Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contagion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(17.12.2008)

Издание:

ИК „Коала“ София, 1999

ISBN 954-530-059-0

Редактор Сергей Райков

История

  1. —Добавяне

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г. 7:30 часа, Ню Йорк

На другата сутрин, веднага след като се събуди, Джак отново набра номера на Бет Холдърнес. И отново никой не отговори. Пак опита предположението с приятелката, но този път не успя да се освободи от безпокойството. Вероятно поради собствените си премеждия.

Все още без велосипед, той отново бе принуден да използва услугите на градския метрополитен. Но вече не беше сам. В мига, в който се появи на входа на блока, за него се залепи един от по-младите членове на кварталната банда. Викаха му Чадъра, тъй като притежаваше отлични защитни умения при играта на баскетбол. Беше малко по-нисък от Джак, но имаше невероятен отскок, поне с половин метър по-голям от неговия…

Във вагона седнаха един срещу друг, никой не прояви охота към разговор. Чадъра не отбягваше погледа му, но върху лицето му беше изписано пълно безразличие. Като повечето афро-американци в града и той носеше прекалено широки дрехи. Памучната му риза приличаше на палатка, но Джак предпочиташе да не мисли за това, което се крие под нея. Не можеше да си представи, че Уорън ще му изпрати бодигард без цял арсенал оръжия.

Прекоси Първо авеню и започна да изкачва стъпалата към входа на Центъра. С крайчеца на окото си видя, че Чадъра нерешително спря. Той също забави ход. Мина му абсурдната мисъл да покани младежа да си уплътни времето в барчето на втория етаж, но това, разбира се, беше напълно изключено.

Сви рамене и продължи нагоре. Оценяваше по достойнство закрилата, която му предлагаше младежа, но той очевидно сам ще трябва да реши как да прекара времето си.

Миг преди да бутне входната врата го обзе неприятното предчувствие, че в хладното приземие може би го чакат трупове, за чиято смърт носи лична вина.

По програма днес беше „книжен ден“ — тоест, щеше да се занимава с попълване на документи и заключения, без аутопсии. Но това не му попречи да се отправи към приемното отделение на моргата. Искаше да провери както за Реджиналд и двамата бездомници, така и за нови случаи на вирусен менингит.

Дежурният го видя през остъклената врата и натисна копчето за отваряне. Още от прага разбра, че днешният работен ден няма да протече нормално. Вини го нямаше в ъгъла с обичайния вестник в ръце.

— Къде е Вини? — извърна се той към Джордж.

Без да вдига глава от бумагите пред себе си, колегата му сухо отвърна, че Вини вече е в залата за аутопсии, повикан от Бингъм.

Пулсът на Джак се ускори. Към чувството за вина относно събитията от изтеклата нощ се прибави и абсурдната увереност, че Бингъм е пристигнал тук специално за аутопсията на Реджиналд. Шефът имаше прекалено много други задължения, за да отделя време и на аутопсиите. Хващаше скалпела рядко, само при някои по-специални случаи.

— Защо е дошъл толкова рано? — попита с преднамерена небрежност той.

— Имахме тежка нощ — отвърна Джордж. — Нов случай на острозаразна болест с летален край в „Дженерал“ и бюрократите полудяха. Главният епидемиолог звъннал посред нощ на Комисаря по здравеопазването, той пък събудил Бингъм…

— Пак ли става въпрос за вирусен менингит? — попита с интерес Джак.

— Тц — поклати глава Джордж. — Този път са убедени, че е вирусна бронхопневмония…

Джак кимна с глава и усети как по гърба му пробягват ледени тръпки. Ето го вирусът, който атакува горните дихателни пътища! Вече беше запознат с огнището на такава епидемия, възникнало миналата пролет в Лонг Айлънд. Макар че и това заболяване не се предава изцяло от пациент на пациент, той изпита чувство на дълбока тревога.

Забеляза необичайно високата купчина папки върху бюрото на Джордж, протегна ръка и започна да ги прехвърля.

— Нещо друго по-интересно от отминалата нощ? — преднамерено небрежно попита той, докато очите му търсеха името на Реджиналд.

