Мелани Роун
Принц на драконите (11)

Глава 11

Виолетово небе надвисваше и притъмняваше ронеше бодлив кристален дъжд, който като иглички се забиваше в плътта му. Криго проплака протяжно, закривайки лицето си с ръце, замръзнали в крехък гравиран лед. Пое дълбока глътка гъст като вода въздух. Заболя го, когато той влезе в дробовете му, а още по-силно го заболя, когато се задави от хлип: „е, най-сетне се случи“ — отбеляза част от съзнанието му. Бе поел твърде много дранат и беше мъртъв. Изпита нещо като успокоение при тази мисъл, макар смъртта да бе по-мъчителна от живота. Може би така му се падаше.

Криго надникна през разтворените си пръсти, за да погледне небето и видя, че то се състои от ясно открояващи се дялове, които се издигаха от двете му страни, за да се съберат под ъгъл над главата му. Това не беше небе, а една от шатрите на Рьолстра! Нямаше и иглици леден дъжд, които да се сипят, разбира се. Просто липсата на дранат караше всеки нерв в него да се гърчи.

Слънцебегачът-предател обхвана с две ръце немилостиво бодящата го глава. До леглото му имаше маса и на нея бе сребърната кана с отровено вино. Криго сграбчи хладния съд и направо изля половината от съдържанието му в гърлото си; после се отпусна назад. По тялото му премина продължителна тръпка, предвестница на жадуваното облекчение.

Не си спомняше как е пътувал, но можеше да се намира само на едно място — във Ваес. Това се потвърждаваше от шатрата над него, гласовете вън, миризмите на смачкана трева и на река. Все пак би трябвало да има ясен спомен от спускането с баржата по Фаолаин; освен ако вопълът за дранат, който цялото му същество надаваше допреди малко, не означаваше, че преднамерено е бил лишен от отровата, за не бъде на себе си по време на пътуването. Или това, или действително почти се беше самоубил онази нощ, когато заплете лунните лъчи в пътека до Цитаделата.

Да, онази нощ бе последното, което Криго си спомняше. Искаше му се да не е така, но нямаше власт да изтрие от паметта си цветовете на намесилата се в работата му слънцебегачка. Те бяха женствени, но излъчваха мощ: огненозлатистото заплашваше да го изгори, речно-синьото — да го удави, лятнозеленото мамеше изпепелената му душа да се разтвори без остатък, а гневночерното изразяваше неумолимо презрение заедно с — необяснимо защо — свирепа готовност да го защитава. От какво? Или от кого? Криго се помъчи да възстанови събитията в съзнанието си. През очите на виночерпеца той отново видя васалите, събрани в Тържествената зала на Цитаделата и по-рано И преди му се беше случвало да използва този човек като уши и очи и да събира за Рьолстра сведения без никой да го усети. Но ето че този път момичето, изникнало кой знае откъде, го беше заловило. Образът й изникна в ума му и Криго ахна поразен: гордо лице, яростни зелени очи, златисточервена коса. Чертите и бяха твърде категорични, за да се съгласуват с общоприетите представи за красота. Плашеха. А още повече плашеше мисълта за силата на магията й. Как само владееше знанията и дарбата си тя! Как ловко го бе оплела капан от лунни лъчи, как го бе въвлякла в единоборство и как се бе сражавала с него, докато той не заряза жертвата си и не изчезна с жален вик към Андраде…

Криго спря, чакайки да постихне яростното сърцебиене, а след това се гмурна отново и още по-дълбоко в забрава. Вече знаеше нейните цветове, сигурно и на нея бяха известни неговите. Коя обаче бе тя? Виночерпецът не бе стоял през цялото време в залата и слънцебегачът, не знаеше защо момичето е било настанено на главната маса Другите фарадим седяха другаде: по каква причина тъкмо червенокосата беше удостоена с такава чест?

— Виждам, че най-сетне си се събудил.

Този глас — гласът на Негова Всесветлост — накара тялото на Криго тутакси да се сгърчи в седнало положение. Рьолстра стоеше в средата на килима, бе великолепен във виолетовата си копринена туника, извисяваше се над всичко и излъчваше гняв. Смазан, унизен, Криго заекна:

— Г-г-г-господарю…

— Два дни беше извън съзнание и дори когато се посвести, пак не те биваше за друго, освен да лежиш като труп. Кажи ми какво стана онази нощ.

— Не зная — изрече тихо младият мъж. Прибра костеливите си колене под брадичката и ги обви с ръка. — Както ти ми бе наредил, наблюдавах. Имаше едно момиче…

— Момиче? Как изглеждаше това момиче?

— Червенокосо. Със зелени очи. Фаради — свъси вежди, за да се вгледа по-добре в мислената картина. — Има седем пръстена… не, шест; и един изумруд, даден й не от първожрицата. Ние, тоест те, не използват много накити. Тя бе силна, господарю, и ме залови…

— Как се казва?

