Мелани Роун
Принц на драконите (15)

Глава 15

Роан излезе от палатката на Върховния княз в приповдигнато настроение. От всички князе единствено той познаваше достатъчно добре Андраде, за да разтълкува правилно лекото трепване на веждите й, докато подпечатваше подписаните от него договори. Роан смяташе, че като за начинаещ идиот се бе справил доста добре, но се питаше дали леля му е успяла да разгадае истинските му намерения зад привидно безобидните споразумения с князете Клута и Волог.

Породистите стада не можеха да оцелеят в Пустинята повече от година, независимо от високото качество на породата, а през последните няколко години Ливадната земя произвеждаше много повече добитък, отколкото й бе необходим. Роан предложи на Клута някои от най-добрите коне на Чей, както и добра цена за кожите на изклания вече добитък (понякога това се налагаше, за да се намали броя на стадата). Тази сделка беше първата брънка от една верига. Втората беше договорът, който подписа с Волог. Според него Волог се задължаваше да отстъпи временно на Роан двама от своите майстори в изготвянето на пергамент, като в замяна щеше да получи увеличени доставки на стъклени блокове от работилниците в Кирст. Беше заявил на всеослушание, че за образованието на племенниците си иска да направи копия на много книги от собствената си огромна библиотека — това обясняваше и желанието на Чей да се включи в сделката.

Същинските му намерения бяха много по-различни — Роан се надяваше един ден да открие в княжеството си училище. Самият той бе облагодетелстван от произхода си — макар и доста изненадан, баща му с охота бе харчил огромни суми за книгите на любознателния си син. Но не всеки благородник имаше такава възможност, а синовете и дъщерите на по-низшите слоеве бяха изцяло лишени от нея. Роан искаше да въдвори такава система, която да доразвие способностите на даровити младежи, да обогати ума им и да им даде подходящо образование. Разбира се, за по-важните занаяти вече имаше училища — във Фирон се обучаваха стъклари, а в Кунакса — тъкачи, но независимо от предпочитанията и заложбите си, повечето младежи оставаха по домовете си и продължаваха дейността на своите предци. Роан бе сигурен, че в лицето на Шонед ще намери съюзник и възторжен помощник — самата тя бе не по-малко любознателна от него. Князът имаше много причини да очаква с нетърпение идната зима, когато щеше да се усамоти с Шонед в Цитаделата.

Събра документите и се облегна назад, за да протегне изтръпналите си крайници, когато чу нечии стъпки зад преградата между личните си покои и приемната.

— Валвис? — обади се князът и след малко на вратата застана оръженосецът. Роан го погледна и възкликна изненадан: — В името на Богинята, какво е станало с тебе?

Луничките по страните на момчето пламнаха в алено-червено и това подчерта още по-силно тъмния оток над едното око.

— Нищо ми няма, господарю — промълви смутено оръженосецът.

— Ела тук, искам да те огледам по-добре — Роан извърна момчето с лице към светлината, която се прецеждаше през мрежата на прозореца. — Ако за тебе това е „нищо“, никак не ми се иска да узная какво би нарекъл „нещо“. — Повдигна едната ръка на момчето и я огледа внимателно. — От следите по кокалчетата съдя, че си отвърнал достойно на удара.

— Така е, господарю — каза мрачно Валвис.

— Няма ли да ми разкажеш за какво се сбихте?

— Беше въпрос на чест.

— Чия — моята или твоята?

— И на двама ни — в закръгленото личице на детето за миг се появи упорито издадената брадичка на бъдещия мъж. — Един от оръженосците на княз Дурикен каза… каза, че ти…

— Да? — подкани го меко Роан и се застави да не се разсмее.

— Не искам да повтарям такива неща, господарю.

— Нищо де, какво пък толкова — кажи ми.

Момчето преглътна с мъка и отново пламна.

— Ами той каза… че ти сигурно няма да имаш синове от никоя жена, защото… Прости ми, господарю, но според него си бил толкова глупав, че едва ли можеш да си намериш сам, и нощното гърне, да не говорим пък за…

— Ясно — Роан положи невероятни усилия да запази сериозно изражение на лицето си.

— Но аз му го върнах тъпкано за тази обида!

— Това също ми е ясно.

Валвис докосна подутината и сви рамене.

— Е, преди малко наистина си струваше да ме види човек — призна той.

— Х-мм… — Роан се извърна и се престори, че подрежда документите върху работната си маса — беше му невъзможно да остане сериозен. Когато овладя лицето си, той се обърна отново към детето: — Надявам се, че са ти останали достатъчно сили да отскочиш до нашия златар на Панаира.

— Готови ли са смарагдите на моята господарка?

— Тъкмо това искам да провериш. Ако са готови, донеси ми ги, а ако не са…

— Ще разбера защо!

— И по-кротко, моля те — предупреди го Роан с усмивка. — Все пак не бива да забравяме, че поискахме от горкия човек да ги направи много бързо. Хайде, тръгвай. — Момчето беше стигнало до изхода, когато Роан го спря. — Валвис?

