Мелани Роун
Принц на драконите (3)

Глава 3

По-високите върхове на Вереш бяха потънали в сняг и щяха да останат така чак до средата на лятото, увенчавайки скалните височини над Канарата, палата на Рьолстра. Самата крепост беше по-долу сред възвишенията: кацнала на единия край на страховита клисура, тя наподобяваше дракон, вкопчил се здраво с нокти в каменния масив. Долу река Фаолаин бе издълбала пролом. И по двата му бряга земята бе покрита с тучна зелена трева, гъсто залесена с дървета и още по-гъсто изпъстрена с цветя, а над нея синееше небето, прорязано в далечината от достигащата до облаците верига на заснежени планински върхове.

Господарката Палайла беше напълно равнодушна към тези гледки. Вълнуваше я единствено собствената й красота. Благородницата стоеше на стъпалата над пищните морави в градината, и се мръщеше, силно раздразнена, тъй като градинарите бяха окастрили нейния любим розов храст — онзи, който даваше цветове, румени точно като бузите й. Тя бързо си припомни, че от мръщенето се образуват бръчки, и лицето й пак стана гладко. Засега нейната власт зависеше изцяло от красотата й. С хубост Палайла беше дарена в изобилие: като се започне с буйната кестенява коса, придържана назад от тъничка златна верижка, обсипана с кафяви като очите й ахати. Кожа като светъл мед, тяло, за каквото ваятелите мечтаят и която бяха увековечили в сребро, бронз, мрамор и злато; изящно извити вежди както и прелестно очертана, страстни уста — Палайла бе най-красивата жена от своето поколение и беше съвсем естествено Върховният княз да я избере за своя наложница. Тя бе имала грижата да не допусне четирите досегашни бременности да накърнят съвършенството на нейното тяло, и възнамеряваше петото дете, което точно сега очакваше — заклинайки: „момче, най-сетне момче“ — също да не остави следи върху снагата й. Кройката на тъмната й теменужена рокля все още успяваше да прикрие закръглящия се кръст: защото, колкото пламенно бе желанието на Рьолстра за син, толкова силно беше и отвращението му от бременността. Палайла обаче знаеше, че ще трябва да продължи да забременява, докато не дари повелителя си с мъжки наследник. Тогава от наложница щеше да се превърне в съпруга, и то — княгиня. Върховна княгиня. Нейна всесветлост.

Иначе принцеси се бяха пръснали из цялата градина на палата през този следобед. Четири с титла „светлост“ и още тринайсет, също удостоени с титла на благородница, но само „господарка“. Седемнадесет дъщери — помисли си Палайла с отвращение. С шест различни жени Рьолстра бе успял да направи само момичета и пак момичета. Единствената законна негова съпруга, Лаланте, беше родила три момчета, обаче всички те бяха живели едва по няколко дни. След смъртта на Лаланте, в желанието си да се сдобие с макар единствен мъжки потомък, Върховният княз бе сменил пет наложници — все от знатно потекло и вече покойници, с изключение на Палайла. На нея й беше струвало много грижи и труд да се превърне в изключение. Палатът на Канарата положително гъмжеше от жени и свръхизлишъкът действаше върху нервите й. Тя по начало мразеше собствения си пол, защото във всяка друга жена виждаше съперница за вниманието на Рьолстра, и макар да бе доста нежна към собствените си дъщери, даже и те не убягваха от изконните й подозрения. Палайла сложи ръка върху корема си и се зарече тържествено, че този път ще бъде момче.

Тя слезе по късите каменни стъпала, отново сърдита, че Рьолстра е зает някъде другаде, защото градините бяха чудесна сцена. Сред тях изпъкваше очарованието не само на красотата й, но и на играта, която беше измислила и през последните няколко години довела до съвършенство. Гледан отгоре, паркът беше като огромна, издълбана в скалата купа, пълна с цъфтящи лози и по-големи или по-малки момичета в ярки летни копринени рокли. Палайла — това бе играта й — в разходката си спираше при всяка групичка, задържаше се там да побъбри, раздаваше ослепителни усмивки и представяше крайно убедително образа на грижовна приемна майка пред момичетата. Положението й на официална наложница на баща им през последните четири години й бе спечелило поне уважението, ако не точно обичта на ятото дъщери. Впрочем дали я обичат или не, имаше малко значение за Палайла, доколкото всички обитателки на княжеския палат се държаха като безкрайно привързани една към друга — независимо от дълбочината и силата на взаимната си ненавист.

Четирите законните дъщери на Рьолстра, седяха под една лозница и играеха карти. Бяха високи и добре сложени момичета, с тъмна кожа, тъмни очи, тъмни коси. От четирите само Ианте бе наследила острия ум и напористата воля на баща си; Найдра бе кротка и управляема, Ленала — просто глупава. Пандсала имаше един начин да попоглежда хората странишком, за който Палайла смяташе, че може да е признак на проницателност или лукавство, или и двете. Ала Ианте — най-младата от четирите, двайсет и две годишна — беше опасно умна и не си правеше труда да го прикрива.

