Мелани Роун
Принц на драконите (24)

Глава 24

През по-голямата част от зимата над Кулата на Богинята валяха поройни дъждове. Общуването между фаради беше възможно само в редките случаи, когато слънцето надникнеше плахо иззад някой облак. Раздразнена от необходимостта да разчита на традиционните начини за съобщения, Андраде подлагаше всеки новодошъл на такъв разпит, че пътниците дори не помисляха да стъпят отново в замъка. С настъпването на пролетта над планините легнаха тежки мъгли и слънцебегачите се чувстваха неспокойни и нещастни като орли, на които им е отнета възможността да полетят. Отегчени до смърт от книгите, шаха, учението, чистенето на замъка и дори от собствената си компания, те се обединяваха единствено в старанието си да избягват Андраде и този техен стремеж придоби измеренията на почти религиозна ревност.

Когато мъглата най-после се вдигна и слънцето отново се показа, в Кулата не остана почти никой, дори жителите от близките поля и гори, които търсеха подслон в замъка през зимата сега се върнаха по родните си места. Фаради, послушниците и обичайните обитатели на замъка бродеха из околните хълмове и се опиваха от ласките на слънчевите лъчи. Андраде изпрати с поглед и последните фигури, които се изгубиха в далечните гори и пътеките сред скалите. Погълната от блаженството на топло пролетно слънце, разплете златистите си плитки, сред които вече проблясваха сребърните нишки на времето, и прокара пръсти през разкошните вълни на косите си. За последен път бе скитала из околността преди няколко дни, и след разходката се почувства още по-потисната. След дългата мрачна зима Богът на Бурята се бе развилнял в прощалната си шега и всичко бе погълнато от тежката пелена мъглата. Но сега Богинята отново бе влязла в пълната си власт и небето отново й принадлежеше.

Андраде прокара пръсти през косите си и се намръщи при вида на сребристите кичури — резултат от тревогите, които й създаваха невъзможните дъщери на Върховния княз. Нямаше ден да не съжалява за моментния си порив преди шест години, когато реши да ги вземе при себе си.

Въпреки възпитанието си на принцеса, на двайсет и три годишна възраст Пандсала се оказа изключително невежа. В пак в нея имаше някакви проблясъци на интелект, които предпазваха от катастрофално затъпяване, но формалното образование се оказа под всякаква критика. Никак не й се понаправи, че трябваше да посещава редовни занятия наред с много по-младите от нея послушници, но класната стая изигра своята роля в две направления — в главата й бяха натъпкани основите на елементарни знания, и същевременно да отърве принцесата от неприятната й склонност към арогантност.

На двайсет и девет години Пандсала се бе променила много, при това в положителна насока. Системно обезсърчавана в опитите си да играе ролята на пленена принцеса, тя най-после се отказа от усилията си в тази посока и стана почти поносима. Трябваше все пак да се залови за нещо като основа на самочувствието си и това се оказа доста изненадващото откритие на потенциалните й заложби на слънцебегачка. Миналото лято бе спечелила третия си пръстен.

Проблемите с Хиана бяха от съвсем различно естество. Жените в замъка я приеха като свое дете, всички я жалеха и глезеха, и тя растеше будно, здраво и пъргаво момиче. Засега никой не можеше да каже какво ще излезе от нея. Наследила аристократичните черти на Рьолстра и великолепната кестенява коса на майка си, Хиана притежаваме свой неустоим чар, прекрасните й зеленикаво-кафяви очи излъчваха ту потайния блясък на мило хитруване, ту се изпълваха със сълзи според моментната й прищявка. Андраде и Уривал я следяха зорко. Опасяваха се, че при неправилно възпитание, склонността й да хитрува може да прерасне в лукавство и злонамереност.

Единствено Пандсала се държеше строго с нея. Според нея сестра й беше виновна за принудителното й изгнание и не поддаваше дори за миг нито на очарованието, нито на уж обидните й хитрини. Кой знае защо, в нейно присъствие Хиана се държеше послушно, опитваше се да спечели благоположението на Пандсала и между двете сестри възникна своеобразна връзка. Тази зима Пандсала си даде труд да я научи да чете и като че ли след тези занимания бе започнала да приема по-леко съдбата си.

Андраде не можеше да реши докога да държи сестрите и себе си. Въпреки обстоятелствата около раждането на Хиана, тя си оставаше желана партия за женитба, а и Пандсала щеше да е свободна да прави каквото иска, когато един ден Рьолстра най-после зарадва всички със смъртта си.

Мисълта за Рьолстра й напомни защо днес се бе качила а хълма. Не толкова да се наслади на свежия пролетен въздух, колкото да разбере какво става наоколо. Отметна назад осите си и затвори очи. Сложният мозъчен механизъм инстинктивно погълна всичките й мисли и тя въздъхна доволно най-после можеше да се отдаде на удоволствието от сплитане на слънчевите лъчи, останало недостъпно през дългата зима. Зарея се сред зелените равнини на Осетия, пое на изток към Гилад над полусъборените след наводненията къщи, огледа бегло хълмистата Ката, където подкарваха добитъка към богатата паша по крайбрежието, кимна одобрително при вида на белите платноходи на Лийн, възобновили редовните си курсове след бурите през тежката зима… На юг всичко беше наред, и Андраде се усмихна доволно.