Криго поклати глава:

— Не знам, всесветли.

— Хайде, не са минали много години, откакто си напуснал Светилището. Когато си тръгвал, тя сигурно се е обучавала. Не ме гледай така, проклет да си, напрегни си мозъка! Искам да знам името й!

Невикан, в ума на Криго изплува образ на нежно червенокосо момиченце, едно от десетките в Светилището, поверено на грижите на обучен вече слънцебегач, надменен и самоуверен, какъвто беше самият той по онова време. Все пак си я спомняше, спомняше си и името й:

— Шонед — прошепна той.

— Шонед — повтори Рьолстра. — Тя е фаради, името и е Шонед… — произнесе замислено, на себе си: — Ако мога да я откъсна от Андраде…

Криго зяпна:

— Нима първожрицата е тук?

— Не те засяга — отвърна Върховният княз. Пристъпи към масата до леглото и надникна в наполовина празната кана; усмихна се студено: — Допий си, Криго. Трябва да си жаден.

Слънцебегачът се подчини, докато Рьолстра излезе от шатрата. После младият мъж се облегна назад и се постара да осмисли чутото: Андраде беше тук. Обзе го ужас, внезапно и изненадващо заменен от радостно озарение — ако първожрицата узнаеше, че слънцебегачът, смятан от нея дълги години за мъртъв, е още жив, това щеше да бъде краят на могъществото на Негова Всесветлост. Той, Криго, жалката отрепка, би могъл да събори страшния властелин в праха! Нещастникът прегърна тази мисъл като дългоочаквана любовница, ала само след миг потръпна цял и от съществото му се изпари всичко, освен драната. Рьолстра никога нямаше да го доведе тук, ако се опасяваше от предателство. Криго нямаше никаква власт над никого, най-малкото над Върховния княз. Играта, както винаги, принадлежеше само на Рьолстра.

* * *

Целувката, с която Тобин пожела на съпруга си добро утро, имаше такова въздействие, че той се опита да я дръпне обратно при себе си в постелята. Когато тя се възпротиви със смях, Чей отвори очи. И зяпна: жена му беше напълно облечена, косата й — събрана в строг и изискан кок на тила, на колана й — голяма, плътно натъпкана кожена кесия. Господарят на Радзин нададе звук, в който се смесваха смях и ръмжене:

— Велика Богиньо! Тръгнала си пак да ме разоряваш!

— Не само това, но и да се веселя от все сърце, докато го правя — подразни го Тобин. — Хайде, размърдай се, ленивецо. Слънцето отдавна изгря. Знаеш много добре, че всичко, което похарча на панаира, ти се връща на конните състезания, когато двамата с Аккал излизате първи.

— Значи пръскаш толкова много пари единствено за да ме подбуждаш да побеждавам? — изгледа я мрачно той.

— О, Чей, така добре ме познаваш!… Както и да е. Впрочем не всичко в кесията е наше. Има и от мама, която ми поръча да купя едно-друго за Роан, а и братлето ми не остана по-назад. Даде ми доста пари, които да похарча, както ми е угодно. Поне такива бяха думите му, но онова, което всъщност искаше да каже, бе да намеря подаръци за Шонед.

— И тя ли идва с теб?

— То се знае. — Тобин целуна още веднъж повелителя си. — Явно ставам предугадима. Току-виж си започнал и да скучаеш с мен.

На излизане тя му подхвърли дрехите, а вън, под топлите лъчи на вече изкачилото се доста високо слънце, се протегна широко и вдъхна въздух с пълни гърди. Необичайни ухания погъделичкаха ноздрите й; Тобин сладко кихна и се запъти към шатрата на Шонед и Камигуен, където двете момичета я чакаха. С тях имаше и един млад фаради, който бе представен на принцесата като Мит.

— Ако на твое високородие е угодно, днес ще я съпровождам при обиколката й — произнесе тържествено той, с изящен поклон, досущ като Чейнал.

— Много мило от твоя страна — отвърна гальовно Тобин. — Би могъл да носиш покупките.

Мит въздъхна:

— Точно това имаше пред вид и Ками, твое високородие.

— Ще се радвам, ако всички ме назовавате по име и зарежете това глупаво титулуване — каза принцесата, щом потеглиха.

— Благодаря — изрече свенливо Камигуен. — За моите приятели аз съм Ками. А Шонед… ако не обещае, че ще си купи нещо наистина хубаво, ще издам какъв й беше прякорът като малка!