Четирите дъщери на господарката Вамана бяха невзрачни и скучни. Самата Вамана се бе лишила от хубостта си; за това бе допринесло и едно боледуване, от което можеше да се излекува, ако Палайла не бе сменила съдържанието на шишенцата с лекарства. Не че бе искала Вамана да умре, но и не беше плакала край кладата й. Дъщерите на господарката Караян стояха край стената, обвита в пълзящи рози, и чинно си подхвърляха напред-назад една топка. Спряха играта, за да поздравят Палайла, когато мина покрай тях. Тя сви рамене и освободи, малките Киеле и Ламия. По подобен начин беше освободила и майка им от служба при Рьолстра — като капна отрова в чашата със сутрешното й вино.

Дъщерите на господарката Сурия — Мория и Сиприс — бяха близки по възраст до по-големите дъщери на Палайла и се съревноваваха с тях за вниманието на Рьолстра. Точно както и тя, Палайла, трябваше да се съревновава с майка им, докато при едно подхлъзване на мокрите плочки край къпалнята Сурия не беше спукала русата си глава. Дори не се наложи Палайла да я блъска много силно.

Едва отървала се от три съперници обаче, тя бе зарадвана и с четвърта. Увлечението на Рьолстра по обаятелната и съвършено празноглава Аладра бе траяло цели две тягостни години. Стомахът на Палайла се сгърчваше всеки път, щом хубавата тъпачка отвореше уста; но всички дъщери хранеха неподправена обич към господарката Аладра, и нейната смърт при раждането на още едно момиче бе потопила палата в истински траур. Палайла, макар да бе непричастна в този случай, беше дарила огромен брой мехове с вино на Светилището на Богинята — в памет на Аладра, както се смяташе, а всъщност от благодарност, задето се беше отървала от нея.

Оттогава не беше имало нови наложници. Палайла властваше незасенчена. Макар да бе престанала да бъде нещо ново за Рьолстра, тя все така му въздействаше силно, а и очакваното дете я правеше още по-скъпа. Но колкото и да беше привързан към дъщерите им — неговите цветчета, както ги наричаше — и при все че по никакви признаци не личеше тя да му е омръзнала, Палайла знаеше: нито нежните бащински чувства, нито мъжкото сластолюбие биха го задържали при нея, ако някоя друга жена би могла да му роди син. Така че тя възнамеряваше сама да осигури дългоочаквания наследник, да стане законна съпруга на Върховния княз, и да влияе решаващо в брачните преговори за всяка от седемнадесетте дъщери.

„Продаваемостта“ на тези момичета беше единственото им качество. В обозримо бъдеще те биха могли да бъдат раздадени като златни монети за награда на полезни мъже. Рьолстра би бил доволен да преотстъпи на Палайла задължението да води досадните Пазарлъци, и още по-доволен би бил, когато постигнатите от нея споразумения разширят и увеличат властта му. Тя щеше да му стане крайно необходима като помощничка в държавните дела. Щеше да извлече и хубава облага лично за себе си, докато води преговорите — можеше да очаква солидни подкупи от кандидатите за женитба с иначе безполезните дъщери на Върховния княз.

Палайла отиде при своите четири дъщери, прегърна ги и ги приласка. Изкусителната представа как един ден им намира за съпрузи най-богатите и могъщи мъже от всички княжества я караше да се смее високо. Но момичетата бяха все още малки и засега тя нямаше нужда да се тревожи за бъдещето им. Понастоящем трябваше, да лови женихи за законните принцеси. Като най-желана плячка се открояваше принц Роан, бъдещият наследник на Пустинята. За него се говореше, че обича науките, значи можеше да го привлече тихата Найдра; казваха също, че понякога е отнесен, значи може да му подхожда и глупавата Ленала. Но нито умната Ианте, нито лукавата Пандсала нямаше да го имат. Палайла си обеща това, защото й бе непоносима самата мисъл една от тях да получи с брака си такава огромна власт, каквато Роан щеше скоро да притежава.

* * *

— Само я погледни — прошепна Пандсала на Ианте — Оная кучка!

Ианте сладко се усмихна.

— Ленала, скъпа — каза тя на сестра си — не можеш да слагаш коня върху конника. Найдра, нали ще й обясниш правилата още веднъж? А ние със Сала ще се разходим наоколо.

