Робин Кук
Заплаха (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 22:15 часа

Чет се оказа решителен човек. Категорично отхвърли всякакви протести и успя да се наложи. В крайна сметка Джак прекоси с колелото си Сентрал Парк и се появи пред входа на един италиански ресторант на Второ авеню.

Хапнаха, след което Чет настоя да изпият по едно питие. Джак отстъпи, вероятно поради факта, че колегата му настоя да плати вечерята. Но сега, изкачили няколкото стъпала към бара, той изведнъж бе обзет от колебание. В продължение на няколко години си беше лягал в десет, за да стане в пет. В момента беше десет и четвърт, на всичкото отгоре в корема му се поклащаше съдържанието на половин бутилка вино, което бяха изпили по време на вечерята. Чувстваше се отпаднал, приспа му се.

— Не съм сигурен, че ще вляза — промърмори той.

— Стига де, вече сме тук — погледна го умолително Чет. — Ще пием само по една бира…

Джак изви врат и огледа стената над бара. Беше гола.

— Няма ли име тая кръчма?

— Има, как да няма — успокоително рече Чет. — Викат й „Тържището“… — Отвори вратата и добави: — Хайде, вкарай си задника вътре!

Вътрешността на заведението смътно напомняше за дневната на майка му в Де Моа, щата Айова, с изключение на дългия бар. Обзавеждането беше някаква невероятна смесица от викториански мебели, с които дългите до земята плисирани завеси изобщо не се връзваха. Високият таван беше боядисан в смесица от невъзможни цветове.

— Какво ще кажеш да седнем тук? — попита Чет и посочи малка масичка до прозореца, зад който се разкриваше добра гледка към Осемдесет и девета улица.

Джак сви рамене и се отпусна на близкия стол. От мястото му се виждаше целия бар. Едва сега забеляза, че подът е покрит с отлично лакиран паркет — нещо доста необичайно за подобен род заведения. Посетителите — около петдесетина души, седяха в удобните кресла около ниските масички, или се бяха изправили на бара. Повечето бяха облечени добре и имаха вид на хора с добри професии. Бейзболни шапки липсваха, жените бяха почти толкова, колкото и мъжете.

Чет май ще се окаже прав, помисли си с въздишка Джак. От няколко години насам не беше стъпвал в заведение, да не говорим за някакви „социални“ контакти от сорта на тези, които се създават по кръчмите. И по-добре. Самотата понякога тежи, но какво ли толкова си говорят тези симпатични и добре облечени хора? В това отношение Джак беше абсолютно безпомощен…

Очите му се спряха върху фигурата на Чет. Колегата му стоеше пред бара и вероятно очакваше поръчаните бири. В същото време разговаряше с една висока и добре оформена блондинка, облечена в прилепнала по тялото тениска и маркови джинси. До нея седеше още една жена, която носеше на пръв поглед скромно костюмче в тъмни тонове. Тя не вземаше участие в разговора, предпочитайки да се концентрира върху чашата вино в ръката си.

Джак изпита чувство на лека завист към Чет, който очевидно се чувстваше тук като риба във вода. По време на вечерята беше говорил за себе си абсолютно непринудено. Джак научи, че съвсем наскоро е приключил продължителната си връзка с колежка-педиатър и в момента е в „междинно положение“ — тоест готов за поредната авантюра.

Чет се обърна с лице към масата, двете жени сториха същото. На лицата им грееха усмивки. Очевидно говореха за него и Джак усети как по лицето му плъзва руменина.

После Чет се отлепи от бара и тръгна насам. Джак не знаеше какво предпочита: да побегне, или да забие нокти в плота на масата. Ясно знаеше какво ще последва.

— Хей, приятелче — промърмори под нос Чет и седна така, че тялото му да скрие бара от очите на Джак. — Виждаш ли онези две мацки на високите столчета? Бива си ги, нали? И двете са малко на градус и умират от желание да се запознаят с теб!

— Виж какво, Чет — започна Джак. — Много ми беше приятно, но мисля, че е време да…

— Хич не си го помисляй! — отсече колегата му. — Сега просто няма как да ме зарежеш! Много си падам по онази с тениската…

Усетил, че съпротивата ще означава много повече изхабена енергия от безусловната капитулация, Джак позволи да го замъкнат на бара. Чет се зае с представянето.

Моментално разбра защо Колийн е пробудила интереса на Чет. Бяха от една кръвна група — безгрижни, весели, остроумни. Докато Терез беше пълната им противоположност — сдържана и вглъбена в себе си. След представянето тя хвърли един единствен проницателен поглед по посока на Джак, после отново се извърна към чашата си.

Чет и Колийн подеха непринуден разговор. Джак погледна тила на Терез и още веднъж се запита какво по дяволите търси тук. Вместо да е вече в леглото, виси на някакъв бар и се готви да досажда на човек, който по всяка вероятност е не по-малко затворен от самият него…

— Това си е чиста загуба на време, Чет — подвикна след известно време той.