Оръженосецът се обърна.

— Да, господарю?

— Обзалагам се, че оръженосецът на княз Дурикен изглежда много по-зле от тебе.

Валвис се усмихна широко.

— Няколко дни ще дъвче само вода, а и май няма да може да ходи изправен!

Този път Роан не се сдържа и се разсмя от сърце. Валвис се поклони и излезе, а смехът на княза се смени с въздишка. Колко хубаво би било, ако самият той бе на единайсет години и можеше да пристъпи направо към набелязаната цел — брадичката на Рьолстра много му допадаше. Отново се замисли за причините, поради които Върховният княз се бе опитал да попречи на безобидната му търговия със стъкло, коне и животински кожи. Роан за малко не се разсмя, докато слушаше колко разпалено Волог и Клута защитаваха собствените му интереси.

Разсея го лек шум от другата страна на преградата и пред прозореца се мярна силуетът на Камигуен, която се разпореждаше с подреждането на масите оттатък. Едва сега князът си спомни, че същата вечер е домакин на неофициално събиране. След вечеря бяха предвидени танци и гостите щяха да останат до късно — деловата работа на Риалата беше приключила и всички искаха да се повеселят преди предстоящите тържествени церемонии по закриването на следващия ден.

— Камигуен? Би ли дошла за малко?

Тя се обърна и примижа, за да различи чертите му през мрежата на прозореца.

— Разбира се, господарю. — Момичето тръгна към него и след миг застана на входа. Погледът й обходи с любопитство личните покои на княза. — Всичко върви като по вода, господарю — осведоми го тя. — Небето на юг се проясни и дъждът няма да развали забавленията ни извън палатката. Готвачите приключиха с печеното, студените напитки и виното се изстудяват в потока, а аз се разпоредих кога да започнат с печенето на хляба, за да е топъл за вечеря.

— Ти си невероятна — каза той и се усмихна. — През цялото пътуване полагаш такива грижи за мен, че се питам — дали не би се съгласила да останеш в Цитаделата и занапред?

Камигуен сбърчи чело.

— Ще запиша подробно напътствия за…

— Знаеш, че не това имам предвид — смъмри я кротко той. — Няма ли да седнеш за малко?

Тя се отпусна върху тапицирано столче, скръсти ръце в скута си и го погледна, а князът се порадва миг-два на прекрасните й тъмни очи. Бяха толкова живи и чисти, че в тях прозираше самата й душа. Роан завидя на Оствел за гледката, която щеше да го радва всяка сутрин до края на живота му, но веднага си спомни за други две очи — изумрудено зелени като пролетни листа и не по-малко прекрасни от очите на Камигуен.

— Вече знаеш какво представлява животът в Цитаделата — започна той, — и колко труден може да бъде понякога. Имам нужда от човек, който да ръководи всичко в дома ми, без да ме занимава с досадни въпроси като сегашния ми иконом. Всъщност той помага не на мен, а на майка ми; нуждая се и от някой, който да наглежда стражата и да се справя с всички останали неща, които баща ми вършеше сам и към които не изпитвам никакъв интерес. Бихте ли размислили двамата с Оствел за евентуално оставане в Цитаделата, където ще се нагърбите с тези задачи? Знам, че тази работа не е така престижна, както постът на слънцебегачка в други княжески дворове, знам също и за намеренията на Оствел да стане някога управител в Кулата на Богинята… Все пак ви моля да помислите, преди да ми дадете отговор.

Смуглото лице на момичето пламна.

— Много мило, че ми предлагаш това, господарю.

— Не, просто мисля за себе си. Имам нужда и от двама ви. За мен ще бъде чест, ако приемете Цитаделата за свой дом.

Камигуен понечи да каже нещо, но в този миг Валвис се втурна в палатката, едва успя да спре върху дебелия килим и за малко да изтърве кадифената кесия на пода.

— Готови са, господарю! Виж ги само! — момчето едва си поемаше дъх от вълнение.

Развърза кесията и изсипа съдържанието й на масата — осем смарагда, големи колкото нокътя на палец, просветваха сред филигранна плетеница от сребро, сякаш вплетени в нишки от лунна светлина, омагьосана от изкусните пръсти на фаради. Още два смарагда бяха монтирани в комплект обици, а друг сияеше сред среброто и диамантите на изящна шнола за коса. Роан не беше поръчвал смарагди за обиците и шнолата — може би златарят е бил вдъхновен от идеята си и бе работил по свое усмотрение.

— Господарката Шонед ще затъмни светлината на звездите — обади се Валвис с нотка на гордост в гласа.

— О, да… — каза задавено Роан. С усилие откъсна поглед от накитите, сложи ги обратно в торбичката и я подаде на момчето. — А сега ги заключи, Валвис. Благодаря ти.

— Ти наистина ще се ожениш за нея! — възкликна Камигуен.

