Мелани Роун
Принц на драконите (10)

Глава 10

Роан бе решил да пътува с далеч по-малко пищност, отколкото бе правил баща му. Великолепието, доставяло такова удоволствие на Зеава, го караше да се чувства неудобно. Особено ако бе изразено в брой на придружителите. Тъй че по пътя за Ваес младият княз бе следван от колона, дълга само половин мяра, а при нощувките лагерът, слава на Богинята, се устройваше бързо и пак така бързо се вдигаше на сутринта. Не че това се отразяваше върху скоростта на придвижване, но поне, като погледнеше през рамо, Роан можеше да види края на кервана.

Сухите шубраци по хълмовете Вере се смениха с тучната лятна зеленина на низините, напоявани от река Фаолаин: пътниците навлизаха в Ливадна земя. Колоната забави ход — пустинните жители, отраснали сред гол пясък, не можеха да наситят очите си с гледката на гори, поляни, ниви… И хората тук бяха по-различни, със закръглени тела и румени лица, по които липсваха тъмният загар и бръчките от слънцето. Нямаше конници, които да бързат напред със съобщение за местните жители, че Негова светлост князът-владетел на Пустинята скоро ще удостои земите им с преминаването си, или със заповед овцете и говедата да се отстранят от пътя и Роан се наслаждаваше на простоите, които му даваха възможност да поприказва със селяни и пастири. Добрите хорица често нямаха понятие, че скромно, даже невзрачно облечения младеж е господар на цялата върволица коне, каруци хора. Те го черпеха простодушно с прясно мляко и зрели праскови, показваха му усмихнати новородени дечица. Сините очи на Роан неведнъж се кръстосваха с кратки, но изразителни погледи на поруменели моми, което силно повдигна самочувствието му.

В този първи ден от пътуването колоната се бе разделила на три подгрупи: начело Роан със семейството си и личната прислуга, след тях слънцебегачите и накрая обозните каруци с редовите слуги и стражите, които да ги пазят. Впрочем в мирната Ливадна земя последното не бе необходимо. Ако някой войник — момче или момиче — изтеглеше лъка си, то беше само за да уцели примамлива дива птица или животно, които вечерта отиваха в готварския казан.

Роан откри, че простото удоволствие да язди по цял ден из ширни равнини е блажен отдих от напрежението, което бе оставил зад себе си в Цитаделата и преди онова, което го очакваше във Ваес. Никой не идваше да иска мнението му по въпрос, по-сложен от този къде ще лагеруват през нощта, и обикновено някой член на семейството му яздеше редом с него. Тобин беше чудесна спътница, когато можеше да бъде отделена от съпруга си, разбира се. Всяка сутрин Чейнал береше цветя, които тя закичваше в косите си, а той си запазваше по стръкче от всеки вид и украсяваше с китката колана си. Оставили децата в Цитаделата, под грижите на любящата баба, господарят и господарката на Радзин отново се държаха като влюбени. Роан се усмихваше снизходително на прелестните им игри и закачки и си представяше Шонед и себе си при подобни обстоятелства.

Той виждаше Шонед съвсем нарядко. Тя яздеше заедно с останалите хора от Светилището. Роан бе постигнал целта си да се увери, че на васалите му им е ясно коя е, но не беше разчитал тя да демонстрира предимствата си като избраница. Смяташе, че би било глупаво да изтъква особеното й положение по време на пътуването, макар да знаеше, че никой от неговите хора няма да клюкарства на Риалата за вероятния му избор на невеста. Задоволяваше се да я наблюдава от разстояние, но изпитваше болка и тревога, защото я виждаше да язди с помътнели очи и превити рамене, незабелязваща красотата на околната природа и равнодушна към всичко.

Понякога и посочените за придружители васали яздеха редом със своя княз. Роан се поздравяваше за успеха на подхода си — сам не би могъл да избере по-добри от тримата, които сега напредваха към Ваес заедно с него. Първият бе Фарид, господар на Небесна купа: мъж на средна възраст, отличаващ се със сухия си хумор и необяснимата си способност да извлича доход от владение, което включваше само скалисти склонове и вода. Небесна купа бе разположена високо сред хълмовете Вере, по стръмните брегове на отколешно езеро, което приличаше на къс небе, събран в чаша. Господарският замък бе граден бавно, педя по педя, със сив камък, ваден от стените на кратера. Терасираните земи по склоновете на същия кратер раждаха толкова, колкото да изхранва малко стадо овце и почти нищо друго, но от малкото стадо овце и малката каменоломна негово благородие Фарид успяваше да си изкара не само прехраната, но дори и печалба. Той рядко искаше от своя княз друго освен вино или — ако зимата се случеше необичайно дълга — хранителни продукти.

Роан бе ходил в Небесна купа като дете и бе останал смаян при вида на толкова много вода на едно място. Удивлението му се бе сменило с ужас, когато баща му го вдигна от земята и го хвърли в плиткото, за да се научи да плува; Зеава сам скочи след миг-два в езерото, за да се увери, че наследникът му не се е удавил, но Фарид се намеси неочаквано и го сгълча, че е уплашил момчето. В следващите дни сам негово благородие извеждаше на няколко пъти малкия си гостенин, за да го посвети в тънкостите на изкуството да се задържиш на повърхността. Роан преодоля страха си от водата, дори му бе мъчно, когато си тръгваше и никога не забрави как Фарид му се бе притекъл на помощ.

Вторият избран васал беше Елтанин, който управляваше Тиглат — опасан със стени град в северната част на княжеството, някога владян от Мерида. Елтанин беше млад и бе встъпил във владение преди не повече от година две; желанието му да присъства на Риалата се подсилваше и от надеждата да си намери съпруга там. Роан го хареса и докато разговаряха, Елтанин срамежливо призна, че може да си представи как се чувства Негова светлост, натоварен с отговорностите на висок сан, без да разполага с почти никакъв опит — защото собственото му положение е такова.

Третият избраник вече не радваше толкова. Той бе Байзал, господар на Фаолаинската низина. Все пак младият княз се надяваше да извлече облага от присъствието му. Байзал бе в състояние да мисли само за новия палат, които градеше, но по някакъв начин това го правеше великолепен защитник на интересите на другите васали: тъй като мечтаният от него строителен материал бе към края на общия списък със заявки и нужди, фаолаинецът бе готов да не жали сили в борбата за изпълняваме желанията на останалите атрим, само и само Роан по-скоро да стигне до неговата поръчка за сирски камък и да бъде убеден да я изпълни. Младият владетел недоумяваше по каква странна логика точно Байзал е бил пратен да го „подкрепя с присъствието и съветите си“, но признаваше, че това има и добра страна. Поне не му бяха натрапили Абидиас от Туат!

