Робин Кук
Заплаха (32)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА Сряда,
27 март 1996 г. 6:15 часа

Първият симптом беше зачервяването по дланите. Още докато го изследваше, то се появи по гърдите и корема. Натисна с показалец едно от петната там, в очакване да види дали кожата ще побелее. Но тя не побеля, а стана още почервена.

После дойдоха сърбежите. Отначало се опита да не им обръща внимание, но те станаха нетърпими и той започна да се чеше. Кървавите обриви бързо се превърнаха в отворени рани.

После дойде ред на треската. Температурата му бавно се покачваше. Когато стигна тридесет и осем, покачването рязко се ускори. По челото му избиха ситни капчици пот.

Стана и се изправи пред огледалото. Лицето му беше зачервено, обсипано с малки, но многобройни отворени ранички. Нямаше време да се ужаси, тъй като почти веднага усети затруднения с дишането. Дори когато разтваряше дробовете си максимално, в тях влизаше минимално количество кислород.

Главата му започна болезнено да пулсира. Нямаше представа какво точно е лепнал, но положението беше сериозно. Интиутивно усети, че разполага с броени минути да си постави диагноза и да предприеме някакво лечение.

Но тук възникна един сериозен проблем. За диагнозата му трябваше кръвна проба, но не разполагаше със спринцовка. Може би ще успее с нож. Малко касапска работа, но вероятно ще се получи. Но откъде да вземе нож?

Клепачите му потрепнаха, очите му трескаво пробягаха по лавиците. Беше напълно дезориентиран. Някъде наблизо ехтяха звучни и ритмични удари, като от камбана. Не можеше да определи откъде точно идват. Вдигна ръка да погледне обривите си, но те бяха изчезнали. Едва сега осъзна къде се намира и разбра, че е сънувал.

Температурата в хотелската стая положително надхвърляше тридесет градуса. Обзет от чувство на отвращение, Джак изрита завивките и спусна крака на пода. Беше подгизнал от пот. Камбаненият звън идваше от радиатора, който изпускаше пара и пръски гореща вода. Звукът беше пронизителен, като удари от чук върху наковалня.

Отиде до прозореца и се опита да го отвори. Но той изобщо не помръдна, явно рамката беше закована. Пристъпи към радиатора. Беше толкова горещ, че не можеше да докосне регулационния вентил. Взе една кърпа от банята, след което установи, че вентилът е застопорен в крайно отворено положение.

Успя да отвори прозорчето на банята. Лъхна го свеж въздух и той остана на място. Плочките под босите му крака бяха приятно хладни. Облегна се на умивалника, спомни си съня и неволно потръпна. Беше толкова реален, че очите му неволно се сведоха към корема, търсейки обривите. Но кожата му беше бяла и чиста. Главоболието обаче беше истинско. Вероятната причина за него беше прекалено силното отопление. Зачуди се защо не се беше събудил по-рано.

Погледна се в огледалото. Очите му бяха червени, брадата му плачеше за бръснач. Надяваше се, че във фоайето има магазинчета, тъй като не си носеше тоалетни принадлежности.

Върна се в спалнята. Радиаторът беше утихнал, а благодарение на хладния въздух от банята, температурата се беше понижила до приемливи граници.

Започна да се облича с намерението да слезе долу. В главата му изплуваха събитията от отминалата вечер. Пред очите му с плашеща яснота се появи дулото на пистолета и той неволно потръпна. Броени секунди го бяха делили от смъртта.

Три пъти за двадесет и четири часа се беше изправял пред онази с косата. При всеки от тях усещаше колко много иска да живее. За пръв път от много години насам си зададе въпроса дали нехайното му отношение към живота всъщност не е проява на неуважение към паметта на семейството му. На съпругата и двете дъщери, които си бяха отишли завинаги…

Във фоайето успя да се снабди със самобръсначка за еднократна употреба и малка тубичка паста за зъби с прикачена към нея четка. Изправи се пред асансьора, очите му попаднаха на купчината вестници, оставени върху затвореното гише. На първа страница на „Дейли Нюз“ имаше дебело заглавие:

ДОКТОР-ПАТОЛОГ СЕ ОТЪРВАВА НА КОСЪМ ОТ КУРШУМА НА НАЕМЕН УБИЕЦ В ЛУКСОЗЕН РЕСТОРАНТ — ПОДРОБНОСТИ НА ТРЕТА СТРАНИЦА.

Остави покупките си на плота и направи опит да измъкне един екземпляр от вързопа, но пластмасовите ленти бяха прекалено стегнати. Обърна се към намръщения нощен администратор, който неохотно сряза лентата с остро като бръснач джобно ножче и нагло му прибра парите.

В кабината разтвори вестника и с ужас откри снимката си по средата на трета страница. Бяха го щракнали в момента, в който излиза от „Позитано“, хванат за ръката от Шон Магоджинал. Не помнеше да са го снимали, но фактът си беше факт. Текстът под снимката гласеше:

ДОКТОР ДЖАК СТЕПЪЛТЪН, МЕДИЦИНСКИ СЛЕДОВАТЕЛ КЪМ ГРАДСКИЯ ПАТОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ НА НЮ ЙОРК, НАПУСКА МЯСТОТО НА ПОКУШЕНИЕТО ПОД ОХРАНАТА НА ДЕТЕКТИВ ШОН МАГОДЖИНАЛ. ПРИ ИНЦИДЕНТА Е ЗАСТРЕЛЯН ЕДИН ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА ИЗВЕСТНА БАНДА.

Прочете и самия материал, който беше толкова кратък, че го завърши още преди да стигне до стаята си. Авторът, неизвестно как, беше успял да научи за сблъсъка му със същата банда в миналото. Фактите бяха предадени тенденциозно, с очевидната цел да предизвикат сензация. Захвърли вестника с отвращение, в душата му се промъкна безпокойство. Очакваше го напрегнат ден, никак не му беше до вестникарски шумотевици.

Взе душ, избръсна се и изми зъбите си. Стана му далеч по-добре, но все още не беше наред. Главоболието не минаваше, а мускулите на краката бяха някак схванати и също го наболяваха. Същото беше състоянието и на гърба му. Не можеше да се отърве от неприятното чувство, че е пипнал опасния грип и побърза да вземе нова доза римантидин.

