Робин Кук
Заплаха (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 20:30 ч.

Терез и Колийн слязоха от таксито на пресечката между Осемдесет и осма и Осемдесет и девета улица и се насочиха към входа на ресторант „Илейнс“. Шофьорът им не успя да спре точно отпред поради няколкото лимузини, паркирани на втори ред върху платното.

Колийн забави крачка под брезентовия навес, свали връхната си дреха и се завъртя на високите си токчета:

— Как ти изглеждам?

— Страхотно! — съвсем искрено отвърна Терез. Приятелката й най-сетне се беше разделила с тениската и джинсите, на тяхно място бе облякла черна рокля с изчистена линия, която подчертаваше великолепния й бюст. В сравнение с нея Терез се чувстваше като някаква смотана чиновничка, тъй като не намери време да се преоблече и беше с костюмчето, с което ходеше на работа.

— Нещо съм нервна — призна с несигурна усмивка Колийн.

— Отпусни се — рече Терез. — Зърне ли тази рокля, доктор Макгавърн положително ще изгуби ума и дума!

Влязоха в заведението и Колийн съобщи имената им на елегантния метр д’отел. Човекът кимна и им направи знак да го последват към дъното на салона.

Всички маси бяха заети, между тях щъкаха забързани келнери. Терез изпита чувството, че се е потопила в аквариум. Посетителите ги оглеждаха бегло, но внимателно.

Двамата доктори едновременно станаха на крака. Бяха заели малка масичка в дъното. Чет издърпа стола на Колийн, Джак стори същото със стола на Терез. Преди да седнат, жените преметнаха връхните си дрехи на облегалките.

— Сигурно познавате собственика — подхвърли Терез. — Иначе едва ли бихте могли да запазите такава хубава маса…

Явно приел тези думи като комплимент, Чет гордо обясни, че познава съдържателката на заведението вече цяла година и махна с ръка по посока на едра жена, настанила се зад касовия апарат на бара.

— Отказахме маса в предната част на салона, защото там става течение — добави Джак.

— Много разумно — похвали го Терез. — Обстановката тук е далеч по-интимна.

— Наистина ли мислиш така? — светна лицето на Чет. Явно изобщо не му минаваше през ума, че са ги натъпкали в ъгъла като сардини.

— Излишно е да питаш, защото отдалеч личи, че е искрена — подхвърли Джак.

— Добре де, стига толкова — добродушно се усмихна Чет. — Знам, че е малко тесничко, но все пак успяхме да си намерим маса, нали?

Поръчаха вино и сухо мезе на келнера, който безшумно се беше изправил до масата. После Колийн и Чет се впуснаха в непринуден разговор, докато Терез и Джак си подхвърляха къси, наситени със сарказъм реплики. След втората чаша вино обаче започнаха да се отпускат и когато сервираха вечерята, вече разговаряха съвсем човешки.

— Нещо ново за чумата? — попита Терез.

— Само един от двата смъртни случая в „Манхатън Дженеръл“ със сигурност е причинен от чума — отвърна Джак. — Другият носи всички клинични белези на заболяването, но според мен е нещо по-различно…

— Така ли? — погледна го с интерес Терез, а вилицата със спагети спря на сантиметър от устата й. — Какво е тогава?

— Много бих искал да знам — сви рамене Джак. — Но лабораторните анализи все още не са готови…

— Радвам се, че не съм пациент на „Манхатън Дженерал“ — рече тя. — В момента там сигурно е истинска лудница! Човек като мен се чувства зле дори и в най-добрата болница, да не говорим за такива, в които има чума…

— Управата действително е много разтревожена — кимна Джак. — Ако подозренията ни се окажат верни, „Манхатън Дженерал“ ще бъде първата съвременна болница, позволила развитие на чумния бацил… Нозокомиалните инфекции са твърде неприятно явление.

— Преди да чуя за него от вас, изобщо не бях се замисляла за съществуването му — призна Терез. — Всички болници ли се изправят пред подобен проблем?