— Хей, престани да ровиш! — намръщи се Джордж. — Току-що ги подредих! — После вдигна глава и стреснато попита: — Какво е станало с теб, по дяволите?!

Джак беше забравил за драскотините, които покриваха лицето му.

— Спънах се по време на снощния джогинг — промърмори той. Не обичаше да лъже, а това все пак беше част от истината.

— Да не би да си паднал върху топ бодлива тел? — изгледа го продължително Джордж.

— Имаме ли жертви на огнестрелно оръжие? — смени темата Джак.

— Цели четири — кимна Джордж. — Което означава, че ще ти възложа един от тях, въпреки „книжния ден“…

— Къде са? — попита Джак и нервно огледа бюрото.

Колегата му почука ниска купчина папки в ъгъла.

Отвори първата, прочете името и изведнъж му прилоша. Бет Холдърнес!

— О, Господи!

— Какво ти става? — вдигна глава Джордж. — Хей, станал си бял като платно! Лошо ли ти е?

Джак се отпусна в близкия стол и стисна главата си с длани. Наистина му прилоша.

— Твоя позната? — загрижено попита Джордж.

Джак вдигна глава и изпусна въздуха от гърдите си. Замайването отмина.

— Да — въздъхна той. — Не мога да повярвам! Едва вчера говорих с нея…

Джордж се пресегна към папката и я разтвори.

— А, да… Лаборантката от „Дженерал“… Жалко за момичето, едва на двадесет и осем! Застреляна в главата при обир в дома й… Взели са един телевизор и шепа евтини бижута…

— А другите жертви на огнестрелно оръжие? — вдигна глава Джак. Все още не се чувстваше достатъчно стабилен и предпочете да остане на стола.

Джордж придърпа списъка пред себе си.

— Имам някой си Хектор Лопес, от Сто и шейсета улица-запад, Мустафа Абу от Деветнадесета-изток, Реджиналд Уинтроп в Сентрал Парк…

— Дай да хвърля едно око на този Уинтроп — промърмори Джак и пое папката от колегата си. Не търсеше нищо особено, просто искаше да провери какво е записано в нея. В съзнанието му изведнъж проблесна мисълта, че ако не беше Плюнката, в тази папка щяха да бъдат неговите данни. Неволно потръпна и побърза да я подаде обратно на Джордж.

— Лори тук ли е?

— Появи се само няколко минути преди теб да поиска работа, но аз й казах, че още не съм готов — отвърна Джордж.

— Къде е?

— Вероятно горе, в кабинета си…

Джак се изправи. Очакваният световъртеж не се появи.

— Дай на Лори аутопсиите на Холдърнес и Уинтроп — рече той.

— Откъде накъде? — вдигна глава колегата му.

— Моля те, Джордж, просто го направи!

— Добре де, не ми викай — направи гримаса онзи.

— Извинявай — въздъхна Джак. — Но съм доста притеснен.

Излезе и отново се насочи към приемното отделение. Джанис пак беше в кабинета си, но той реши да не я безпокои. Смъртта на Бет Холдърнес го разтърси здраво. Чувстваше се виновен, че момичето е било уволнено заради него, но не можеше да приеме мисълта, че пак заради него е загубило и живота си!

Натисна бутона на асансьора и зачака. Снощното покушение придаваше нова тежест на подозренията му. Някой бе решил да го премахне, тъй като не се беше съобразил с предупреждението му. По същото време е убита и Бет Холдърнес. Нещастно съвпадение? Или предположенията за въоръжен обир са неверни и момичето е изгубило живота си заради Джак? Каква тогава е ролята на Мартин Шевю? Отговор на тези въпрос нямаше… Но в едно беше абсолютно сигурен — оттук нататък трябва да действа сам, без да излага на опасност живота на когото и да било. Сам, абсолютно сам!

Лори наистина беше в кабинета си. Седнала зад бюрото, тя попълваше разни формуляри, докато чакаше Джордж да разпредели аутопсиите за деня. Вдигна глава при шума от влизането му и ахна. Джак й предложи вече познатото обяснение, но за разлика от Джордж тя го прие с открито недоверие.