— Мислех, че знаеш! — Роан беше изненадан.

Момичето скочи и обви ръце около врата му.

— Разбира се, че двамата с Оствел ще дойдем в Цитаделата! Мислехме, че не искаш нашата Шонед!

— И какво ви накара да мислите така? — попита с мъка той и се дръпна назад.

— Самият ти, господарю — намеси се Валвис и се ухили. Ками отстъпи с ръце на кръста и в черните й очи светнаха лукави пламъчета.

— Опасен човек си, господарю.

— Какви ли не думи съм чувал по свой адрес, но чак пък опасен… А, преди да дойдете в Цитаделата, трябва да приемете й моите условия — опита се да остане сериозен, но и лицето, и гласът му изневериха. — Знаеш, че трябва да служа за пример на народа си, затова искам още преди да стигнем там, ти и Оствел да се ожените, както му е редът. Е, какво ще кажеш по този въпрос?

Тя се опита да направи дълбок и почтителен поклон, но раменете й потръпваха от едва сдържан смях.

— О, знаех си, че си драконово изчадие!

— Всъщност, двамата с Шонед ще последваме вашия пример. Още утре ти и Оствел ще участвате в тържествената церемония, а ние с Шонед ще се оженим малко по-късно — трябва ми време, за да подготвя някои неща за сватбата. Така добре ли е?

— И още как!

Роан скочи на крака и я целуна развълнуван.

— Какъв щастливец е този Оствел! — каза той и момичето отново пламна от смущение.

— Каква щастливка е нашата Шонед! — върна му го тя и двамата се разсмяха от сърце.

* * *

Палайла беше сама в покоите си и се чувстваше страшно отегчена. За да предпази кожата й от белезите на бременността, една от слугините току-що бе втрила благовонни масла по цялото й тяло, но дори и това чувствено удоволствие се бе оказало прекалено краткотрайно. Искаше й се да се движи сред хората, да усеща със задоволство възхитените погледи на мъжете и откровената завист на жените. Боже на Бурята, как мразеше бременността си…

Внезапното появяване на Рьолстра така я стресна, че в първия миг не можа да отрони нито дума. Слава Богу, че поне бе успяла да облече разкошен халат и да подреди косата си в прическа, която той харесваше. Но Рьолстра като че ли изобщо не забеляза дрехата и косите й. За всеки друг мъж тя би представлявала самото съвършенство на зряла жена, всеки би се гордял, че я е направил майка… Но Рьолстра бе виждал бременни жени много по-често от всеки друг мъж. Може би само лекарите правеха изключение.

— Криго не изглежда добре — започна направо той.

— Да не би да е прекалил с дозата, или не е взел достатъчно?

— По-скоро е прекалил след принудителното въздържание по време на пътуването. — Той крачеше нервно из стаята, от време на време спираше и докосваше несъзнателно ту някоя маса или стол, ту тежкия брокат на спуснатите завеси и медената обковка на мебелите. — Забравих колко дранат се слага във виното — беше доста отдавна, когато го взехме при нас. Безполезен глупак — додаде Рьолстра с раздразнение.

Инстинктът й я накара да застане нащрек, цялото й същество екна от безмълвно предупреждение за опасност, но тя успя да изобрази върху устните си чаровна усмивка:

— Все пак доста спечелихме, като го взехме. Мисля, че се слагаше половин шепа на голяма кана вино. Но защо не попиташ него, господарю? Той си приготвя сам питието от години.

Върховният княз повдигна рамене.

— Не чу ли какво казах? Нещо много започна да говори напоследък. Сега си седи в палатката, изобщо не съзнава какво става наоколо и дори не можа да ми каже къде си държи дрогата. Трябва да го свестим, Палайла. Къде държиш запасите?

— В третото чекмедже на дрешника. — Тя го наблюдаваше, докато той търсеше дървената кутия сред ефирната тъкан на бельото й. Само при вида му всеки мъж би пожелал да обладае притежателката на толкова съблазнителни дрехи, но Рьолстра не му обърна никакво внимание. — Какво да му кажа, когато ми поиска още?

— Вече няма да ти иска дранат. Не искам да те притеснява, любима. — Рьолстра замислено прокара пръст по дърворезбата на кутията и се усмихна, когато усети върху себе си втренчения й поглед. — Не искам нищо да те тревожи — представи си само, че носиш в утробата си нашия син.

— За първи път ми казваш, че ще бъде момче! — възкликна радостно тя.

— Надявам се да е момче — поправи я той. — Надявам се от двайсет и пет години. И все пак, представям си как на следващата Риала ще представя на тази сган бъдещия им Върховен княз…

— Аз пък се надявам той да напитка Андраде! — засмя се тя и по страните й се появиха трапчинки.

— Моят син не може да има такива дивашки обноски, но иначе идеята си я бива. — Рьолстра пристъпи към нея и прокара пръст по бузата й. — Почивай си, любима. Искам за церемонията по закриването да бъдеш в най-добрата си форма.