Като се има пред вид, че трябваше да се посрещат нуждите на почти сто души, пътуването бе добре организирано. Главният управител на княгиня Милар бе останал в Цитаделата да помага при преобзавеждането на частните покои за Негова светлост и Роан благодареше на Богинята, че му е свестено нервното суетене на този самомнителен досадник с остър глас. Младежът бе очаквал, че задълженията ще поеме Уривал, те обаче бяха прехвърлени на Камигуен и Оствел. Тъмнокосата слънцебегачка се оказа невероятно способна и неуморима, а там, където авторитарните й донякъде методи срещаха или предизвикваха съпротива, работата свършваше Оствел с чувството си за хумор и такт. Двамата се грижеха храната да е вкусна и винаги поднасяна навреме, лагерът да е организиран както трябва и всичко да бъде държано под око. Роан си мислеше дали да не убеди Андраде да се раздели с тях. Ако трябваше в бъдеще всеки ден да се разправя с досегашния главен управител в Цитаделата, щеше да се побърка; а и Шонед бе признала, че напълно й липсват уменията, отдавна и в съвършенство овладени от Камигуен. Тя щеше и да се радва, че в своя нов дом ще има до себе си стари приятели.

Изхождайки от тези съображения, следобеда на четвъртия ден от пътуването Роан нареди на Валвис да доведе Оствел, който обикновено яздеше заедно с фарадим. Младият мъж се появи с открита и жизнерадостна усмивка на лицето. Държеше се почтително, но без раболепие и се обръщаше към Негова светлост не като поданик към княз — това би накарало Роан да се чувства неудобно — а като рицар към владетел. Роан оценяваше тази разлика толкова по-високо, колкото повече време минаваше и колкото повече новата му власт го отделяше от околните. Той заговори пръв:

— Исках да ти благодаря, задето поддържаш образцов ред в този пътуващ зверилник.

— Благодаря, господарю, но всъщност не е толкова трудно: не и с моята Ками, която раздава заповеди навсякъде!

— Да. Моля те, поздрави своята повелителка от мое име. Възнамерявате ли да се ожените скоро?

— Е, да се женим… Тя, господарю, произлиза от много добро семейство там от Фирон, както личи и по цвета на лицето, а пък и по очите й…

— Ммм… тези очи, наистина… — промълви Роан. Оствел правилно разбра комплимента и се усмихна.

— Ще призная, господарю, че в мига, в който ги видях… — младият мъж не довърши. Вдигна рамене и изобрази престорено разтреперване: — Не бяхме на повече от петнайсет години! Тъй или иначе, нейните предци не са толкова знатни, колкото тези на Шонед, или поне някои от тях, но стоят доста по-високо от моето семейство. Затова съм казал на Камигуен, че докато не съм в състояние да и предложа главен управител на Светилището за съпруг, нищо няма да й предлагам.

— Уверен съм, че тя не му отдава значение. Ала гордостта ни подтиква да вършим странни неща, нали? — отбеляза Роан с горчива усмивка.

— Напълно вярно — съгласи се с въздишка Оствел. — Сигурно скоро ще отстъпя. Ками е убедителна, и то как — всяка нощ бивам убеждаван.

Роан примигна при тази небрежна забележка, хвърляща светлина върху интимния живот на двамата. Вярно — припомни си той, за да се окопити — Тобин и Чей не криеха колко често изразяват в постелята любовта си един към друг, но те бяха женени, а не просто сгодени…

Оствел продължаваше:

— Аз, господарю, не съм обучаван за фаради, но пък това ме прави по-щастлив, задето Камигуен ме избра. Когато се стигне до тоя род неща, слънцебегачите знаят кое какво е.

— И аз така съм чувал — отвърна Роан с глух глас.

— Тя може да е имала какво ли не с десетина други, но само към мен изпитва любов — изтъкна Оствел със сдържана гордост. — Всяка нощ я намирам да ме чака и не като плахо и боязливо момиченце, ха-ха-ха! Ето защо е толкова убедителна, кълна се в демоните!

Роан не удържа и също се изхили:

— Мога да си представя!

— Това е то женската хубост, господарю! Затрудненията, в които вкарва човека, са от най-изтънчените!

— Между всички затруднения, които ми предстоят във Ваес, очаквам жените да създадат най-интересните — призна Роан — макар че трудно бих ги нарекъл изтънчени.

Усмивката на Оствел изчезна.

— Да, господарю — изрече той безизразно. — Ако извиниш, ще ида да проверя обозните каруци. Те нещо изостават. — Кимна кратко, смуши хълбоците на коня си с пети, животното изви снага и бързо се отдалечи в обратна на движението посока.

Роан съжали, че се лишава от присъствието му. Оствел не само излъчваше непринуденост и топлота, но караше младия княз да вярва, че с времето ще станат добри приятели. Веднъж започнал играта си обаче, Негова светлост трябваше да продължи до край.

* * *

На осмия ден от пътуването керванът прекоси река Фаолаин по мост, за най-голямо облекчение на фарадимите. Слънцебегачите не се засегнаха от добродушните закачки на по-малко чувствителните си спътници. Те всъщност нямаха трудности, след като можеха да минат по моста на коне, вместо върху сал по водите. Роан с разпореди да спрат за нощувка по-рано този ден и накара Оствел да разпъне шатрите — за първи път откакто бях тръгнали. Но прислугата не извади от обоза нито килими, нито мебели, защото беше необходимо да се разбере какво обзавеждане ще е най-подходящо за Риалата.

Площта на лагера се оказа огромна. Шатрата на Роан бе най-голямата; Зеава я бе поръчал за тазгодишни сбор във Ваес и тя бе изработена от тъкан с копринени нишки в синьо, сребристо и златисто. Такъв разкош би бил напълно излишен в Пустинята, където заслоните за хора трябваше да се сливат с цвета на пясъците, но тук си струваше. Роан не можеше да не се възхити на безупречно оразмереното пространство. Докато обикаляше, той установи, че Зеава се е погрижил една част да бъде отделена за лични покои, а друга за служебни и представителни нужди. После тръгна заедно с Оствел из лагера. Двамата заумуваха какво място да бъде отредено на всяка палатка във Ваес, и се отчаяха от неуспеха си да подредят нещата така, че всички да са съгласни и доволни, докато не пристигна Камигуен, която се справи с цялата задача за нула време, като просто начерта карта в прахта.