— Научи ли, че Бингъм е долу, в дупката? — побърза да изпревари по-нататъшните й въпроси той.

— Да — кимна Лори. — Смаяна съм. До днес бях абсолютно убедена, че нищо на този свят не може да го докара тук преди осем, да не говорим пък за залата за аутопсии!

— Знаеш ли нещо повече за случая?

— Зная, че става въпрос за нетипична пневмония, нищо повече — отвърна младата жена. — Джанис подхвърли, че може би ще излезе някаква инфлуенца…

-Охо!

— Знам какво си мислиш! — размаха пръст под носа му Лори. — Нали съвсем неотдавна каза, че ако си терорист, ще използваш именно инфлуенцата за стартиране на мащабна епидемия? Искам да те предупредя, че не бива да бързаш със заключенията, тъй като се намираме в разгара на сезона на това заболяване…

— Но развитието на бронхопневмония вследствие на инфлуенца не се среща чак толкова често — направи опит да запази самообладание Джак. Самата думичка „инфлуенца“ караше сърцето му да ускорява ритъм.

— Срещаме го всяка година — поклати глава Лори.

— Добре, може и да си права — въздъхна Джак. — Но защо не звъннеш на твоята приятелка от „Вътрешно отделение“ и да я попиташ за нови случаи?

— Сега ли? — погледна към стенния часовник Лори.

— А защо не? — сви рамене Джак. — Вероятно е на визитация, но би могла да използва компютърния терминал в стаята на сестрите.

Лори вдигна слушалката и няколко минути по-късно я свързаха с познатата колежка от вътрешното отделение. Зададе въпроса си и зачака, спряла поглед на Джак. Състоянието му предизвикваше дълбока тревога в душата й. Лицето му беше не само изподраскано, но и доста зачервено.

— Няма нови случаи, така ли? — рече в слушалката тя. — Благодаря ти, Сю, много ми помогна…

Прекъсна линията и се извърна към Джак:

— Е, доволен ли си?

-Да, за момента — кимна той. — Слушай… Помолих Джордж да ти възложи две от днешните аутопсии. Имената са Холдърнес и Уинтроп.

— Защо? — попита Лори, забелязала треперенето на ръцете му.

— Направи го като услуга — промърмори той.

— Добре — сви рамене тя.

— Искам да те помоля да обърнеш специално внимание на евентуални косъмчета и други чужди тела при случая Холдърнес — добави Джак. — И да провериш дали криминолозите са направили същото на местопрестъплението… Ако случайно откриеш косми, моля те да ги подложиш на ДНК-сравнение с космите на Уинтроп.

В продължение на няколко дълги секунди Лори не успя да издаде дори звук. После тръсна глава и удивено промълви:

— Нима допускаш, че Уинтроп е убил Холдърнес?!

— Има такава вероятност — призна Джак и отмести поглед встрани.

— Откъде знаеш?

— Нека го наречем неприятно предчувствие — въздъхна Джак. Много му се искаше да й каже повече, но вече беше взел твърдото решение да действа сам. Край на лекомислените постъпки!

— Признавам, че успя да събудиш любопитството ми — подхвърли Лори.

— Между другото, ще те помоля за още една услуга — не обърна внимание на подмятането той. — Беше споменала за някакъв приятел-детектив…

— Да — кимна Лори.

— Удобно ли е да му се обадиш? Бих искал да проведа с него един неофициален разговор…

— Започваш да ме плашиш — изгледа го продължително Лори. — В какво си се забъркал?

— Моля те, без повече въпроси — въздъхна той. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Но аз наистина трябва да говоря с някой високопоставен служител от силите на реда!

— Веднага ли да го потърся?

— Когато ти е удобно — отвърна Джак.

Лори шумно изпусна въздуха от гърдите си и набра номера на Лу Солдано. Не беше се чувала с него от няколко седмици. Беше й странно да го търси по въпрос, за който не знаеше почти нищо, но състоянието на Джак откровено я тревожеше.