— Да не си посмяла! — извика Шонед, с весело престорена ярост. — Хич не си мисли, че и аз няма да издам всичко, което знам за теб!… Не, не се тревожи, Ками. Смятам да похарча и последното си петаче. Никога по-рано не съм била на риалски панаир. Дали е вярно, че тук може да се намери всичко, както разказват, тв… Тобин? — поправи се тя усмихната.

— И повече дори — увери я бъдещата и зълва.

Четиримата се наредиха на опашката за моста, по който се отиваше на самото тържище. Точно над моста, нагоре по реката, до пристана се полюляваше леко баржата на Върховния княз. Виолетовите платна бяха навити и плътно пристегнати към мачтите. Тобин извърна очи, твърдо решена да не позволи никаква мисъл за политика да помрачи този първи ден от Риалата.

— Щом ще пазаруваш, Шонед — каза тя на глас — моля те, оглеждай се за неща, които биха харесали на синовете ми. В пристанището на Радзин се стичат всякакви стоки, но ми се ще да намеря за момчетата нещо наистина необикновено.

Мит бе готов да проправи с рамене през тълпата път на трите си господарки, но Тобин му обясни, че днес съсловните привилегии не важат. Предимство имат онези, които са се наредили по-рано, всички са обявени за равни на опашката, за да се избягнат глупави спорове за знатност и значимост. Стигаше, че на официалните събирания се губеше много време в такива безсмислени препирни Поне веселият и непринуден празник на панаира трябваше да бъде освободен от тях. Докато прекосяваха моста, Камигуен бе вперила поглед право напред, с мрачно застинало лице. Тобин забеляза и се усмихна съчувствено.

— Само да видиш вода и ти прилошава, нали?

— Даже да гледам вълните да се разбиват в крайбрежните скали ми е достатъчно.

— И с теб ли е така, Шонед?

Мит се изкиска:

— Никога няма да я накараш да го признае.

— Не, с мен не е толкова зле — отвърна зеленооката слънцебегачка. — Бащиното ми владение се казва Речното пасбище. Прекарала съм там немалко зими, тъй че съм имала възможност да посвикна с водата. Впрочем край вода съм живяла целия си живот — тя загатваше за разположението на Светилището, което се намираше на върха на висок, скалист морски нос в княжество Осетия. Но Тобин не обърна внимание, защото бе впечатлена от споменаването на Речното пасбище. Веждите и се извиха учудено: Речното пасбище беше наследствено владение за потомците на Сир, й това означаваше, че Шонед е от по-висок произход, отколкото бе предполагала бъдещата й зълва. За нея самата тази подробност нямаше значение. Що се касае до васалите на брат й обаче, една годеница от знатно коляно щеше да ги очарова повече от пришълка без зестра. Тобин си напомни да спомене произхода на момичето където трябва. Почуди се защо Роан и Андраде бяха пропуснали да го направят досега.

Мит бе истинска находка в ролята на товарен кон. На панаира изобилстваха стоки от целия материк в такова пъстро разнообразие, че на човек му се замайваше главата. Тобин купуваше като невидяла, а и Камигуен не си поплюваше: двете грабеха игли, конци за везмо, свещи, грънчарски изделия, резбовани ковчежета, фиронски кристал, рисувани кутийки с различни смеси за чай; монетите звънливо се сипеха от кесиите им в шепите на търговците, придобивките, увивани с шеметна бързина, се трупаха у Мит. Той най-напред ги складираше из дрехите си, но много скоро не му останаха ни джобове, ни гънки. Тогава си набави торба с връвчици, която се напълни почти веднага и Мит купи втора. Не бе за чудене, че всеки път, когато Тобин заръчаше на продавача да отнесе покупката в шатрата на княз Роан, очите на момъка признателно грейваха.

Шонед попипваше предлаганите стоки, но не купуваше нищо. Към обяд тя нагости компанията с вкусен, хляб, замесен с билки, със сирене и плодове. Имаше и по бутилка боровинково вино за всекиго. Седяха в една от беседките с увивни растения, които красяха старателно култивирания речен бряг, ядяха и се смееха, слушайки как Мит философства дали дървените греди или цъфтящите лози крепят старинния свод над главите им.

Шонед отпуши виното с думите:

— Правят го в онзи край на Сир, откъдето съм родом. От момиченце не съм го вкусвала. — Тя си отпи с наслада, за миг затвори очи, преглътна и се усмихна радостно: — Великолепно е!

— Хайде отвори бързо и моето тогава — примоли се Мит. — Гърлото ми май е на мнение, че сме пак в Пустинята.

След обеда и четиримата се отдадоха на почивка. От реката подухваше разхлаждащ нежен ветрец, наситен с благоуханието на алените и сини цветове над главите им. Край беседката им минаваха други гости на панаира и поздравяваха с почит, а Тобин любезно им отговаряше, като в същото време не преставаше да осведомява Шонед за имената и живота им. Момичето трябваше да научи с какви хора ще има работа като съпруга на владетел. Всъщност не присъстваха много атрим, само най-важните, ползващите се с най-голямо благоволение от страна на сеньора и младите и неженени като господаря Елтанин от Тиглат в Пустинята. Тобин запита Шонед защо брат й Дави го няма.