Роан задържа двамата при себе си около половин час. Разпитваше ги за конете, храната и мебелите, и макар да внимаваше в отговорите им, по-интересно за него бе да наблюдава младата жена и спътника и. Камигуен бе пъргава и решителна, съхраняваше в ума си пълен опис на всичко по стопанската част и не забравяше нито една подробност; бе в стихията си като организатор на пътуването и Роан се увери, че тя и само тя ще може да освободи Шонед от домакински задължения един ден, когато зеленооката му избраница стане господарка на Цитаделата. Оствел пък беше равен на половинката си по отношение на конете и стражите: знаеше къде се намира всеки един във всеки отделен момент, с какво е зает и каква е целта на заниманието му. Роан реши да им отправи Предложение да постъпят на служба при него веднага щом Риалата бъде закрита, макар да му се струваше почти невъзможно да повярва, че след някакви си дванайсетина дни цялата работа ще е свършила… и Шонед ще му принадлежи.

След като Камигуен и Оствел си тръгнаха, той взе да броди самичък сред шатрите и палатките, потънал в мисли за бъдещето. Ако можеше всичко, да е приключило вече, и двамата с Шонед да се прибират в Цитаделата на коне, оповестили пред всички близката си сватба, уверени един в друг! Всички досегашни кроежи, които му се бяха стрували умни и го бяха изпълвали с вълнение, сега му тежаха като бреме. Роан срита един кол, като за собствено оправдание си каза, че проверява стабилно ли е забит в земята; после се засрами и укори. Никога не го беше бивало да лъже самия себе си.

Стресна го гласът на Андраде, прозвучал неочаквано почти в ухото му:

— Е, племеннико? Мъничкото ти развлечение скоро ще започне. Очаквам го.

В здрача на ранната вечер леля му изглеждаше уморена. По лицето й се спускаха резки бръчки, русата й коса бе цялата в прах. Роан загрижено рече:

— Надявам се тази нощ в шатрата да спиш по-добре.

— Няма изобщо да спя добре, докато двамата с Шонед не се… — тя не довърши думите си. Вдигна рамене и подхвърли: — Е, предполагам, това ще трябва да почака: приключат ли лукавствата ти, тогава ще му дойде редът.

— Съдено ли е да приключат някога?

— Не и ако си княз. Впрочем, очаквах да ме попиташ какво знам за Рьолстра. Той, трябва да ти кажа, знае всичко за теб от съгледвачите си — Роан се взря в нея така, сякаш бе съзрял призрак, но преди да успее да изрече каквото и да било, Андраде хладно продължи: — Макар че се надявам това да са само неща, които ти искаш той да знае.

Младежът мълчаливо хвана ръката й и двамата закрачиха бавно през лагера.

— Лельо — обади се Роан — повече ме интересуват дъщерите му.

— Е, не се и съмнявам! Държани са доста изкъсо на Канарата, и оттук може да се направи изводът, че жадуват за свобода, при това колкото може по-скоро. На теб ще бъдат предложени само законните, тъй че за другите не бива да се тревожиш.

— Ще ги огледам всички. И колкото повече са, толкова по-весело ще бъде.

— Весело като на дракон сред овче стадо? — подхвърли тя с усмивка. Изчака го да кимне, ухилен на свой ред, и продължи: — С всеки изминал ден виждам у теб се повече от баща ти, Роан. Ставаш все повече като него, без да изменяш на благостта си… на благата си безпощадност… Тъй като дъщерите на Върховния княз нямат сърца, ти няма да разбиеш нищо у тях, но ще нараниш гордостта им, което е по-опасно.

— И твоята гордост не е останала незасегната — отбеляза племенникът без злоба. — Разбра ли кой е слънцебегачът, който му служи?

— Не. Обаче ще разбера — отвърна тя сурово — и Рьолстра ще отговаря за това. Ще те изчакам да свършиш с него, но му остави поне искрица живот. Аз също трябва да уредя някои сметки.

— Използвал е твой слънцебегач, за да събира сведения за мен — значи има да плаща и на двама ни. Кажи ми за дъщерите му.

Андраде му каза всичко, което знаеше, а Роан слушаше внимателно. Узна, че Найдра е хубава, кротка и послушна, Ленала — глупава; Ианте и Пандсала бяха онези, с които трябваше да бъде нащрек.

— Ианте е най-хубавата и като че ли най-умната от четирите, така че сигурно отдавна е изчислила всички облаги, които би и донесъл бракът с теб. Ще се изненадам, ако някоя нощ не се промъкне в шатрата ти. Колкото до Пандсала, тя е почти толкова хубава и едва ли не също толкова умна, колкото Ианте, поне по сведенията, които имам.

— От кого? — пробва Роан, макар да знаеше, че тя няма да отговори.

— Това не те засяга, момчето ми. Твоята работа е да щадиш чувствата на Шонед, а Тобин и аз ще правим каквото можем, за да я предпазим от злобата на техни високородия. Впрочем решил ли си кога и как ще прекрати маскарада си?

— Мислил съм да постъпя според обстоятелствата — рече той. — Вечеря ли подушвам?

— Знаеш ли, скоро ще дойде ден, когато ще трябва да ми дадеш напълно откровен отговор, племеннико. Да вечеря; и аз умирам от глад. С Тобин и Чей ще се съберем на семейна трапеза в моята шатра. Ще ти бъда признателна, ако дойдеш и ти, за да има с кого да разменя поне две-три умни приказки. Не знам колко още ще из държа да гледам твоите сестра и зет как се поглъщат с поглед…

Доста по-късно, оставил леля си в тъмнината, Роан се опитваше да усети отново чувството за свобода, което го бе облъхнало по време на пътуването. Напразно! Разговорът на вечеря не бе имал друга тема освен Риалата. Утре щяха да стигнат Ваес, а вдругиден князете щяха да открият Голямата говорилня. Роан крачеше бавно към шатрата си и за миг-два се спря, преди да влезе; гледаш мрачно, без да ги вижда, позлатените опорни колове със стилизирани драконски глави. Оствел се бе разпореди тази нощ стражи да бдят край княжеските покои — чудесна репетиция за Риалата, където трябваше да пазят непрекъснато Негова светлост, с един от войниците задържа малко отмерената си крачка, за да отдаде чест на Роан:

— Ще се оттегляш ли за отдих, господарю?