 

Двете по-млади сестри оставиха двете по-големи и поеха през моравите. Лозниците, плъзнали буйно по решетките над главите им, хвърляха цветни петна по стените от груби къртени камъни. Тези стени бяха два пъти по-високи от човешки бой и образуваха непробиваем пръстен около парка — както около целия палат на Канарата и около целия живот на момичетата. Княгините бяха изолирани в малък ограничен свят, но можеха да почувстват отвесните склонове на скалите отвъд зида и как далеч долу тече волно и устремно Фаолаин, точно както можеха да усетят безмълвната грамада на палата с островърхите наблюдателници зад себе си, без да го поглеждат. Поколения техни прадеди го бяха превърнали в най-внушителната владетелска крепост във всички княжества. Исполинското построение включваше безброй зали, покои и ходници, стълбища, веранди и преддверия, а отвън беше цялото обрасло с кули и кулички, стърчащи навсякъде, където старите и по-нови строители бяха намерили свободно пространство да градят. В следствие на това сред купищата сив и черен камък не бе останало никакво свободно пространство. Говореше се, че много, много отдавна тукашните скали били любимо лятно убежище на дракони през небрачните им години, и че стотици дракони летели из небето, та чак закривали слънцето. И оттук двете принцеси, Ианте и Пандсала, копнееха отчаяно да избягат, както и драконите си бяха отишли още преди векове.

Пандсала откъсна от стената една пълзяща роза и я втъкна в косата си.

— Кога ще направим нещо с Палайла?

— Мислих за това — отвърна Ианте. Тъмните й очи искряха весело. — Забелязала ли си колко много жени има на Канарата, и колко много от тях забременяват в дадено време?

— Сигурно е от въздуха — рече Пандсала с гримаса. — Жени зачеват, раждат и плодят дъщери.

— Не всички.

Пандсала се намръщи, после опули очи. Ианте се засмя.

— Ако Палайла има син — което не е вероятно, ала какво ли не се случва — вече съм си набелязала няколко други, които са напреднали колкото нея.

— Защо не й направим същото, което тя направи на бедната Сурия?

— Обмисляла съм — призна Ианте. — Но личната й прислуга е безусловно предана, само Богинята знае защо; самата тя спи или с татко, или със стражи пред вратата на спалнята и две жени вътре; нито излиза да язди, нито пък се разхожда извън градините; не се къпе заедно с нас и никога не яде нещо, което не е приготвено от собствения й готвач. Е, ако ти забелязваш някаква възможност, която аз съм пропуснала — заповядай!

— Винаги съм смятала, че така нареченият и „деликатен стомах“ е лъжа, шита с бели конци.

— Тя се доверява на нас точно толкова, колкото и ние на нея. Разбира се, прави ни мили очи и се преструва, че всички сме най-близки приятелки. Не знам кого си мисли, че заблуждава, със сигурност, не и баща ни!

— Баща ни не го е грижа за никоя от нас, освен ако не го забавляваме. Обаче на мен, Ианте, вече ми е дошло до гуша да го забавлявам! Кажи ми какво си намислила.

— Ако ще се отърваваме от нея, трябва да действаме по-заобиколно и да я надхитрим. Знаеш, нали, че тя се готви да ни продава на онзи, който й обещае най-много?

— Един съпруг би ми свършил добра работа. С него ще се измъкна от тоя женски развъдник! — Пандсала махна с ръка към поляните, където полусестрите й играеха на слънце.

Ианте закрачи покрай стената. Вървя, докато намери една изрядна виолетова роза. Откъсна я и прокара меките венчелистчета по бузите и устните си.

— Няма нищо лошо в това да се омъжиш, стига сама да си избереш мъжа. Спомняш ли си обаче кой напоследък е пращал сватове? Негова светлост княз Висарион — чуден образец на качества, ако търсиш развратник. И онзи фъфлещ тъпак, пратен от княз Аджит. Как би ти харесало да продължиш списъка на съпругите, които е уморил вече? След четирите да станеш петата?

— Пет са досега. Той се справя не по-зле от татко — подхвърли присмехулно Пандсала, но в тъмните й очи проблесна страх. — Добре, ясно. Значи предлагаш, ако Палайла изкара момче на бял свят, да намерим начин да го сменим с момиче?

— Ако баща ни се сдобие с наследник, ние ще струваме по-малко от нищо.

— Знам. — Пандсала побутна с носа на чехъла си буца току-що обърната земя. — Но Ианте… ние говорим за брат си?

— И какво, ако той порасне син на слуга, вместо на княз? Мен ме тревожи собственото ни бъдеще, Сала! Татковото богатство, разделено на седемнайсет — това е достатъчно лошо само по себе си; но ако се появи син, ще имаме късмет да получим не седемнайста, а стотна! За теб и мен, Найдра и глупавата Ленала ще има по-голям дял, разбира се, тъй като сме принцеси. Ала пет стотни пак си остават нищо, само че умножено пет пъти. — Ианте смачка розата в шепата си. — Ако остане без син, татко ще трябва да избере следващия Върховен княз измежду нашите синове.

За миг очите на Пандсала се присвиха, но тя побърза да си възвърне предишното изражение. Каза:

— Може момче да му роди някоя друга вместо Палайла. Знаеш ли, Ианте, мисля, че ще е по-добре да го скопим.

По-младата й сестра избухна в смях:

— А ме изкарваш, че аз съм разсъждавала като мръсница!

Пандсала се разсмя заедно с нея:

— Бих казала, че и двете разсъждаваме практично, не смяташ ли?