— За кого? — изведнъж се обърна Терез.

— За мен — отвърна Джак и любопитно огледа правилните черти и чувствените устни на жената пред себе си. Остана леко изненадан от живия тон, с който беше задала въпроса си.

— А аз какво да кажа? — остро попита Терез. — Нима си въобразявате, че е много приятно да ти досаждат разни сваляни?

— Момент, момент! — отвърна Джак, усетил как в душата му се надига раздразнението. — Ако ме вземате за сваляч, значи се ласкаете! Можете да бъде абсолютно сигурна, че…

— По-спокойно, Джак! — подвикна Чет и в гласа му прозвуча нескрито безпокойство.

— И ти, Терез — обади се Колийн. — Отпуснете се и двамата. Тук сме, за да се позабавляваме, нищо повече…

— Тази дама се нахвърли върху мен, макар че не съм й казал нито дума — оправда се Джак.

— Не е нужно да казвате каквото и да било — сряза го Терез.

— Хайде, успокойте се — рече Чет и застана между двамата. — Нека си контактуваме като нормални хора…

— Мисля, че е време да се прибирам — изпъна рамене Терез.

— Няма да мърдаш оттук! — заповяда Колийн, извърна се към Чет и добави: — Напрегната е като струна и затова я помолих да се отбием тук… Просто, за да се отпусне мъничко… Иначе само работата й е в главата!

— Съвсем като Джак — усмихна се Чет. — Той е един абсолютно асоциален тип.

Разговаряха така, сякаш са сами. А Терез и Джак стояха редом, гледаха в противоположни посоки и явно се чувстваха глупаво.

Чет и Колийн поръчаха по още едно питие и продължиха да одумват приятелите си.

— Социалните контакти на Джак се изчерпват с играта на уличен баскетбол в един не особено безопасен квартал — усмихнато подхвърли Чет. — Партньорите му са истински убийци!

— И това е нещо — отвърна Колийн. — Защото Терез дели жилището си с няколко осемдесетгодишни старци и най-голямото й забавление в неделя следобед е да отиде да изхвърли боклука!

Разсмяха се, отпиха по глътка бира и най-сетне смениха темата. Заговориха за някаква пиеса на Бродуей, която и двамата харесваха.

Джак и Терез си размениха по един бегъл поглед, после всеки се вторачи в чашата пред себе си.

— Чет спомена, че сте доктор — обади се най-сетне Терез. Тонът й беше значително по-мек. — Имате ли някаква специализация?

Джак обясни с няколко думи какво означава съдебна патология, а Чет побърза да се намеси.

— Радвате се на компанията на бъдещо светило в посочената област — обяви той. — Днес Джак постави една наистина изумителна диагноза. Противно на общото мнение, той доказа, че става въпрос за чумен бацил!

— Тук, в Ню Йорк? — погледна го разтревожено Колийн.

— В „Манхатън Дженерал“ — кимна Чет.

— Господи, преди известно време лежах там! — възкликна Терез. — Но чумните бацили се срещат изключително рядко, нали?

— Определено — отвърна Джак. — В Съединените щати има по няколко случая годишно, но само в пущинаците на Дивия Запад и винаги през лятото…

— Те са силно заразни, нали? — попита Колийн.

— Да — кимна Джак. — Особено в пневмотичната им разновидност, от която е починал пациентът, за когото става въпрос.

— Не се ли страхувате от зараза? — попита Терез, после двете с Колийн неволно направиха крачка назад.

— Не, няма такава опасност — леко се усмихна Джак. — Ако сме се заразили, досега да сме развили тежка бронхопневмония и да сме на легло… Излишно е да бягате в другия край на бара…

Двете жени смутено се върнаха по местата си.

— Има ли опасност от епидемия, тук, в града? — попита Терез.

— Ако чумният вирус порази гризачите и най-вече плъховете — кимна Джак. — И ако плъховете носят достатъчно количество бълхи… Бих казал, че при тези условия бедните квартали на града вероятно ще имат проблеми. Но шансовете за това са малки. За последен път истинска чумна епидемия в САЩ е имало през 1919 година, при която са регистрирани само 12 случая въпреки, че говорим за пред-антибиотиковата ера. Не очаквам сериозна епидемия днес, още повече, че в „Манхатън Дженерал“ гледат на проблема с необходимото внимание…

— Надявам се, че вече сте уведомили медиите — рече Терез.

— Не съм — поклати глава Джак. — Това не е моя работа.

— Но не трябва ли да се сигнализира обществеността?