От полицейското управление я уведомиха, че детектив Солдано отсъства. Тя помоли да му оставят съобщение и затвори.

— Не мога да направя нищо повече — рече с въздишка тя. — Но съм сигурна, че Лу ще се обади в момента, в който му предадат съобщението ми…

— Наистина съм ти задължен — усмихна се Джак и докосна рамото й. — Това се казва вярно другарче!

Чет беше на работното си място. Вдигна глава да поздрави приятеля си, видя лицето му и подсвирна.

— Питам се как ли изглежда другия — шеговито подхвърли той.

— Не съм в настроение за шеги — предупреди го Джак, свали якето си и го сложи на облегалката на стола.

— Надявам се, че външния ти вид няма нищо общо с посещението на онези бандити в петък — загрижено го погледна приятелят му.

Джак му предложи вече познатото обяснение. Чет метна сакото си на кантонерката и се ухили:

— Паднал си докато тичаш, значи… А пък аз имах среща с Джулия Робъртс! Хей, човече… Не е нужно да ми даваш никакви обяснения. Аз съм ти приятел, забрави ли?

Тъкмо в това е проблемът, въздъхна в себе си Джак. Провери дали са го търсили по телефона, после се обърна и тръгна да излиза.

— Снощи изпусна една много приятна вечеря — подхвърли зад гърба му Чет. — Дойде и Терез… През цялото време си говорихме за теб. Тя е твой фен, но също се безпокои за маниите, които са те обзели…

Ако знаехте какво ми се случи снощи, положително щяхте да сте още по-обезпокоени, въздъхна в себе си Джак.

Слезе на първия етаж и надникна в офиса на Джанис. Беше любопитен да научи защо Бингъм е решил да аутопсира случая на инфлуенца, но Джанис си беше тръгнала. Изпусна една въздишка на разочарование и се спусна в моргата, където го чакаше изолационният костюм.

Няколко минути по-късно вече беше в залата за аутопсии. Видя единствената ангажирана маса и без колебание се насочи натам. Бингъм се беше изправил вдясно от пациента, Калвин — вляво. Над главата се беше надвесил Вини. Аутопсията беше към края си.

— Не е ли чудесно? — забеляза го Бингъм. — Тъкмо се чудим какво да правим и хоп — към нас се присъединява най-големият експерт по инфекциозни болести!

— Може би той ще ни каже за какво става въпрос — добави предизвикателно Калвин.

— Чух, че било инфлуенца — промърмори Джак.

— Жалко — поклати глава Бингъм. — Трябваше да си тук рано сутринта, когато диагнозата все още беше неизвестна. Тогава щяхме да видим дали наистина имаш нос по отношение на инфекциите… Първоначално предполагахме някаква остра вирусна инфекция, всички началници бяха на крак…

— А кога разбрахте, че става въпрос за инфлуенца? — попита Джак.

— Преди два часа, малко преди да отворим трупа — отвърна Бингъм. — Открихме доста интересни неща. Искаш ли да погледнеш?

— Разбира се — кимна Джак.

— Виж белия дроб — рече шефът и извади органа от легенчето до себе си.

— Господи, целият е на дупки! — изрази учудването си Джак. Следите от вътрешните кръвоизливи си личаха съвсем ясно.

— Плюс миокардит — добави Бингъм, остави дроба на мястото му и вдигна сърцето. — Когато възпалението взема подобни размери, изходът е само един…

— Прилича ми на вирусна инфекция — отбеляза Джак.

— Можеш да се обзаложиш, че е така — кимна Бингъм. — Пациентът е само на двадесет и девет, а първите симптоми са се появили снощи около шест. В четири сутринта вече е бил мъртъв… Това ми напомня за началото на тежката епидемия през петдесет и седма — петдесет и осма, когато още бях практикант…

Вини извъртя очи към тавана. Бингъм беше известен с досадния навик да свързва всичко с миналото си на практикуващ патолог.