Слънцебегачката издаде кратък презрителен звук:

— Дави напуска Речното пасбище само веднъж годишно, за да се поклони и издължи на княз Халдор в Киат. Предполагам, жена му се бои, че някой селянин ще го ощети с едно, дори с цели две зърна жито, ако отсъства по-често. Доста е стисната моята снаха.

— Господарката Висла — обади се язвително и Камигуен — е доста повече от доста стисната. Хайде, Шонед, не крий, че е вярно. Досвидя й се да ти отпусне зестра и затова те прати в Светилището. И после нито веднъж не я е канила да се отбие вкъщи — добави към Тобин.

— Чувала съм, че Речното пасбище е много красиво — произнесе последната, докато наум отбелязваше като ново предимство това, че Шонед вече няма връзки със Сир. Отказан й бе покрив в родния дом, значи щеше да намери такъв в Цитаделата и да се привърже към земята на съпруга си. Княгинята стана и отърси полата си от трохите: — Все още не съм намерила нищо за моите момчета, а и Шонед не е похарчила пари за нищо друго, освен за гощавката, за която още веднъж й благодарим. Имаме да обикаляме още.

Ками смушка Мит, който се беше проснал на шарена сянка и сладко дремеше:

— Събуди се, тръгваме пак.

— А? — надигна се той. — О, извинявайте… Водете, благородни госпожи — старият кон има силици да извърви още мяра-две, но ще трябва да бъде добре нахранен и напоен довечера.

— Вероятно ще ти се удаде да убедиш Хилдрет и да те среше — закачи го Шонед, и Мит се начумери, за да прикрие червенината, плъзнала по страните му, когато бе споменато името на хубавата слънцебегачка.

Четиримата се върнаха сред гъмжилото от народ, сергии и бараки. Ето че Камигуен нададе радостен вик, съзряла изложени за продан гиздави лютни и веднага с впусна в пазарлък за една, инкрустирана с бяла сърцевина от лосово копито. Тобин омаяно пристъпи към съседната сергия, където копринени панделки грееха във всички цветове на дъгата, но развълнуваният зов на Шонед я привлече в съседното, пълно с играчки дюкянче. Момичето държеше в ръце две фигури на ездачи, изряза ни от дърво и нагиздени едната в червена туника и бял плащ, а другата в червен плащ и бяла туника:

— Седлата са от чиста кожа — съобщи слънцебегачката с възторг — стремената са съвсем истински, мечове те се вадят от ножниците, а главите и ръцете на ездачите могат да мърдат. Не са ли чудни?

Всяка фигура бе висока две педи и изработена с рядко майсторство. Тобин знаеше, че близнаците ще полудеят да ги имат:

— А са и в цветовете на Чейнал! — възкликна тя очарована. — Благодаря ти, че ги намери, Шонед! — После се обърна към продавача, който всъщност ги бе направил и сега се надуваше от гордост. Измери го от глава до пети и сложи началото на пазарлъка: — Колко ще заявиш, че струват?

Шонед не се присъедини. Тя бе попаднала на друга прелестна находка и Тобин с крайчеца на окото я наблюдаваше как съзерцава нагиздена по последна мода кукличка от глазирана керамика. Огромни сини очи намигаха от хубавичкото личице, увенчано от великолепна прическа — косите бяха от фини нишки коприна, сплетени в златисторуси плитки.

— Ако само познавах някой, който има малко момиченце — промълви Шонед замечтано, с лека печал.

— Би могла ти самата да имаш — отговори й Тобин в същия тон.

— На съвсем разумна цена, твое благородие — обади се продавачът, надушил и друга сделка, — щастие за всяко дете, с допълнителна рокличка за смяна. Ето, да ти покажа — от някакво ковчеже мъжът извади и разгъна богата дреха от розова коприна, обсипана с кристални мъниста — Виж как тези мъниста се връзват с огърлицата! — изтъкна той. — Коя мъничка господарка не би обожавала кукла като тази? Ако още си нямаш чедо в люлката, твое благородие, помисли за деня, когато ще добиеш, и си представи как щерката ти играе с това съкровище!

Усмивка леко изви нагоре ъгълчетата на устните на Шонед. Но преди да успее да проговори, някой я блъсна в гърба така силно, че едва не изпусна куклата. Смаяна и разгневена едновременно, тя се извърна и чу остър глас да я нарича „тромава кранта“. Но когато и Тобин изви шия и впери леден взор по посока на оскърблението, гласът тутакси стана елейно сладък:

— О, прости, братовчедке! Някой залитна и се удари в нас.