— Както заповядаш, господарю мой — тя вдигна към него, усмихнатото си лице.

— Бих искал и дъщерите ми да проявяваха такава загриженост за щастието ми като тебе, Палайла. Напомни ми някой път да ти разкажа за хитрините им, особено по отношение на онази слънцебегачка. — Преди за излезе, той й се усмихна и в погледа му проблесна веселие… и още нещо…

Тя се отпусна върху възглавниците и разсеяно прокара пръсти по ресните им. Докато възстановяваше мислено целия разговор, инстинктите й продължаваха да крещят своето предупреждение — Палайла се смръзна от ужас, когато най-после стигна до единствено вярното заключение — князът току-що бе произнесъл присъдата си над Криго, както и желанието си да се отърве час по-скоро от Палайла.

Не напразно бе живяла с Рьолстра почти четиринайсет години, познаваше го добре и се бе научила да чете мислите му. Преди всяко раждане той избягваше да я гледа и тя трябваше да му осигурява момичета за мъжките му удоволствия — но внимаваше връзките му с тях да са краткотрайни и да не водят до забременяване. След раждането и възстановяването на наложницата момичетата веднага изчезваха от Канарата. Тайната на продължителното й съжителство с Рьолстра до голяма степен се дължеше на грижите й за неговите удоволствия, дори и когато не можеше да участва лично в тях.

Но този път нещата бяха много по-различни — чувстваше го с всеки нерв, с всяка фибра на тялото си. Опита се да си представи слънцебегачката по описанията на принцесата, като изчисти думите им от злобата и завистта, после съпостави представата си с думите на Рьолстра за безполезността на Криго. Този път той се нуждаеше не само от друга жена, но и от нов слънцебегач — и изборът му бе паднал върху Шонед, която съчетаваше в себе си и двете.

Паниката й вля сили и Палайла използва внезапния прилив на енергия, за да се надигне от кушетката. Заболя я гърбът, докато ровеше в дрешника и търсеше из по-ниските лавици малката кесия, в която държеше дребните си накити. Дранатът беше дрога, която усилваше действието си с времето, а този беше наистина доста стар — старата вещица от планината й я бе дала в самото начало на тяхното познанство. Палайла стисна скъпоценната торбичка и с мъка се изправи, после едва успя да се добере задъхана до кушетката. И най-незначителното усилие я изтощаваше. Ще нареди да й доведат Криго още тази вечер и ще му даде огромна доза от дрогата, която ще го накара да мисли, че все още е в Кулата на Богинята по време на страшна буря, но все пак — на сушата, а не в баржата върху водата. Трябваше да изстиска от него всичката измамна сила, която дрогата можеше да му даде, и тази вечер той щеше да направи за господарката си нещо, което не бе правил от пет зими. В бледото сияние на луната щеше да потърси цветовете на друг фаради…

Андраде седеше в удобно кресло с чиния в скута си и кисела усмивка върху устните. Обстановката на Роановото градинско увеселение беше доста романтична дори за такъв глупак като племенника й. Пламъкът на свещите хвърляше златисти отблясъци върху поруменелите от виното лица, откъм реката подухваше ветрец и раздвижваше едва доловимо цветята в огромните вази около танцовата площадка, а музикантите свиреха жизнерадостни мелодии, които помнеше още от детството си. Незасегната от всеобщото приповдигнато настроение, тя наблюдаваше равнодушно двойките, отдадени с охота на веселието и ритъма — все млади благородници и нейни слънцебегачки, чиито ръце тя щеше да слее в свещен съюз на следващата сутрин. В танца се въртяха и няколко женени двойки, които отдавна трябваше да са надраснали лекомислените младежки забавления. Камигуен и Оствел не откъсваха очи един от друг, а Чей и Тобин се държаха като влюбени от вчера. Бяха застанали малко встрани от другите, до палатката на Роан, и се кикотеха като хлапета, докато се хранеха един друг с напоени във вино плодове. От гърдите на Андраде се изтръгна дълбока въздишка. Тази вечер не виждаше дори един-единствен човек, с когото да размени една свястна приказка. Слава на Богинята, че никога не допусна Андраде да си изгуби ума по някой мъж. Въпреки това се запита дали пък не бе пропуснала нещо от живота, когато видя младия княз да се разхожда под ръка с бъдещата си невяста.

С леко залитане към нея се приближаваше Уривал, понесъл кана с вино и плодове и тумбеста чаша в другата си ръка. Отпусна се до нозете й и заяви:

— Прекрасна вечер!

— След някоя и друга чашка всичко става поносимо. Колко вино ти се събра тази вечер? — кимна тя към чашата.

— Загубих им бройката, господарке моя — каза той с престорено разкаяние и се усмихна широко. — Роан като че ли проявява чувствата си прекалено открито, не мислиш ли?