— Онзи случай беше абсолютно същият — пневмония, предизвикана от първична инфлуенца — продължи шефът. — И белият дроб изглеждаше точно като този тук. Направихме хистологична проба и останахме смаяни от пораженията. Оттогава насам изпитвам респект към някои форми на инфлуенцата…

— Този случай ме тревожи — изръмжа Джак. — Особено в светлината на предишните инфекции, на които се натъкнахме…

— Не започвай пак! — предупредително го изгледа Бингъм. — Тук не става въпрос за редки заболявания като чумата или туларемията. Сега е сезонът на грипа. Пневмонията вследствие на инфлуенца наистина се среща рядко, но все пак се среща, нали? Миналият месец имахме такъв случай…

Джак не можеше да бъде убеден. Пациентът на масата бе починал от смъртоносна инфекция, чийто носител имаше способността да се прехвърля от човек на човек със силата на горски пожар. Единствената му утеха засега беше съобщението от колежката на Лори, според която в „Дженерал“ нямало нови случаи…

— Имате ли нещо против да взема малко отмивки? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна Бингъм. — Но внимавай какво ще правиш с тях!

— Ясно е, че ще внимавам…

Джак пренесе белия дроб до близкия умивалник и там, с помощта на Вини, приготви няколко проби чрез поливане на малките бронхи със стерилен физиологичен разтвор. Контейнерите, в които ги пусна, пък бяха стерилизирани с етер.

Въпросът на Бингъм защо са му отмивките го настигна на крачка от вратата.

— Ще помоля Агнес да ги изследва и да определи вторичния тип на вируса — отвърна той.

Бингъм сви рамене и погледна към Калвин.

— Идеята не е лоша — кимна онзи.

Джак качи контейнерите на третия етаж, но Агнес поклати глава:

— Нямаме необходимата апаратура за определянето на вторичния тип — рече тя.

— А къде имат такава?

— В градската референтна лаборатория, или в университета — отвърна Агнес. — Но най-добре ще се справят в Центъра за контрол на инфекциозните болести, където имат специален противогрипен отдел. Ако зависеше от мен, точно там ще изпратя тези отмивки…

Джак я помоли за специалните опаковки, с които се транспортират подобни проби, след което се качи в кабинета си на петия етаж. Набра номератора на ЦКИБ и помоли да го свържат с противогрипния отдел. Насреща се появи жена с приятен глас и се представи: Никол Маркет.

Джак обясни за какво става въпрос. Жената отвърна, че с удоволствие ще извършат процедурата по определяне на вторичния тип на вируса.

— Колко време ще ви отнеме процедурата, ако успея да изпратя пробите още днес? — попита той.

— Няма да стане за утре, ако това имате предвид — отвърна Никол.

— А защо?

— Всъщност, бихме могли — поправи се жената. — Но това зависи от качеството на вашите проби. В смисъл, дали съдържат достатъчно вирусни частици. Имате ли представа дали е така?

— Не — призна Джак. — Но пробите са взети директно от белия дроб на пациент, който е починал от вирусна бронхопневмония. Всички тук се страхуваме, че това може да е началото на тежка епидемия…

— В такъв случай пробите трябва да са добри…

— Ще намеря начин да ви ги пратя още днес — рече Джак, после й продиктува телефоните си и я увери, че може да го търси по всяко време.

— Ще направим каквото можем — отвърна жената. — Но ако вирусната концентрация е ниска, резултатите ще се забавят с няколко седмици.

— Няколко седмици?! — ужаси се Джак. — Но защо?

— Защото ще се наложи да отгледаме вируса. За целта използваме опитни мишки, чиито антитела губят битката най-рано след две седмици. Едва тогава ще сме сигурни, че вирусът е достатъчно жизнен, за да бъде подложен на изследването, което искате. Освен това ще разполагаме с големи количества от него, а това улеснява проследяването на генетичната верига.

— Стискам палци моите проби да са достатъчно жизнени — изпъшка Джак. — Имам и още един въпрос: кой от всички вторични вируси от този клас е най-заразен?

— Труден въпрос — въздъхна Никол. — Това зависи от много странични фактори, най-вече от имунната система на реципиента. Бих казала, че най-заразен би бил някакъв напълно нов щам, или такъв, който не се е появявал от много години насам… Идва ми на ум за онзи вирус, предизвикал първата глобална грипна епидемия през 1918–1919 година. Тогава от него са измрели над двадесет и пет милиона души…

— От коя разновидност е бил той?