Те продължиха разходката и беседата си в прекрасно разбирателство и пълно съгласие. Но нито едната, нито другата и отвори дума за синовете, които се надяваше да има — нито за съпруга, от когото желаеше да ги роди.

* * *

Върховният княз — загрижен за дъщерите си далеч повече, отколкото те самите смятаха — седеше зад писалището в частния си кабинет, намиращ се на един от най-горните етажи над градините. Че Рьолстра е четиридесет и пет годишен, личеше само по една-две бели нишки в тъмната му коса, една-две бръчици край бледозелените му очи и една-две отпуснати допълнително дупки на колана му. Някога забележително красиво момче, той беше станал и хубав мъж — зрялата възраст бе само прибавила към печелившите му черти. Но дългите години еднолична власт бяха придали на погледа му надменнно-предизвикателен, циничен и презрителен израз. Точно с такъв израз сега той наблюдаваше един от своите слуги — човек, когото ценеше извънредно високо, макар и да не му се доверяваше напълно.

— Тъй Старият дракон умира. Сигурно ли е това, Криго?

— Да, всесветли княже, бил е промушен по най-ужасен начин и сега лежи на легло, от което няма да стане повече.

— Хммм… — Рьолстра потупа устните си с показалец и се взря в Криго. — Изглеждаш уморен. Много ли си си угаждал, или пък твърде малко?

Мъжът наведе русата си глава:

— Аз…ъ… прося прошка за състоянието си, всесветли княже.

— Иди да си отспиш. Върни се тук при мен, щом изгрее луната, защото искам да пратя съобщение да нашия човек в Цитаделата. А ти, Криго, трябва повече да се грижиш за себе си — предупреди Рьолстра с усмивка, в която очите му не участваха. — Не всеки княз има свой собствен слънцебегач-невъзвращенец.

Мършавите рамене на Криго трепнаха, когато му бе напомнено какъв е. Рьолстра го изучава още няколко минути, мислейки си, че скоро може да стане необходимо да намери някой друг фаради на негово място — Криго започваше да изглежда изчерпан.

— Остави ме — разпореди се князът и стана, за да погледне през прозорците. Резето на вратата меко притрака и Рьолстра се отзова сам в помещението. Загледа се към градините, към дъщерите си, видя кестенявата коса на Палайла да проблясва в слънчевите лъчи и се запита какви ли козни се плетат в главите на женското население на палата. Принцесите навлизат в опасна възраст — разсъди той. Вече са твърде големи, за да се залъгват с игри на кукли; всъщност достатъчно големи, за да искат все повече коприни и накити, които са играчките на безделната жена. Особено Ианте и Пандсала би трябвало да се наблюдават, защото са умни. С жена, която има ум, човек трябва да се съобразява.

Рьолстра се запита дали младият принц, наследникът на Зеава, има ум. Син на стария дракон, племенник на опасната Андраде, първожрицата — сигурно можеше да мисли. Той се надяваше да е така. Това би внесло повече разнообразие в живота му.

После се запита дали Андраде знае за Криго или за билката дранат. Тази билка беше скромно, невзрачно растение, среща но само по най-високите склонове на Вереш. Сварен, после сушен и стрит на прах, дранатът имаше невероятно мощно въздействие: Криго бе негов роб, а тъй като Рьолстра държеше в ръцете си запасите от това опияняващо средство, Криго бе роб и на княза. Жалко впрочем, че едно толкова полезно пособие, каквото е постъпил на чужда служба слънцебегач, тъй бързо се износва.

Върховният княз вдъхна дълбоко влажния полъх откъм реката. Помисли си за сухата жега в Пустинята и се ухили. Една от дъщерите му скоро щеше да разбере как оцеляват хората там. Не току-тъй го бе проклела с толкова много женски чада Богинята. Скоро Зеава ще бъде мъртъв; в края на лятото, когато Големият лов приключи, всички ще видят какъв слабак е младият принц; а на Риалата наесен Роан, преди да се усети, ще бъде женен за някоя от принцесите и с вързани ръце и крака пред баща им.

Рьолстра разтегна яките си рамене и се усмихна, защото мислите за Риалата му бяха припомнили пясъчната крайбрежна ивица при залива Брохвел и как се любеше с Палайла там. Все пак бременността ще да е вече издула снагата й до безобразие — отбеляза си той, и пламналата в ума му определена искрица в същия миг угасна. Рьолстра обичаше жените да бъдат много тънки и стройни. Но ако залогът бе раждането на син… И той прехапа устни, защото след седемнадесет дъщери надеждата му едва мъждукаше.