— Май с всички е така… И какво от това, не е ли чудесно, че всички изглеждат толкова щастливи? Богинята да ги благослови — погледът й несъзнателно потърси Рьолстра, който седеше с дъщерите си под клоните на едно дърво.

— Не се тревожи — побърза да я успокои Уривал. — Тази вечер само си хапва и се усмихва. Дори не е забелязал, че Роан е оглупял от щастие.

— Едва ли е точно оглупял — Шонед не би му позволила — засмя се Андраде. — Виж, пак тръгна към нея. Е, тя ще се по-нацупи, ще се дръпне, и… Ето я, дръпна се от него!

— Добре е поне единият да не си губи съвсем ума. Дали и ние с теб сме били някога толкова млади?

— Сигурно, но толкова отдавна, че нищо не си спомням, приятелю.

Уривал се засмя.

— Пийни малко вино и може да си спомниш много повече, отколкото допуска собственото ти достойнство.

Изоставен от момичето на своите мечти, Роан спря при сестра си, взе чашата й и отпи глътка вино.

— Жаден съм — каза той.

— Роан! Дай си ми веднага чашата! И престани да се държиш с Шонед като глупак. Нали уж трябваше да се държиш като безмозъчен княз, който все още не е решил какво иска. Наистина изглеждаш достатъчно глупав, щом като не можеш да скриеш, че си влюбен или пиян, а може би и двете.

Той й се усмихна с обич и дръпна чашата по-далече от нея.

— Ианте и Пандсала още не са дошли, а те са най-сериозните кандидатки за царствената ми ръка, глава и всичко останало. Пък и тази вечер с Шонед не сме си разменили и десетина приказки. — Той помълча и изведнъж каза: — Въпреки всичко смятам да танцувам с нея.

— Само да си посмял!

— Може би си права — въздъхна князът. — Ако я докосна, едва ли ще мога да се въздържам повече…

Чей ги слушаше с благосклонна усмивка, после се пресегна и взе от ръката му чашата на жена си.

— На пияния княз всичко е позволено.

— Пиян от щастие — кимна Роан. Тобин се разсмя.

— Колко си хубав, Роан!

— Така си е. А ти си наистина красива — добави щедро той. — А, ето я и Пандсала — най-после дойде да вечеря. Ще гледам да й се докарам, ще правя мили очи и на всички останали, проклети да са!

Следващия танц посвети на Пандсала, после покани и другите дъщери на Върховния княз. Танцува със сестра си и през цялото време така я разсмиваше, че накрая тя се заля от смях и забрави стъпките. Танцува с дъщерите и жените на всички останали князе и васали, и се представи точно така, както всички очакваха — млад княз, опиянен от първото си светско събиране и от собственото си вино. Дори и някой от близките му да се досещаше за истинската причина на повишеното му настроение… Е, можеха да си мислят каквото искат — до края на следващия ден бездруго всички щяха да разберат защо е изглеждал толкова щастлив тази вечер. Роан изгаряше от нетърпение.

Виното и музиката се лееха в изобилие през цялата нощ, луните сияеха пълни и ярки, и Роан нареди да изгасят част от свещите. Мекото лунно сияние хвърляше сребристи отблясъци върху огрените от обич лица и коприната на изящните дрехи. Беше пийнал повече от достатъчно, за да събере кураж и да покани на танц Шонед, но когато я потърси с поглед, не видя никъде златисточервеникавия ореол на косите й. Въздъхна опечален — може би отново бе събудил ревността й и това бе съвсем обяснимо. Цяла нощ бе танцувал с всички жени наоколо, но не и с нея… Сигурно се бе прибрала в палатката.

А, това беше идея…

Върху лицето му се изписа усмивка и намерение да напусне собственото си празненство, когато изведнъж пътят му бе преграден от разтворените ръце на Ианте, която го канеше да танцуват. Принцесата изглеждаше изключително съблазнителна в тъмновиолетовата си дреха, обшита със сребърни мъниста, които проблясваха загадъчно на лунната светлина. Той постави ръцете й върху раменете си и двамата бавно се понесоха в стъпките на разнежващия танц.

— Не забелязваш ли, че престанаха да свирят онези буйни селски танци? — попита тя.

— Колко им плати?

Тя отметна глава и се разсмя.

— Доста! Ти съвсем не си такъв глупак, на какъвто се преструваш. Забелязах го още преди няколко дни.

— Ласкаеш ме, братовчедке. Не съм достатъчен умен дори за да се преструвам на какъвто и да е.

— Послъгваш, братовчеде — тя се притисна плътно до него и Роан усети как пръстите й се вкопчиха в раменете му. — Дали пък не е по-добре да лежиш до мене, отколкото да ме лъжеш?

— Май вече се разбрахме по този въпрос.

— О, не — пръстите й се плъзнаха надолу по ръцете му, върнаха се отново към шията и спряха на тила му с ласкаво докосване. — Имаш нужда от мен, Роан — погледът ти излъчва желание и аз знам, че мога да го удовлетворя. Ще ти помогна и в отношенията с баща ми, само аз го познавам така, както никой друг.