— Извинени сте — отговори Тобин, гледайки Нейно високородие княгиня Пандсала право в широко отворените тъмнокафяви очи. — Братовчедки — добави тя, когато Ианте също се показа до сестра си. В уж учтивото обръщение Зеавовата дъщеря успя да вложи невероятна язвителност: предния ден на пристана се беше запознала и с двете и мигновено ги бе намразила. Роан женен за някоя от тях? Как ли не!

Ианте хвърли бърз поглед към Шонед и рече:

— Много умно от твоя страна да доведеш придворната си. Със Сала мислехме само да пообиколим, но ни харесаха толкова много неща, че щеше да се наложи да носим покупките си сами. Виждам, че ще ни бъде спестено…

Тобин изпъна гръб и застина. Гласът й обаче не бе по-малко сладък от този на Ианте:

— Зная колко затворено сте живели толкова години в палата на Канарата, братовчедке, но без съмнение разпознавате пръстените, които отличават фарадим. Позволете да представя господарката Шонед на ваши високородия.

— О, моля за извинение — изгугука Ианте. — Пръстите й бяха скрити в гънките на кукленската рокля.

Чиста лъжа, отбеляза мислено Тобин. Изумрудът можеше да им избоде очите. Шонед междувременно си бе възвърнала спокойствието и дори лекичко се усмихваше, но в зелените й зеници танцуваше опасна светлинка.

Тобин продължи:

— Тъкмо избирахме подаръци за близки дечица. Вие имате толкова много сестрички, сигурно бихте могли да ни посъветвате. Не се съмнявам, че сте играли с играчките им, за да ги забавлявате, разбира се…

Трънчето попадна на уязвимо място, но Ианте прояви находчивост и мина в тактическо отстъпление, преструвайки се, че не е чула. Вместо това произнесе въпросително:

— Шонед ли? О, но да, слънцебегачката, която първожрицата Андраде предлага за невеста на княз Роан. Цялата Риала говори за това.

Пандсала сръга сестра си:

— Смущаваш я, Ианте.

— Ни най-малко — отвърна със завидна самоувереност Шонед. — Може някой друг да ни е сватосвал, но аз не съм дала дума. Нейно високородие княгиня Тобин възхвалява брат си щедро и красноречиво, но аз го намирам малко… — тя довърши не с думи, а с присъщото й изящно свиване на раменете, което можеше да означава всичко.

Тобин се възхити на смелостта, с която момичето влезе в бой. Все пак нямаше да е зле да й помогне:

— Мъжете са си такива! — поде и тя. — Нужна е жена, която да ги научи на мъдрост, тъкмо жена като теб, Шонед! Но за личните грижи на брат си съм се заклела да не клюкарствам — принцесата намекна с очи, че всъщност нищо не би й доставило по-голямо удоволствие.

Ианте отбеляза със свенлив гласец:

— Самият княз Роан като че ли е лична грижа на цялата Риала. Впрочем, надявам се, господарко Шонед, че ще бъдеш доволна от играчките, дори Негова светлост да не е. Сала, да вървим — обърна се тя към сестра си — довиждане, братовчедке.

Двете тръгнаха и скоро изчезнаха в тълпата. Тобин шепнешком преброи до тридесет, преди да изругае полугласно, но сочно: една особено скверна ругатня, която би ужасила съпруга й (макар че тя я беше научила тъкмо от него). Усмивката на Шонед се скри, а гъстите й ресници се спуснаха и засенчиха очите й, искрящи от ярост.

— Кучки. Хвани едната, удари другата — изказа се Тобин. — Не им обръщай внимание.

— Да не искаш да ги изкараш слаби и безобидни същества? Ако Роан вземе някоя от тях за съпруга, надали ще живее много след раждането на първия си син!… Но, Богинята е свидетел, Тобин, толкова са красиви…

— А ти нима не си?

Появи се Камигуен, понесла тържествуващо лютнята, и Шонед се впусна да хвали придобивката й с трескаво разточителство от думи. Тобин я съжали и се зарече, че няма да позволи „проклетите кучки“ да им развалят удоволствието; важното беше колкото може по-бързо да отдалечи Шонед от това място и тя намери как. Плати ездачите, нареди да бъдат увити и изпратени в шатрата й, както и куклата, и заяви:

— Шонед, Ками, сега отиваме при златарите! А после…

— Не — промълви Шонед тихо, но решително — без куклата. — Постави разкошното изделие на тезгяха. — Благодаря, че ми я показа, добри човече. Вярвам, че някое момиченце ще има късмет да й се радва, но аз съм вече порасла, на мен ми трябват други играчки. Ками, сега ще видиш желанието ти да се сбъдва.

