето на сестрата потъмня.

— Значи докторите са решили така — каза със зле прикрита досада тя. — Трябва да ви правим инжекция с транквиланти на всеки шест часа.

— Не изпитвам особена болка — тръсна глава Сюзън. — Боли ме само когато се обръщам и когато си поемам дълбоко въздух…

— Ето, виждате ли? — кимна сестрата. — Трябва да дишате дълбоко, иначе може да пипнете пневмония. Хайде, бъдете добре момиче…

Сюзън се замисли за миг. От една страна никак не й се искаше да бъде добро момиче, но от друга желаеше да се грижат за нея… В крайна сметка една инжекция за успокояване на болката нямаше да й навреди, а дори напротив — с положителност щеше да й помогне да заспи.

— Добре — кимна тя.

Стисна зъби, извърна се на една страна, а сестрата оголи задните й части.