Беше й приятно да поеме на север по лъкатушните извивки на реките и да усети прохладата на слънчевите лъчи, отразени в бистрата вода. Стигна чак до заоблените хълмове в подножието на планината Вереш и спря да се полюбува на заснежените върхове. Радостта й угасна веднага щом погледът й попадна на Канарата, и раздразнението й бе сменено от любопитство. Замъкът изглеждаше необичайно пуст. Дали Рьолстра не бе тръгнал на поход? Или може би бе заминал за някое от ловните си имения? Виждаха се само няколко слуги, три-четири от дъщерите му, поели на ленива разходка в градини и стража, която й се видя толкова незначителна на брой, че едва ли би опазила и портите на крепостта.

Прелетя над планините, заслепена от сиянието на бял сняг по върховете, и простря нишките от светлина на запад към Фесенден. Веднага си личеше, че и там зимата се бе оказала тежка — снегът все още не се бе стопил, рибарските лодки се гушеха в доковете, а пристанищният град Ейнар зъзнеше в ледената светлина на ранното пролетно слънце. Скоро очакваше подробен доклад от местния слънцебегач и щеше да научи повече за опустошените от бурите земи и за проблемите, които трябваше да се пребори вдовицата на господаря Кутейн.

В душата й лъхна повей на ведрина след един бегъл по лед към Кирст-Изел. По границата, където непрекъснато ставаха сблъсъци, гарнизоните сега бяха спокойни и всичко бе наред. Усмихна се при спомена за предложението на Роан според което трябваше да се установят законните граници на всяко княжество — може би Волог и Сомер най-после се бяха разбрали кое на кого принадлежи. Андраде се прехвърли през широкия залив между острова и материка и се озова над Ливадна земя, подгизнала от дъжда и пролетното топене на снеговете. Така и не можа да разбере защо древните фаради бях избрали мъгливото крайбрежие за издигането на Кулата на Богинята, но още веднъж им благодари в душата си, че не бях построили своя замък сред тези блатисти низини, където лятото беше толкова задушно и навсякъде пъплеха и прелитаха многобройни насекоми.

После пое към Сир, разположен в богатата равнина между множество реки. Почвата там беше плодородна, тъмнееше от ранната оран и пролетните посеви и това й напомни за родния дом в имението сред хълмовете на Ката. То бе принадлежало открай време на дедите й, а те не бяха склонили глава пред никой от князете. След смъртта на баща й земите му бяха присъединени към Сир. Андраде се отказа от правата си, а Зеава от Пустинята беше твърде далече, за да упражнява ефективно властта си. Гладката каменна кула и досега се издигаше величествено над равнината между хълмовете. Бяла и горда, тя бе лесно достъпна за възприятията на всеки, както и недалечното имение, където бе родена Шонед — Речен бяг. Андраде поспря да огледа по-внимателно огромната сграда, и се навъси — стори й се, че и там не бе останал почти никой.

За днес й оставаше да види само още едно място, а скованите от снегове Фирон и Кунакса смяташе да остави за друг път. Непременно искаше да стигне до Пустинята, за да огледа Цитаделата и Дългите пясъци — може би щеше да зърне и онези двама близки до сърцето й хора, които управляваха княжеското така мъдро, както се бе надявала още от самото начало. За миг се плъзна повторно над сирските равнини и съзря изпъстреното с палатки поле… Коне, стрелци и войни с мечове се групираха в бойни отряди, върху близкия хълм се издигаха две огромни шатри — едната в тюркоазено зелено, а другата — виолетова. Войските на Сир и Княжески предел лагеруваха на един ден път от границата с Пустинята…

Андраде прелетя бързо към долината на Фаолаин и спря ад имението на господаря Байзал. Там кипеше трескава дейност, а над двора се вееше червено-белият флаг на Чейнал. Заля я внезапен пристъп на силен гняв — защо никой не й бе казал нищо досега? И къде бяха цветовете и гербът на Роан? На кого ли принадлежеше знамето в зелено и черно, издигнато пред лагера извън крепостта, където войската явно се готвеше за битка?

Въпреки спешната необходимост да открие Шонед и да й поиска обяснение, Андраде реши да се върне в Кулата на Богинята. С помощта на своите фаради беше длъжна да предупреди всички останали князе, но докато прелиташе над езерото Кадар, изведнъж спря вцепенена. По пътя под нея движеше огромна войска, пред всяко отделение яздеха военачалници, а жълто-червените вимпели ги определяха като войници на господаря Лиел от Ваес. Армията бе поела право към Кулата на Богинята…

По здрач гневът на Андраде стихна и се затаи в душата като жестока и тиха ненавист. Свика всички слънцебегачи в голямата зала и с ледено мълчание ги изчака да заемат местата си край дългите маси. Уривал и старшите фаради насядаха едната страна, останалите насядаха наоколо според ранга си.

— Войските на младия господар Лиел от Ваес, сгоден както знаете, за Киеле, дъщерята на Върховния княз, са готов всеки момент да разположат лагера си пред Кулата на Богинята. Според официалната версия всичко е в името на наша защита. Господарят Лиел е разтревожен за сигурността ни в тези смутни времена, под същия предлог княз Рьолстра и княз Ястри от Сир също са разположили войските си край границата с Пустинята, а меридците обсаждат Тиглат. Предадоха ми че господарят Лиел се нагърбва лично с отговорната задача да ни защити, и че прави това заради всеизвестната забрана на фаради да убиват дори при самозащита. — Тя замълча и се усмихна мрачно. — Предават ми какво ли не, и повечето от посланията са лъжа. Мнозина от вас са се скитали из слънчевите лъчи днес и са събрали значителна информация. Нерядко не сте могли да установите контакт, тъй като съответните фаради са затворени в тъмни подземия от князе и васали, влезли в съюз с Рьолстра. Тези фаради са пленници като всички нас и като княз Роан, когото държат насила в замъка Феруче.

Мнозина от присъстващите научаваха новината едва сега и през залата повея шепот на изненада; Андраде вдигна длани в жест на молба за тишина.