Плановете на Тобин се изпариха като мараня в силното слънце. Двете с Камигуен, донякъде изненадани — бяха свикнали по-скоро те да водят — последваха Шонед, а Мит закрачи след тях безмълвен и услужлив. Отминаваха сергии и навеси, барачки и дюкянчета с килими, одеяла, седла, медни съдове, пергаментови свитъци… Нищо от тези богатства не спря погледа на Шонед. Тя се стремеше към точно определена цел, както личеше по ритъма на стъпките и. Пренебрегна и изобилието от мебели, кожени изделия, рисувано стъкло, Само на едно място се задържа, колкото да купи синя свещ. Закрачи отново и накрая спря пред барачката на търговец на коприни. След като два-три мига проучва с взискателен поглед стоките, Шонед посочи повелително топ тъкан, почти скрит в ъгъла:

— Искам да видя онзи плат — съобщи тя.

Мъжът я изгледа недоверчиво отгоре, до долу, явно съдейки за платежоспособността й по съвсем простото облекло. Може би щеше да откаже, но Тобин, застанала до бъдещата си снаха и мъничко зад нея, му даде властно знак с вдигнат пръст и кимване. Търговецът сви рамене и измъкна топа. Без да бърза разстла плата върху тезгяха.

Бе бледокремав копринен брокат — тежък, плътен и възграпав. По цялата му повърхност лъкатушеха очертания на цветя и листа, извезани със сребърни нишки; те го правеха още по-корав. На слънце бе ослепителен, а при светлината на факлите щеше да грее, сякаш е направен от звезди.

— Да — одобри Шонед. — Приготви ми го за празника на Закриването.

— Невъзможно! — изскимтя мъжът.

— Няма невъзможни неща. Ще изпратя някого при теб с кройката, и не я ли изпълниш точно, Богинята да ти е на помощ. — Тя мълчаливо протегна ръка и Камигуен сложи в дланта й кесия. Шонед отброи няколко жълтици, претегли ги в шепа: — Това ти е за предплата, другото ще получиш, когато видя готова роклята си. И за тази цена, драги, очаквам толкова ситни бодове, че да не се и виждат.

— Да, разбира се, господарке — промълви едва чуто мъжът, докато тя отронваше една по една в протегнатата му длан монетите.

— Тъй си и мислех. — Шонед се отправи към съседа му, от когото купи бяла ленена долна риза, толкова проста, колкото брокатът бе пищен. Придобивката бе увита и връчена на Мит, който с философска примиреност прибави новия пакет към останалите. След това четиримата спряха пред открита сергия с изделия от фиронски кристал, които пръскаха искри на десет разкрача околовръст. Ками, която бе родом от Фирон, даде ценни съвети на познавачка и благодарение на тях Шонед си тръгна с два сини, превъзходно гравирани бокала. Отбиха се и при друг търговец, където тя купи чифт пантофки, подхождащи на роклята, след това взе и бутилка отлично сирско вино и най-сетне се укроти.

Върнаха се обратно по същия път, сиреч по моста, като Мит се преструваше, че едва пази равновесие под тежестта на многобройния си товар:

— Ще се посветя на отшелничество, ще се оттегля от този мамещ, шумен и грешен свят, далече от жени и още повече от търговци! Ала пак, благородни ми господарки, ще кажа, че за мен беше удоволствие да ви гледам как пръскате пари, които излизат не от моята, а от чужда хазна…

Той тръгна да остави покупките в шатрата на Тобин, а жените продължиха покрай реката, докато намериха уединено местенце под едно дърво. Камигуен седна, обърнала решително гръб на водите, и гушна лютнята.

— Май си забравила, че Оствел не чете ноти — забеляза Шонед.

— Да, но има чудесен глас и пее много хубаво! А и сам каза веднъж, че винаги е искал да се научи да свири. Тази лютня ще бъде подаръкът ми за него по случай сватбата ни — намигна тя. — Той не го знае още, милият, ала празникът на Закриването ще включа и нашето „обвързване в свещен съюз“, както го наричат.

— Много се радвам — изрече ласкаво Тобин. — Чейнал и аз ще пием за вас. А сега дали някоя от вас ще бъде тъй добра да ме осветли какво именно купи Шонед и с каква цел?

Двете слънцебегачки си размениха усмивка. Камигуен отговори:

— Шонед има едно сериозно предимство пред принцесите. Те са девствени.

— До връхчетата на ноктите на краката — потвърди.

— Цял живот са били затворени в татковия палат…

Тобин се разсмя от сърце и също се включи:

— Без да имат дори братче, което да им покаже разликата между момичета и момчета…

— Даже и да им беше известна тази разлика впрочем, едва ли биха знаели какво да правят с нея!