— Абсолютно — кимна Джак. — Малцина знаят, че средно между пет и десет процента от болничните пациенти стават жертва на инфекциозни заболявания по време на престоя си в съответното здравно заведение…

— Господи! — прошепна с удивление Терез. — Нямах представа, че това е толкова често срещано явление!

— Факт от ежедневието, за съжаление — обади се Чет. — Среща се в абсолютно всяка болница, независимо дали става въпрос за академична кула от слонова кост, или за малък провинциален лазарет… И нещата стават още по-лоши поради факта, че в болнични условия бактериите обикновено са резистентни на антибиотици…

— Страхотно! — иронично се усмихна Терез, помълча малко, после попита: — Все пак има ли разлика в процента на нозокомиални зарази в различните болници?

— Разбира се — кимна Чет.

— А те известни ли са на специалистите?

— И да, и не — отвърна Чет. — Според изискванията на закона, всяка болница трябва да представя отчет за процента на вътрешноболничните зарази, но тази информация рядко достига до широката публика.

— Това е цинизъм! — отсече Терез, обърна се и скрито намигна на Колийн.

— Не всичко е загубено — успокои я Чет. — Ако въпросния процент надхвърли определени граници, болницата автоматично губи акредитация и трябва да бъде затворена.

— Не е честно по отношение на обществото — поясни Терез. — Скриването на тези данни пречи на хората да правят правилен избор по отношение на здравното заведение, в което да се лекуват.

— Това е то политиката — разпери ръце Чет.

— Ужасно! — поклати глава младата жена.

— В живота няма справедливост — обади се Джак.

След десерта и кафето Чет и Колийн подхвърлиха идеята да сменят заведението и да отидат някъде, където може да се танцува. И двамата бяха единодушни, че „Чайна Клъб“ е най-доброто място в това отношение. Но Терез и Джак бяха категорично против.

— Вие вървете — подхвърли Терез, след като стана ясно, че нито тя, нито Джак ще позволят да бъдат убедени.

— Сигурна ли си? — продължително я изгледа Колийн.

— Не искаме да ви лишаваме от това удоволствие — обади се Джак.

Колийн премести очите си върху Чет, който сви рамене:

— Ами тогава да вървим…

Навън попаднаха на свободно такси. Чет и Колийн моментално скочиха в него, а Джак и Терез им помахаха за сбогом.

— Надявам се, че ще се забавляват — промърмори Терез след като колата потегли. — Аз самата не понасям подобни места. Жега, цигарен дим и оглушителна музика… Не, това решително няма нищо общо с представата ми за приятно прекарване!

— Ето първото нещо, по което между нас цари абсолютно единомислие — кимна Джак.

Терез се засмя. Вече започваше да цени малко странното чувство за хумор на този човек, което не беше чак толкова далеч от нейното собствено…

За момент останаха на ъгъла, обзети от нерешителност. Всеки гледаше в различна посока. Второ авеню беше изключително оживено, въпреки щипещия ветрец. По небето нямаше нито едно облаче, въздухът беше необичайно чист.

— Според мен синоптиците забравиха, че днес е първият ден на пролетта — промърмори Терез и тикна ръце в джобовете на палтото си.

— Ако искаш, можем до отскочим до вчерашния бар — предложи Джак. — Намира се съвсем наблизо, точно зад ъгъла.

— Имам по-добра идея — вдигна глава тя. — Моята агенция също е наблизо, на Медисън… Какво ще кажеш за едно кратко посещение там?

— Каниш ме в службата си, въпреки че знаеш мнението ми за рекламата? — вдигна вежди Джак.

— Мислех, че това мнение се отнася само за рекламата на медицински продукти…

— Фактически изобщо не си падам по рекламата — призна той. — Още снощи щях да ти го кажа, но Чет…

— Означава ли това, че я отхвърляш въобще?