Пристигна в Центъра с такси, но накара шофьора да го остави пред рампата за линейки на моргата. Не беше в настроение да разговаря с репортерите, които вероятно вече дебнеха пред главния вход.

Насочи се направо към оперативната стая. Искаше час по-скоро да научи какви покойници са докарали през нощта.

— Хей, док! — отмести вестника си Вини. — Знаеш ли, че те има във вестника?

Джак не му обърна внимание и се насочи към Джордж.

— Хей, не те ли интересува? — извика след него Вини. — И снимка са ти направили!

— Видях я, но не се харесвам особено — отвърна през рамо Джак.

— Кажи какво е станало! — примоли се Вини. — Това тук ми звучи като на кино! Защо копелето е искало да те гръмне?

— По погрешка — отвърна Джак.

— А стига бе! — разочаровано рече Вини. — Искаш да кажеш, че те е взел за някой друг?

— Нещо такова — отвърна Джак и попита Джордж дали има нови смъртни случаи поради грип.

— Ама наистина ли са стреляли по теб? — не обърна внимание на въпроса Джордж. Изглеждаше дори по-любопитен от Вини. Нещастието на другите винаги пробужда любопитство, рече си Джак.

— Поне петдесет пъти — отвърна той. — Но само с онези пистолети, които изстрелват топчета за пинг-понг. А тях аз ги избягвам лесно…

— Не ти се говори, а? — подхвърли Джордж.

— Много си проницателен — похвали го Джак. — Хайде, отговори на въпроса ми!

— Четири — рече Джордж.

Джак усети как пулсът му се ускорява.

— Къде са?

— Тук — почука купчината папки пред себе си Джордж. — Два от тях определих за теб, но Калвин се обади да ме предупреди, че днес ще се занимаваш само с писмена работа. Според мен и той е видял вестника. Всъщност, изобщо не беше сигурен, че ще се появиш на работа…

Джак замълча. Предстоеше му толкова много работа, че един „книжен ден“ му се стори като манна небесна. Разтвори папките да види имената. Част от тях очакваше, но въпреки това изпита нещо като шок. През нощта от остра белодробна недостатъчност бяха починали Ким Спенсър, Джордж Хейзълтън, Глория Хернандес и Уилям Пирсън — лаборантът от нощната смяна. Вече нямаше съмнение, че грипният вирус е изключително смъртоносен. Последните му жертви бяха все здрави и относително млади хора, които бяха починали за по-малко от двадесет и четири часа след заразата.

Притесненията му се върнаха с нова сила. Вече беше сигурен, че градът е изправен пред тежка епидемия. Единствената му надежда беше да се окаже прав по отношение на овлажнителите на въздуха. Всички жертви, включително и новите, са били изложени на тяхното въздействие. Засега липсваха доказателства за предаване на вируса пряко, от човек на човек.

Изскочи навън без да обръща внимание на въпросите, с които го засипа Вини. Не знаеше какво да прави. Горчивият опит с чумните бацили го съветваше да изчака Бингъм и да го убеди да се свърже с градските и щатските санитарни власти. Но това означаваше загуба на време, а епидемията вече беше в ход…

— Доктор Степълтън, търсиха ви много хора — спря го нощната дежурна на телефоните Марджъри Занковски. — Част от тях оставиха съобщения, ето ви списъка. Тъкмо се готвех да го кача горе, в кабинета ви…

Джак пое купчината розови листчета с телефонни послания и продължи към асансьорите. Терез беше звъняла няколко пъти, последният от тях в четири сутринта. Усети как го обзема чувство за вина. Би трябвало да й позвъни от хотела, но просто нямаше настроение да говори с никого.

За негова изненада сред имената на търсилите го бяха Клинт Ейбълард и Мери Цимърман. Първата му мисъл беше, че Кати Макбейн им е разказала всичко. Ако случаят е такъв, посланията им със сигурност съдържат тежки думи. Бяха звъняли един след друг, малко след шест сутринта.

Най-много обаче го разтревожиха две обаждания на Никол Маркет от Грипната лаборатория. Първото беше записано някъде около полунощ, а второто — в шест без четвърт.

Втурна се в кабинета, съблече палтото си и хвана телефона. Гласът на Никол звучеше уморено.

— Работих през цялата нощ — промърмори тя. — Търсих ви няколко пъти, както в службата, така и у дома…

— Извинявам се — рече Джак. — Трябваше да ви оставя и един друг телефон…

— У вас се обади мъж на име Уорън — добави жената. — Надявам се, че ви е приятел, защото не беше особено любезен…

— Приятел ми е — отвърна Джак. В душата му пропълзя тревога. Срещата с Уорън нямаше да бъде лека.

— Ясно… Всъщност, не зная откъде да започна… Заради вас доста хора не са мигнали тази нощ… Грипните вируси, които получихме тук, предизвикаха нещо като пожар. Подложихме ги на обработка с всички известни серуми, но те изобщо не реагират. Казано с други думи, тук става въпрос или за нов щам, или за вирус, който е действал преди много години — когато серумите още не са били открити…

— Това е лоша новина, а? — подхвърли Джак.

— Лоша е — отвърна Никол. — Дори плашеща, особено по отношение на вирусната патология. Научихме, че смъртните случаи вече са пет…

— Как научихте? — попита Джак. — Аз самият току-що разбрах, че през изтеклата нощ са починали нови четирима болни…

— През нощта установихме контакт с щатските и местните санитарни власти. Това беше една от причините да ви търся толкова упорито. Нашето становище е, че става въпрос за опасност от широкомащабна епидемия и вие трябва да вземете дейно участие в мерките по нейното ограничаване. Тук трябва да добавя, че все пак успяхме да открием серум, който влиза в реакция с вашия вирус… Той е дълбоко замразен, пазим го от години. По всичко личи, че става въпрос за вируса, който е предизвикал голямата грипна епидемия през 1918–19 година.

— Пресвети Боже! — възкликна Джак.

— Веднага се свързах с прекия си началник, доктор Хироши Накано — продължи Никол. — Той от своя страна е алармирал директора на Института. В момента сме мобилизирали всички, от Главния хирург на щата до обикновените лекари. Изправени сме пред епидемия с непредвидими мащаби и спешно ни трябва ваксина. Паниката е не по-малка от тази, която предизвика „свинския“ грип през седемдесет и шеста!