— Не се знае нищо за княгиня Шонед, а както ви е известно, тя е една от нас. Опитах се да я открия, но не успях. Слънцебегачът Клив от Тиглат ми съобщи за отвличането на княз Роан по заповед на Ианте, дъщерята на Върховния княз.

Уривал който седеше до нея, промълви едва чуто:

— Доколкото познавам Шонед, князът няма да остане дълго там.

Думите му я заляха с паника, но Андраде превъзмогна чувствата си и продължи:

— Въпреки способността си да сплитаме нишки от светлина, ние сме затворници в собствения си дом. Двамата с Уривал обсъдихме различни възможности за освобождаването на неколцина от нас, докато другите останем в замъка, за да притъпим бдителността на господаря Лиел. Смятаме…

— Аз ще се справя.

Андраде се взря по посока на гласа и установи, че Пандсала е станала от мястото си.

— Мога да осигуря свободното придвижване на някои от вас — продължи принцесата. — Стражата на Лиел няма да спре дъщерята на Върховния княз, която се опитва да избяга до замъка.

Уривал затаи дъх, а Андраде се ядоса на самата себе си, че не се бе сетила по-рано за Пандсала. В мислите й запърха подозрителност и съмнение, но остави на Уривал възможността да ги изрече на висок глас.

— Дали това бягство ще бъде за доброто на всички или ще облагодетелства единствено теб? — тонът му беше смразяващ.

— Не е трудно да си обясня колебанието ви — отговори Пандсала. — Не крия, че бих предпочела да съм извън стените на замъка. Но преди време разполагах с известни възможности и не се възползвах от тях. Нима смятате, че ще застана на страната на баща си, който ме изпрати тук против волята ми? Той ме прокуди от собствения ми дом, а вие ми предложихте покрив и съчувствие. Досега съм спечелила три пръстена на фаради и ако не можете да ми се доверите, трябва да се откажете от предложението ми за помощ.

Уривал имаше още въпроси към принцесата, но Андраде бе силно впечатлена от достойнството на думите й. Първожрицата даде знак на своя помощник да замълчи и се обърна към момичето:

— Какво предлагаш?

Пандсала сплете пръсти, но въпреки това вълнението пролича по едва доловимото им треперене.

— Привечер, когато светлината е недостатъчна и се налага запалването на факли, ще тръгна към задната врата на крепостта заедно с хората, които избера. Като наближим лагер на господаря Лиел, ще се опитам да създам у тях впечатлението, че съм избягала с някои от приятелите си.

— А след това? — подкани я Уривал и в тона му прозвуча съмнение.

— Аз съм просто една уплашена принцеса — каза Пандсала и се усмихна едва доловимо. — Ще поискам охрана по пътя до лагера на баща си в Сир. Нищо не ми струва да намаля броя на Лиеловата войска с десетина-дванайсет човека. Все пак и това е нещо. Освен това ще поискам поне един вестоносец, може би двама, които да препуснат към Ваес, за да уведомят негово високородие за бягството. Ако всичко е наред, ще успеем да отклоним поне петнайсет човека от нападението на Кулата.

— Петнайсет от общо петдесет… — каза замислено Уривал.

— Ще настоявам да ме придружат най-добрите им бойци — в тона й прозвуча коварство. — В края на краищата, това е мое право.

Андраде кимна бавно с глава.

— Добре. Уривал, Пандсала, елате в покоите ми. Останалите трябва да се наспят добре тази нощ, защото утре ни предстои тежък ден.

Тя пое по пътеката между масите, а Уривал и Пандсала тръгнаха след нея. Андраде потърси с поглед Хиана и изведнъж й се стори, че тъкмо в този момент от детското лице я гледат очите на Върховния княз.

* * *

— Не можем да лагеруваме повече тук. Ако Роан иска да прави нещо с това място, след като всичко свърши — Чей се върна от прозореца и се изправи срещу жена си, която бе свалила изцапания си костюм за езда и се преобличаше в чисти дрехи. Той я погледна намръщен. — Тобин, трябва да се разпоредиш с всичко тук, в имението. Не искам да идваш с мен отвън крепостта.

— Опитай се да ме спреш — каза предизвикателно тя и посегна към ботушите. — Вярно е, че ти си моят военачалник, но все още съм дъщеря на баща си. И докато не дойдат Роан и Шонед…

— И какво я е прихванало, че е направила тази глупост да отпраши нанякъде? — каза гневно той. — Все пак смятам, че с на неголяма група…

— Забравяш какъв е замъкът във Феруче, а и какъв човек Шонед. — Тобин стана и направи няколко крачки, за да нагласи по-удобно ботушите върху краката си. — Нима смяташ, че я би могла да стои тук и да чака, за да я разубедим? Богиньо, как бих искала да съм истинска слънцебегачка! Наоколо няма никой, който да се свърже с нея или с Андраде. — Тя подпъхна краищата на ризата си в панталона и продължи: — Да тръгваме, Чей. Искам да прегледам провизиите в лагера. Прав си, че трябва да се преместим. Господарят Байзал не би могъл да изхрани цялата войска.

След пристигането на мобилизираните от Чей мъже бъркотията в двора бе станала невъобразима — коне, пехотинци, стрелци, бойци с мечове, паникьосаната прислуга на Байзал — сред хаоса и суетнята не се различаваше и най-малкия белег на някакъв ред. Но Чей беше сигурен, че до края на деня неговият капитан ще успее да сложи всичко в ред, и заедно Тобин можеше да тръгне с господаря Дави, който ги чакаш при портите.