Добре, коя да бъде съпруга за принц Роан? Ленала — невъзможно, Найдра — ставаше. Пандсала? Ианте? Виж, тук трябваше да се помисли. Ианте — красива, умна, блестяща, честолюбива… Дали нямаше властта да й се услади дотам, че да забрави кой й е дал тази власт, омъжвайки я за Роан? Върховният княз напрегна мисълта си, за да си представи всички свои дъщери — как изглеждат, какви са. Не успя. За проклетия бяха твърде много, наистина прекалено много. Все пак това, че рядко се сещаше за тях, май позволяваше да се вярва, че са по-безобидни от Ианте. Жените, които се домогваха до вниманието му, неизбежно се домогваха и до нещо друго — скъпи тъкани, накити, дрънкулки, с които да се чувстват щастливи, докато не поискат още. Но той бе повече склонен да задоволява празното разточителство на всички, отколкото да допусне до властта дори една от тях. Никоя истинска негова дъщеря обаче не би приела нещо по-малко от съучастие в управлението.

Тогава коя ще разбере неговите цели и ще се съгласи да играе неговата игра? И то с охота, равна на неговата? Коя от всичките седемнайсет може да бъде използвана най-добре и удостоена с най-голямо доверие? Задачата беше сложна и умът на Върховния княз работеше усилено върху нея, докато погледът му обхождаше групичките момичета долу в градината. Колко жалко, че Киеле бе още невръстна — освен Ианте и Пандсала тя бе тази с най-много дух. И някоя друга можеше да го изненада. Трябваше да ги наблюдава през оставащите до края на лятото месеци.

Която и да бъдеше избрана, щеше да се наложи да я подсигури добре: с хубава тлъста зестра и някой замък в гранична област, като Феруче например. Нямаше да страда кой знае колко нито за първото, нито за второто, защото само след десет години и двете щяха пак да станат негова собственост заедно с цялата Пустиня. Щеше да му принадлежи цялото богатство на рудниците и солниците, търговията с коприна и коневъдните стопанства. Щеше да има всичко. Освен син.

* * *

Денят беше топъл, ала Криго трепереше, докато се пъхаше между завивките в леглото. Главата го болеше страшно, езикът му бе надебелял от неистова жажда за дранат, той стискаше одеялото с треперещи пръсти. Нещастникът обаче бе свикнал с тези признаци, с всички съпътстващи мъки и знаеше колко от тях може да понесе. Онова, с което така и не свикна, бе мисълта, че е предал всичко, което някога бе обичал и ценил.

Преди пет години Криго пътуваше на север, към Фесенден, с поръка от господарката Андраде да замести друг слънцебегач, загинал при изкачването на планината. Младежът бе възбуден от съзнанието, че са го отличили, и очарован от далечното пътешествие над разнообразни земи — защото не беше виждал друго освен Светилището и родното си място в Гриб, едно скромно селско стопанство. По светлината той бе споделял със своите приятели в Светилището впечатленията си, които ги забавляваха, а също и възбуждаха завистта им дни наред. Но точно на границата между Ливадна земя и Княжески предел Криго трябваше да пресече един ръкав на река Фаолаин, и дори този кратък пробег по съвършено спокойна вода бе достатъчен, за да го хвърли в несвяст. И точно тогава хората на Върховния княз го заловиха.

Не го завързаха, защото бе напълно излишно. Трябваше само да го карат по реката, за да я вижда и да усеща движението й. Той бе свободен да си тръгне щом пожелае, и същевременно неспособен да го направи. Криго трепереше от глава до пети, призляваше му, не можеше да мисли за нищо друго освен окаяното си състояние — и почти не съзнаваше, че пътува с пленилите го нагоре по Фаолаин, към Канарата, палата на Рьолстра. Когато най-сетне дойде на себе си, младежът се видя да лежи върху най-меко легло в една разкошна стая. Тази стая с брокатени завеси и изглед към планината стана по-късно негов затвор, защото в нея той пи за първи път смесено с дранат вино.

В началото не бе разбрал. Самата господарка Палайла му бе донесла виното и му беше наляла в чашата със собствените си прелестни ръце. Честта да бъде обслужван лично от нея не се бе сторила непривична на Криго. Като слънцебегач той бе свикнал да го посрещат почтително и гостоприемно навсякъде. Тя му бе казала, че са изпратили вест до Светилището, че е жив и здрав. Палайла се бе усмихвала през цялото време и беше проявила такива грижовна ласкавост, че Криго не бе заподозрял нищичко.

Ала по-късно виното стана друго. Прекосяването на водни повърхности се бе оказало нищо в сравнение с липсата на дранат през дъждовните дни на късната есен, когато слънцето не се показваше, а луната се криеше зад облаци. Телесните — почти предсмъртни — мъки на Криго бяха още по-страшни сега, когато беше с целия си ум. Накрая сам Върховният княз Рьолстра бе дошъл при пленения фаради късно една нощ, след някакво празненство, загърнат в златотъкан плащ, който сияеше на светлината на огъня. Това сияние порази очите на Криго, студеният му пламък прониза като меч мозъка му. Рьолстра предложи на младия слънцебегач вино, което Криго изпи и тутакси се почувства по-добре. Но благодарността му се замени с нарастващ ужас, когато Върховният княз започна да обяснява защо е изпитал облекчение.