— Не. Още не.

— Много добре, господарю. — Мъжът повторно отдаде чест и продължи обиколката си.

Роан си спомни предишната Риала, когато го бяха обграждали с далеч по-малко грижи, а истинският център на внимание беше баща му. Повече нямаше да може а ходи където иска; отсега нататък всички очи щяха да го следят, хората щяха да наблюдават всяко негово движение, да тълкуват всяка дума, да обсъждат всеки жест. Внезапно почувствал, че се задушава, младежът се обърна и рязко закрачи към реката.

Спря на самия бряг и загледа непроницаемата вода. Луните още не бяха изгрели, звездният зрак блещукаше слабо измежду рехави облаци. Отсреща дървета хвърляха сенки, диагонални на силуетите им и по-тъмни от тях, а клоните им шептеше лек ветрец, като отговор на неспирния възнисък ромон на водата. Във въздуха се долавяше есенен полъх и Роан потрепера. Разтърка дланите и една в друга, за да ги стопли. „Не са за мен такива места“ — помисли си той: места, където водата се лее в безгрижно изобилие, места с богат урожай и огромни стада, които се отглеждаха без усилие. Той бе роден да сдържа климата на Пустинята, с обгаряща до костите жега лете и свиреп вятър зиме — вятър, който нахлуваше откъм Дългите пясъци и духаше с такава сила, че можете да смъкне плътта от човешки скелет и да го погребе безследно сред дюните. Дори и драконите търсеха по-приветливи земи… за да ги опустошат до голо. Роан пак потрепера — този път не от хлад — и тръгна да се връща към шатрата си.

Само това, че се обърна, спаси живота му. На един пръст разстояние от ребрата му въздухът ненадейно изсвистя при преминаването на нож, хвърлен от неизвестен, но ловък и дързък нападател. Роан тутакси се сниши, измъкна от ботуша камата си и стиснал я в ръка, зашари с очи из мрака. Второ острие прониза въздуха на педя от главата му и младият княз прокле русата си коса, която блестеше в безлунната нощ. За да се добере до на близкото прикритие трябваше да измине двайсет крачки нагоре по билото, така че нямаше какво друго да стори освен на свой ред да се превърне в сянка.

Птица нададе писклив звук, дребни зверчета яростно зацвърчаха, обезпокоени в гнездото и в леговища си. Роан се просна по корем и застина с наострен слух. Когато нощта отново се умири и утихна, когато се чуваше само реката, той отърси солените капки пот от лицето си и бавно се изправи.

Така представляваше лесна мишена, но вече нямаше кой да хвърля ножове. Младежът почака малко, после претърси брега. Натъкна се на забита в гъстата кал тънка дръжка, с която острието сключваше ъгъл: хитроумен капан наистина. Онзи, който го бе подготвил, явно беше предвидил, че Роан ще залегне, за да се защити. Князът мълком отдаде дължимото на противника си, докато издърпваше острието. Когато прокара пръсти по съвършено гладката повърхност, дъхът му спря. Смъртоносно оръжие не бе от кунаксанска стомана, а от стъкло.

Той прибра ножа при камата си в ножницата в ботуша. Върна се в шатрата си, където Валвис дремеш безметежно в ъгъла край горящия светилник. Без да го буди, Роан поднесе стъкления нож към светлината и го разгледа внимателно. Не се изненада, когато откри върху острието характерния зъб, предназначен да се забие дълбоко в плътта на жертвата, която би се опитала да го изтръгне от себе си. По лицето на младия княз пробяга кратка недобра усмивка. Ножът бе скрит дълбоко в дисагите, където оръженосецът нямаше да го намери.

„Значи Мерида иска да ме предупреди“ — отбеляза си Роан, докато се настаняваше за спане и се завиваше одеялото. На езика, говорен в старо време, самата дума „мерида“ бе значела „нежен нож“: нежен, защото се правеше от стъкло, което бе предмет на разкоша, но с острие също толкова бързо и смъртоносно, колкото и стоманените. Меридците бяха се добрали до властта като сдружение на наемни убийци, прочути с безшумната си ловкост. Смъртта на Роан би зарадвала много войнолюбивите му съседи. Макар да не бяха успели да го убият, бяха му дали ясно да разбере, че се намират близо до него. Несъмнено разчитаха това да го направи нервен и подозрителен и да допусне грешки. Младежът пак се усмихна и се протегна под одеялото. Нови трудности и тревоги се прибавяха към очакваните, предвидените, но вместо да го обезсърчи, това го изпълваше с възбуда: кръвта му кипеше от нетърпение по-скоро да влезе в бой. Вярно, че предстояха не кръвопролития на бойното поле, а стълкновения на умове и воли. Ала ако меридците бяха възнамерявали да го уплашат — бъркаха.

* * *

Шонед спря коня си на върха на хълма и с удивление загледа лагера, ширнал се в подножието. Други князе бяха пристигнали преди тях и бяха разпънали шатрите си. Тя се зае да обяснява чии са отделните поселения на Ками и Оствел, които бяха дошли да огледат мястото преди пристигането на главната част от Роановата свита:

— Тези шатри в жълто, там край гората, са на Саумер, княз на Исел. Той се е установил колкото може по-далеч от княз Волог: двамата делят един и същи остров крайно неблагополучно, затова гледат да не съседстват поне на Риалата. Шатрите с портокалов цвят са на княз Дурикен. Горкият, жив ще се опече, както няма дървета наоколо.

— Откъде си почерпила всичките тези сведения? — попита Камигуен. — От Уривал ли?

— Не, от княгиня Милар. Да видим по-нататък: червените шатри са на Висарион, княз на Гриб, онези в глупашко розово — на Селдийн Гиладски, а зелените на Чал Осетийски. Те лесно се познават. Ками, спомняш ли си когато веднъж негова светлост дойде да ни посети в Светилището и цялата околност позеленя от униформите на войската му? — Шонед продължи да изброява имената на събралите се владетели, различавайки ги по хералдическите им багри. Бе щастлива, че княгиня Милар я бе осведомила предварително за тях, и сега можеше да каже чий е всеки цвят — и аленото, и черното, и горскозеленото, и тюркоазеното на родния й Сир. Виолетовото на Върховния княз обаче подозрително липсваше. Оствел, като не чу Шонед да споменава името на Рьолстра, й хвърли любопитен поглед:

— Сигурно Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък и затова още не е дошъл?