— Мисля, че не трябва — отвърна Джак. — Медиите ще превърнат случая в сензация и това само ще усложни нещата. Самото споменаване на думата „чума“ може да породи паника, а паниката е лош съветник…

— Може би сте прав — замислено промълви Терез. — Но според мен, ако хората са предупредени за опасността от чума, те ще се чувстват различно и ще вземат съответните мерки.

— Това е чисто академичен въпрос, тъй като медиите рано или късно ще научат за случая — въздъхна Джак. — И тогава гледайте какво става…

— Хайде да сменим темата — обади се Чет. — Вие с какво се занимавате, момичета?

— С творческите проблеми на една доста известна рекламна агенция — отвърна Колийн. Терез е директор по творческите въпроси…

— Много впечатляващо — промълви Чет.

— И по едно странно съвпадение на нещата, в момента се занимаваме именно с медицината…

— Как по-точно? — вдигна глава Джак.

— Един от най-големите ни клиенти е „Нешънъл Хелт“ — отвърна Терез. — Предполагам, че сте чували за тази корпорация…

— За нещастие да — отвърна с равен глас Джак.

— Май имате нещо против факта, че работим за тях — продължително го изгледа Терез.

— Може би — промърмори Джак.

— Мога ли да попитам защо?

— Аз съм против рекламата в медицината — отвърна Джак. — Особено против тази реклама, която ни предлагат новите конгломерати в областта на здравеопазването…

— Защо?

— Преди всичко защото рекламата има една единствена цел — да увеличи печалбата посредством привличането на нови и нови клиенти. В областта, за която говорим, рекламата не е нищо повече от неверни преувеличения, полуистини и изкуствено създавани проблеми за потребителя, които нямат нищо общо с качеството на здравеопазването. И на второ място, рекламата струва тонове пари, които се осчетоводяват като административни разходи. Това на практика е истинското престъпление, тъй като отнема средствата за лечение на болните…

— Свършихте ли? — хладно попита Терез.

— Ако се замисля, положително ще открия и още доводи — сви рамене Джак.

— Аз пък не съм съгласна с вас! — отсече с не по-малко жар Терез. — Според мен рекламата е тази, която подчертава разликите и създава конкурентната среда. В крайна сметка от това печели потребителя.

— Измислици! — тръсна глава Джак. — Чисти измислици!

— Таймаут, приятели! — обяви Чет и за втори път застана между двамата. — Пак излизате от контрол. Хайде да сменим темата и да говорим за нещо неутрално… Например за секса, или за религията…

Колийн се засмя и закачливо го тупна по рамото.

— Сериозно ви говоря — държеше на своето ухиленият Чет. — Дайте да си говорим за религията. Напоследък тази тема рядко се засяга из кръчмите. Нека споделим кой с каква религия е бил закърмен. Аз ще започна пръв…

В продължение на около половин час действително говориха на религиозни теми. Джак и Терез забравиха за емоционалните си изблици и в един момент се уловиха, че се превиват от смях на безкрайните вицове, които сипеше Чет.

После Джак погледна часовника си и със смайване установи, че е единадесет и четвърт. Не можеше да допусне, че е станало толкова късно.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам — прекъсна разговора той. — Чака ме доста продължително пътешествие с велосипед.

— С велосипед ли? — учуди се Терез. — Искате да кажете, че се придвижвате с колело в този град?

— Той е обладан от неосъзнат стремеж към отвъдното — поясни Чет.

— Къде живеете?

— Горен Уест Сайд — отвърна Джак.

— Попитай го колко „горен“ — подхвърли Чет.

— Къде по-точно? — настоя младата жена.

— На Сто и шеста улица, номер 106, за да бъда прецизен — усмихна се Джак.

— Но това е Харлем! — възкликна Колийн.

— Нали ви казах, че има стремеж към отвъдното — вметна Чет.

— Не ми казвайте, че ще прекосите с колелото си целия парк, в този час! — изгледа го с ужас Терез.

— Карам доста бързо — сви рамене Джак.

— Според мен си търсите белята! — отсече младата жена, наведе се и вдигна куфарчето, което беше оставила в краката си. — Аз нямам колело, но имам важна среща с леглото!

— Момент, приятели! — спря ги Чет, преметна ръка през рамото на Колийн и с престорена важност добави: — Мисля, че ние с Колийн също имаме думата…

— Точно така! — игриво се усмихна Колийн.

— Чуйте я — продължи все така авторитетно Чет. — Вие двамата няма да си тръгнете, преди да се уговорим за една хубава обща вечеря, най-добре още утре…

Колийн поклати глава и се освободи от ръката му.

— Страхувам се, че сме заети — рече тя. — Чакат ни такива срокове, че няма начин да не работим до среднощ!

— Къде предлагате да се състои въпросната вечеря? — попита Терез, а Колийн зяпна от изненада.