— Баща ми казваше, че жената се различава от девойката по това как полюшва хълбоци — спомни си Тобин. — И бих могла да се закълна, че се досети още на сутринта след първата нощ, когато Чей и аз… — поруменяла, тя не довърши.

— Предполагам, че тази нощ малко е била изпреварила сватбата? — подкачи я Шонед.

— Малко — призна принцесата. — Но щом се готвиш да съблазняваш брат ми, това със сигурност означава, че ще се омъжиш за него, нали? — Слънцебегачката спусна утвърдително клепки. — О, Шонед, какво облекчение е да го узная!

— Аз през цялото време го знаех! — Ками се изсмя тържествуващо, но без злоба, и смушка игриво приятелката си.

— Не си знаела!… Не и със сигурност поне!… Хайде, Ками, кажи, че по-добре умея да се преструвам; иначе не бих могла да се надявам да заблудя когото и да било…

— Е, знаеш, че ме държеше в напрежение — успокои я Ками После се обърна към Тобин: — Само че не се готвим просто за съблазняване. Владеем някои вълшебства, на които уж никой не бива да ни учи, докато не заслужим най-малко осем пръстена. Андраде не знае, че сме ги научили. — Чернооката питомка на Светилището въздъхна: — Оствел никога не ми е давал основание да прибягна до тях. А би било забавно да опитам.

Тобин изви вежди като сърпове и Шонед бързо добави:

— Не, не, в тях няма заплаха за живота! Само мъничко Огън, замрежен тук и там — заради него купих свещта — и нищо, което да използваш срещу мъжа против волята му. Всъщност мисля, че виното свършва главната работа — тя намигна на Камигуен.

— Как бих могла да помогна? — запита Тобин.

— Само ми кажи спи ли някой друг в шатрата, освен брат ти.

— Валвис, оръженосецът му.

— О, той ще бъде в течение, и без друго е на моя страна. Ако ти успееш да уредиш охраната да гледа в обратната посока, аз се наемам с останалото.

— Уредено е вече. Но… — принцесата се озърна, за да се увери, че никой няма да чуе, после се наклони напред: — Давам помощта и благословията си, но искам да се науча и аз…

Камигуен се разсмя:

— На драго сърце! Как обаче ще обясниш на господаря Чейнал откъде си придобила тези умения?

Тобин изящно махна с ръка и измърка:

— Господарят няма да има нито сили, нито дъх да попита, Камигуен.

* * *

След обяд в съвсем тесния кръг на Негова светлост Клута, княз на Ливадна земя, и Негово благородие Джервис, господар на Ваес, Рьолстра се качи пак на закотвената баржа и прекара час-два с наложницата и дъщерите си. Нямаше други ангажименти — първият ден на Риалата винаги биваше празен, защото никаква истинска работа не се вършеше, докато панаирът бе в разгара си и всички се тълпяха там, знатните ведно с простолюдието. Рьолстра обаче твърдо се беше задържал настрана: бе останал в шатрата си, където всички владетели бяха дошли да му засвидетелстват почит. Той ги приемаше с любезно достойнство и разменяше с всекиго по няколко думи — скучно задължение, от което единствената облага беше тази, че от време на време някой бъбривец неволно ръсваше сведения и даваше на Върховния княз храна за размисъл. Ала съгледвачите вършеха работата си тъй добре, че Негова всесветлост всъщност не бе научил през този ден нищо истински ново.

Той обаче със задоволство установи, че винаги има още нещо, докато седеше в „градината си от живи цветя“, както се беше изразил малкият лигльо, племенникът на първожрицата, и на чаша вино със сладки слушаше Ианте и Пандсала. Както бе наредил, те бяха отишли на панаира, за да добият впечатления от слънцебегачката Шонед; сега споделяха:

— Кльощава като скелет — Ианте бе сбърчила носле в отговор на Палайлиния въпрос как изглежда момичето — само кожа и кости, а по лицето й лунички и отблъскващ загар от лятото, прекарано в Пустинята.

Пандсала възрази.

— На мен ми се стори хубава. И то доста. И изобщо нямаше лунички.

— Тогава са били петна от мръсотия!

Найдра вдигна очи от ръкоделието си.

— Та какво друго да очаква човек? Фаради са черноработници и нищо повече.

По даден от Рьолстра знак Палайла зададе ключовия въпрос:

— Вярно ли е, че я сватосват за Роан?

Отзова се Гевина:

— Снощи наредих на прислужницата си да разприказва един от техните слуги. Хората в Роановия лагер с раздвоени: момичето било пристигнало по заповед на Андраде да се омъжва за княза, но той не я искал. Нещо повече, казват, че и тя не го искала…

Ленала се прокашля:

— Роан е много красив.

Рьолстра я удостои с поглед, преливащ от търпелива доброта:

— Колко си наблюдателна, дете мое.