— Да, Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък — потвърди тя. — Затова още не е дошъл. Ще пристигне утре сутринта по реката, с всички дължими церемонии. Целият този сбор не ви ли прилича впрочем на панаир? Цветовете не си хармонират, сякаш се блъскат един в друг и искат да се изтикат взаимност.

— Досущ като хората — вметна Камигуен — и най-вече принцесите. Не ме гледай така, Шонед, няма да мълча! Ти позволи на прислужниците на Нейна светлост да ти ушият всичко на всичко две рокли, а ще трябва да се покажеш на пет пъти по толкова тържества! — Възмутена, тя се въртеше на седлото; очите й святкаха. — От колко време сме приятелки? Не знаеш ли колко много желая да си щастлива? И защо не се бориш самата ти за щастието си?

— Ками, след като князът огледа хубаво техни високородия, ще зная, че взима мен, защото аз съм тази, която иска.

— Ох, да се провалят в пъкъла дано! — избухна Камигуен. — Всички техни високородия, високомерия, високощения — тя бе способна да продължава още, но Оствел я прекъсна:

— Другите се задават. Хайде да вървим да намерим място за стануване; ще се караш с Шонед по-късно, Ками, сега ни чака работа.

— За какво да се карам, като не я е грижа? — Мърморейки, Камигуен заслиза подир Оствел, и остави Шонед да съзерцава преливащия от багри, шатри и хора лагер, хапейки уста.

До вечерта и дошлите от Пустинята се бяха установили в сините си палатки. Изпълнила своя дял от дадените от Ками нареждания, Шонед тихичко се измъкна да пообиколи. Риалата щеше да се открие тържествено на следващия ден с пристигането на Негова всесветлост. Тя, тайната годеница на съперника му, трябваше да стане втори очи, уши и език на Роан. Трябваше да се държи така, сякаш изобщо не желае младия княз, трябваше да олицетворява мълчалива скромност и прочие девичи добродетели както пред чуждите, така и пред своите хора, и особено да подтиска нарастващото желание да се нахвърли с нокти върху щерките на Върховния и да раздере кожите им на ивици.

Имаше и друг, по-сериозен повод за тревога: личността на покварения от Рьолстра слънцебегач. Андраде бе разпитала питомката си по време на пътуването, но Шонед не бе могла да й даде кой знае колко подробности. Сигурна бе в едно: който и да беше този човек, той бе присъствал на бдението в нощта, когато княгиня Тобин се бе помамила да затича по лунните лъчи и зеленооката фаради съжаляваше, че не знае как да установи само личността му, да го издири и да му помогне. Сърцето и се свиваше всеки път, когато си припомнеше отчаяната му молба за прошка.

Когато слънцето залезе, хората в шатрите запалиха светилници и подслоните се преобразиха в огромни пъстри фенери. Както се разхождаше из лагера, Шонед спираше ту тук, ту там, за да погледа представленията, изнасяни от обитателите, които явно не знаеха, че и най-дребните им жестове издайнически се очертават срещу светлината. Никой не я смущаваше в това безобидно забавление; пръстените й я охраняваха. Така върху огромно платнище от алена коприна слънцебегачката съзря жена и мъж, заключени в прегръдка; прозвуча смях и светилникът рязко бе угасен. По-нататък, на тюркоазен фон, се виждаше как един мъж гневно маха с ръце и се кара на друг, който в началото му оказваше отпор и стоеше гордо изправен, но после бавно се отпусна на колене и клюмна глава. Шонед се запита какво ли би могло да се види в други нощи, особено през стените на Роановото временно убежище.

Тя се върна към поселението от сини шатри и седна на ниско столче пред онази, който щеше да раздели с още три слънцебегачки и Камигуен. До нея имаше мангал, пълен с тлеещи въглени. С едно махване на ръката Шонед ги накара да пламнат буйно; движението изтръгна мимолетна искра от изумруда върху пръста й. Поднесла и двете си ръце пред очите си, тя се взря в осемте си пръстена. Само седем от тях бе заслужила като фаради. Още не можеше да си отговори какво я бе подтикнало да извърши такова опасно нещо като да се намеси в работата на далечния си събрат. Не, Шонед всъщност можеше, но не смееше да си го признае, а сега се питаше какво ли още би извършила за Роан, обезпокоена наново от този порив на цялото и същество да се постави в служба на целите на младия княз. Уривал имаше право да не бъде напълно откровен с нея. Тя щеше да използва дарбата и уменията си в полза на Роан, каквито и да бяха намеренията на любимия й, защото собствената й власт над слънчевите и лунните лъчи бе нищо, сравнена с властта му над нейните чувства и ум.

Щом осъзна това, Шонед мигновено възнегодува. Каза си, че няма да се остави да бъде заробена така, както непознатият й събрат бе заробен от Рьолстра. И все пак й беше ясно, че ще приеме игото си на драго сърце (докато другият фаради мразеше своето), ето в каква глупачка я бе превърнала любовта, Богинята бе свидетел! Тайната годеница се взря отново в изумруда на пръстена си. Тобин и беше казала, че накитът се е предавал в семейството от незапомнени времена, и че според поверието притежавал собствена чародейна сила. „Избрал го е зелен, за да отива на очите ми“ — помисли си тя, но това й припомни сцената, при която й беше връчен пръстенът, и я накара пак да прокълне Роан, задето я бе изправил пред всички присъстващи в Тържествената зала онази нощ.

Споменът за „онази нощ“ и отблясъкът на огъня от мангала по златните колелца на пръстените я върна към откритието, което двамата с Роан бяха направили в драконовата пещера. Ако той не грешеше, животът сред пясъците щеше нечувано да се промени. Разполагайки с безгранично богатство, повелителят на Пустинята щеше да бъде в състояние да купува каквото пожелае за себе си и за поданиците си, да придобива цели княжества с все князете… или принцесите, добави тя с гримаса. Всеки си имаше цена.