 

 

— Направих, каквото можах — каза им братът на Шонед. — Но в действителност нямам правомощия да поема всичко в свои ръце, мога да заповядвам само на моите хора. Радвам се, че дойде, господарю.

— Титлите са за пред хора, моля те да ме наричаш Чей. С теб сме роднини и в известен смисъл — дори братя.

Мъжът й отново бе пуснал в действие неустоимия си чар и Тобин едва успя да скрие усмивката си. Само с няколко думи бе успял да спечели Дави и сега той щеше да последва Чейнал във всяка бъдеща битка и да се подчинява безпрекословно на заповедите му.

— Благодаря ти — каза простичко Дави. — Ще премести лагера и после…

Зад тях се разнесе остър писък и Дави млъкна. Родителският инстинкт в Тобин и Чейнал задейства мигновено. Разчел безпогрешно паниката в гласа на Сорин, двамата скочиха от конете и се втурнаха към конюшнята, където бяха оставил близнаците да решат своите понита. Сорин изтича към баща си и се вкопчи уплашен в ръката му. Разтреперан и безмълвен, с широко отворени сини очи Андри стоеше изправен сред ярката слънчева светлина…

Тобин коленичи до Андри и веднага усети познатото замайване от силата на посланието в лъчите — послание на могъщ и изкусен фаради. Не бяха цветовете на Шонед. Беше Андраде.

 

„Тобин? Богиньо милостива! Защо не си ми казала за силата на неговата дарба? Но да оставим за момента този въпрос настрана. Онзи млад глупак Лиел от Ваес се опитва да захапе от кокала от двете страни — изпратил е войски в подкрепа на овдовялата си сестра от Тиглат, а самият той е обсадил крепостта ми и ме държи затворена вътре, докато Рьолстра и Ястри се чудят каква пакост да направят край вашата граница. С Уривал се опитваме да намерим изход от положението, но не съм убедена, че този път ще се справим, пратих съобщения до всички княжески дворове, където слънцебегачите ми не са затворени в тъмница под заплахата от железния юмрук на Рьолстра. Вероятно по негова заповед на много места слънцебегачите ми са лишени от свобода. Предполагам, че точно така е станало в Кунакса и Сир, чиито князе се надяват да спечелят по някое парче от Пустинята след войната с меридците. Според Волог от Кирст, изелският княз Сомер е влязъл в тайни преговори за търговска спогодба с Върховния княз. Ваес води политика на двуличие и очаквам в най-скоро време Клута да се намеси и да вкара Лиел в пътя. Засега не ни е предал само Лийн и може би Пимантал от Есенден, който знае, че Рьолстра е хвърлил око на неговия град Ейнар. Не мога да открия Шонед, затова ти ще й дадеш тази информация, ако я намериш, разбира се. Зная за станалото във Феруче. Прибери Андри и Сорин на сигурно място в Цитаделата, защото Рьолстра ще ви нападне веднага щом разбере за заминаването на господаря Дави. Вие с Чей се пазете, а аз ще дойда при първа възможност.“

 

Тобин усети как нечии силни ръце я повдигнаха и я понесоха към прохладната сянка на имението — извън обсега на ярката слънчева светлина. Едва не извика от облекчение след току-що преживяното напрежение. Трябваше й време да се възстанови след продължителното и властно въздействие на Андраде, а когато най-после успя да се съвземе, с учудване установи, че лежи в нечие легло. Чувстваше се толкова източена и немощна, че нямаше сили да спори с Чейнал, който мъкна внимателно горните й дрехи и я зави грижливо с одеялото.

— Андри? — промълви едва чуто Тобин.

— Нищо му няма. Сорин го заведе на сянка и сега детето спи в стаята си. — Чей седна до нея и притисна дланта й към лицето си. — По дяволите, Тобин! — гласът му прозвуча тих и задавен. — Страх ме е от тези неща!

— Ще се оправя, мили — успокои го тя. — Просто Андраде не е така внимателна като Шонед. — Тя му съобщи новините на първожрицата и усети как мускулите на раменете му заиграха от напрежение.

— Чудесно — процеди той, — просто прекрасно! Ще очакваме помощ от Лийн, Пимантал и Волог! Островите им с другия край на света, а княжеството на Волог е не по-малко застрашено от нас! За каква помощ изобщо става дума…

— Всички други са или наплашени от Рьолстра или станали негови съюзници. След като от шест години не е имало Риала и при толкова тлъст залък като Пустинята…

В сивите му очи просветна мрачна решителност и волевата извивка на брадичката му се стегна в гримаса на непреклонност.

— Рьолстра няма да присъства на Риалата тази година, нито през някоя от идните години — каза тихо той.

Тобин го изпрати с поглед и едва след като вратата с затвори след него, тя си позволи да се отпусне и да се разтрепери. Никога преди не й се бе случвало да види в очите му толкова силно желание да убие някого…

* * *

Дави не остана доволен от доклада на капитана на другата сутрин, и сподели притесненията си с Чей.

— Сто шестдесет и три конника, сто и петима стрелци, от които и половината не са редовни войници… Това е съвсем недостатъчно. — В зелените му очи проблесна тревога. — Ако може да се разчита на хора, които боравят не с мечове, а с коси…

— Да се е изправял в бой срещу тебе някой с коса? Мъж с яки мускули на жътвар, който ще ти отреже главата с един замах, така, както би отрязал житен сноп? — Чей се усмихна мрачно. — Ще се справим, Дави, ще видиш! Разполагаме с двеста трийсет и шестима мъже, въоръжени с мечове и коси. Най-добрите ни конници са твоите хора…

— След твоите — прекъсна го Дави и Чей само повдигна рамене. — От хората на господаря Байзал…

— Ти само ги виж колко са побеснели. Защитават собствената си земя, в края на краищата. А сега, ако искаш да ми помогнеш, нека огледаме плана за преместването на лагера. Ще тръгнем още утре — битката за родната земя може да е чудесен мотив, но едва ли би ти се понравила представата за бойни действия върху собствените ти ниви.