— Гевина казва истината — намеси се и Пандсала — Този следобед момичето заяви пред мен самата, че не е сигурна дали князът й харесва; на нейно място аз…

— Много е хубав наистина — повтори Ленала, охрабрила се от ласкавите думи на баща си.

Ианте внезапно стана, приближи се до кадифената лежанка, в която Палайла почиваше, и пъхна една възглавница зад гърба й. Наложницата се вцепени. Но мургавата девойка я гледаше невинно и с изключителна загриженост попита:

— Така по-добре ли е?

— Съвсем добре съм — сряза я тя. Рьолстра затули с шепа усмивката си. Понякога му липсваше възбудата, с която навремето бяха изпълвали дните му няколкото наложници, ненавиждащи се една друга и съревноваващи се да го спечелят, но ето че стълкновенията между единствената останала и дъщерите му бяха не по-малко забавни. Това му припомни Аладра — единствената истински мила жена, която го бе привлякла след смъртта на съпругата му Лаланте. Аладра беше и чудесна любовница, но той се познаваше достатъчно, за да се залъгва, че нежната й кротост нямаше да му омръзне по-късно. Добре беше, че тя почина млада и му остави само хубавите спомени: ако бе продължила да живее, щеше да въдвори по целия палат обич и мир, в чиято атмосфера той би издъхнал от скука и отвращение.

Ианте, след като се върна на мястото си край прозорците, поде отново:

— Княгиня Тобин, изглежда подкрепя Шонед. Поне счете за важно да го заяви.

— Каза също, че Роан не бил много по нейния вкус — добави Пандсала. — Смятам тези й думи за доста по-важни: те разкриват характера й. Струва ми се, че Шонед не би изпълнявала покорно желанията на първожрицата, ако противоречат на нейните собствени. Откровено казано, тя ми прави впечатление на невероятно упорита.

— Все повече я харесвам — промълви Рьолстра, уж само на себе си, ала всъщност умишлено, за да провери как ще посрещнат думите му присъстващите. Усмивчица накъдри устните на Ианте, Палайла присви очи, а останалите запротестираха в един глас как може да я харесва, когато знае, че непокорните жени са глупави. Рьолстра вдигна длан, за да въдвори тишина:

— Не съм искал да засегна никоя измежду вас, безценни мои. Вие знаете как подобава да се държите. Мисълта ми беше, че нейното вироглавство просто ще ви улесни да изпъкнете, когато човек неизбежно ви сравни с нея — и превъзходството ви ще проличи.

Палайла морно махна с ръка (Рьолстра неочаквано забеляза колко надебелели и подпухнали са пръстите й) и каза на девойките:

— Интересът, който ще проявите към него, ще бъде балсам за честолюбието му подир нейното безразличие. Не забравяйте, мили мои, да бъдете кротки и гальовни: мъжете не обичат да им се противоречи. А Роан е и много млад, той ще желае да бъде обграден с внимание, да чувства, че като мъж е важен и му се възхищават.

— Той много ми хареса — каза Ленала с копнеж.

— Всички разбираме това, мое съкровище — отговори баща и.

На сбирката бе сложен край. Дъщерите се върнаха на брега и се разотидоха по шатрите си; Рьолстра обаче остана още известно време при Палайла. Беше му противно да я гледа, но знаеше, че инстинктите й работят все тъй безупречно. Изви въпросително вежда:

— И така?

— Пандсала го иска силно, Ианте си придава вид на равнодушна, ала е не по-малко заинтересувана. Бих заложила все пак на Сала.

— Може да отведе нещата твърде далеч.

— Тя не е глупава, господарю. Разликата между двете е тази, че Ианте разчита премного на ума си, а Роан е твърде млад, за да цени ума у една жена. — Хитрата кройка на робата до голяма степен прикриваше наедрелите й форми, но по пръстите й нямаше пръстени — Палайла вече не можеше да ги слага и сваля — а гривните върху китките и се впиваха в подпухналата плът. Тя забеляза, че Рьолстра я изучава, и му се усмихна прелъстително с все още красивите си устни, очи и страни. За миг мисълта за насладите, които би могла да му дари даже в това си състояние, изкуши Върховния княз; но бе почти веднага изместена от друга мисъл — за едно тъничко момиче с червена коса и силен слънчев загар, момиче, с което той все още не се бе срещнал лице в лице, ала възнамеряваше скоро да го направи.

— Ще останеш ли тази вечер при мен, господарю? — покани го Палайла.

— Не, трябва да се явя на някои други места — усмихнат излъга той. Запъти се към вратата, но спря. — Защо Пандсала?

— Защо не?

— По-рано ти беше за Ианте.

— По-рано не бях виждала Роан.

— Навярно си права, скъпа. Лека нощ. Сладки сънища.