Хиляда пъти оттогава насетне невъзвращенецът се бе питал защо не предпочете смъртта. И лесно бе успявал да си отговори: бе млад, обичаше живота. Мислеше, че ще успее да отвикне от страшната упойваща билка; възнамеряваше да изпрати тайно вест до господарката Андраде. Но вече бе признал пред себе си, че тези отговори са самозаблуди. Разтърсван от тръпки под одеялото, той горчиво се чудеше как може все още да изпитва толкова дълбок срам от падението си. Нещастникът затвори очи, за да не вижда хладната сребърна кана върху масата. Той я мразеше и копнееше за нея, благославяше я и я проклинаше. Каната, по-точно нейното съдържание, го държеше в своя власт досущ така, както и Рьолстра. И това бе единствено верният отговор.

Пак хиляда пъти оттогава насетне Криго бе яхал светлината по заповед на Върховния княз; бе използвал уменията си на фаради, за да обменя вести със съгледвачите на Рьолстра в най-видните владетелски и благороднически дворове. Днес бе провел редовната среща с виночерпеца на Цитаделата и бе изразходвал всичките си сили, за да отсее между лукавствата на този алчен подмазвач сведенията, които Върховният княз искаше. Вечерта щеше да използва лунната светлина за да се свърже отново с виночерпеца, този път за да му предаде поръченията от Рьолстра. Криго едва не се разрида на глас, не само защото тялото, му жадуващо отровата, му причиняваше страшни болки. Той знаеше, че господарката Андраде храни особени чувства към обитателите на Цитаделата, че с тях я свързват връзки и на кръвта, и на роднинската обич, и ако предадеше младия принц, той, Криго, сам се обричаше на двойно и тройно проклятие. За него животът вече нямаше никаква стойност. Но за Рьолстра струваше много. Всеки от двамата определяше за душата, му съвсем различна цена.

Бавно и измъчено Криго седна в леглото. Отметна от очите си редкия кичур руса коса, пое дълбоко въздух и си наля чаша смесено с дранат вино.

* * *

Палайла бе в покоите на Рьолстра, когато пуснаха вътре слънцебегача-предател. Почувства се неспокойна и гузна. Присъствието на Криго винаги й действаше неприятно, защото й напомняше една зловеща мръсна старица, която преди години й беше набавила дранат. На времето Палайла бе чула, че в планините живее вещица, която се наема да прави всякакви заклинания и магии, и подтиквана от отчаяното желание да има син, както и от нуждата да капне във виното на съперницата си Караян нещо, без да я заподозрат и проследят, се бе разпоредила тайно да доведе старицата при себе си на Канарата. Красивата и честолюбива наложница на Върховния княз тогава бе получила множество наставления, които изпълни до едно, но така и не се сдоби с мечтаната мъжка рожба. Затова пък докара смъртта на Караян с „драконова кръв“, както врачката бе нарекла веществото, и в добавка научи от нея тайната на растението дранат.

Все пак Палайла би предпочела тогава да бе родила син, вместо сега да се натъква постоянно на присъствието на този блед изтощен слънцебегач в палата на могъщия си любовник. На Рьолстра му беше забранено от първожрицата Андраде да има официални фарадим. Тя му бе обидена за нещо, останало до ден-днешен тайна, непроницаема за слухове и догадки. Палайла не съжаляваше за липсата. Слънцебегачите вършеха неща, които й вдъхваха страх, а за петте години, в течение на които Рьолстра беше използвал Криго, тя така и не успя да преодолее съмнението, че един ден нещастникът ще прехвърли границата и ще предизвика някое бедствие. Знаеше ли човек какво е способен да направи някой, обучен от вещицата Андраде? Палайла обаче беше достатъчно благоразумна, за да прикрива безпокойството си и да се отпусне безмълвно върху лежанката, защото Рьолстра искаше тя да присъства като свидетел на ставащото през тази нощ.

— Влез, Криго — рече Върховният княз. — Заповядай, седни.

Поставиха един стол в средата на залата, обляна от лунната светлина. Слънцебегачът се настани там, увит в дебел плащ, въпреки че помещението бе още топло от дневните лъчи. Тръпки разтърсваха нещастника и очите му бяха леко замъглени от питата отрова. Горе в небето трите малки луни грееха на значително разстояние една от друга и хвърляха поредици от неясни сенки. Това правеше обикновено бледото лице на Криго зеленикаво.

— Преди да изпратим съобщението, Криго — продължи Рьолстра — ти ще направиш нещо за мен. — Върховният княз измъкна свещ от джоба на туниката си. Криго потрепера. — Прищя ми се да видя младото владетелче. Извикай ми неговия образ.

Палайла затаи дъх и Рьолстра я погледна през рамо. Тя побърза да каже:

— Прости ми, господарю, но никога не съм виждала…

— Сигурен съм, че ще ти бъде интересно — отвърна той и подаде свещта на слънцебегача. — Запали я — нареди меко Рьолстра. — Покажи ми момчето, Криго. Искам да видя какви точно глупави детинщини ме чакат на Риалата.