Чейнал бе научил това от Зеава. Докато се качваше по стълбите към стаята на жена си, той изпита странното усещане а невидимото присъствие на стария княз, който сякаш бе дошъл да ръководи битката. Или може би, което би било още по-добре, да я предотврати… „Достойни мисли на закален в битките войн“, каза си Чей с насмешка. Роан отдавна го бе заразил с миролюбивите си идеи, и Чей подозираше, че след като веднъж е повярвал в тях с ума и сърцето си, връщане назад не можеше да има. Вече дори не му се искаше да мисли за война.

Цялата сутрин Тобин бе останала в имението, погълната от нелеката задача да организира иначе нелошите, но в момента страшно объркани прислужници така, че да превърне домакинството в добре смазан механизъм по време на война. Още преди обяд, обаче, бе принудена да потърси малко отдих. Контактът с Андраде очевидно я бе изтощил много по-силно, отколкото допускаше. Чей остана за малко до леглото й да я погледа и с облекчение установи, че руменината по страните й се завръща, а сънят й е спокоен и дълбок. Беше много по-красива, отколкото в деня на тяхната сватба — с обогатения си дух, царствена осанка и походка потомката на драконовите князе можеше да бъде само успокоена, но не и опитомена. Той приглади черните коси върху раменете й, целуна я леко по челото и побърза да излезе, за да премахне от себе си дъха на съня и сладката съблазън на утрото.

Когато тя се събуди, Чей вече бе успял да се измие и преоблече, и седеше до малка масичка със сервирана върху нея закуска.

— Ела да хапнеш — подразни я той.

Тя се протегна сладко, прозя се и пристъпи към него както си беше гола-голеничка.

— Кой ли ще ме види — само ти — каза тя и повдигна рамене в отговор на укора в очите му. — Ти и без това отдавна си свикнал с тази гледка. Пък и е прекалено горещо да се обличам още сега.

— Безсрамнице моя, когато реша, че съм свикнал с тази гледка, сигурно ще съм просто сляп, но дори и тогава ще мога да те виждам с ръцете си. Вземи си малко сирене, много е хубаво. С какво ли си хранят тук козите?

— Има ли някакво раздвижване при Рьолстра? — попита тя, докато се настаняваше срещу него.

— А и виното си го бива. Опасявам се, че опустошаваме личните запаси на Байзал.

— Ще дойдат ли още подкрепления? С колко човека разполагаме сега?

— Езикът ще ти трябва за яденето, мила, не го хаби напразно.

Тя го изгледа недоволно, но за момента гладът се оказа по-силен от любопитството й. Когато най-после се засити, Чей започна изложението си за стореното досега, като междувременно спираше, за да иска от нея мнение или съвет. Тобин трябваше да замине за Цитаделата и Чей знаеше отсега, че много ще му липсва. Но знаеше само, че няма нищо по-важно от безопасността на жена му и синовете им.

Двамата палавници категорично отказаха да останат в замъка Радзин и заявиха, че никой не може да им забрани да тръгнат на война, щом това с разрешено на майка им. Ако не ги бяха взели със себе си, момчетата щяха да избягат тайно от замъка. Чей познаваше добре синовете си и не се съмняваше, ще измислят някоя пакост — затова реши, че е по-добре да ги вземе и да ги държи под око. На другия ден трябваше да заминат за Цитаделата, но Тобин още не знаеше, че и тя тръгва с тях. Когато най-после се осмели да й го каже, така, между другото, докато си гризеше ябълката, реакцията й моментално му напомни за брачния им договор, в който той изрично бе настоял да не се държат ножове в спалнята.

— Няма да замина! Ще ти трябвам!

— Единственото, което ми трябва, е да знам, че ти и децата сте в безопасност.

— Тръгваш без фаради, а колкото и да са слаби уменията ми, ще мога да те снабдявам с информация. По дяволите, Чей, няма да замина!

— Прояви малко разум, моля те. Трябва да изпратим Андри и Сорин на сигурно място, особено Андри! Ако се наложи, ще ги вържа за конете им и ще заповядам на оръженосците да ги цапват от време на време, за да ги държат в несвяст. Не ме карай да прилагам същата тактика и към теб.

— Само да си посмял!

Когато побеснееше, жена му удивително приличаше на Зеава.

— Чуй ме сега. Вярно е, че ще имам нужда от теб, но няма да имам никакво време, за да се притеснявам и за твоята безопасност. А и да не си мислиш, че момчетата ще тръгнат без теб? В Цитаделата ще можеш да помагаш на Шонед. Не ме карай да ти изброявам всичките си доводи, самата ти много добре ги знаеш.

Тя го изгледа свирепо.

— Много си противен, когато говориш за разум и доводи.

Той въздъхна и благодари в себе си на Богинята, че му бе отредила жена не само с огнен дух, но и с остър ум. Протегна ръце през масата, за да я докосне и да изрази нахлулите в него чувства (които понякога страшно го разсейваха и го отклоняваха в съвсем друга посока), тя се усмихна кисело и отстрани пръстите му от себе си. Точно сега гордостта не би й позволила да прояви нежност. Чей се облегна назад, за да й се полюбува. Жена му бе подвила единия крак под себе си и го гледаше навъсено, нагиздена единствено в самуреното великолепие на косите си.

