Мелани Роун
Принц на драконите (16)

Глава 16

Роан погледна към ризата, която се влачеше по пода. Усилието да се наведе и да я вдигне му се стори прекалено тежко, дори опасно, като имаше предвид световъртежа в главата си. Добре стана, че не откри Шонед в палатката й — в такова състояние Роан едва ли щеше да й бъде от полза. Реши, че по време на сватбата не бива да вкусва нищо по-силно от вода — и без това щеше да има много други грижи.

След рисковани начинания от рода на прозевки и протягане, той застина на място, за да спре световъртежа. Усещаше устните и носа си изтръпнали и се запита дали майка му не бе научила Валвис как да се грижи за господаря си при тежък махмурлук. Къде ли беше изчезнал оръженосецът? За първи път Роан се нуждаеше от помощ преди лягане, и тъкмо сега момчето никакво го нямаше. Въздъхна от жал към княжеската си особа, която трябваше собственоръчно да си сваля ботушите, и се свлече безпомощно на леглото при мисълта за предстоящото усилие.

Изведнъж до слуха му долетя писък на дракон, от който по цялото му тяло премина леден трепет. Никога преди не бе чувал толкова зловещ вик. Нима по това време на годината над Ваес можеше да има дракони? Писъкът се разнесе отново и Роан стисна зъби, за да го понесе. Зарови глава във възглавниците, но ехото продължаваше да кънти в главата му. Беше толкова тихо, че чуваше бесния ритъм на сърцето си и в миг се досети, че това нямаше нищо общо с изпитото вино. Писъкът се разнесе за трети път и пронизителните вибрации сякаш разцепиха черепа му с меч. Разтреперан, князът стисна с ръце главата си и се напрегна да преодолее болката. Дракон в нощното небе, когато ориентирите по земята почти не се виждаха в бледото сияние на луните…

— Хей, спри веднага! Не можеш да влезеш сега, господарят…

— Дръпни се да мина!

Роан разпозна гласа на Уривал и с мъка успя да седне на ръба на леглото тъкмо когато фаради се втурна стремително в палатката.

— Какво…

— Слушай ме сега! — каза слънцебегачът с нетърпящ възражение тон. — Рьолстра е хванал Шонед!

През тялото на княза премина вихър, подобен на онези, които помитаха повърхността на Дългите пясъчни земи. Роан мигновено изтрезня, сякаш не бе вкусил и капка вино тази нощ. Скочи на крака и прелетя покрай стареца навън в мрака, а погледът му несъзнателно потърси огромните сенки в нощното небе. Уривал го настигна и го сграбчи за дрехата, за да го спре.

— Първо помисли! Колкото и да ти се иска да го убиеш, не бива да правиш това! Мисли, Роан!

Над главите им отново се разнесе писък на самец и Роан се вцепени, докато ехото на ужаса отекваше във всяка клетка на тялото му. Уривал го разтърси, пръстите му се вкопчиха в раменете на княза.

— Остави ме — промълви глухо Роан.

— Чуй ме! Андраде усети, че слънцебегачът-предател я вика сред лунните лъчи. Миг преди смъртта си той я предупреди за Шонед, но това може да се окаже и капан!

Нима Уривал допускаше, че Роан не разбира как би могъл да разсъждава и да действа Върховният княз?

— Остави ме, все още мога да мисля! Пусни ме да вървя!

Старецът присви очи и го погледна изпитателно; вкопчените в рамото на княза пръсти бавно се разтвориха.

— Добре. Идвам с теб.

— Само не ми пречи.

Трябваше да направи усилие, за да не хукне в мрака. Сърцето му биеше лудо и гръмко, едва си поемаше дъх от нахлулия в гърдите му гняв. Но князът нямаше да се поддаде на чувствата си. Старецът беше прав — Роан не можеше да си позволи да убие Рьолстра. Не искаше дори да си представи какво би могъл да направи, ако Рьолстра докосне Шонед. Не биваше да мисли за това, трябваше да се овладее…

Рангът на Уривал като високопоставен жрец свърши работа. Стражите ги пуснаха да минат към палатката на Върховния княз. Едва ли някой би познал Роан в полуголия младеж, крачещ до слънцебегача. Проблясването на пръстените върху ръката на стареца беше достатъчно за стражите — те се поклониха пред късните гости и двамата поеха между палатките в смълчания лагер на Рьолстра.