— Умно момиче си ти.

— Радвам се, че най-после го забеляза. — Погледите им се впиха един в друг — яркосиньо и тъмнокафяво. — Ти ме искаш — каза тя на пресекулки, — желаеше ме и снощи, желаеш ме i сега…

— Имах нужда от жена и в дадения момент ти се оказа под ръка — каза грубо той. — Да не би баща ти да остане благодарен за това, че съм обезчестил дъщеря му?

— А ти да не мислиш, че изобщо го е грижа за някоя от нас?

— Тогава глупакът е той, не аз. Би трябвало да не откъсва поглед от вас — отчаяно племе сте вие принцесите.

— Да — каза тихо тя, — така е.

Танцът свърши, разговорът — също. Той се поклони и се отдалечи, погледът му трескаво търсеше чаша вино, което да охлади пламналата му плът там, където все още го изгаряше докосването на пръстите й. Беше усетил същия Огън като при докосване до Шонед, и въпреки това усещането беше много по-различно… Той не можеше да разбере защо.

Най-после успя да се поуспокои донякъде и отново се огледа наоколо. Ианте беше изчезнала, нямаше я и Пандсала, а също и баща им.

* * *

Шонед съвсем не бе така хладна и уравновесена, както показваше в държанието си към Роан. От сянката на палатката наблюдаваше как той се спира при всяка жена, която привлече погледа му и как открито се забавлява, до момента, когато отнякъде се появи Ианте. Гърдите им се докосваха по време на танца и Шонед усети в душата й да се надига непреодолимо безразсъдство — Роан принадлежеше единствено на нея и беше крайно време да й го докаже с държанието си, време беше и разпасаните царски високородия да разберат най-после коя е бъдещата му съпруга.

Засмя се тихо, когато след края на танца той заряза Ианте и грабна първата чаша вино, която му се изпречи пред погледа — очевидно имаше нужда да се съвземе. Тя насочи вниманието си към Ианте, впила в гърба на Роан пламтящия поглед на черните си очи. Изведнъж принцесата я съзря и гордите й черти се изкривиха от неприкрита омраза. Шонед й се усмихна приветливо, а Ианте сякаш я прониза с поглед, повдигна полите на дългата си виолетова дреха и се изгуби в мрака. Момичето допи виното в чашата си, остави я на една маса и тръгна след принцесата.

— Твое високородие! — обади се тя присмехулно и Ианте се закова на място. Бяха стигнали края на Роановия лагер и само трите луни осветяваха пътеката отпред. — Виждам, че тази вечер не носиш сребърните накити. Означава ли това, че ще ги намеря в палатката си в знак на претърпяното от теб поражение?

Ианте леко повдигна вежди.

— Приличам ли ти на победена? Едва ли може да се смята за поражение това, че досега бях в прегръдките на Роан, слънцебегачке.

— От твоята уста това звучи малко странно, след като знаем колко време остана в прегръдките му снощи — Шонед веднага разбра, че е допуснала грешка. Човек не може да унижава една толкова опасна съперница като принцеса Ианте, но просто не се стърпя в желанието си да си отмъсти за обидата и пренебрежението.

Задавена от гняв, Ианте се обърна безмълвно и отново тръгна в нощта. Шонед я последва с тих смях, за да я подразни още по-жестоко. Изведнъж принцесата се закова на място и рязко се извърна.

— Остави ме на мира!

— Мислех, че отиваш в палатката си и реших да си взема трофеите — отговори невинно Шонед.

— Дори не разбираш в каква игра се забъркваш!

— Грешиш, ако смяташ, че ти определяш правилата.

Внезапно по устните на принцесата плъзна зловеща усмивка — надменна и снизходителна. Шонед отново не обърна внимание на трепналия в душата й сигнал за тревога.

— Доколкото знам, вече е ясно, че играта ще спечели Роан.

— Все още не — каза принцесата и внезапно извади от пояса си нож с тънко метално острие. По дръжката му заиграха сребърни отблясъци, които преливаха от алено до пурпурночервено.

Шонед тържествуваше. Като на шега повдигна едната си длан и острието сякаш пламна — Огънят на слънцебегачката лениво плъзна по метала към пръстите на принцесата, насочван от изключителния самоконтрол на момичето. Трябваше да признае, че дъщерята на Рьолстра не беше страхливка. Пламъците почти бяха стигнали до кожата й, когато Ианте най-после изпусна ножа.

— Бъди проклета, вещнице-фаради! — изсъска Ианте. — Така или иначе, ще го имам аз, а не ти, и като негова княгиня ще направя всичко възможно да не си намериш място в нито един двор в цялата страна! До края на живота си ще си останеш затворена в Кулата на Богинята!