— Не — поклати глава Джак. — Но вече ти обясних, че съм против нея в областта на медицината и здравеопазването…

— Тогава защо не отскочим до агенцията? Може би ще ти бъде интересно, тъй като правим и други неща…

Джак направи опит да разгадае какво се крие зад изведнъж омекналия поглед на тези бледосини очи и чувствената уста. Беше доста озадачен, тъй като долавяше някаква странна уязвимост, която не се връзваше с представата за хладна, целенасочена и делова жена…

Терез издържа погледа му, на лицето й се появи кокетна усмивка.

— Хайде, можеш да си позволиш една малка авантюра! — предизвика го тя.

— Защо имам чувството, че зад поканата ти се крие нещо друго? — изгледа я той.

— Може би защото наистина е така — отвърна без да се смущава Терез. — Искам да чуя мнението ти относно новата ни рекламна кампания. Бях решила да не ти казвам, че благодарение на теб в главата ми се роди една нова идея, но по време на вечерята промених намеренията си…

— Не знам как да се чувствам — използван, или поласкан — промърмори Джак. — Но с какво съм ти помогнал?

— Чумните случаи в „Манхатън Дженерал“ ме накараха да се замисля сериозно за нозокомиалните инфекции — поясни Терез. — Ти спомена, че си противник на рекламата в медицината, защото тя не засяга качеството. Е, добре. Това, което ми хрумна за нозокомиалните инфекции, със сигурност ще го засегне…

— Хм… — с недоверие поклати глава Джак.

— Ще видиш — тръсна коси Терез. — Ако дадена болница се гордее със своите достижения в тази област, защо да не го покаже пред обществеността?

— Добре, предавам се — въздъхна Джак. — Да вървим да видим тази твоя служба…

Решението беше взето, но възникна въпросът с колелото. В момента то беше прикачено към един от уличните стълбове. След кратък спор стигнаха до решението да го оставят на мястото му и да вземат такси, а после Джак да си го прибере.

Стигнаха до „Уилоу и Хийт“ за броени минути, главно поради слабото движение в този час на нощта и бясното шофиране на руснака-имигрант, който се оказа зад волана на таксито. Джак отвори задната врата, излезе на тротоара и леко се олюля.

— Господи! — промърмори той. — А някои хора ме смятат за луд, че карам колело в този град… Къде са сега, да видят какво значи да се возиш в компанията на истински маниак!

Сякаш за да потвърди думите му, руснакът даде газ и таксито изчезна в нощта с пронизително свирене на гумите.

В десет и половина офис-сградата изглеждаше тъмна и запусната. Терез извади ключ и отвори входната врата. Токчетата на обувките й звучно зачукаха по мраморния под на пустото фоайе. Дори свистенето на асансьора изглеждаше твърде шумно в плътната тишина на сградата.

— Често ли оставаш в извънработно време? — попита Джак.

— Често е меко казано — засмя се Терез. — Обикновено имам чувството, че живея тук…

Качиха се в кабината и потеглиха нагоре в мълчание. А когато вратите се плъзнаха встрани, Джак неволно подсвирна от изненада. По ярко осветените коридори кипеше трескава дейност, сякаш работният ден беше в разгара си. Зад остъклените стени на кабинетите се виждаха фигурите на хора, приведени над чертожни маси.

— Ама вие на смени ли работите? — озадачено попита той.

— Не, разбира се — отново се засмя Терез. — Тези хора са тук от ранните часове на деня. В света на рекламите конкуренцията е всичко. Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да му отделиш цялото си време. В момента ни притискат сроковете и трябва да представим няколко рекламни концепции едновременно…

Терез се извини и пристъпи към жената, която работеше на близката чертожна дъска. Джак бавно огледа просторната зала, разделена на изненадващо малко отделни помещения. На практика имаше само два-три кабинета, залепени за вътрешната стена на асансьорната шахта.

— Алис ще донесе материалите — върна се при него Терез. — Ела да отидем в кабинета на Колийн…

Влязоха в една от малките стаички в дъното и младата жена щракна електрическия ключ. Тук беше тясно, особено в сравнение с голямата обща зала. Навсякъде бяха разхвърляни книги, списания и видеокасети. В дъното имаше рафт с цяла бала чертожна хартия.