— С какво аз мога да ви помогна? — попита Джак, макар че подозираше отговора.

— В момента с нищо — отвърна жената. — Но сме ви изключителни благодарни, че ни предупредихте навреме. Разказах всичко на нашия директор, който сигурно ще ви потърси…

— Това означава, че сте уведомили и болницата, нали?

— Разбира се. Днес там ще пристигне специален екип от наши лаборанти, които ще помагат по всички възможни начини. Излишно е да споменавам, че ще бъдем много доволни, ако открием източника на заразата. При грипните епидемии най-важното е да засечем вирусоносителите. В случая подозираме няколко вида птици, особено патиците. Свинете също. Но не можем да бъдем сигурни. Всички тук са озадачени и доста изплашени от факта, че ни застрашава вирус, който не сме срещали повече от седемдесет и пет години!

Няколко минути по-късно разговорът приключи. В тревогата на Джак се примеси и облекчение. Най-сетне бяха чути предупрежденията му за опасност от епидемия, най-сетне бяха мобилизирани съответните власти. Ако епидемия наистина избухне, поне специалистите за борба с нея са вдигнати на крак.

Но въпросът за произхода на заразните вируси продължаваше да стои. Джак беше твърдо убеден, че в случая не става дума за природен вирусоносител, например животни или птици. Зад тази зараза се крият отделни хора или цяла организация, които трябва да бъдат засечени.

Но преди да предприеме каквото и да било, той реши да позвъни на Терез. Откри я у дома, в гласа й долови огромно облекчение.

— Какво стана с теб? — извика тя. — Щях да припадна от тревога!

— Прекарах нощта в хотел.

— А защо не се обади, както обеща? Скъсах се да звъня в апартамента ти!

— Извинявай, наистина трябваше да го направя. Но когато излязох от полицията и тръгнах да си търся място за спане, никак не ми беше до разговори. През последните двадесет и четири часа изживях огромен стрес и съзнавам, че не приличам на себе си…

— Мисля, че разбирам — промълви Терез. — Чудя се как изобщо можеш да предприемеш нещо след онзи ужасен инцидент снощи. Не ти ли мина през ума да си останеш у дома? На твое място аз положително бих постъпила точно така…

— Прекалено съм замесен в хода на събитията — поклати глава Джак.

— Точно от това се страхувам — въздъхна тя. — Ще ти кажа какво мисля… Пребиха те, направиха опит да те ликвидират. Не е ли време да предадеш щафетата на други хора, а ти да се завърнеш към нормалната си работа?

— До известна степен това вече е факт — поясни Джак. — Хората от Центъра за контрол на инфекциозните болести поемат грипната епидемия в свои ръце. А аз просто трябва да изкарам до довечера…

— Какво означава това?

— Означава, че ако не разкрия загадката до довечера, просто ще се оттегля — отвърна той. — Обещах това на полицията.

— Каква приятна музика за ушите ми! — възкликна Терез. — Кога ще те видя? Имам вълнуващи новини за теб!

— След снощния инцидент би трябвало да се държиш по-далеч от мен — предупреди я той.

— Но нали слагаш край на кръстоносния си поход? Няма ли да те оставят на мира?

— Ще ти се обадя допълнително, защото все още не знам как ще тръгнат нещата — рече той.

— Снощи също обеща да се обадиш, но не го стори! — засече го Терез. — Как да ти вярвам?

— Ще се наложи да ми дадеш още един шанс — усмихна се той. — А сега трябва да се залавям за работа…

— Няма ли да попиташ за какви вълнуващи новини споменах?

— Сама ще ги споделиш, стига да искаш…

— „Нешънъл Хелт“ отмени вътрешното прослушване!

— Това добре ли е?

— Това е повече от добре! Отменят го защото са убедени, че кампанията „без чакане“ ще се увенчае с успех. По този начин не се налага да нахвърляме набързо концепцията си, а имаме цял месец за официалната презентация!

— Чудесно! — рече Джак. — Много се радвам за теб!

— И това не е всичко — добави Терез. — Тейлър Хийт ме повика и лично ме поздрави. Разбрал за машинациите на Робърт Баркър и той вече е извън играта. Получих личните му уверения, че аз ще бъда следващият президент на „Уилоу и Хийт“!

— Трябва да черпиш! — извика Джак.

— Точно така! Затова те каня на обед в „Четири сезона“.

— Ама ти наистина си страшно упорита! — рече с уважение Джак.

— Такава трябва да бъде всяка жена от кариерата.

— За обяд едва ли ще успея, но можем да вечеряме заедно — рече Джак. — Ако не ме тикнат в затвора, разбира се…

— Това пък какво беше?

— Дълго е за обяснение — поклати глава Джак. — Ще ти звънна по-късно. Чао засега… — Затвори преди Терез да има време за реакция, ясно усетил, че тази жена ще го държи на телефона, докато не получи своето.

Стана с намерението да отскочи до ДНК-лабораторията, но на вратата се изправи Лори.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя — усмихна се младата жена.

— Аз пък трябва да ти благодаря, защото ако не беше ти, нямаше да ме видиш — отвърна той. — Преди няколко дни положително щях да реша, че си пъхаш носа дето не ти е работа, но днес не мисля така. Не знам какво си разказала на Лу Солдано, но именно то ми спаси живота…

— Той се обади снощи и ми разказа всичко — кимна Лори. — Няколко пъти звъних у вас, но никой не вдигаше…

— Не само ти си звънила — поклати глава Джак. — Честно ще ти призная, че ме беше страх да се прибера…

— Лу каза, че рискуваш страшно много като контактуваш с разни банди… А аз лично съм убедена, че трябва да прекратиш това, което вършиш.

— Мнението ти съвпада с мнението на мнозинството — ухили се Джак. — Дори майка ми ще бъде съгласна с теб, ако си направиш труда да й звъннеш в Саут Бенд, Индиана…

— Не разбирам как можеш да се шегуваш след всичко това, което ти се случи! — намръщи се Лори. — Лу каза да ти предам и още нещо — полицията не е в състояние да ти осигури 24-часова охрана. Нямат достатъчно хора за това, следователно си сам…

— Не съвсем — продължаваше да се усмихва Джак. — Нали работя с теб, а голяма част от времето си прекарваме заедно?