Криго вдигна и двете си слаби китки и на лунната светлина проблеснаха шестте му пръстена — белег на извоюван ранг. Фитилът на свещта пламна. Пламъчето се отрази в очите на Криго, който погледна безизразно Рьолстра, а после се втренчи в призования Огън. Палайла с труд се сдържа да не изпищи.

Пламъкът се надигна и в него започна да се оформя лице. Палайла пряко волята си се наклони напред, омаяна от гледката: първо се изтъка смътно контурът на овала и увенчаващата го руса коса; после станаха видими линиите на носа, челюстта, веждите; на края се откроиха всички черти и ясно проличаха дори извивката на устата и цветът на очите. Това бе гордо лице. И много младо. По него не личаха никаква зрялост, никакви изпитания, никакво познание за живота, властта и тънките козни на хора като Рьолстра.

— Е? — стресна я въпросът на Върховния княз. — Коя от моите дъщери може да се омъжи за него, Палайла? Разчитам на съвета ти.

Гласът рязко откъсна Палайла от видението. Тя се опита да скрие смута и изненадата си, преди да се обърне с лице към Рьолстра. Помисли си: „Значи затова е разговарял с големите момичета днес на вечеря…“ Обикновено Върховният княз предпочиташе обществото на малките и забавния им брътвеж, а порасналите си дъщери игнорираше. Но тази вечер явно беше изпитал всяка една от тях. А сега изпитваше самата нея. Умът на Палайла заработи трескаво и тя се опита да отгатне какъв отговор би се понравил на трудно предугадимия неин повелител. Разбира се, той вече бе решил коя от дъщерите му ще стане невеста на Роан. Тя трябваше да открие какъв избор е направил. Със зелените си очи Рьолстра, хладно развеселен, наблюдаваше как любовницата му полага свръхусилия в няколкото секунди, които й беше дал за размисъл.

— Ианте — рече Палайла.

Той се намръщи и Палайла разбра, че е сбъркала. Рьолстра зададе нов въпрос:

— Защо тя?

— Тя е най-хубавата от твоите законни дъщери, а и близка по възраст до момчето. Чувствена е, а той — нито вече дете, нито все още мъж — очевидно е неизкушен в любовта. Това може да забележи всеки, който го погледне. Ианте би могла да го държи в своя власт, удовлетворявайки или отказвайки на желанията му, ако е достатъчно умна. А тя е умна, и Богинята го вижда… — Палайла замълча и се застави пак да погледне в пламъка.

— Защо да му давам някоя от законните си дъщери?

— Нима жених с неговото богатство, род, положение би приел незаконна? — рязко отвърна тя.

— Всяка от моята кръв би била чест за всеки, но предполагам, че имаш право. Много е гордостта в това лице… а пък майка му е още по-лоша… Продължавай.

— Ианте е съобразителна, може да разбере какво е в нейна полза. А мисля, права съм да предполагам, че точно новият й съпруг няма да донесе изгоди, нали? Палайла се усмихна. Идваха й идеи и тя се чувстваше по-уверена в себе си. — И още, тя е честолюбива…

— Какво ще ми донесе нейното честолюбие, ако е съпруга на млад, но твърде могъщ принц?

— А колко дълго ще бъде той в състояние да задържи това могъщество в свои ръце? — контрира тя. — Никога не съм чувала за Роан нищо, освен че е кротък и отдаден на книгите. Ти не би прахосал изгодна партия като дъщеря си за жених, който оставя властта да се изплъзне между пръстите му. Ианте ще държи тази власт — за себе си и за теб. Меридците все още са в Кунакса, оттатък северната граница на Пустинята. Нима Ианте ще позволи да стъпят макар и върху педя земя, която принадлежи на нея?

— Тя наистина има доста собственически инстинкти. Не виждам обаче как мога да бъда уверен, че тези инстинкти няма да проработят в мой ущърб.

— Вече казах, че тя е честолюбива и съобразителна. Ще добавя и че не е глупава, в каквото и да било отношение Разбира се, не можеш напълно да й вярваш, но познаваш качествата й. Можеш ли да кажеш същото за Найдра, която едва е в състояние да свърже две изречения? Или за Пандсала, която никога не казва каквото мисли — ако изобщо мисли? Колкото до Ленала… е, всички знаем, че тя не може да мисли. Обаче Ианте я познаваш. А и тя също го знае.

„Пък освен всичко друго“ — добави наум Палайла, но вече само за себе си — „колко хубаво би било да се отърва от нея“. Хитрата и опасна завареница бе главната причина Палайла да обгражда живота си с толкова много предпазни мерки.

Рьолстра сякаш бе прочел мисълта й, защото се усмихна и каза:

— И за теб ще е много изгодно Ианте да се махне от Канарата.

Палайла отвърна на усмивката му, като вътрешно го проклинаше. Каза:

— Ако тя стане владетелна княгиня, ти ще спечелиш нови власти почести.