— Вдигни факлата и го виж добре — скара се Уривал на следващия часовой. — Нима не виждаш, че това е негово високородие?

— Твоя светлост! Но какво правите тук в този късен час? Господарят не ми каза, че очаква посетители.

— Въпроси от лично естество между двама князе — сряза го Уривал. — Дръпни се от пътя.

Роан ускори крачка; ритъмът на стъпките като че ли му помогна да се стегне и поуспокои. Разкърши рамене, чертите на лицето му застинаха в сурова гримаса. Стигнаха до палатката на Рьолстра, откъдето долетя разгневеният глас на Валвис, но звуците бяха някак приглушени, сякаш нещо го стискаше за гърлото.

— Не смей дори да докоснеш моята господарка!

Вътре светеше лампа и върху стените на палатката се очертаха две сенки. Едната беше на Рьолстра, приведен заплашително над момчето, вързано за стол. Роан чуваше само яростния ритъм на сърцето си и дори не чу властния тон, с който старецът заповяда на стражите, които бяха притичали, уплашени да не би нещо да разтревожи спокойствието на господаря им, да не се намесват. Внезапно отвътре се разнесе гласът на Шонед, който прозвуча някак плътен и задавен:

— Пусни момчето! Рьолстра се изсмя гръмко.

Мисли, каза си Роан, от това зависи животът им… Проклятие, мисли!

— Какво имаше във виното? — попита Шонед.

— Нещо, което е много ефикасно за опитомяването на такива като теб. Но то няма да попречи на удоволствието ни, миличка.

— Остави я на мира! — извика Валвис.

— Колкото и да крещиш, момче, никой няма да дойде. Наоколо са само моите стражи, а верността им към мен съвсем е притъпила слуха им.

Роан се озърна — между него и четиримата стражи стоеше Уривал с факла в ръка. Тъмната сянка на стареца излъчваше явна заплаха. Дори и да бяха оглушали, стражите на Рьолстра все още виждаха добре отличителните знаци на високопоставения фаради.

— Какво искаш от мен, Рьолстра? — попита Шонед. — Тялото ми, уменията ми на слънцебегачка или и двете?

— Свършено е с тебе, ако я докоснеш! — извика отново оръженосецът. — Забранено е да се докосва фаради, а и господарят ми трепери над нея!

Внезапно Роан осъзна, че момчето и слънцебегачката си подхвърлят реплики, за да печелят време. Въпреки онова, което Рьолстра бе сложил във виното на Шонед, въпреки явната безпомощност на оръженосеца, никой от двамата не губеше присъствие на духа, продължаваха да печелят време, сякаш го бяха правили през целия си живот. Роан отправи безмълвна благодарност към Богинята, която бе създала мислещи същества като тях, и се овладя достатъчно, за да последва примера им. Първо трябваше да разбере къде точно се намира Шонед. Ъгълът между двете видими сенки му подсказа, че лампата е в средата на палатката, може би върху някакво маса. Момичето вероятно се намираше от другата страна на лампата, следователно, беше малко по-далече от Рьолстра. Добре, каза си той. Това му даваше възможност и пространство за действие.

— Знаеш ли, на Андраде никак няма да й хареса това — промълви тихо Шонед. — Отново смяташ да се гавриш с фаради и това ти се случва за втори път. Андраде ще побеснее.

— Стига! — кресна Рьолстра.

В този миг Роан забеляза, че Върховният княз застава с гръб към входа. Отметна тихо краищата на платнището и пристъпи безшумно в палатката.