Нямото му съзерцание бе прекъснато от гръмки удари вратата. Стана да отвори, мимоходом подхвърли някаква риза на жена си и й каза да се облече. Тобин я нахлузи и се покри с нея до глезените, но макар че във вида й нямаше нищо неприлично, изправилият се на прага Байзал се ококори и страни му се покриха с гъста руменина. Зад него стоеше Мааркен с болнав вид на пребледнялото си лице. Чей се взря изненадан сина си. Не го бе виждал от две години и не можеше да повярва, че стройният момък, от когото се излъчваше достойнство и увереност, е същото хлапе, което бе изпратил в замъка на Лийн. Миг-два баща и син се взираха развълнувани един в друг, после Чей притегли сина си и то притисна силно до гърдите си.

— Богиньо, колко съм щастлив, че те виждам! Какво правиш тук?

Тобин извика радостно и се втурна към тях.

— Мааркен! О, Мааркен, толкова си пораснал! — очите й плувнаха в сълзи и тя побърза да се скрие в преградката на сина си.

Момчето се усмихна уморено.

— Разказал съм на всички в Сивата перла колко си красива, мамо. Сега ще се убедят сами, че никак не съм преувеличил.

Чейл погледна въпросително към Байзал. Старият атри се прокашля смутено, притеснен от необичайната премяна на принцесата и от присъствието си на толкова интимна семейна среща след дълга раздяла. Мааркен бе този, който трябваше да отговори на неизречения въпрос на баща си.

— Дойдох с поделение стрелци, татко — петдесет човека, които ти изпраща княз Лийн. Корабът тръгна вчера сутринта й бързахме с все сила да стигнем Фаолаин. — Момчето леко потрепера. — И там най-после стъпихме на сушата.

— Разбирам защо изглеждаш толкова блед — заяви Чей и се обърна към домакина си. — Моля те, предай на капитана ми се разпореди за настаняването на новодошлите. После с теб и с Дави ще обсъдим въпроса кой да поведе стрелците.

— Да бъде както казваш, господарю — той погледна притеснено към Тобин и побърза да излезе.

Чей се ухили, когато забеляза как момчето пребледня още по-силно при вида на храната и настойчивите молби на Тобин да хапне нещо.

— Остави го на мира, Тобин. Ще хапне до насита, щом се пооправи след пътуването по вода. Да си призная, дори ми е чудно, че все още се държи на крака. Как е старият княз, Мааркен?

— Същият си е, какъвто го помниш. Много съжалява, че сега не можа да ти изпрати повече войници. Нямаше време да реагира веднага, но ще пристигнат още, при това с кораби.

Чей се отпусна в креслото и се замисли. Никога не бе използвал кораби по време на война, но мисълта за подобна перспектива го въодушеви.

— Мит, вторият слънцебегач на Лийн, онзи ден се свърза един фаради от Тиглат — продължи Мааркен. — Лъчите бяха просто наситени със съобщения, татко. Вчера още преди изгрев слънце с него се свърза и Уривал, след което княз Лийн реши, че трябва да заминем колкото може по-бързо. — Момчето замълча и в отправения към баща му поглед просветна болка. — Истина ли е това, което говорят за Ианте?

— Да — отговори Чей. — Радвам се, че Лийн е реагирал веднага, не само заради стрелците, но и като те е изпратил тук. — Взря се в Тобин и продължи: — Сега вече нямаш причина да не заминаваш за Цитаделата — Мааркен ще остане при мен като оръженосец и слънцебегач.

— Мит и Еоли ме научиха на много неща и мисля, че мога да получа първия пръстен, мамо — каза момчето и Тобин вдигна въпросително вежди. — Те ще помолят Андраде да ми даде отличителните белези и да ми разреши да продължа обучението си. Всъщност, и аз умея да върша същото, което правиш ти.

Чей наблюдаваше борбата между различни чувства, изписана красноречиво върху лицето на жена му — раздразнение, че й е отнет повода да остане при него, гордост от това, че е родила такъв син, мъка, че трябва да замине и няма да успее му се порадва… Но Тобин каза само:

— Ако Мит изгради образа ти в цветове, за да те разпознават…

— Слънцебегачът от Тиглат ме познава, той ще съобщи цветовете ми и на останалите. Можеш с чиста съвест да заминеш за Цитаделата, мамо.

Чей се прокашля, за да скрие напиращия към устните му смях. Не съвестта караше Тобин да остане при него, затова пък сега би й било съвестно да не замине.

— Ясно, баща ти пак постигна своето, както обикновено.

Думите й изразяваха сваляне на знамената и от опит Чей знаеше, че е най-добре при редките си победи над нея да не демонстрира радостта си. Това бе най-сигурното средство за разпалване на свирепия й гняв и невероятната й упоритост. Прецени, че е настъпил удобен момент да смени темата.

— Мааркен, бих искал още днес да поговориш с Андри. На два пъти бе включен в нишките на фаради и детето все още не разбира какво представлява това. От Мит и Еоли си научил достатъчно, за да му обясниш някои неща.

— В началото е малко страшно, наистина — отговори Мааркен с мъдростта на знаещ, но все още непризнат слънцебегач. Чей си даде сметка, че отсега нататък трябва да се отнася, към Мааркен като с мъж и за миг изпита болка при мисълта, че синът му вече не е малко момче. Дори не би могъл да мечтае за по-добър другар в предстоящите събития. Макар и едва единайсетгодишен, Мааркен бе станал много по-зрял, и в държанието му се долавяше достойнството на син на принцеса въпреки това…

— Ще облека нещо — каза Тобин, — и после ще отидем да потърсим момчетата. — Тя се скри зад високия параван в единия ъгъл на стаята.