„Не и аз“ — опита се да убеди сама себе си Шонед. Постара се да си внуши, че нищо, никой, никаква съблазън не би могла да я склони да престъпи дълга си към братството на фарадимите и да изневери на знанията, които Светилището й беше дало, както бе сторил поквареният от Рьолстра слънцебегач. Но внезапно пред погледа й изникна живото опровержение на нейната клетва: Роан крачеше към шатрата й, размахал широко ръце, както му беше навик. Горещ пурпур заля страните на Шонед и за да го прикрие, тя извърна лице към огъня. От ума й изчезнаха всички мисли освен една, която я уплаши: „За него бих направила всичко!“ Той никога нямаше да го поиска от нея, разбира се — поне така й се щеше да вярва — и все пак с горчива болка в душата зеленооката слънцебегачка осъзна, че би предала, без значение кого, заради Роан.

— Шонед?

Стъпките му издаваха шепнещ звук в мократа трева. Тя протегна отново ръцете си към мангала и се престори, че е погълната от изучаване на пръстените си, докато Роан присядаше редом с нея.

— Много късно е, а ти още не си си легнала. Въпреки че си уморена, сигурен съм — дълго яздихме, пък и Камигуен навярно не е пропуснала да възложи задачи и на теб…

— Не ми се спи.

— И на мен. Рьолстра пристига утре. Тревожен съм.

— Не се съмнявам, че знаеш какво ще направиш. — Той бе протегнал ръцете си към топлия огън близо до нейните, и тя неволно ги загледа: изящни стави, тънки и здрави кости, кожа със слънчев загар.

— Общо-взето да, знам. Но всичките ми планове могат да рухнат, когато го срещна лице в лице. Княз срещу княз… Ами ако излезе, че съм му ясен открай докрай?

— Дори и близките ти не биха могли да кажат, че си им ясен. Как чужд човек може да прозре в теб?

— Заблуждавам семейството си аз от години — отвърна Роан. Тя разбра, че не е доловил намека й. Не каза нищо и той напрегнато продължи: — Шонед, а ако не успея? Трябва да издействам на всяка цена договорите, само върху тях мога да положа основите на съвместния ни живот… — Тя чувстваше върху бузата си изпитателния му, почти умоляващ поглед, но не извърна глава.

— Ако това е, което истински желаеш, ще намериш начин да го осъществиш — произнесе най-сетне. Думите прозвучаха дори на нея самата толкова скудоумно, че се намрази. Богиньо, как можеше да се държи така?

— Шонед, моля те, погледни ме — прошепна той.

Тя изпълни молбата му неохотно. Лицето му беше в ореол от злато и Огън, в очите му се отразяваха пламъците.

— Нужно ми е и ти да знаеш това — продължи той шепнешком. — По-рано се подготвях за този жалък театър с убеждението, че така ще обезпеча земите, които баща ми ми остави. Но сега мисълта ми е и за теб. Ти си личната ми причина да предприема тези действия: причина точно толкова важна, колкото и владетелските ми интереси.

Шонед се поколеба, после се реши:

— Бе трудно и досега, и ще става по-лошо и за двама ни, преди да започнем да виждаме полза от всичките си усилия… Роан, онова, което ми каза по време на Големия лов, там, в пещерата… Държа да знаеш, че мога да се преструвам на нещо, което не съм, но не съм в състояние да променя миналото — а и да бях, не бих го променила. Трябва да имаш доверие в мен.

Той спря безмълвно погледа си в нейния и го задържа толкова дълго, че разтрепера цялата й душа. Най-сетне произнесе:

— Кажи ми само едно.

— Да? — дъхът й пресекваше от напрежение, бе настръхнала.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Шонед извърна лице, за да се освободи от погледа, пред който губеше и дар-слово, и воля, и съзнание.

— Обичаш ме. Знам го. Имам нужда обаче да го чуя от теб, Шонед; и това би трябвало да ти каже всичко, което ти е потребно да знаеш за мен, любима. Следващите дни може би ще ни струват повече, отколкото сме готови да платим, но трябва да съм уверен, че краят си заслужава изпитанията. Когато всичко тук свърши, ще можем да се приберем у дома и да се обичаме в мир и благодат. Това още не е началото на живота ни заедно; началото на живота ни, на любовта ни ще трябва да почака, докато се завърнем в нашата страна. Но тогава, Шонед — когато най-сетне се сложи край на войните, веднъж завинаги — ти и аз…

— Твоя светлост? — неразличим силует се очерта оттатък огряното от огъня пространство. Роан прокълна с полуглас, стана и се запъти към пришълеца. На прощаване бръсна леко с крайчетата на пръстите си златистата коса на Шонед.

— Да, господарю Елтанин. Прости, забравих, че трябваше да беседваме. Да отидем ли в моята шатра? Там ще се чувстваме по-удобно.

Пламъците от мангала се извисиха и удължиха, протегнаха се след Роан с надеждата да го докоснат. Беше им мъчно да се лишат от близостта му. Шонед се прибра под платнището, сви се върху постелята, но не заспа.

* * *

Призори се надигна и облече дрехите за езда, като внимаваше да не събуди четирите си съседки. Но докато нахлузваше ботушите, лагерът неочаквано се огласи от шумотевица, която за ухото на воин би означавала само едно — внезапна атака: дрънчаха мечове, тропаха подковани копита и тежки нозе, стражи крещяха заповеди. Шонед изскочи и дръпна платнището настрани. Суетнята, която видя, я смая.

— Какво, да му се не види, значи това? — Вдигната от леглото, Ками се притискаше към приятелката си; черната й коса се стелеше по гърба, очите й бяха гневни. — Защо така търчат и крещят?

Стекоха се и другите слънцебегачи, стреснати в съня си, още по нощни одеяния. Първо само някои, после всички започнаха да гадаят на глас какво става, но никой не предложи задоволителен отговор, докато покрай шатрата не мина Оствел и не подвикна:

— Бързо, обличайте се всички!

— Нещо не е наред ли? — запита смаяна Камигуен.

— И така може да се каже — подхвърли той и изчезна нататък, оставяйки ги в още по-голямо недоумение.

Ками навлече дрехите си и последва Шонед навън. Двете забелязаха Оствел сред тълпата, която се стичаше към пристана, и забързаха към него. Когато наближиха, го чуха да дава резки заповеди на стражите:

— Строй се в две редици! Ти там, вържи си туниката! Подравнете се! Искам да изглеждате живи, даже да не сте се събудили още, хайде! — Когато строят го удовлетвори, той се обърна, съзря слънцебегачките и иронично им отдаде чест: — Господарки, добро утро! Точно навреме идвате, за да застанете край брега редом с нас, другите простосмъртни. Пристигнал е Негова всесветлост, Върховният княз Рьолстра.