Със свити и притиснати към брадичката колене Шонед се бе сгушила върху огромното легло. Лампата в средата на масата осветяваше ярко пребледнялото й измъчено лице, в очите й имаше нещо странно — като че ли погледът й не можеше да се съсредоточи в една точка. Все пак тя видя младия княз. Ресниците й трепнаха и тя затвори очи, после наведе унило глава към коленете си.

— Твърде неудобна поза за прелюбодеяние, Върховни княже — обади се тихо Роан.

Рьолстра се извъртя стремително назад.

— Как посмя да влезеш тук! Безочлив млад глупак…

— Няма смисъл да викаш стражата — посъветва го Роан. — Бездруго си имаш достатъчно свидетели, а и дали предаността на твоите хора ще издържи пред способностите на господарката Андраде?

— Скрит зад полите на леля си — каза подигравателно Върховният княз.

Роан се усмихна.

— Отвържи момчето. Веднага.

Рьолстра повдигна рамене. Роан пристъпи и застана между него и завързания за стола оръженосец, но със светкавично движение Рьолстра скочи към момчето, сграбчи го за косата и дръпна рязко назад главата му. В другата му ръка проблесна острието на нож.

— Свидетели, казваш? — каза мазно той. — И откъде знаеш, че има такива?

— Наистина трябва добре да обмислиш лъжите си, Рьолстра — каза Роан и се учуди на собственото си самообладание — Ако беше малко по-умен, щеше да се сетиш, че би могъл да обвиниш в покушение мен, момичето или детето. Така ще можеш да ни убиеш собственоръчно, да опозориш Андраде и целия ни род, а това несъмнено ще утвърди собствената ти власт.

Роан пристъпи още крачка напред.

— Виж ти, колко е умен малкият, отгатна мисълта ми! И кой от вас ще бъде първи? Може би онова досадно хлапе?

— Няма да ти е лесно — Роан отново се придвижи едва забележимо напред. — Мислиш не с главата, а с гащите си. Каква причина би имал всеки от нас да те убие? Оръженосецът ми, обвинен в убийство — нали въжетата ще оставят белези върху китките му! Ще те попитат за тях. Колкото до момичето — за какво й е на една слънцебегачка да причинява зло? На тях им е забранено да убиват. А и на мен защо ли ми е да те убивам? Всички знаят, че се заглеждам по дъщерите ти, а човек не убива току-така бъдещия си тъст. Пък и кой ли ще повярва, че дори и да се оженя за някоя от дъщерите ти и да те убия, какъвто съм си умен, ще се добера до върховната власт? Не, Рьолстра — усмихна се той, — трябва да те убия не преди, а след сватбата. — Беше стигнал до средата на стаята, точно до масата, на необходимото разстояние от Рьолстра — ако се наложеше, щеше пръв да нанесе удар, преди Рьолстра да пререже гърлото на момчето. Върховният княз продължаваше да държи главата му болезнено извита назад, но детето гледаше своя княз толкова храбро и с такова доверие, че Роан усети как сърцето му се сви.

— Е, дъщерите ми ще преживеят и без глупашките ти задевки — каза Рьолстра. Пусна момчето и отстъпи крачка назад. — Хайде, малкия, ти ще си първи. Омръзна ми да слушам глупостите ти.

— И пак забрави да помислиш — Роан поклати неодобрително глава като учител, недоволен от тъпоглавия си питомник. — Би било добре първо да ме ожениш за някоя от твоите хубавици, да изчакаш раждането на първия ни син и едва тогава да ме убиеш. Какъв смисъл би имало да ме убиваш сега?

— Рьолстра! — Шонед се размърда върху леглото и проскърцването на дървената рамка привлече вниманието на Върховния княз. — Пусни ги и аз ще направя всичко, което поискаш!

Роан беше неизразимо благодарен, че думите й за миг отвлякоха вниманието на Върховния княз. Рьолстра неволно отклони поглед нататък и Роан с мълниеносно движение успя да изтегли камата от десния си ботуш. Острието й просветна зловещо на светлината, като внезапната усмивка, изкривила лицето на Рьолстра.