— Предлагам „Илейнс“, която се намира тук, на съседния ъгъл — светкавично реагира Чет. — Някъде към осем… Имаме всички шансове да видим там и някоя известна личност…

— Не мисля, че… — започна Джак, но Чет побърза да го прекъсне.

— Никакви измъквания! — отсече той. — Утре вечеряш с нас, а боулинга с калугерките ще оставиш за друг ден!

Джак беше твърде уморен, за да спори и само сви рамене.

— Значи решено? — изгледа ги последователно Чет. Останалите кимнаха с глави.

 

 

Жените спряха едно такси, което минаваше покрай бара. Предложиха да вземат и Чет, но той каза, че живее съвсем наблизо.

— Сигурен ли сте, че не искате да оставите колелото за през нощта? — попита Терез. Въпросът й беше насочен към Джак, който се бореше с веригите и катинарите на планинския си велосипед.

— В никакъв случай — отвърна Джак, яхна колелото и кимна с глава за сбогом. После здраво натисна педалите.

Терез даде на шофьора първия от адресите, таксито направи ляв завой по Второ авеню и се насочи на юг. Колийн помаха на Чет през задното стъкло и се извърна към шефката си.

— Доста съм изненадана — промълви тя. — Най-малко днес съм си представяла, че ще се запозная с двама свестни мъже, при това в бар…

— Добри момчета са — кимна Терез. — Сбърках като ги взех за обикновени свалячи, но най-много се радвам, че не започнаха да дрънкат за спорт или за борсовите колебания. Защото това са темите на всички мъже в този град, а аз буквално ги ненавиждам…

— Аз пък се сещам за мама, която вечно настояваше да се запозная с някой доктор — усмихна се Колийн.

— Те не са типични доктори — поклати глава Терез. — Особено Джак. Има странни възгледи и изглежда огорчен от нещо… А на всичкото отгоре е и твърдоглав. Можеш ли да си представиш, че се придвижва с колело из този шантав град?

— Мога, особено когато се замисля за същността на работата им — въздъхна Колийн. — По цял ден се занимават с трупове!

— Това не е много по-различно от работата с разни счетоводни величия! — поклати глава Терез.

— Признавам, че ме изненада като прие поканата за вечеря — погледна я закачливо Колийн. — Особено в момент като този, когато сме изправени пред катастрофа в рекламната кампания на „Нешънъл Хелт“…

— Точно по тази причина приех — отвърна със затворническа усмивка Терез. — Искам да си поговоря с тоя Джак Степълтън. Може би няма да повярваш, но точно той ми даде страхотна идея за рекламната кампания на „Нешънъл Хелт“! Много ми се иска да му видя физиономията, когато го разбере. Консервативното му отношение към рекламата май ще ни бъде от полза.

— За каква идея става въпрос? — нетърпеливо я изгледа Колийн.

— Свързана е с чумния инцидент, за който говорихме — отвърна Терез. — „АмериКеър“ е основен съперник на „Нешънъл Хелт“, следователно ние трябва да се възползваме по най-добрия начин от обстановката в най-голямата им болница, нали? Научат ли за опасността от чумна епидемия там, много хора ще пожелаят да се прехвърлят към „Нешънъл Хелт“…

— Не можем да използваме чумата — поклати глава Колийн и лицето й помръкна.

— Нямам такива намерения, за Бога — въздъхна Терез. — Просто ще подчертаем, че болницата на „Нешънъл Хелт“ е съвсем нова и изключително чиста… Обратното ще бъде загатнато, а обществеността сама ще го свърже с чумния инцидент. Познавам „Манхатън Дженерал“, лежала съм в нея. Макар и ремонтирана, тя си остава една стара болница. А болницата на „Нешънъл Хелт“ е пълна нейна противоположност. Вече си представям рекламни клипове, на които хората ядат направо на пода. Толкова е чиста, разбираш ли? А на хората им харесва точно това — да бъдат в нова и стерилно чиста болница, особено след като се наслушахме за мутирали и устойчиви на антибиотиците бактерии…

— Идеята ми харесва — промълви Колийн. — Ако тя не отмъкне доста клиенти от „АмериКеър“, просто не виждам какво друго може да стори това!

— Искам да чуеш и един текст, който ми се върти в главата — рече с едва доловима свенливост Терез. — НИЕ ЗАСЛУЖАВАМЕ ВАШЕТО ДОВЕРИЕ, ЗАЩОТО ФАМИЛНОТО НИ ИМЕ Е „ЗДРАВЕ“^[1].

— Страхотно! — възкликна Колийн. — Още утре мобилизирам екипа за работа по тази идея!

Таксито спря пред блока на Терез, двете жени се прегърнаха.

Терез слезе, опря ръка върху покрива на колата и се надвеси над прозорчето:

— Благодаря ти за идеята да излезем — рече тя. — Беше много хубаво…

— Моля — усмихна се широко Колийн и я поздрави с вдигнат палец.