— Невъзможен си! — поклати глава тя. — Когато не желаеш да говориш по дадена тема, винаги прибягваш до особеното си и невинаги приятно остроумие! Според мен трябва да споделиш всичко с Лу. Кажи му за подозренията си относно терористи, остави го да ги проучи. В крайна сметка това му е работата!

— Съгласен съм, но случаят е малко особен. Разследването изисква познания, които Лу не притежава. Освен това аз самият имам нужда от известно самочувствие. Признавам, че през последните пет години то беше доста смачкано…

— Странен човек си ти! — въздъхна Лори. — Говориш с недомлъвки, упорит си като магаре! А аз не те познавам достатъчно, за да преценя кога се шегуваш и кога говориш сериозно. Ще те помоля само за едно — бъди предпазлив, не предприемай нищо от това, което направи през последните няколко дни!

— Предлагам бартер — рече Джак. — Аз ще обещая това, за което ме молиш, а ти ще започнеш да вземаш римантадин!

— Видях долу нови смъртни случаи вследствие на грипа — вдигна глава Лори. — Това ли е причината да споменаваш за римантадин?

— Абсолютно — кимна Джак. — В Центъра за борба с инфекциозните болести приемат нещата изключително сериозно, предлагам и ти да направиш същото. Там са убедени, че става въпрос за вируса, който е предизвикал грандиозната епидемия от 1918 година. Аз самият започнах да пия римантадин…

— Как е възможно това? — учуди се Лори. — Този вирус отдавна не съществува!

— Грипните вируси имат свойството да се крият за дълги периоди от време — поясни Джак. — Това е едно от нещата, върху които работят в Центъра за борба с инфекциозните заболявания.

— Но къде тогава остават твоите подозрения в тероризъм? — засече го Лори. — Кой може да разпространява нещо, което не съществува извън някакъв неизвестен никому природен резервоар?

Джак замълча и се замисли. В този въпрос се съдържаше много логика.

— Нямах намерение да ти развалям празника — закачливо подхвърли тя.

— Нищо, нищо — разсеяно отвърна той. Умът му продължаваше да работи. Нима е възможно грипната епидемия да възниква по естествен път, докато останалите случаи си остават умишлени? Но този начин на мислене влизаше в остро противоречие с основното правило на медицинската диагностика: индивидуални обяснения се търсят дори при зарази с епидемиологичен характер.

— Но грипната заплаха е съвсем реална — подхвърли Лори. — Аз ще започна да пия римантадин, но искам да съм сигурна, че ти ще спазиш своята част от сделката. За тази цел ще ми се обаждаш периодично, особено след като разбрах, че Калвин те е освободил от аутопсии…

— Май наистина трябва да си поговориш с майка ми — усмихна се Джак. — Защото звучиш съвсем като нея.

— Това е положението! — тръсна глава Лори. — Или приемаш, или се отказваш!

— Приемам — рече Джак.

Лори си тръгна, а той пое към ДНК-лабораторията да търси Тед Линч. Напусна канцеларията с чувство на скрито облекчение, тъй като започваше да му писва от добронамерени съвети. Тук всеки момент щеше да се появи Чет, който без съмнение щеше да повтори загрижеността на Лори.

Но аргументите на младата жена останаха в главата му. Все още не разбираше защо не ги беше открил сам, защо не ги беше съпоставил с теорията си. Сега всичко зависеше от положителния резултат на пробите, които беше изпратил в Националната биологическа лаборатория. Защото при отрицателен резултат нямаше с какво да подкрепи същата тази теория и щеше да зависи изцяло от канализационната проба, която Кати Макбейн вече би трябвало да е взела.

Тед Линч го видя да се приближава и шеговито клекна да се, скрие зад лабораторната маса.

— Добре де, хвана ме — надигна се той, когато Джак мълчаливо се изправи над главата му. — Признавам, че разчитах да те видя чак следобед…

— Нямаш късмет — отсече Джак. — Днес съм освободен от аутопсии и реших да те хвана направо в бърлогата. Предполагам, че не си намерил време за моите проби, нали?

— Напротив — поклати глава Тед. — Снощи останах до късно, а днес пристигнах едва ли не преди разсъмване. С единствената цел да приготвя нуклеопротеините. В момента съм готов да започна процедурата, резултат ще имам след около час.

— Получи всичките четири проби, нали? — пожела да се информира Джак.

— Разбира се. Агнес беше на висота, както винаги…

— Ще се върна — рече Джак, обърна се и излезе.

Реши да използва свободното си време за кратко посещение в моргата. Влезе в съблекалнята, намъкна лунните доспехи и се отправи към залата за аутопсии.

Вътре кипеше трескава дейност. Шест от осемте маси бяха заети. Джак бавно тръгна между тях, четейки имената на пациентите. Спря пред масата, на която аутопсираха Глория Хернандес. Очите му се насочиха към бледото й лице, опитвайки се да проникнат отвъд маската на смъртта. Не можеше да повярва, че едва снощи беше разговарял с тази жена.

Аутопсията беше поверена на Райва Мехта — колежка по канцелария на Лори. Беше дребничка жена от индиански произход, която бе принудена да стъпи на ниско столче, за да си върши работата. В момента тъкмо проникваше в гръдния кош.

Джак се изправи до масата и зачака. Белите дробове бяха отстранени и той поиска да види вътрешността им. Бяха идентични с дробовете на Кевин Карпентър — надупчени от многобройни кръвоизливи с изключително дребни размери. Ясно изразена вирусна бронхопневмония.

Пристъпи към следващата маса и с изненада установи, че Чет е започнал аутопсията на санитаря Джордж Хейзълтън. Обикновено приятелят му първо се отбиваше горе, в канцеларията. Сега в очите му се четеше неприязън.

— Защо цяла вечер не вдигаше телефона? — попита без предисловия той.

— Защото не си бях у дома — отвърна Джак.

— Колийн звънна да ми каже какво е станало — продължи Чет. — Мисля, че нещата отидоха твърде далеч!

— Я не дрънкай, а ми покажи белия дроб! — сряза го Джак.

Чет извади органа от легенчето. Състоянието му беше същото като на Глория Хернандес и Кевин Карпентър. Джак мълчаливо продължи обиколката си, а Чет остана да зяпа след него.