Мааркен погледна замислено баща си.

— Наистина ли ще бъда твой оръженосец?

— Надявам се, че Лийн и синът му Хадрик са ти дали подходящо обучение.

Момчето кимна утвърдително.

— Това означава ли, че мога да тръгна с тебе и да ти служа по време на война? Или ще ме оставиш да си стоя в палатката…

До слуха на Чей долетя сподавен хлип откъм паравана. „Помогни ми, Богиньо“, помисли си той, „не искам синовете ми да пораснат, не искам да тръгнат на война… Прав е Роан, тази война трябва да е последната. Дано Шонед успее да го свободи, той ще спечели тази война, сигурен съм в това, и не е допусне да има друга след нея…“

— Татко?

— Да, Мааркен — не вярвам да се застоиш дълго в палатката.

* * *

Падна нощ — задушна и тъмна. Шестата нощ след отвличането. Роан се отдръпна от изисканите блюда, която му бяха сервирали на вечеря. Не можеше да е сигурен нито във виното, нито във водата, нито в храната. Не се доверяваше дори на собствените си сетива, защото всичко за него имаше вкус или мирис на дранат. Бе успял да се съвземе донякъде от кризата, след като през последните два дни бе хапнал само от нещата, които му се струваха най-малко опасни — ненарязани плодове, на които белеше кората, корени от кактуса драконова опашка, след като ги измиеше от полепналия по тях сос и още два-три вида храна от този род. От глада стомахът му се свиваше болезнено, но Роан трябваше да е сигурен, че вече не вкарва дрога в организма си. Приемаше като ирония на съдбата обстоятелството, че дранатът, който бе жизнено важен за драконите, за него самия се бе оказал толкова опасен.

Измъчваха го съмнения, че за случилото се не би могъл да вини единствено дрогата или треската след получени рани. Погледът му се спря на ъгъла, където бе струпал драпериите и завивките със срамните сцени на любещи се дракони. Вбесен и същевременно засрамен от самия себе си, той ги бе дръпнал яростно от леглото веднага, след като Ианте излез стаята. Страстно бе пожелаел да е фаради, за да ги подпали със собствения си Огън. Не му оставиха дори свещ, нежели нещо, с което да я запали. Ако се опиташе да избяга, не би могъл да разчита и на слънцебегачите — стаята му беше на седмия етаж и гледаше към вътрешния двор, който винаги оставаше в сянка. Единствената му утеха бе мисълта за смъртта само при условие, че би могъл да завлече със себе си и Ианте.

Тя проявяваше невероятна предвидливост и съобразителност. В стаята нямаше остри предмети, не му предлагаха дори вилици и ножове по време на ядене. Нищо не беше достатъчно тежко, за да го хвърли върху нея, нито пък толко тънко, че да му послужи като въже, с което да я удуши. Разлагаше единствено с ръцете си, грешните ръце, които го предадоха и не я удушиха още преди шест нощи. Трябваше да я убие тогава…

Не знаеше дори дали тя ще дойде отново. В стаята му влизаше само един як мъжага, който му носеше храната и беше два пъти по-едър от Роан. Насили се да насочи мислите си единствено към времето, което продължаваше своя ход. Погледна през прозореца. По разнасянето на храната, смяната на часовоите, движението на стражата и прислугата в двора се опитваше да отгатне часа. Два дни бе опитвал безуспешно повреди ключалката на вратата. Пазачът му изнесе от стаята тежките бронзови колони на завесите над леглото. Нищо в мебелите не можеше да бъде откъснато и превърнато в оръжие, В стаята нямаше и една карфица, която да му свърши работа. Нелепа беше самата мисъл за бягство.

Беше сигурен, че всички са разбрали за отвличането и се опитваха да го освободят. Може би се водеха преговори с Ианте, може би някой се опитваше да проникне в замъка, или друго… Той се презираше заради надеждата да получи помощ отвън, но с други надежди не разполагаше. Постепенно го изпълваше ужасът, че отвличането му представлява брънка от кошмарен план в огромни мащаби, чиято цел в крайна сметка бе разруха и смърт. Измъчван от безсилна ярост, той плачеше до пълна изнемога из стаята и в опитите си да се спаси от лудостта си представяше гибелта не само на Феруче, но и края на Канарата и Княжески предел. Във въображението си виждаше как язди пред войските на Пустинята и в жестоката си мъст оставя след себе си опустошение и смърт. Представяше си как Върховният княз умира от меча му, докато другите князе и васали треперят от могъществото на справедливия му гняв.

„Красиви мечти“, мислеше си той с горчивина. Живот с меч в ръката, в единоборство със смъртта. Изгорени и мъртви земи, хиляди убити, а живите — останали без дом… Такива ли трябваше да бъдат мечтите му? Прекрасните илюзии на детството и младостта му се процеждаха в небитието като шепа пясък през разтворените пръсти на човешка длан, и срамът бе единственото чувство, което усещаше при вида на безвъзвратната им загуба.

Срамуваше се не от това, че бе допуснал илюзиите си да се стопят, нито пък от въображаемите сцени на бъдещото отмъщение. Срамът бе плод на закъснялото разбиране, че се бе заблуждавал толкова години. Светът все още не бе узрял за цивилизованост. Хората не бяха стигнали до идеята за право и законност. Все още предпочитаха да живеят като варвари и в това отношение Роан също имаше вина. В кръвта му пулсираше отчаяната дързост на родените в Пустинята, в негова власт беше и златото на драконите. Беше се самозалъгвал, че е по-добър от другите, само защото намеренията и целите му бяха благородни и възвишени. Другите поне не си правеха илюзии по отношение на самите себе си и се приемаха такива, каквито всъщност бяха. В известен смисъл това бе честна позиция към живота, гледаха го право в лицето и убиваха, без да се самозалъгват с идеали за справедливост.