— Колийн едва ли ще се разсърди, ако разчистя част от бюрото й — промърмори Терез, грабна висока купчина книги и ги тръсна на пода. Същото стори и с рулото разграфена хартия. На прага се появи Алис Гърбър — жената, с която беше разговаряла преди малко.

Терез й представи Джак, после двамата изслушаха идеите, върху които беше работил екипът.

Джак откри, че се интересува не толкова от съдържанието им, колкото от механизма на работата. Отдавна си задаваше въпроса как се правят телевизионните реклами, но едва сега му се отдаде възможност да получи отговор.

За около четвърт час Алис успя да хвърли светлина върху работните проекти, които беше взела със себе си. После събра пръснатите върху бюрото скици и погледна очаквателно към шефката си. Терез я освободи с леко кимане на глава.

— Сега имаш обща представа за идеите, които ми даде с вчерашния разговор относно нозокомиалните инфекции — извърна се към Джак тя. — Бих се радвала да чуя мнението ти…

— Впечатлен съм от колосалния труд, който хвърляте — отвърна Джак.

— Но аз бих искала да чуя какво мислиш за съдържанието — тръсна глава Терез. — Как ти се струва сценката с Хипократ, който влиза в болницата и награждава персонала с медал за добре свършена работа?

Джак въздъхна и сви рамене:

— Не съм убеден, че имам качествата на критик…

— О, стига вече! — извъртя очи Терез. — Не ми трябва мнението на критик. Питам те като външен човек, който няма никаква представа от нашата работа… Не става въпрос за интелектуални способности, а за обикновени реакции. Представи си, че гледаш мач по бейзбол и ти пуснат подобна реклама…

— Мисля, че е удачна — призна Джак.

— Ще те накара ли да си помислиш, че би предпочел една от болниците на „Нешънъл Хелт“, защото там нозокомиални зарази почти липсват?

— Сигурно…

— Много добре — кимна Терез, въоръжи се с нужното търпение и продължи: — Но вероятно имаш и други идеи, нали? Какво още би могло да се направи?

Джак се замисли, после бавно вдигна глава:

— Бихте могли да включите нещо за Оливър Уендъл Холмс и Джозеф Листър…

— Холмс не беше ли поет? — вдигна вежди Терез.

— Също и лекар — кимна Джак. — Той и Листър са хората, които са научили лекарите да си измиват ръцете след прегледа на всеки пациент… А също и Семелвайс… Бих казал, че измиването на ръцете е първата и най-важна стъпка към ограничаване на вътрешноболничните инфекции.

— Хм… Това ми звучи интересно… Лично аз много харесвам историческите клипове… Ще помоля Алис да се поразрови в тази посока.

Напуснаха кабинета на Колийн. Джак се дръпна настрана и изчака кратката размяна на реплики между двете жени.

— Всичко е наред — върна се при него Терез. — Тя ще стори необходимото. А ние можем да тръгваме…

В асансьора й хрумна нова идея.

— А защо да не хвърлим едно око и на твоето работно място? — попита. — Така ще бъде честно, тъй като ти вече видя моето…

— Няма да ти хареса, повярвай ми — промърмори Джак.

— Все пак нека опитаме.

— Истината ти казвам — настоятелно добави той. — Там не е за несвикнали…

— Аз пък мисля, че ще ми бъде интересно — настоя Терез. — Морга съм виждала само на кино. Може пък да ми хрумне някоя нова идея… Освен това си мисля, че ако видя работното ти място, сигурно ще ми бъде по-лесно да те разбера…

— Не съм убеден, че искам да бъда разбран — промърмори Джак.

Асансьорът ги стовари във входния вестибюл. Двамата бавно се насочиха към изхода.

— Какво ще кажеш? — вдигна глава Терез. — Не е чак толкова късно, а и едва ли ще ни отнеме кой знае колко време…

— Ама и ти си една! — въздъхна Джак. — Винаги ли получаваш това, което искаш?