Остана в залата за аутопсии до края на обработката на всички грипни случаи. Изненади нямаше. Всички бяха впечатлени от силната патогенност на вируса.

Облече ежедневните си дрехи и се насочи към ДНК-лабораторията. Този път Тед разигра радост от срещата им.

— Не съм сигурен какво точно очакваше да открия, но петдесет процента излезе прав — рече той. — Две от четирите проби са положителни.

— Само две? — присви очи Джак. Беше се подготвил за сто процента резултат, независимо положителен или отрицателен. Но вирусите отново го изненадаха.

— Мога да се върна и да ги фалшифицирам — ухили се Тед. — Колко положителни искаш?

— Мислех, че аз съм най-големият майтапчия тук — промърмори Джак.

— Тези резултати май прецакват някоя от теориите ти, а? — стана сериозен лаборантът.

— Още не знам… Кои са положителните?

— Чумата и туларемията.

Джак замислено се насочи обратно към кабинета си. В момента, в който седна за бюрото, вече беше решил, че няма особено значение кои проби са положителни. Теорията му се подкрепяше от самия факт, че сред тях изобщо има положителни. Ако не е лаборант, човек едва ли може да влезе в контакт с изкуствено създаден вирус или бактерия.

Придърпа телефона и набра номера на Националната биологическа лаборатория. Поиска да го свържат с Игор Краснянски, тъй като с него беше говорил предишния път.

Представи се.

— Помня ви — рече Игор. — Извадихте ли късмет с онези проби?

— Да, и ви благодаря, че ги изпратихте. Но имам няколко въпроса…

— Слушам.

— Националната лаборатория продава ли грипни проби?

— Разбира се — отвърна Игор. — Вирусите са основната част от бизнеса ни, включително грипните. Разполагаме с много щамове, най-вече от тип А…

— А имате ли онзи щам, който е причинил епидемията през 1918 година? — пожела да се увери Джак.

— Много бихме искали — засмя се Игор. — Всички изследователи с радост ще го приемат. За съжаление не разполагаме с него, но имаме подобни вируси. Например онзи, който причини „свинската“ епидемия през 76-та. Повечето специалисти приемат, че щамът от 1918 е мутация на Х1Н1, но никой не знае точно каква…

— Следващият ми въпрос е свързан с чумата и туларемията — рече Джак.

— Имаме ги и двата — отвърна Игор.

— Зная това. Бих искал да разбера кой е поръчвал от тях през последните няколко месеца.

— Страхувам се, че обикновено не споделяме информация с подобен характер — отвърна младежът.

— Предполагам, че е така — рече Джак. За момент изпита опасението, че ще се наложи да прибегне до услугите на Лу Солдано, за да получи исканата информация. После реши, че може би ще успее да убеди Игор. Той все пак каза, че „обикновено“ не дават информация…

— Може би ще пожелаете да говорите с нашия президент — подхвърли младежът.

— Ще ви кажа защо искам да знам — рече Джак. — В качеството си на медицински следовател се натъкнах на два смъртни случая, предизвиквани от тези щамове. Искам да съм наясно с тях, за да предупредя съответната лаборатория. Предотвратяването на подобни случаи в бъдещето е от интерес на всички.

— Тези смъртни случаи са били причинени от наши проби, така ли? — попита Игор.

— Затова ги поисках от вас — въздъхна Джак. — Трябват ми неоспорими доказателства.

— Хм… Не знам дали това е достатъчно, за да ви дам исканата информация…

— Става въпрос за сигурността на хората — подхвърли умолително Джак.

— Добре — реши младежът. — В крайна сметка тази информация не е тайна, защото редица производители разполагат със списъка на клиентите ни. Почакайте да видя какво имам тук, на работното си място…

— Ще ви бъде по-лесно, ако се ограничите до клиентите от Ню Йорк и околностите му — подхвърли Джак.

— Правилно — промърмори Игор и в слушалката се долови потракването на компютърна клавиатура. — Първо ще опитаме с туларемията…

Настъпи пауза, след която Игор отново се обади:

— Ето… Изпратили сме туларемни вируси в две болнични лаборатории — тази на „Нешънъл Хелт“ и в „Манхатън Дженерал“. През последните два месеца нямаме други клиенти.

Джак застана нащрек. „Нешънъл Хелт“ е основният конкурент на „АмериКеър“.

— Бихте ли ми казали кога сте осъществили доставките? — попита той.

— Момент — рече Игор и отново зачука по клавиатурата. — Ето… Доставката за „Нешънъл Хелт“ е осъществена на двадесет и втори този месец, а тази за „Манхатън Дженерал“ — на петнадесети…

Ентусиазмът на Джак намаля. На двадесет и втори той вече беше поставил диагнозата на Сюзън Хард. Това автоматически вадеше от играта „Нешънъл Хелт“, поне за момента.

— А случайно да сте отбелязали кой е получил доставката за „Манхатън Дженерал“? — попита. — Или сте я изпратили директно в тамошната лаборатория?

— Момент — промърмори Игор и след известна пауза добави: — Получател срещу подпис е доктор Мартин Шевю…

Пулсът на Джак се ускори. Докосваше информация, за която много хора не подозираха. Дори Мартин Шевю едва ли ще знае, че Националната биологическа лаборатория маркира своите проби.

— А чумата? — попита той.

— Малко търпение — отвърна Игор и отново зачука по клавиатурата. Джак чуваше дъха му в слушалката.

— Ето я и чумата — промърмори след малко младежът. — Нейните вируси не поръчва никой по Източното крайбрежие, с изключение на научните лаборатории. Но тук пише, че на осми сме направили една доставка, за лабораторията „Фрейзър“.

— За пръв път чувам това име — рече Джак. — Разполагате ли с адрес?

— Бруум стрийт, номер 550.

— А получател? — попита Джак докато си записваше адреса.

— Отбелязано е само името на лабораторията.

— Редовни клиенти?

— Не знам — отвърна Игор и отново зачука по клавиатурата. — Виждам и други поръчки, но не са особено чести. Трябва да е някоя от онези малки диагностични лаборатории… Но има нещо странно…

— Какво?

— Плащали са винаги с чек. В това разбира се няма нищо нередовно, но повечето ни клиенти откриват акредитиви при нас.

— Телефонен номер?