— Я! Всичко това за него ли е? — изуми се Камигуен, като с широк жест посочи наоколо: във всички лагери цареше същата суматоха.

— Всичко това, че и повече, но Пустинята няма да услади светлейшия му взор с гледката на въоръжена сбирщина — последното бе казано рязко и заядливо на войниците, които още не бяха се окопитили. След една отривиста заповед обаче колоната се изопна и пое с бойни крачки надолу по брега към речния пристан; Шонед и Камигуен тутакси се присламчиха към нея благодарни, че ще им бъде проправен път през навалицата.

Нагоре по реката Шонед различи виолетови корабни платна, които трептяха леко в лъчите на утринното слънце. Бе предвидено Рьолстра да пристигне по-късно и слънцебегачката подозираше, че това подраняване е с определени умисъл. Изглежда да изкарват хората от равновесие бе любимо развлечение на владетелите — помисли тя, обобщавайки опита си и с друг един княз. Пищно украсената в бяло, златно и виолетово баржа на Негова всесветлост описа лек завой върху водите на Фаолаин, преди величествено да се отправи към пристана. Бе огромен плавателен съд, върху който над сто души биха могли да пътуват без притеснение и с разточителни удобства.

— Ех! Гледай, гледай! — шептеше Ками, възхитена пряко волята си.

Един мъж, застанал до тях в тълпата, изсумтя:

— Гледайте, я! И хем да видите какво са турили на носа отпред: някои турят дракони, други разни чудовища като морските твари, дето трябва да плашат, ама къде ти Всесветлост да се задоволи с такова просто нещо! Корабът на Всесветлостта си сменя ония работи на носа, както Всесветлостта си сменя жените в леглото. Викат, че сега бил взел със себе си и оная, последната, с все големия й корем.

Шонед, макар да се интересуваше от дъщерите на Рьолстра, не от наложницата му, разгледа много внимателно великолепното изваяние на носа на баржата. Призна пред себе си небивалата изкусност на дърводелеца, който го бе създал, и поразителната красота на жената, увековечена по този начин (стига образът й да беше отразен вярно, разбира се). Плавателният съд приближаваше и върху горната палуба започнаха да се различават най-напред фигури, а постепенно и лица — повечето жени. Онази, чието лице красеше носа на кораба, наистина бе в напреднала бременност; другите бяха тънки, изящни, с високи прически, в които блестяха скъпоценности. Имаше четири тъмнокоси, една руса и една с коси в цвета на потъмняла мед. Носеха бели рокли, обточени с виолетово. Всичките бяха хубавици.

А самият Рьолстра бе по-внушителен и от кораба си: висок, нагизден с виолетова туника и бял плащ, той стоеше до перилата на палубата и вдигаше високо ръка за поздрав. Шонед, която се взираше изпитателно в него, забеляза, че очите му не се спират на ничие лице — Върховният княз явно диреше някого сред тълпата. Младата слънцебегачка знаеше кого…

— Ей го и Негова всесветлост — обади се пак съседът й — празнично натъкмен, за обеда, на който ще изпапа и моя господар, и останалите. Блудницата му сякаш аха-аха ще се окучи — дано е пак женско! Нищо, че и така са доста принцеските. Ама ги бива: хубави, значи, като най-чистокръвните млади кобили на господаря Чейнал, ритат ли, ритат от нетърпение да се пуснат на княза Роан, най-първия жребец… ще прощавате, господарки, аз каквото мисля, направо си го казвам. Десет и още седем щерки, ще ли повярвате? Човек си мисли, че дето Всесветлостта му е правил толкоз пъти деца, все е трябвало да се случи момче поне веднъж, ама не: Богинята дава според както отсъди, и съди справедливо… За моя господар, ще ви река, се радвам, дето е женен, щото не би желал някоя от техни високородия да ми е господарка — такива кучки са, знаете. То си е истина и ще простите, дето го казвам нелицемерно, пред благовъзпитани господарки-фаради като вас при това. Ще желаете ли да видите по от хубаво място пристана? Заповядайте с мене. Ще ви съпроводя отблизо и ще видите как моя господар с другите слиза да поздрави Всесветлостта му.

— Много мило от твоя страна, добри човече — ослепителната усмивка на Камигуен накара думите й да прозвучат още по-ласкаво. — Нашите собствени съпровождачи май са ни изоставили. Хайде, води ни!

— Богинята награждава онези, които проявят грижа за слънцебегач — отвърна приказливецът, като подмигна и се ухили широко, разкривайки голяма уста с тук-там липсващи зъби. — Истината обаче е тази, господарки, че ми е драго да се показвам с красавици като вас!

Мъжът закрачи през навалицата и запроправя път на двете момичета, като отбутваше грубо народа и при протестите ръмжеше: „Фарадим!“ Шонед прехапа устни, за да скрие усмивката си. Непознатият, както ги закриляше и водеше към по-изгоден наблюдателен пункт, така и ги използваше като чудесно средство сам да се добере по-близо до мястото на действието. Стигнаха брега и тя цялата се превърна в зрение. Затърси с очи Роан сред изпълнилите пристана знатни посрещачи — дори Андраде бе там, заедно с Тобин и Чейнал, но не видя никъде русата му глава.

Върховният княз Рьолстра и наложницата му бяха слезли от горната палуба. Зад тях се редяха дъщерите. Баржата гладко се плъзна и пристана до каменния кей, тръбачи изсвириха приветствие. В отговор прозвуча тържествен поздрав от осмина младежи барабанчици: те носеха униформи в цветовете на Джервис, господар на Ваес — крещящо червено и жълто. Услужливият непознат, наел се да проправя път на слънцебегачките, успя да ги изтика съвсем отпред и Шонед още веднъж разгледа знатното събрание. От Роан нямаше и следа. Беше безкрайно неразумно да закъснява за посрещането на Върховния княз и абсолютно опасно да не се появи изобщо! Обзе я страх: не можеше да се сети за никакво основание Роан да предизвиква противника си с такава обида.