— В повечето случаи — кимна Терез и се засмя. — Все пак предпочитам да мисля за себе си като за неотстъпчив човек.

— Добре — капитулира Джак. — Но после да не кажеш, че не съм те предупредил!

Спряха едно такси и Джак даде адреса. Шофьорът направи обратен завой и подкара на юг, към Парк авеню.

— Имаш вид на самотник — промълви Терез.

— А ти — на ясновидка! — заядливо отвърна Джак.

— Не е нужно да си толкова язвителен…

— За пръв път не съм такъв.

Размениха си продължителни погледи. По лицата им бягаха бледите отражения на уличното осветление, които се гонеха с мрака в купето.

— С теб никоя жена не знае къде е — промълви след известно време Терез.

— Мога да кажа същото и за теб — не й остана длъжен Джак.

— Бил ли си женен? — изведнъж попита тя, после побърза да добави: — Не си длъжен да отговаряш, разбира се…

— Да, бях женен — тихо отвърна Джак.

— Но не се получи, така ли? — очаквателно го погледна тя.

— Имаше проблеми, но предпочитам да не говоря за тях — отвърна той. — А ти? Била ли си омъжена?

— Да — кимна с въздишка тя и извърна глава към прозорчето. — Но и аз не искам да засягам този въпрос…

— Значи между нас има единодушие по цели два въпроса — усмихна се в тъмното Джак. — Не обичаме нощните клубове и нямаме желание за говорим за някогашните си бракове…

Таксито ги стовари пред входа на Патологическия институт откъм Тридесета улица, точно според инструкциите на Джак. За негово голямо облекчение катафалките пред рампата ги нямаше. Това по всяка вероятност означава, че в коридорите липсват носилките с новопристигнали трупове, рече си той. Бяха тук по изричното настояване на Терез, но нямаше смисъл да я плаши още от входа…

Мълчаливо закрачиха покрай дългата редица хладилни камери. Терез се обади едва когато видя купчината прости дървени ковчези:

— Защо са тук?

— В тях погребваме непотърсените и неидентифицирани мъртъвци — поясни Джак. — За сметка на общината…

— Много ли са?

— Доста…

Насочиха се към залата за аутопсии и Джак отвори вратата на умивалнята. Терез се облегна на рамката, но не влезе. През стъклото се виждаше просторната зала, запълнена с мрачно проблясващите метални маси за аутопсии.

— Очаквах да видя нещо по-модерно — промълви тя и скръсти ръце пред гърдите си. Сякаш се опасяваше да не докосне нещо.

— Преди време е било такова — кимна Джак. — Но днес има нужда от основен ремонт. За съжаление градската управа е в състояние на перманентна финансова криза, а редица влиятелни политици са твърдо убедени, че парите за този институт са много и трябва да бъдат орязани. В момента няма пари дори за нормална оперативна дейност, да не говорим за някакво модернизиране. За сметка на това обаче разполагаме с чисто нова лаборатория за ДНК-анализи, която е истинско произведение на изкуството…

— Къде е твоят кабинет? — попита Терез.

— На петия етаж.

— Мога ли да го видя?

— Защо не? — сви рамене Джак. — И без това вече сме тук… Минаха покрай остъклената стая на служителите в моргата и се насочиха към асансьорите.

— Това място е доста трудно за възприемане, нали? — подхвърли Джак.

— Има тъжните си страни — кимна с въздишка Терез.

— Ние работим тук всеки ден и вероятно затова не си даваме сметка за ефекта върху външните хора — добави той. Но вътре в себе си беше впечатлен от твърдостта на жената до себе си.

Асансьорът пристигна и Джак натисна копчето за петия етаж.

— Кога избра тази кариера? — вдигна глава Терез. — В медицинския факултет?

— Не, за Бога — направи гримаса Джак. — Тогава исках нещо чисто, за което са необходими гениални технически умения… Нещо, което носи емоционално удовлетворение и естетическа наслада.

— А защо не се получи?