— Не, само адрес — отвърна Игор и отново го повтори.

Джак му благодари за помощта и затвори. После придърпа телефонния указател и започна да търси името на фирмата. Нямаше го. От „Справки“ също не разполагаха с информация.

Бавно се облегна назад. В душата му се бореха противоречиви чувства. Разполагаше с цели два евентуални източника на зарази. Имаше представа за лабораторията на „Дженерал“, следователно трябваше да се запознае и с „Фрейзър“. А след това, ако успее да установи връзка между двете лаборатории, моментално ще предаде нещата в ръцете на Лу Солдано…

Отново се изправи пред проблема с проследяването. Снощи бе убеден, че действа професионално, но в крайна сметка се оказа противното. И слава Богу, иначе Шон Магоджинал едва ли щеше да има възможност за намеса… Но за разлика от „Черните крале“, Шон все пак е специалист, окуражи се той. От друга страна обаче бандитите компенсират липсата на достатъчно опит с изключителна агресивност. Вече доказаха, че изобщо не се притесняват от нападения на обществени места, а това означаваше само едно — трябва на всяка цена да се отърве от евентуалната опашка…

Безпокоеше се и от реакцията на Уорън и неговата банда. Най-вече защото не знаеше какво да мисли за тях. Нямаше представа на какво е способен Уорън, какви мисли минават през главата му. А сблъсъкът с него беше неминуем…

За да се отърве от проследяване трябва да избера оживено място, с много входове и изходи, рече си той. Най-подходящи за целта безспорно бяха гарата Гранд Сентрал и автобусният терминал Порт Оторити. Избра гарата, просто защото беше по-близо.

За съжаление нямаше начин да се измъкне незабелязано от службата и да стигне до Университетската болница. Наложи се да прибегне до услугите на радио-такси и поръча на диспечерката колата да го чака пред рампата на моргата.

Нещата протекоха гладко. Колата пристигна бързо, шофьорът успя да се включи в движението по Първо авеню без да спира на светофара. Въпреки това Джак се отпусна ниско на седалката, сгушил глава в раменете си. Таксиджията любопитно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

Поеха нагоре по Първо авеню. Джак зае нормално положение и се обърна да огледа ситуацията зад себе си. Не видя нищо подозрително. Нито една кола не ги последва от местата за паркиране, нито пък някой изскочи на бордюра да, маха за такси.

Завиха наляво по Четиридесет и втора и скоро спряха пред главния вход на Гранд Сентрал. В същия миг Джак изскочи от колата и се смеси с тълпата, която бавно се точеше по посока на пероните. За да бъде абсолютно сигурен, че не го следят, той реши да вземе метрото. Изскочи обратно от вагона в последния момент, точно когато вратите започваха да се затварят. Хукна нагоре по стълбите и излезе от гарата, отново на Четиридесет и втора, но през друг изход.

Спря едно такси и нареди на шофьора да кара към Световния търговски център. В продължение на няколко минути наблюдаваше движението зад себе си, после потупа шофьора по рамото и му даде адреса на Бруум стрийт.

Постепенно започна да се отпуска. Настани се удобно в седалката и стисна глава между дланите си. Главоболието, получено в хотела, все още не беше преминало. Слепоочията му продължаваха да пулсират. До този момент беше сигурен, че това се дължи на напрежението, но сега усети и някои нови симптоми. Гърлото му беше леко възпалено и с неприятни налепи. Все още имаше вероятност всичко това да са психосоматични реакции, но тревогата му се увеличи.

Таксито излезе от кръговото движение на площад Уошингтън, пое на юг по Бродуей, а след това на изток — по улица Хюстън. В дъното направи десен завой и се насочи към Елдридж.

Джак следеше пътя. Нямаше никаква представа къде се намира тази улица Бруум. Вероятно някъде в центъра, южно от Хюстън. Тази част от града познаваше съвсем слабо, имената на повечето улици не му говореха абсолютно нищо.

Колата направи ляв завой и напусна Елдридж. Поеха по една съвсем обикновена на вид улица. Джак успя да зърне името й, изписано върху табелата на ъгъла. Беше Бруум стрийт. Сградите от двете страни бяха с нищо незабележими пет и шестетажни блокове. Много от тях имаха изоставен вид, други предлагаха апартаменти под наем. Трудно можеше да се допусне, че тук някъде има медицинска лаборатория.

Изминаха една пряка, обстановката стана малко по-оптимистична. На ъгъла имаше голям магазин за водопроводни части с дебели решетки на прозорците, след него се редуваха още няколко магазина за строителни материали. Признаци на живот се забелязваха само в апартаментите непосредствено над тях, останалите етажи изглеждаха необитаеми.

Шофьорът отби до тротоара и спря. Номер 550 се оказа сграда, която едва ли имаше нещо общо с медицинска лаборатория. Приземието беше заето от обущарска работилница и някаква заложна къща с пощенски кутии под наем.

Джак се поколеба. Отначало помисли, че е сбъркал адреса, но бързо си даде сметка, че това е изключено. Беше го записал внимателно, а Игор му го повтори двата пъти. Плати на шофьора и бавно се измъкна навън.

Заложната къща беше оборудвана със стоманена рулетка, подобно на всички останали магазини в квартала. Зад витрината се виждаха безразборно нахвърляни вещи — електрическа китара, купчина употребявани фотоапарати и евтина бижутерия. Над вратата имаше голяма табела с надпис „Пощенски кутии под наем“, а на самото стъкло пишеше „Осребряване на чекове“. Пристъпи по-наблизо. Точно над електрическата китара имаше малка пролука, през която се виждаше част от вътрешността на магазина. В десния ъгъл беше монтиран дълъг рафт-витрина със стъклени стени, зад него стоеше мустакат тип с пънкова прическа, облечен във военен комбинезон. Зад гърба му се издигаше будка с плексигласови стени, в която имаше нещо като банково гише. Противоположната стена беше заета от метални пощенски кутии.

Любопитството му нарастна. Ако една медицинска лаборатория използва подобно съмнително заведение за обмен на кореспонденция, около нея със сигурност има нещо нередовно. Първата му реакция беше да влезе вътре и да попита собственика за „Фрейзър“. Но веднага се отказа. Подобни заведения никога не дават информация за клиентите си. Хората наемат пощенски кутии именно заради възможността да останат анонимни.