— Така-а — каза доволно той и пристъпи внимателно зад стола на Валвис, с поглед, впит в лицето на младия княз. — Става все по-интересно. Не си толкова умен, колкото си мислех, малкия. Да вадиш нож срещу своя владетел! Това си е държавна измяна! Имам всички основания да изпълня смъртната присъда на място.

— Хайде — подкани го Роан. — Твоите меридци се провалиха, но май на теб не ти се искаше успеят, нали? О, знам, че ти си в основата на покушенията срещу мен. Искаше да ме сплашиш, за да ти стана зет и да потърся покровителството ти срещу тях. А ако все пак загинех, едва ли някой щеше се усъмни, че не съм убит от меридците.

Докато говореше, той се отдалечаваше предпазливо от Рьолстра и трескаво анализираше реакциите му. Върховният княз беше висок, набит и все още доста гъвкав, но силата и пъргавината на младостта бяха на страната на Роан. Нещо повече, Роан притежаваше вродена дарба за близък двубой. Младият княз владееше добре и умението за борба с мечове, но отдавна бе установил, че силните му страни са тактиката и бързината при двубоя с ножове. Усмихна се, когато Рьолстра се хвърли стремително напред и се дръпна рязко в последния момент.

— И ако все пак откажех да взема за жена някоя от дъщерите ти, на връщане към Цитаделата щях да получа стъклен нож в гърба, нали? Тогава Мерида може да нахлуе в Пустинята, но според днешното споразумение ти ще пристигнеш веднага и ще прогониш храбро нашествениците. — Роан се отклони едва-едва, за да избегне следващия замах на противника. — Нямат ли край тези твои глупости? Васалите ми са собственици на имотите си и никога няма да допуснат войските ти на своя земя. Аз им дадох всичко, още ли не си чул за това? — Младият княз се дръпна леко, сякаш си играеше да дразни връхлитащото острие. — Всеки би застанал под знамето на своя княз и ще се бие на живот и смърт, за да защити законните си владения.

— Не можеш ли да се биеш, а само приказваш? — кресна Рьолстра и за да придаде повече убедителност на думите си, замахна силно към младежа. Роан чакаше противника му да изгуби самообладание, както го бяха учили Мета и баща му. Този път се усмихна коварно и отговори на удара с удар.

Трябваше да се възползва от неповратливите движение на Върховния княз и се изненада, когато Рьолстра продължи да напада, въпреки раната, нанесена в рамото му от ножа на Роан. Рьолстра усети с изненада режеща болка в ребрата си, извъртя се настрани да избегне удара на младия княз и долови откъм леглото ужаса в неистовото дишане на Шонед. Замахна стремително с крак към Роан и изби ножа от ръката му, който полетя и падна някъде в сенките. Младежът се дръпна назад, прехапал устни, за да не изстене от болка в ударената ръка. Рьолстра отстъпи назад и се разсмя, взрян в младежа, който се бе подпрял на едното си коляно.

— Как го искаш — веднага, право в сърцето? — попита великодушно Върховният княз. — Или може би бавно, през гърлото, за да се порадвам на кръвта, с която си отива животът ти?

В този миг Роан извади нож от левия си ботуш. Никой не го бе учил на това, но младежът знаеше, че може да бъде много ефективно. Рьолстра просъска раздразнено и отново замахна, както се бе надявал Роан. Все още подпрян на едното си коляно, той се дръпна леко встрани и замахна нагоре към ръката с връхлитащия нож. Върховният княз се спъна, завъртя се тромаво и по лицето му се изписа изумление от болката в ранената длан и от вида на мигновено изправилия се противник — усмихнат, спокоен и готов за следващия удар.

— Наумил съм си нещо и ти също участваш в него, Рьолстра — затова ще ти направя услуга и няма да оповестя пред всички днешния инцидент. А и не искам да помрачавам Риалата с твоето погребение.

Рьолстра прехвърли ножа от ранената си дясна ръка в лявата.

— Отдавна съм замислил погребението ти, малкия. Няма никакво значение дали ще умреш от ръката ми сега или по-късно — от ръката на меридец.