Рьолстра бе стигнал до дъното на жестоката истина — единственото, което трябва да направиш, е да настроиш все срещу всеки и после да събираш плячката. Властта се свежда до коварство и изкуството да сееш размирици. Всички усилия трябва да бъдат насочени към разцепление, не към съгласие и единодействие. Залогът е плячката, затова се набляга на най-ниските инстинкти — алчност, завист, малодушие, за да се посмееш накрая от сърце на някой новоизлюпен княз, който се напъва да посее в умовете представи за достойнство, а в сърцата — копнежи за мир.

Не смееше дори да мисли за жената, която бе вярвала в него и идеалите му, и вярата й бе вливала животворна сила във всяко негово начинание. Той я предаде и с това предаде всичко и всички, защото дъщерята на Рьолстра бе проникнала до истината за него. Роан не виждаше разлика между себе си и Върховния княз. И двамата искаха като всички останали да видят себе си преродени в образа на бъдещия син. Копнееше за син… Все пак би могъл да оправдае някак първия път, когато не съзнаваше, че до него е Ианте; но след това бе разбрал коя е тя и какво иска от него — за това не можеше да има никакво оправдание.

О, и той беше като всички останали — себелюбиви князе-варвари, които убиваха просто ей така, за удоволствие. Но въпреки насладата от представата за смъртта на Рьолстра, Роан не можеше да си представи как убива Ианте и много добре разбираше причината за това. Не, Роан нямаше да я убие, не можеше…

Тропот на копита и звън на оръжие привлякоха Роан към прозореца. В целия замък екнаха викове и резки команди. Тежките каменни порти, укрепени с масивен старинен бронз, стенаха гръмко и бавно се разтвориха навън. От прозореца му не се виждаше кой и защо бе станал причина за суетнята, виждаха се само група войници, които тръгнаха към външния двор.

— Пръстените! — изкрещя някой. — Те са безпомощни без тях!

Сред стегнатите редици на войници настъпи суматоха и миг по-късно някой извика:

— Взех ги! Пръстените на фаради!

— Богиньо милостива, не! — простена Роан.

Ианте слизаше по широките стъпала сред диплите на пищна светла роба и облак от тъмни коси.

— Глупаци такива! — просъска той. — И още вярвате в някакви си тъпи суеверия! Веднага ми предайте пръстените! И не сваляйте поглед от нея!

Войникът тутакси изгуби тържествуващия си вид и пристъпи към своята господарка, поклони се смирено и положи пръстените върху протегнатата й длан. Преди Ианте да ги стисне хищно в юмрука си, в светлината на факлите просия златисто-сребърна светлина, смесена със сиянието на огромен смарагд. Принцесата махна с ръка и стражите се отдръпнаха почтително. В средата на двора стоеше крехка и стройна фигура на жена, облечена в костюм за езда. Лицето й бе скрито от златисто-червени коси с цвят на огън.

— Ето те и тебе, дойде да си вземеш княза, така ли? — каза Ианте гальовно. — Каква преданост, каква любов… Очаквах да пристигне половин армия, а се оказва, че Пустинята може да пожертва само теб! Войските ви сигурно си имат други грижи, а?

Ианте извърна лице към прозореца на Роан и той се дръпна бързо назад. Не искаше да й достави удоволствието, което непременно щеше да изпита при вида на ужасеното лице.

— Хей, Роан, чуваш ли ме? Меридците нахлуват от север, на юг е баща ми, и това е единственото, което са могли да отделят за теб! За своя княз!

Беше като попарен, а не вледенен от ужаса на тези думи. Едва сега разбра защо бе дошла само Шонед, неговата княгиня-фаради. Във всеки случай, не за да умрат заедно, и усети как всяка клетка в него бушува в необуздана ярост. О, той познаваше прекалено добре! За първи път в душата му трепна надежда, гърдите му преливаха от познатото усещане за топлота и нежност и в миг се потопи в блаженството на живителна прохлада, което изпитва човек при глътка вода след мъчителна жажда… Той и тя — за тях невъзможното просто не съществуваше.

„Ианте!“, сепна се той. Взря се в лицето на Шонед, забулено от здрача, уморено и тъжно, с поглед, който напразно се мъчеше да го открие.

— Ианте! — гласът й отекна в каменния двор и принцесата се вцепени върху стъпалата към замъка. — Идвам не само за моя господар и съпруг — дойдох и за теб! — От пръстите й изригнаха могъщи пламъци от Огъня на фаради, страховита огнена стена, висока колкото стените на Феруче и в зловещия им блясък просветнаха златисто-алените очертания на дракон.

Никой не успя дори да изкрещи. Всички бяха сковани от ужас, вцепенени от древната магия на фаради, останала без нито един пръстен върху изящните си длани. Но нищо не можеше да уплаши Ианте току-така. Тя се изправи срещу огнената вълна и извика:

— Спри или ще го убия още сега със собствения му меч!

Пламъците утихнаха и постепенно замряха съвсем. Ианте се изсмя и процеди с презрение:

— Заключете я в някоя от вътрешните стаи, където не прониква нито дневна, нито лунна светлина! Не се бой, фаради — скоро ще си го получиш!

Роан затвори очи и притисна чело към грапавата каменна стена. Скоро… Когато се убеди, че носи в себе си неговия плод й ще може да го съобщи на Шонед с тържествуващ глас. Дори и да е син, о, той ще я убие! Заедно със сина…

Варварин…