— А теб самата най-много те е страх от това, нали? Да си затворена в Канарата! — тя отправи подигравателен поклон към принцесата. — Преди да се впуснеш в играта, трябва първо да научиш правилата й, твое високородие. Лека нощ.

Слънцебегачката обърна гръб, а принцесата остана вцепенена, разтреперана от ярост. Ликуваща, Шонед пристъпи с почти танцова стъпка в мрака към реката, а въображението й бе изпълнено с картини на бъдещи победи, когато властта й на княгиня ще се допълва от способностите й на фаради. Първата — и може би най-значителната, предстоеше още утре, когато щеше да се появи редом с Роан пред очите на всички като негова съпруга. Омагьосана от представата за унижението и безсилния гняв на Ианте, момичето се разсмя на глас.

— Надявах се да те видя насаме, господарке — обади се познат глас зад гърба й.

* * *

Палайла седеше на ръба на кушетката и се вглеждаше в проснатия на пода Криго.

— Проклятие, няма ли най-после да се съвземеш! — просъска тя. — Толкова вино изпи, че в него би потънала и търговска баржа!

До вратата стоеше разтреперана една от прислужниците й.

— Господарке, той никак не изглежда добре…

— Че как иначе, глупачка такава! Дай му още вино!

Момичето допря ръба на чаша вино с дранат до посинелите устни на слънцебегача, част от течността се разля върху брадичката му, но останалото изтръгна от гърдите му сподавено стенание. Палайла махна нетърпеливо с ръка и прислужницата помогна на Криго да седне върху килима. Замаяният му поглед започваше да се избистря.

— Плесни го! — заповяда Палайла.

След две-три плесници Криго се съвзе дотолкова, че успя да хване китката на прислужницата.

— Стига — каза задавено той. — Махай се оттук…

— Излез — нареди господарката и момичето побърза да изпълни заповедта. Вратата зад нея се затръшна. — Събра ли си вече ума, или имаш нужда от още вино?

Той прокара пръсти през провисналите кичури на косата си.

— Бях заспал.

— Остави това! Слушай да ти разкажа какво стана междувременно. Рьолстра е хвърлил око на нова любовница и нов фаради — а тя е и едното, и другото!

— Шонед? — промълви задъхано той.

— И аз, и ти не можем да допуснем той да я съсипе така, както погуби теб с този дранат.

— Е, и защо не я предупредиш тогава? О, да, разбира се — тя едва ли ще ти повярва. А пък и онова дребно споразумение с Пандсала…

Дъхът й секна.

— Как си разбрал…

— Има ли значение? Нека признаем, че ти просто не искаш да спасиш момичето преждевременно. Ако първо Рьолстра я омърси, Роан няма да я иска и това ще разчистя пътя на Пандсала към младия княз. Нали планът е точно такъв, Палайла?

— Като се има предвид в какво състояние те довлякоха тук, сега разсъждаваш доста разумно.

— Изумително нещо е този дранат — като се придържаше за тежък стол, той се изправи несигурно на разтрепераните си нозе.

— Работата е там, че Рьолстра смята да се отърве и от двама ни, а ти не можеш да сториш нищо, за да го спреш.

Криго се отпусна безсилно в креслото и затвори очи.

— Богиньо! Колко дрога ми даде?

— А може би искаше да се събудиш, за да разбереш, че вече си мъртъв? — сряза го тя.

— Обичлива и нежна както винаги. И така, искаш от мен да я предупредя, нали?

— Да, но както сам каза — не твърде скоро.

Криго се разсмя.

— Горката Палайла! И защо трябва да ти помагам? Най-после ще си отмъстя, като видя падението ти.

— Толкова ли си зле от тази твоя дрога, че дори не те е грижа за…

— Дрогата е твоя, мила ми господарке, ти ми я даваше толкова години, докато… — той отново избухна в смях, докато се задави и се разкашля мъчително.

— Ако допуснем Рьолстра да се добере до нея, той няма да има вече нужда от теб, няма дори да те остави жив! Нима наистина искаш да умреш?

Криго повдигна рамене.

— Не виждам разликата. — Пое си дълбоко дъх и поклати глава. — Трябва ми лунна светлина — каза рязко той.

Тя простена от облекчение и махна с длан към прозорците.

— Колкото искаш.

— Не мога да стигна до там. Помогни ми — той изръмжа, когато забеляза изписаното по лицето й отвращение. — Длъжна си да ми помогнеш, ако наистина искаш да го направя! Сипала си във виното ми дрога, достатъчна да опропасти десет фаради. Проклятие, няма ли да ми помогнеш, Палайла?

Той се опря на нея и заедно изминаха няколкото крачки до прозореца. Палайла дръпна с мъка тежките завеси, докато Криго впи пръсти в стената в немощно усилие да си поеме дъх. В стаята нахлу лунна светлина, която обагри страните му в сиво-пепеляво, а очите му останаха невидими в хлътналите тъмни кухини.

— Хайде, направи нещо! — заповяда Палайла.