Двамата обикаляха в кръг един срещу друг, когато Роан внезапно направи лъжливо движение надясно, после с мълниеносна бързина се изви вляво и сряза напречно раната върху дясната китка на Рьолстра. С другата си ръка стисна и изви болезнено лявата ръка на Върховния княз.

— Пусни ножа — кажа тихо младежът. — Пусни го, ако не искаш да ти счупя ръката. — Желязната хватка се затегна още по-силно и придаде убедителност на думите; другата му ръка повдигна ножа и опря острието до гърлото на Рьолстра.

Погледът на Върховния княз пламна от омраза, със свободната си ръка замахна към рамото на младежа и Роан усети одраскването на нож по кожата.

— Не смееш да ме убиеш — каза хрипкаво Рьолстра.

— Забий ножа в мен, щом си толкова сигурен.

Ножът на Рьолстра тупна на пода и острието проблесна в светлината на лампата.

Роан го пусна и вдигна ножа от пода.

— Ако се превържеш добре и носиш дреха с дълги ръкави, никой няма да ти задава неудобни въпроси — посъветва го той и вътрешно съжали, че Рьолстра не му бе дал повод да го убие. Един поглед към входа на палатката го убеди в присъствието на Уривал, който стоеше усмихнат недалеч от тях. — Развържи момчето — каза той на слънцебегача и се приближи към Шонед. — Можеш ли да стоиш на краката си? — попита я тихо Роан, а тя вдигна ръцете си, които до този момент бе крила в полите на дрехата си. Той стисна зъби и преряза въжето около китките й, после разряза и другото около глезените. Прибра двата ножа в пояса си и за миг докосна ласкаво пребледнелите страни на момичето. — Успокой се, Шонед, всичко е наред.

Тя кимна.

— Знам.

Помогна й да се изправи на крака и я прегърна през кръста. За миг двамата спряха и се загледаха в Рьолстра, който придържаше ранената си ръка.

— Ще запазя ножа ти за спомен — каза Роан. — Задръж моя кинжал, когато го намериш. Да ти напомня, че можех да те убия — усмихна се Роан.

— И може би трябва да ти бъда благодарен, че ми подари живота?

— Точно така. Добре ли си, Валвис?

— Да, господарю — оръженосецът се изпъчи и се изправи до него. При вида на отеклите ръце и петната върху шията на детето, Роан усети нов пристъп на гняв. — Съжалявам, че не се грижих добре за моята господарка.

— Това се отнася за всички нас.

— Махайте се оттук — процеди през зъби Рьолстра.

— Млъкни — сряза го Роан. — Сега ме слушай много внимателно, Върховни княже. Официално, тук нищо не се е случило. Преди всичко съм княз, а едва след това — мъж. Подобна идея никога не ти е минавала през ума, затова не се опитвай да я разбереш. Заклевам ти се, че князът в мен може да забрави за този инцидент, но мъжът — никога. Рьолстра се разсмя пресилено.

— Малкият, та ти още не знаеш какво е да си мъж!

Роан не обърна внимание на думите му и продължи:

— Ако през следващите три години нарушиш по най-дребния повод договорените отношения или твой човек стъпи неканен в земите ми, ще науча за това и оставям на теб да си представиш какво ще ти се случи. Ще знам за всяка твоя коварна мисъл, а колкото до Мерида — с тях ще се оправя сам. Ще знам за всяка тяхна стрела, меч или залък хляб, които ти си им предоставил и ще се погрижа това да стане достояние на всеки княз и васал в страната. Собственото ти предложение ще се обърне срещу теб, Рьолстра. При това положение се питам как ще задържиш трона за сина, който никога няма да имаш.

— Големи думи за дребен княз.

— Най-добре ще е да се вслушаш в тях. А, и още нещо — Роан притегли Шонед плътно до себе си, — ако още веднъж посмееш да докоснеш жена ми, наистина ще те убия.