— Значи Ианте може би… — произнесе замислено Рьолстра.

Криго издаде мек звук и лицето на младия принц изчезна от пламъците. Рьолстра се обърна веднага и го скастри:

— Владей се по-добре, слънцебегачо. Не си приключил работата си тази нощ.

— Аз… моля за извинение, всесветли княже — смотолеви нещастникът и стисна свещта и с двете си ръце.

— Ианте е наистина умно момиче — продължи Рьолстра, обръщайки се пак към Палайла. — Безпокоя се обаче, че може би е твърде умна.

— Тя ще управлява съпруга си, а ти — нея — повдигна рамене Палайла. — Имаш в Цитаделата достатъчно съгледвачи, господарю, за да я държиш под око през цялото време. А всичко, което тя трябва да направи, е да роди колкото може по-скоро един-двама синове — внуци, които да закриляш.

Рьолстра се засмя:

— Трябва да се погрижим подобно нещо да не й хрумне преди Риалата във Ваес. Нито пък да узнае каква блестяща съдба и готвим. На Риалата ще имам нужда от теб, скъпа.

— На твоите заповеди съм, господарю — отвърна Палайла с уставната придворна фраза, но и с усмивка, която приканваше към заповеди, отнасящи се до спалнята. Тази усмивка също прикриваше облекчението й, че със добре премерените си думи бе отклонила една надвиснала опасност.

Рьолстра отново се засмя и сложи ръка на рамото на Криго:

— Вече можеш да загасиш огъня. И да се приготвиш за тръгване към Цитаделата по лунните лъчи.

Но Криго внезапно нададе предсмъртен вик, а пламъкът на свещта се извиси рязко нагоре и се превърна в спирален стълб от Огън. Пред смаяните очи на тримата зрители стълбът обрасна с драконови крила, нокти и зъби, а Палайла изпищя от непреодолим ужас, когато в сиянието на Огъня започнаха да се образуват и да изчезват лица: Рьолстра, Ианте, Пандсала, самата тя, принц Роан, Зеава и едно младо момиче, с ореол от коси, които сякаш бяха от пламък. Драконът с диво ръмжене се изправи на задните си крака, огнените езици плъпнаха по ръкавите на Криго, Слънцебегачът рухна на пода, като ръцете му конвулсивно се мъчеха да уловят въздуха, а виденията се движеха и сменяха с шеметна бързина в сипещия искри огън.

Рьолстра с проклятия на уста откъсна една завеса от прозореца и уви бързо злополучния фаради в нея. Драконът и Огънят изчезнаха. Върховният княз вдигна на ръце безжизненото тяло и тръгна към вратата. Отвори я с ритник и просна изпадналия в несвяст Криго на пода в преддверието. Призова с рев слугите: „Махайте го оттук!“ После се върна в покоите си, тръшна вратата и избърса потта от челото си.

Палайла бе затворила очи и трепереше. Малко бяха нещата, които можеха да я уплашат, освен загубата на красотата й. Сега обаче огънят я бе парализирал напълно, съзнанието й бе обсебено от страховити картини: цялата зала е в пламъци, които плъзват по дървената ламперия завесите и килимите, подпалват косите й и поглъщат плътта и костите й, докато е още жива. Тя заскимтя като животно и обви снагата си с ръце, усещайки как вътре в утробата й детето подритва и притреперва в отговор на нейния ужас.

— Нямаше никаква опасност за теб — чу се Гласът на Рьолстра над нея. — Стига, Палайла, може да навредиш на детето.

Тя отвори очи и го погледна. Толкова висок, толкова могъщ! Вкопчи пръсти в туниката му и изстена жално, докато той я вземаше на ръце, за да я отнесе на ложето.

— Успокой се, Палайла — повтори Рьолстра. Думите не помогнаха: Палайла избухна в смях, а после внезапно заби нокти в снагата на любовника си и съдра скъпата му копринена туника. Рьолстра я погледна смаян. Пламъците в съзнанието й още горяха; сега вече унищожаваха тялото й отвътре; Палайла се мяташе и крещеше и явно нищо не можеше да я откъсне от въображаемия пожар. Тогава Рьолстра сграбчи част от дългите й коси и ги уви като въже около шията й, докато я разсъбличаше.

— Значи страхът от огъня те възпламенява? — нареждаше под нос той, с особен, мъркащ тон, докато вършеше работата си. — Е добре: напомни ми да въведа нов способ при екзекуциите… Нетърпелив съм да проверя какво ще стане с тебе, когато гледаш как някой изгаря жив. А не ти ли се иска да видиш, миличка? Само си представи как пламъците поглъщат някой безпомощен мъж… или жена… И колко ли горещ е огънят, скъпа моя — прошепна той, облягайки назад главата й и затягайки косата около гърлото й. Устните му докоснаха нейната уста, цялата в пламтяща влага, и Палайла използва сетния въздух в дробовете си, за да нададе писък, който накара Рьолстра да се разсмее от удоволствие. — Мисли за пламъците, Палайла…