В мига, в който кракът на Рьолстра стъпи върху дървените дъски на пристана, всички велможи до един се отпуснаха на коляно; с изключение на първожрицата, която само сведе глава. Рьолстра с изискано благосклонен жест им разреши да станат. Шонед забеляза, че повечето лица изразяваха васална почит, но по други можеше да се прочете озлобление от принудителния поклон и опит то да бъде прикрито. Блестящите сиви очи на господаря Чейнал не изразяваха никакви чувства, Тобин бе сякаш издялана от лед в тържествените си одежди (бяло и червено — цветовете на Радзин, владението на нейния съпруг). Рьолстра раздаде усмивки наоколо, после се обърна към Андраде. Представи й наложницата си, при което повелителката на Светилището засия от отровна сладост, видима даже на разстояние, и произнесе няколко думи. Двете й питомки се спогледаха ухилени:

— Бих дала много, за да чуя какво казва — прошепна Шонед, а съпровождачът им се изкикоти.

Внезапно всички обърнаха глави. На стълбището, водещо към пристана, настана силно вълнение. Гръмък мъжки глас изрева:

— Път! Направете път! Отдръпнете се, за да мине Негова Светлост Владетелят Княз Роан!

Шонед закри устата си с длан, за да не се разсмее високо. Не че някой щеше да я чуе сред възклицанията на недоумение и възмущение, които се разнесоха веднага след като Роан по такъв дързък начин оповести присъствието си. Скоро видя и своя възлюблен да се появява: изкачваше стъпалата по две наведнъж, оправяше маншетите на ризата си и припряно прокарваше ръка през косата си, сякаш толкова много бе бързал да се облече, че не бе имал време да се среше. „Убедителен до немай-къде“ — отбеляза си тя развеселена. После съзна, че Роан бе закъснял нарочно, за да не трябва да се покланя на Върховния княз, и дълбоко се възхити. Андраде изпитваше същите чувства, макар да ги прикриваше по-успешно. Първожрицата погледна странишком племенницата си: Тобин стоеше неподвижна с пламнали бузи и стиснати устни, но черните и очи се смееха. Чейнал благоразумно прикри усмивката си, като се престори, че кашля, и сложи длан пред устата си. Очите му с цвят на живак обаче играеха, докато се любуваше на късия поклон, с който Роан поздрави Рьолстра — формална учтивост между князе.

— Братовчеде, прости! — произнесе младежът, още непоел си дъх. — Как можах точно днес да се успя!! От цялата суетня ни звук да не стигне до мен, можеш ли да го проумееш? О, лельо, защо не ме предупреди? — проплака той жално, обръщайки ококорените си сини очи към Андраде. — Върховният княз сигурно ще помисли, че съм най-големият забраван на тоя свят!

— Съвсем не, братовчеде — отвърна благо Рьолстра. — Аз съм наясно с нуждите на едно младо и здраво тяло да навакса умората чрез сън.

Роан го дари с най-ласкавата си усмивка:

— О, братовчеде! Баща ми винаги казваше, че си великодушен към провинилите се. Толкова се радвам, че си великодушен към мене, провинилия се пред теб! — Погледът му премина към жените зад Негова всесветлост и очите му станаха големи като паници; Андраде почти изхълца и от усилието да задържи напиращия смях се просълзи.

— Лельо, добре ли си? — разтревожи се Роан, но в погледа му, който пресрещна нейния, имаше нескрита наслада от представлението. Тя кимна утвърдително — какво друго можеше да направи? Племенникът й пак се обърна към Рьолстра: — Знам, братовчеде, че не е никак учтиво да зяпам така, но… — въздъхна и отмести с усилие очите си настрани.

— Не, аз бях този, който прояви неучтивост. Пропуснах да те запозная с дъщерите си. — Той махна с ръка през рамо към момичетата: — Пристъпете насам.

Шестте бяха представени по ред и сан. Найдра, Ленала, Пандсала и Ианте като „техни високородия принцеси“, Гевина и Рузалка като „техни благородия господарки“. Шест изящни ръчици бяха подадени една след друга на Роан и шест пъти устните на младежа докоснаха опакото на крехка китка, обсипана със скъпоценни накити. Шест крайно различни лица видя той насреща си, когато се изправи след церемониалния поклон. Найдра открито се възхищаваше на русата му хубост, Ленала се усмихваше глупаво, Пандсала поаленя. Ианте го изгледа дръзко и продължително право в очите, Гевина се изкиска и заяви, че я бил гъделичкал, а Рузалка издърпа пръстите си веднага. Рьолстра небрежно произнесе:

— Това са моите дъщери — и когато Роан отново се обърна към него, добави още по-небрежно: — Онези от тях, които са достатъчно големи, за да пътуват заедно с мен тази година.

— А, у дома имаш още? — възкликна Роан с възхищение. — Колко ли си щастлив, братовчеде, да живееш в градина от живи цветя! Моят баща казваше винаги, че дъщеря му е най-голямото му съкровище, а ти имаш седемнайсет такива!… О!… ъъъ… дали познаваш сестра ми, нейно високородие княгиня Тобин? И съпруга й, негово бларородие Чейнал, господаря на кулата Радзин? — Споменатите бяха представени. Андраде си обеща да се насмее от сърце веднага щом намери време и усамотение.

— Но ти трябва да си отпаднал много след това пътуване, братовчеде — продължи Роан, дарявайки Върховния княз с онази нежна загриженост, която младежта проявява към престарели роднини. — Не бива да те държа тук под палещото слънце, когато сигурно копнееш за отдих. Оттеглям се, очаквайки с нетърпение мига, когато ще мога да разговарям с теб, а и с прелестните ти дъщери, надявам се?

Докато шатрите за Негова всесветлост и придружаващите лица бъдат разпънати и обзаведени, същите се завърнаха на баржата, за да чакат там. Другите князе и благородници тръгнаха към своите лагери. Повечето от тях изпитваха облекчение, че са приключили (поне за този ден) с шутовските преструвки пред Върховния и твърде малко бяха онези, които се догаждаха каква игра се разиграва под прикритието на днешната безобидно забавна случка. Пред очите на всички, но незабелязано почти от никого, Роан бе спечелил изцяло първото раздаване — разсъждаваше Андраде, докато слизаше по стъпалата на пристана. Ала внезапно погледът й попадна върху едно лице сред тълпата: лице напрегнато, много бледо сред ореола невчесана златисточервеникава коса. Цялото задоволство на първожрицата се изпари. Шонед не долови погледа й, не виждаше нищо и никого. Имаше очи само за Роан и цялото й същество бе отразено в очите.