Изчака да види как лицето на Върховния княз потъмнява от безсилие и ярост, после изведе бавно Шонед от палатката сред мрака в свежата прохлада на нощта.

Уривал и Валвис ги последваха. Стражите, държани настрана от високопоставения жрец, се втурнаха в палатката и след малко отвътре се разнесоха викове за вода, превръзки и личния лекар на господаря. Рьолстра им кресна да се махат и при звука на гласа му Шонед потрепера и се спъна. Роан понечи да я вземе на ръце, но тя поклати безмълвно глава. Никой не продума, докато вървяха през лагера на Върховния княз. Напрежението им видимо спадна, когато стигнаха до първата синя палатка от лагера на Пустинята.

Най-после Валвис не издържа и избухна:

— Съжалявам, господарю! Непрекъснато я следвах и наблюдавах, но те ме изненадаха и ме вързаха, хванаха господарката…

— Беше ужасно — да си вързан и толкова безпомощен. Не можех дори да извикам Огъня, поне в началото. После пак опитах, припламнаха страшни искри и ме уплашиха до смърт. Тогава доведоха Валвис и аз не посмях да направя нищо. Не знам какво е сложил във виното ми — повтори унесено тя.

— Тихо, успокой се сега, не мисли за нищо — той погали разбърканите къдрици на косата й.

— М-мм… — тя се сгуши още по-плътно в него и ръцете й леко се повдигнаха към голата му гръд. — Толкова си топъл, Роан. Толкова злато и коприна над прекрасни мускули… Знаеш ли колко си красив, любими?

— Дрогата наистина ти е дошла в повече — каза той и лицето му пламна в мрака.

— Така е — призна момичето. — Но усещам, че главоболието ми отминава. Всъщност, чувствам се чудесно — тя се засмя щастливо. — Знаеш ли, никога досега двама съперници за ръката ми не се бяха били за мен…

— Съперник, как не! — промълви той и усети устните й върху трапчинката под шията си.

— Сигурен си в себе си, нали, княже мой?

— Шонед… — беше му невъзможно да мисли, докато устните й нежно целуваха голото му рамо. Болката от раните и ожулването на хълбока изчезнаха нейде, ведно с нейното главоболие, и като че причината за това беше една и съща …

— О, чувствам се много по-добре — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по гърдите му. — Ти също се чувстваш прекрасно…

— Шонед — опита се да продължи, но трепетът Стигна до самите му кости и не успя да каже нищо повече. В основата на стомаха му заседна нова болка и той се запита как изобщо е могъл да си представи нечие друго тяло до себе си, не нейното. После усети как в цялото му същество пламна неудържим огън. — Аз… трябва да ти кажа нещо…

— Можеш да ми кажеш само, че ме обичаш, друго не ме интересува — ръцете й се плъзнаха към ножовете в пояса му и тя се засмя тихо, докато ги слагаше настрани. — Чух за сватбения договор на Тобин, трябва ли и аз да искам от теб същото?

— Ако не престанеш…

— О, Роан! Всъщност ти не искаш да спра.

— Така е — потвърди той и се усмихна, когато тя го събори върху мекия мъх.

— В Цитаделата ще си посадим точно такова дърво, за да ни припомня първата нощ на любовта ни.

— Смяташ ли, че ще имам нужда от припомняне? А и дали там ще можем да правим същото като тук сега? — прошепна задъхано той.

— Колко си ми глупавичък…

Той се откъсна за миг, за да види лицето й — сребристото сияние хвърляше тайнствени сенки върху чертите й, по устните й просветна загадъчна усмивка, а очите й излъчваха блясък — ослепително изумруден и толкова прекрасен, че сърцето на Роан трепна болезнено от щастие.

— Шонед — гласът му прозвуча дрезгав и развълнуван, — за първи път ми се случва…

— Каква прекрасна лъжа, любими — каза тя, отпусна се върху мъха и го притегли към себе си. — На мен също, мисля… Нищо друго няма значение.

— Да — промълви той и я притисна до сърцето си. И двамата знаеха, че това е самата истина.