— Млъкни — сряза я той задъхан. — Прекалено много си ми дала, усещам го. Не мога да кажа кога ще умра, но знам, че е много скоро.

— Не можеш да умреш! Не и преди да си…

— Преди да съм ти свършил работа? Богиньо милостива, да не би Палайла да си мисли, че ще отложа смъртта си заради нея? — от гърдите му се изтръгна хрипкав смях. — Все пак това дава известно усещане за свобода — мисълта, че всеки миг ще умреш.

Тя се дръпна ужасена. Криго дори не забеляза това. За последен път събра всичките си знания и сплете в нишки студената лунна светлина така, както го бе учила господарката Андраде преди много години, когато още беше млад и достоен за пръстените на фаради. Остави собствените си цветове да се оформят в съзнанието му и се изненада колко са мрачни. Бяха се замъглили след неговото падение. Но образът се очерта ясен, сякаш близката смърт бе събудила отдавна забравените му способности. „Толкова са красиви“, прошепна на себе си той, взрян в сребристите нишки лунна светлина, докато за сетен път вплиташе образа си в тях — един фаради, който никога вече нямаше да се плъзга по светлината.

Отново го завладя познатото усещане за невероятно могъщество и лъчите се вплитаха един в друг така, както им повеляваше мисълта му. Лунната светлина изтъка собствения му образ — избледнял и с размити очертания, сякаш светлоносецът преднамерено искаше от нея да изяви угасващата му душа. Вече не се страхуваше от нищо. Ужасна е смъртта на залутания в сенките човек, но Криго нямаше да допусне това — щеше да умре сред светлина. Изтъка образа си от хладните лъчи и се плъзна сред тях за последен път. Изгубен, зареян и слят с бледото сияние на луната, слънцебегачът се опиваше от всепобеждаващото усещане за свобода, докато най-после цялото му същество се изпълни с тишина, спокойствие и мир…

* * *

На Андраде й се стори, че на челото й е кацнала нощна пеперуда. Вдигна ръка и се опита да прогони насекомото. Пръстите й не докоснаха нищо, само една къдрица се бе изплъзнала от иначе безупречната й прическа. Тя ускори крачка към палатката си и разтърси глава, за да се освежи от опияняващото въздействие на виното — упрекваше се, че се бе изкушила да поеме повечко от прекрасното сирско вино, което племенникът й бе сервирал по време на вечерята. Отново усети лекото докосване на пърхащи криле до челото си и раздразнено вдигна ръка, когато изведнъж се спъна в полегналия Уривал и застина на място, вцепенена от смразяващ кръвта вопъл, който разцепи нощната тишина.

Дракони… Първожрицата вдигна поглед към нощното небе и съзря огромни разперени криле, които затулваха звездите и светлината на трите луни.

— Вик на дракон преди зазоряване — прошепна тя, загледана в огромния самец, който победоносно известяваше, че владее небесните простори.

— Да не би да вярваш в онова древно предание? — обади се Уривал, но тонът му не прозвуча така уверено, както предполагаше значението на думите.

— Вик на дракон преди зазоряване… — повтори в унес Андраде. — Преди изгрев слънце някой ще умре, нямаш ли такова усещане? — Тя потръпна и прокара длани по лицето си. Изведнъж погледът й се вплете в сиянието на пръстените върху ръцете й и в него съзря преднамерено изкривените очертания на нечий образ. Усещането беше болезнено, сякаш нещо раздираше сетивата й с натрошено стъкло. Първожрицата залитна, извика и се подпря на ръката на Уривал. Той я повика тихичко, но в нея не бе останал нито глас, нито сила да му отговори.

Обърна лице към затъмнените от драконови крила луни — прекрасни, хладни, далечни и безстрастни… Усети докосването на слънцебегача и докато се мъчеше да долови посланието на разпадащите се нишки от светлина, чу в гласа му уплаха и отчаяние. Едва сега Андраде видя ясно образа сред сиянието и в изкривените линии разпозна изящните черти на гордото някога лице, но колкото и да се опитваше да го задържи, образът неизменно й убягваше… Най-после съвсем се стопи, но бе успял да й предаде своето послание.

— Шонед! — извика тя ужасена. — Милостива Богиньо, не допускай това!

Уривал я прегърна през рамото и се втурна заедно с нея към палатката. Сините копринени стени я скриха от лунната светлина и малко по малко Андраде успя да се овладее. Уривал я отведе до кушетката и се сви до нея — все още не смееше да пусне ръцете й.

— Кажи ми, какво стана? — попита дрезгаво той.

— Намери Шонед! Кажи на Роан че… Рьолстра я е хванал и ще…

— Как разбра?

В нощното небе отново отекна писък на дракон и Андраде потръпна, сякаш бе усетила полъха на крилата върху лицето си.

— Вик на дракон преди зазоряване… Той е мъртъв, Уривал, слънцебегачът вече го няма! И преди да умре ми каза… да не допусна гибелта на Шонед!