Най-важното сега е не само да установи дали „Фрейзър“ действително ползват някоя от кутиите вътре, а да направи така, че да засече тук и представител на тайнствената лаборатория, рече си той. В главата му бавно започнаха да се оформят контурите на сложен план…

Побърза да се отдръпне от витрината и се огледа. В момента имаше нужда от телефонен указател, но заведенията наоколо бяха затворени. Тръгна надолу по тротоара и скоро се озова на Канал стрийт. Току зад ъгъла имаше една отворена аптека.

Разгърна телефонния указател и си преписа четири адреса: магазинче за униформи, агенция за микробуси под наем, магазин за канцеларски материали и бюро на „Федерал Експрес“. Влезе в магазина за дрехи по простата причина, че беше най-близо.

Едва вътре си даде сметка, че не помни как точно изглеждат униформите на куриерите от „Федерал Експрес“. Това не го притесни особено, защото бързо съобрази, че и онзи зад тезгяха в заложната къща едва ли има точна представа за тях. Купи си чифт сини памучни панталони, бяла риза с външни джобове и пагони, черен колан и синя вратовръзка.

— Ще имате ли нещо против, ако се преоблека тук? — попита продавача той.

— Не, разбира се — кимна онзи и му показа пробната.

Панталоните се оказаха малко по-дълги от необходимото, но това не беше фатално. Джак се огледа и остана доволен от външния си вид, но в същото време разбра, че му трябва и още нещо. Това беше тъмносиньо кепе с малка козирка, което без затруднение откри на един от рафтовете. Плати за покупката, продавачът с удоволствие уви цивилните му дрехи в стегнат вързоп. Малко преди това Джак се сети да измъкне тубичката с римантадин от джоба на сакото. Симптомите му бяха доста обезпокоителни и не биваше да пропуска редовната си доза.

Следващата му спирка беше в магазинчето за канцеларски материали. Там си избра връзка канап, една средна по размер картонена кутия и купчинка етикети за спешни доставки. За своя огромна изненада откри дори етикети с надпис „Опасност от биологична зараза“, които също пусна в количката си. На рафтовете отсреща пък намери бележник с празни разписки. Доволен от покупките, той побърза да се насочи към касата.

В бюрото на „Федерал Експрес“ се сдоби с адресни етикети и прозрачни пластмасови пликове, използвани за пренасяне на спешните писма.

Последна в списъка му беше агенцията за коли под наем, където нае един товарен микробус. Тук се забави най-дълго, тъй като трябваше да изчака да му докарат исканото превозно средство от някакъв гараж наблизо. Използва времето, за да приготви пакета. Нещо трябваше да се сложи в кутията. Очите му пробягаха по пода. На крачка от себе си видя едно дървено трупче, което очевидно използваха за подпиране на вратата. Изчака човекът зад гишето да се оттегли към вътрешността на магазина, грабна трупчето и го пусна в кутията, а след това я запълни с няколко листа от вчерашния брой на „Ню Йорк Поуст“, който лежеше на масичката в приемната. Разклати кутията, претегли я на длан, после доволно кимна с глава и се зае да я запечатва. Не пропусна да лепне и етикетите за спешна доставка и опасност от биологическа зараза.

Остана да попълни бланката на „Федерал Експрес“, която адресира до лаборатория „Фрейзър“. За изпращач написа името и адреса на Националната биологическа лаборатория. Изхвърли оригиналния екземпляр на бланката, а копието пъхна в прозрачния плик и го залепи върху капака на кутията. Огледа произведението си и доволно кимна с глава. Пакетът имаше напълно автентичен вид, особено с тези етикети за спешност отгоре.

Микробусът пристигна. Джак нахвърли нещата си в товарния отсек и се настани зад волана.

Направи две спирки преди да се появи отново пред заложната къща. Първата беше в аптеката зад ъгъла, откъдето купи опаковка ефизол за все по-възпаленото си гърло. После се отби в някаква закусвалня. Не изпитваше глад, но цял ден не беше слагал нищо в уста. Освен това не знаеше колко ще се наложи да чака след предаването на пакета.

На път за Бруум стрийт отвори кутийка с портокалов сок и глътна един римантадин. Това беше второто му хапче за деня, но той искаше да бъде абсолютно сигурен, че инфекцията няма да го повали.

Спря директно пред заложната къща. Включи аварийните светлини и остави мотора да работи, след което решително бутна вратата. Магазинчето беше абсолютно празно, както преди малко. Мустакатият мъж с военен комбинезон вдигна глава от списанието пред себе си. Изправената като грива коса на върха на темето му придаваше изненадан вид.

— Спешна доставка за лаборатория „Фрейзър“ — рече Джак и пусна пакета върху стъкления плот. После тикна бележника с разписките под носа на собственика и му подаде една химикалка: — Подпишете се отдолу, ако обичате…

Мъжът пое писалката, но се поколеба и хвърли поглед към пакета.

— Нали това е адресът? — нетърпеливо го изгледа Джак.

— Сигурно — промърмори онзи и поглади мустаците си. — Защо си се разбързал толкова?

— Казаха, че вътре има сух лед — отвърна Джак, после се наведе над тезгяха и поверително добави: — Шефът рече, че това е доставка на живи бактерии. Нали знаеш, от онези, дето ги използват за разни опити…

Мъжът кимна с глава.

— Чудя се защо не ме пратиха направо в лабораторията — продължи Джак. — Не че бактериите ще се просмучат навън, ама може да умрат и да станат безполезни… Сигурно имаш начин да се свържеш по спешност с клиентите си, нали?

— Сигурно — повтори онзи.

— Тогава действай — отсече Джак. — Подпиши се на бланката, че трябва да бягам!

Мъжът бавно изписа името си, а Джак успя да го разчете наопъки: Текс Хартман.

Текс побутна бележника обратно към него и Джак го тикна под мишницата си.

— Радвам се, че махнах това нещо от буса — промърмори той. — Хич не си падам по разните там вируси и бактерии. Нали знаеш, че миналата седмица имаше няколко случая на чума? Като научих за тях, направо напълних гащите!

Мъжът отново кимна с глава.