— Никой не знае. Щамът е изчезнал веднага след епидемията. Някои специалисти подозират, че става въпрос за вируса на широкомащабния грип по свинете от седемдесет и шеста…

Джак благодари за любезността, увери жената, че ще направи всичко възможно да изпрати пробите още днес, после се свърза с Агнес и я попита как да транспортира пратката. Тя му даде името на спедиционната компания и притеснено добави:

— Трябва да те предупредя, че ще струва цяло състояние. Тарифите им за жестоки, особено когато става въпрос за доставка на същия ден, при това в друг щат. Бингъм никога няма да подпише искането ти…

— Тогава ще платя от джоба си — отсече Джак и набра номера на фирмата.

Отсреща останаха много доволни от молбата му и веднага го свързаха със служител на име Тони Лиджо.

— Няма проблеми — рече Лиджо в момента, в който Джак му обясни за какво става въпрос.

— Значи ще вземете пробите веднага? — обнадежди се Джак.

— Да, пращам човек.

— Ще ви чакам — усмихна се с облекчение Джак и се приготви да затвори.

— А не се ли интересувате от цената? — спря го навреме Тони Лиджо. — Все пак не става въпрос за пренасяне на някакво пакетче до Куинс… Освен това ме интересува и начинът на плащането.

— С кредитна карта, стига да нямате нищо против — отвърна Джак.

— Разбира се, докторе — рече онзи. — Но ще ми трябва малко време за изчисления…

— Не можете ли да ме ориентирате в най-общи линии?

— Някъде между хиляда и две хиляди долара — отсече Тони.

Джак се сви като от удар, но не възрази. Беше очаквал най-много двеста-триста долара, но не отчете, че става въпрос за полет до Атланта, отиване и връщане. Въздъхна и продиктува номера на кредитната си карта.

Още не беше приключил, когато в канцеларията влезе една от секретарките в административния отдел. Жената остави на бюрото му пакет с лепенките на „Федерал Експрес“ и мълчаливо излезе. Джак остави слушалката и се втренчи в пакета. Изпращаха го от Националната микробиологическа лаборатория, вътре очевидно бяха ДНК-пробите, които бе поръчал вчера.

Взе пакетчето, тикна епруветките с грипните вируси в джоба на халата си и слезе при Агнес.

— Няма да те питам колко струва — въздъхна тя, след като разбра за поръчката.

— Недей — съгласи се унило Джак. — Как да опаковам тези проби?

— Това е наша работа — отвърна Агнес, повика секретарката на отдела и й нареди да осигури подходящи контейнери и етикети. После очите й попаднаха на пакетчето в ръцете му: — Май имаш и още нещо за мен…

Джак кимна с глава и започна да обяснява. Лаборантите в ДНК-отдела трябва да проверят нуклеопротеиновите реакции на тези проби, всяка от които отговаря на четирите тежки инфекциозни болести, на които се беше натъкнал до този момент. Пропусна да каже обаче защо са му необходими те.

— Искам да зная дали реакциите са положителни, или не — заключи той. — Количествените съотношения са без значение.

— Ще се наложи лично да обработя част от тях — рече с въздишка Агнес. — Не смея да ги поверя на никой от лаборантите, особено рикетцията и туларемията…

— Наистина ще ти бъда задължен — усмихна се с благодарност Джак.

— Нали затова съм тук? — топло отвърна жената.

Приключил с неотложните задачи, Джак слезе в приемната и се насочи към машината за кафе. До този момент не бе имал дори секунда за размисъл. Но сега, разбърквайки захарта в чашата си, той изведнъж си даде сметка, че в моргата липсват труповете на онези бездомници, на които се беше натъкнал по време на бягството си от Реджиналд. Това означаваше, че или са все още живи в някоя болница, или си лежат там, в гората…

Понесе кафето си към асансьора. Чет и Лори бяха в залата за аутопсии, следователно канцеларията ще бъде празна, съобрази той.