— Частната ми практика беше ликвидирана от „АмериКеър“ — въздъхна Джак. — Оттеглих се, тъй като не желаех да работя нито за тях, нито за някоя друга корпорация в областта на здравеопазването. Въпреки, че в днешно време тези корпорации са мечта за повечето млади лекари…

— Трудно ли ти беше? — попита Терез.

Джак не отговори веднага, тъй като асансьорът спря на петия етаж и вратите се отвориха.

— Много трудно — промърмори той и тръгна по коридора. — Вероятно защото се чувствах адски самотен…

Терез изненадано го погледна. Не й приличаше на човек, който може да се оплаква от самотата си. Вече беше приела, че той е самотник по собствено желание. Забеляза, че вдига ръка и докосва клепачите си. Господи, нима това беше сълза? Недоумението й се усили.

— Пристигнахме — обяви миг по-късно той, отключи вратата и щракна лампата.

Вътрешността на кабинета се оказа по-мизерна от очакванията й. Металните мебели бяха стари и изподраскани, стените плачеха за боя, а самата стаичка беше тъмна и лишена от всякакъв уют. Малкото прозорче с отдавна немити стъкла се намираше високо горе, почти под тавана.

— Две бюра? — погледна го въпросително тя.

— Тук работим двамата с Чет — поясни Джак.

— Кое е твоето?

— Онова там, отрупаното с бумаги. Чумната зараза ме хвана в момент, в който имах и доста друга работа. Но по принцип не бързам с изготвянето на патологическите заключения…

— Доктор Степълтън! — обади се един глас зад тях.

Беше Джанис Джегър.

— Разбрах от охраната, че си тук — поясни тя след като беше представена на Терез. — Цяла вечер се опитвам да те открия…

— Какво се е случило? — вдигна вежди Джак.

— Надвечер ми позвъниха от външната лаборатория. Приключили с флуоресцентния тест на Сюзън Хард, за който беше помолил. Заключението им е туларемия…

— Ти майтап ли си правиш? — смаяно попита Джак и грабна листа хартия от ръката на Джанис.

— Какво е това туларемия? — обади се Терез.

— Заразна болест, която прилича на чумата — отвърна Джак.

— А къде е била лекувана пациентката? — попита Терез, макар че отговорът на този въпрос се подразбираше от само себе си.

— В „Манхатън Дженерал“ — отвърна Джак и объркано поклати глава: — Не мога да повярвам!…

— Трябва да бягам — обади се Джанис. — Знаеш къде да ме намериш…

— Извинявай — дойде на себе си Джак. — Нямах намерение да те задържам. Благодаря за информацията…

— Няма нищо — отвърна Джанис, махна с ръка за сбогом и се отправи към асансьорите.

— Туларемията е опасна колкото чумата, така ли? — попита Терез.

— Тук няма място за сравнения — въздъхна Джак. — Болестта е много тежка и силно заразна, особено в пневмоничната си форма. Ако Сюзън Хард беше тук, положително би могла да ни разкаже доста неща за нея…

— А защо си толкова изненадан? И тя ли се среща толкова рядко, колкото чумата?

— Не съвсем — отвърна Джак. — Среща се по-често от чумата, особено в южните части на страната, най-вече в Арканзас. Но и тя като чумата почти не се среща през зимата, поне тук, на Север. Ако изобщо се натъкваме на подобни случаи, те най-често са през лятото. Подобно на чумата, туларемията също се нуждае от преносител. Това не са плъховете, а най-често кърлежите и конските мухи…

— Това се отнася за всички кърлежи, така ли? — попита Терез, спомнила си хижата на родителите си в Катскилс, където имаше навик да ходи през лятото. Намираше се на изолирано място, заобиколена от гора и обширни ливади. Там беше пълно с кърлежи.

— Най-добрата жизнена среда за тези бактерии предлагат малките гризачи, най-вече зайците — поясни Джак. После изведнъж млъкна, спомнил си за разговора с Морис, съпругът на Сюзън Хард. Жена му много си падала по разходките в гората и обичала да храни зайците!