— Пази се! — махна му за сбогом Джак, излезе от магазина и скочи зад волана на работещата кола. Голям мълчаливец се оказа тоя Текс! — рече си недоволно той. Дали изобщо ще си направи труда да позвъни във „Фрейзър“? Отпусна ръчната спирачка, хвърли един последен поглед към магазина и с облекчение видя, че мустакатият е вдигнал слушалката.

Доволен от себе си, Джак измина няколко пресечки нагоре по Бруум стрийт, направи завой и изключи мотора. Натисна бутона за заключване на вратите и извади пакета с храна, който беше купил в закусвалнята. Не беше гладен, но знаеше, че сега трябва да бъде зареден с енергия.

 

 

— Сигурен ли си, че трябва да го направим? — попита Би Джей.

— Сигурен съм, човече — промърмори Туин. Черният кадилак бавно обикаляше парка край площад Уошингтън, търсейки свободно място за паркиране. Това беше трудна работа. Паркът гъмжеше от народ, който се забавляваше по всевъзможни начини. Едни караха скейтбордове, други си подмятаха фризби, трети седяха по пейките и играеха шах. В навалицата се промъкваха какви ли не типове — от танцьори на брейк до продавачи на наркотици. Край пейките се поклащаха бебешки колички, а атмосферата беше като на карнавал. Точно по тази причина Туин беше избрал парка за място на предстоящата среща.

— По дяволите, човече, без патлак се чувствам гол! — оплака се Би Джей.

— Затваряй си устата и гледай къде да паркираме! — скастри го Туин. — Това ще бъде среща между братя, оръжията са излишни…

— Ами ако те си носят патлаците?

— Хей, ти наистина не вярваш на никого! — направи гримаса Туин, после сръчно завъртя волана към мястото, току-що освободено от някакъв микробус. — Ей това се вика късмет!

Дръпна ръчната спирачка и изгаси мотора.

— Тук пише, че паркирането е разрешено само за служебни коли — залепи нос за стъклото Би Джей.

— И ние сме по служба! — ухили се Туин и отвори вратата. — Хайде, размърдай си черния задник!

Прекосиха улицата и се насочиха към входа на парка. Туин погледна часовника си. Бяха подранили, въпреки проблемите с паркирането. Винаги предпочиташе да е пръв на подобни срещи, за да може да огледа терена. Не, че не вярваше на братята от другата банда, но предпазливостта никога не е излишна.

Този път обаче го очакваше изненада. Очите му пробягаха по мястото на срещата и срещнаха тежкия поглед на един огромен мъжага.

— Охо — промърмори под нос той.

— Какво има? — тревожно попита Би Джей.

— Братята са тук преди нас.

— Какво искаш да направя? — моментално засече обекта и Би Джей.

— Нищо — отвърна Туин. — Продължавай да вървиш…

— Тоя тип изглежда прекалено спокоен и това ме плаши — промърмори Би Джей.

— Млъквай!

Туин се насочи право към мъжагата, който продължаваше да го гледа право в очите. Вдигна ръка, присви палец сякаш натиска невидим спусък и рече:

— Уорън!

— Позна — отвърна онзи. — Как вървят работите?

— Горе-долу — отвърна Туин и вдигна ръката си с дланта напред. Уорън стори същото, дланите им шумно се срещнаха. Това беше поздрав между двама равнопоставени мъже, нещо като ритуалното ръкостискане на преуспяващите банкери.

— Този тук е Дейвид — рече Уорън и махна с ръка към придружителя си.

— А този — Би Джей — повтори жеста му Туин.

Дейвид и Би Джей си размениха хладни погледи, но запазиха мълчание.

— Ще ти го кажа направо, човече — започна Туин. — Не знаехме, че докторчето е под твоя протекция. Би трябвало да помислим за това, но решихме, че едва ли ще се занимаваш с някакъв бял боклук…

— А ти какви отношения имаш с него? — попита Уорън.

— Отношения ли? — учуди се Туин. — Нямам никакви отношения!

— Тогава защо искаш да го свитнеш?

— За малко дребни пари, братко — усмихна се Туин. — Един бял задник, който живее в нашия район, помоли да предупредим доктора за нещо, което не бива да върши… Той не се вслуша в съвета и белият задник ни предложи още малко мангизи да го махнем…

— Искаш да кажеш, че докторът няма делови отношения с вас, така ли? — присви очи Уорън.

— Не, по дяволите! — презрително се усмихна Туин. — В нашите операции няма място за разни шантави доктори!

— В такъв случай трябваше да дойдеш да си поговорим — изръмжа Уорън. — Щяхме да те светнем за доктора. Приехме го да играе баскет с нас и трябва да ти кажа, че не е много слаб… Вече четири-пет месеца е на площадката. Съжалявам за Реджиналд. Ако бяхме си поговорили, това нямаше да се случи.

— Аз пък съжалявам за онова хлапе — въздъхна Туин. — И това не биваше да се случва… Но бяхме страшно ядосани заради Реджиналд! Направо не ни се вярваше, че един наш брат ще замине заради някакъв шантав бял доктор!

— Значи сме квит — отсече Уорън. — Снощните събития не се броят, защото не сме участвали в тях…

— Знам — въздъхна Туин. — А това твое докторче е като котките, има поне девет живота! Още не мога да разбера как по дяволите онова ченге успя да реагира толкова бързо! И защо изобщо беше там? Да не би да е ясновидец, мамка му?

— Важното е да сключим примирие — рече Уорън.

— Дяволски си прав — кимна Туин. — Стига сме се гърмяли, и без това си имаме достатъчно неприятности!

— Примирието включва и доктора — изгледа го предупредително Уорън. — Оставяте го на мира, нали?

— Толкова ли ти пука за това бяло копеле?

— Да.

— Добре, човече — въздъхна Туин. — Мангизите и без това не бяха нищо особено.

Уорън вдигна ръка и Туин плесна дланта му. После направиха обратното.

— Умната — рече Уорън.

— Ти също — ухили се Туин.

Уорън направи знак на Дейвид и двамата бавно се отдалечиха по посока на Арката на Уошингтън, издигаща се в началото на Пето авеню.

— Не беше чак толкова лошо — промърмори Дейвид.

Уорън само сви рамене.

— Вярваш ли му?

— Да — рече с въздишка Уорън. — Той е търговец на наркотици, но не е глупак. Ако тази война продължи, с нас ще е свършено…