Но телефонът иззвъня още преди да се наслади на самотата си.

— Много съм ти ядосана! — заяви без всякакви въведения Терез.

— Прекрасно! — отвърна с обичайния си сарказъм Джак. — Сега вече денят ми е пълен!

— Ядосана съм, защото току-що разбрах, че пак са те пребили — настоя Терез, но тонът й значително се смекчи. — Чет току-що съобщил новината на Колийн…

— Това е неговото лично заключение — поясни Джак. — Но истината е, че не са ме пребили…

— Така ли?

— Обясних на Чет, че паднах по време на джогинг…

— Но той е казал на Колийн, че…

— Не са ме пребили, Терез! — рязко я прекъсна Джак. — Толкоз! А сега нека сменим темата…

— Но защо се ядосваш толкова, след като никой не те е нападнал? — учуди се младата жена.

— Защото цяла сутрин съм в стресова ситуация — неохотно призна Джак.

— Разкажи ми, моля те — омекна окончателно тя. — Нали затова са приятелите? Освен това, аз ти продъних ушите с моите проблеми…

— В „Дженерал“ има нов смъртен случай — въздъхна той. Много му се искаше да сподели с Терез и мислите, които го вълнуваха относно смъртта на Бет Холдърнес, но не посмя.

— Ужасно! — възкликна Терез. — Какво му има на това проклето място? За какъв вирус става въпрос този път?

— Инфлуенца — отвърна Джак. — В изключително вирулентна форма, точно от каквато се опасявах…

— Но сега си е грипен сезон — възрази Терез. — Един куп хора са болни!

— Всички така казват — въздъхна Джак.

— Но ти си на друго мнение, така ли?

— Да речем, че съм силно обезпокоен… Главно защото може да се окаже нов, напълно непознат щам. Починалият е млад човек, само на двадесет и девет години. На фона на предишните инциденти в „Дженерал“, този случай наистина ме тревожи.

— А колегите ти споделят ли тази тревога?

— За момента това е само мой проблем — призна Джак.

— Предполагам, че всички ние трябва да се радваме на себеотрицанието ти — подхвърли с лека ирония тя.

— Много мило от твоя страна. Но наистина ще се радвам, ако греша…

— Няма да се откажеш, нали?

— Не и преди да получа някакви твърди доказателства — поклати глава Джак. — Хайде да сменим темата, моля те… Как вървят нещата при теб? Надявам се, че се справяш по-добре от мен…

— Благодаря за вниманието — засмя се Терез. — Мисля, че ще оформим една добра рекламна кампания, главно благодарение на теб… Успях да отложа вътрешната презентация за четвъртък, така че разполагаме с още цели двадесет и четири часа. В момента нещата са под контрол, но в рекламния бизнес всичко се променя за секунди…

— Е, хубаво, желая ти успех — рече Джак с намерението да прекрати разговора.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита Терез. — Ще ми бъде много приятно. На Медисън има едно страхотно италианско ресторантче…

— Вероятно ще стане — отвърна уклончиво Джак. — Но не зная как ще се развият нещата тук…

— Хайде, Джак! — притисна го тя. — Нали трябва и да се храниш? И двамата имаме нужда от малко отпускане. По гласа ти личи колко си напрегнат, затова настоявам!

— Добре — предаде се с въздишка той. — Но без да протакаме… — Даде си сметка, че в думите й има истина, но наистина не беше в състояние да планира нещата чак до вечерта.

— Прекрасно! — засмя се Терез. — Звънни по някое време да уточним часа. Ако не съм тук, ще си бъда у дома…

— Добре — обеща Джак.

Затвори, очите му останаха заковани в телефонния апарат. Логично бе да допусне, че напрежението ще го напусне в момента, в който сподели проблемите си. Но в случая не беше така. Споменавайки пред Терез за новия смъртен случай в „Дженерал“, той усети как безпокойството му нараства. Слава Богу, че все пак изпрати вируса в ЦКИБ, а от Националната биологическа лаборатория бяха готови с ДНК-пробите. Може би скоро ще получи и някои отговори…