— Май ще се окажат именно зайците — промърмори замислено той.

— За какво говориш?

Джак се извини, тръсна глава и направи знак на Терез да заеме мястото на Чет. После й разказа за телефонния си разговор с Морис Хард и подчерта важната връзка между зайците и заразата с туларемия.

— Това ми звучи твърде инкриминиращо — поклати глава младата жена.

— Работата е там, че Сюзън е имала контакт със зайци преди цели три седмици — замислено промълви Джак. — А това е прекалено дълъг инкубационен период, особено за пневмоничната форма на туларемията. Разбира се, има вероятност да не се е заразила в Кънектикът, а тук, в „Манхатън Дженерал“… Което едва ли ни помага, тъй като нозокомиалната туларемия е вероятна точно толкова малко, колкото и нозокомиалната чума.

— И в двата случая обществеността трябва да бъде уведомена — подхвърли Терез и кимна по посока на ръката му, която нерешително се протягаше към слушалката: — Надявам се, че ще позвъниш не само в болницата, но и в някоя телевизионна станция…

— Нито едното, нито другото — отдръпна ръката си Джак и хвърли поглед на часовника си. Още нямаше полунощ. — Ще позвъня на прекия си началник, който много държи на йерархията…

Калвин вдигна още след първото позвъняване, но гласът му беше сънлив. Джак жизнерадостно му се представи.

— Гледай новината наистина да е важна! — предупреди го с мрачен глас заместник-директорът.

— За мен положително е такава — ухили се Джак. — Дължите ми още десет долара…

— Стига бе! — прогърмя Калвин и сънливостта му моментално се стопи. — Надявам се, че не си правиш някакъв гаден майтап!

— Няма майтап — увери го Джак. — Съобщението пристигна току-що. В допълнение на двата чумни случая, в „Манхатън Дженерал“ имат и случай на туларемия. Признавам, че съм изненадан не по-малко от вас…

— От лабораторията ли ти се обадиха? — пожела да узнае Калвин.

— Не. Новината ми съобщи една от асистент-патоложките.

— В службата ли си?

— Разбира се — отвърна Джак. — И бачкам като луд!

— Туларемия, значи… Май ще е най-добре лично да се запозная със случая. Досега не съм имал подобен шанс…

— Днес следобед за мен също беше първият — призна Джак.

— Искам всичко да бъде запазено в тайна — избоботи Калвин. — Няма да звъня на Бингъм, тъй като тази вечер тъй и тъй нищо не може да се направи. Но ще го запозная с хода на събитията утре сутринта, по-раничко… Така ще му дам възможност да се обади на главния комисар, а тя вероятно ще свика по спешност Съвета по здравеопазването…

— Окей — кимна Джак.

— Значи тайна, а? — гневно попита Терез, след като го изчака да остави слушалката.

— Не е по моя воля — сви рамене Джак.

— Знам, знам — иронично го изгледа тя. — Не ти влиза в работата…

— Вече си докарах достатъчно бели на главата — ядосано каза той. — За чумата отидох направо при главния комисар и за малко не ме уволниха! Не виждам смисъл да го правя пак. Утре сутринта новината ще се разчуе, има си канали за това…

— А какво ще стане с хората от болницата, за които се подозира чума? — попита Терез. — Може би са лепнали именно тази нова болест, а не чума! Според мен трябва да ги уведомиш веднага!

— Въпросът ти е уместен — кимна Джак. — Но в случая няма особено значение, тъй като туларемията се лекува абсолютно по същия начин като чумата. Ще изчакаме до сутринта, от която и без това ни делят само няколко часа…

— А какво ще стане ако аз алармирам пресата? — изгледа го младата жена.

— Моля те да не го правиш — въздъхна Джак. — Чу какво е мнението на шефа ми. Започне ли да рови, без съмнение ще разбере, че аз съм пуснал духа от бутилката…

— Ти не обичаш рекламата в медицината, нали? — остро попита Терез. — Аз пък не си падам по лавирането!

— Амин — въздъхна Джак.