Мелани Роун
Принц на драконите (1)

Глава 1

Княз Зеава примигна срещу слънцето и изрази с усмивка задоволството си. Всички признаци предвещаваха добър лов: следи от лапи по скалите, следи от крила по пясъка и покарал покрай ждрелото горчивослад. Князът обаче имаше шесто чувство и не се нуждаеше от признаци, видими с просто око. Той можеше да почувства присъствието на плячката с цялата си кожа, да го подуши във въздуха, да го долови с всеки свой нерв. Неговите поклонници казваха, че е способен да посочи кога времето е назряло за лов само като се взре в небето. Враговете му казваха, че може да долавя невидими неща, защото сам е драконово изчадие.

Действително князът изглеждаше като човешко превъплъщение на дракона, за който беше тръгнал на лов днес. Дълъг надменен нос се издаваше напред от слабото му, хищно лице, чийто израз не беше съвсем безмилостен благодарение на хумора, притаен в ъгълчетата на устните. Близо шестдесет зими бяха обрамчили очите му с дълбоки бръчки, ала снагата му беше все още жилава и гъвкава, седежът му на седлото непринуден, гърбът — прав като меч. Най-горд сред старите дракони бе Зеава, и плащ черен като очите му, се стелеше във въздуха зад него като криле, когато яздеше своя висок боен кон навътре в Пустинята, над която властваше вече трийсет и четири години.

— Потегляме ли, мой княже?

Зеава погледна зет си.

— Потегляме — отговори той, с думите, осветени от вековете; а след това се ухили. — Потегляме всякак, Чей, освен ако десницата ти, с която стискаш меча, не е започнала вече да се поуморява.

Младият мъж на свой ред се ухили:

— Единственият път, когато беше взела да се поуморява, беше когато се бихме срещу Мерида. Но и тогава бе за малко и само защото ти непрекъснато прехвърляше към мен много врагове!

Юздите бяха затъкнати в муцуните на конете, а по седлата липсваха обичайните украшения, чието подрънкване би могло да предупреди дракона за появата им.

— Още десет мери, според мен — каза Чейнал.

— Пет.

— Десет! Дяволският му син ще се свре в някоя дупка из хълмовете и ще се бие оттам.

— Пет — повтори Зеава. — И ще стои при устието на Разцепикамък, както Върховният ни княз Рьолстра в своя палат на Канарата.

Хубавото лице на Чейнал се сбърчи в гримаса:

— Защо ти трябваше да го споменаваш? Толкова добре си прекарвах…

Зеава се изсмя. Дълбоко в себе си той, желаеше този отличен момък да бъде истински негов син, негова плът и кръв, негов наследник. Чувстваше се много по-близък с Чей, отколкото с родния си син, принц Роан — тънък и кротък юноша, отдаден повече на наука и размишления, а не толкова на мъжествени изкуства. Роан беше доволно похватен с меча, отличен ловец на всякакъв вид дивеч — като изключим драконите, хитър и пъргав при бой с ножове, но Зеава не разбираше, че тези занимания не са за него смисъл и цел в живота. Зеава не проумяваше вкуса към книги и учене у своя син Роан. Честността принуждаваше стария княз да признае, че зет му Чейнал има и други интереси освен лова и сраженията, но те са на по-задно място. Когато Зеава се бе опитал да подтикне Роан към по-различни дейности, жена му и дъщеря му бяха изскочили срещу него като разсърдени дракони.

Зеава се ухили скришом, докато яздеше през пърлещата жега към клисурата Разцепикамък. Тобин трябваше да му е син: като момиче тя надвиваше и в езда, и в схватки с нож всички свои връстници. Женитбата и майчинството я поукротиха, но все още можеше да й причернява от време на време, досущ като на баща й. Част от брачния договор на Чейнал поставяше условието, че на младоженката се забранява да влиза с кинжал в спалнята. Хрумването беше на Чейнал, който го смяташе за много хубава шега, и то действително бе накарало всички — включително Тобин — да паднат на земята от смях, но внесе и принос в семейната легенда, нещо, за което Зеава беше загубил надежда, че Роан някога ще направи.

Не че у Тобин липсва женственост — мислеше си старият княз, хвърляйки нов поглед към зет си Чейнал. Само жена, надарена с много чар, би могла да плени и задържи в плен огнения по нрав млад господар на крепостта Радзин. Шест години след сватбата си и раждането на синове-близнаци принцесата и съпругът й бяха все така влюбени един в друг. Жалко, че Роан все още не си беше намерил някоя изгора, та да се затвърдят и стойката, и мъжеството му. Нищо не превръща момчето в мъж така бързо и тъй добре, както желанието да покориш красавици.

* * *

Предвижданията на Зеава се оказаха верни. Драконът си бе избрал да се настани на един остър връх — същинска наблюдателница — в края на клисурата. Ловците спряха на цяла мяра разстояние, за да се полюбуват на страховития звяр: тъмнозлатист като пясъците, които му бяха дали живот, и с размах на крилата по-широк, от ръста на трима високи мъже. Дори от това разстояние можеше да се усети колко злобно гледа.

— Какъв мъжкар, истински родоначалник — промърмори Чей, отдавайки дължимото на противника. — Бъди внимателен, княже.

Зеава прие тези думи според значението, с което бяха отправени — не като предупреждение, че може да загуби в двубоя, а като напомняне да не си навреди по време на самия двубой. Ако се прибереше вкъщи с повече от една-две драскотини, жена му щеше да редува ласкавите грижи за раните му с яростни изблици срещу непохватността, с която ги е получил. Княгиня Милар бе легендарно прочута със своята избухливост: толкова, колкото и със своята рядка сред жителите на Пустинята, златисторуса красота, която беше предала и на сина си.

Двадесетината конници се разпръснаха ветрилообразно, заемайки позиции в съответствие с етикета, а Зеава продължи сам напред. Драконът го изгледа свирепо и князът се усмихна. Звярът беше безкрайно разлютен. Гъста маслена смрад се носеше в горещия въздух — тя бликаше от жлезите в основата на дългата опашка с остри шипове. Мъжкарят се бе приготвил да опложда своите женски, скрити из пещерите наоколо, и всеки, който му препречваше пътя към целта, беше обречен на страшна смърт.

— Разгорещен си и не те свърта, а, Дяволска муцуно? — напяваше си Зеава със съвсем нисък глас. Князът измина в тръс известно разстояние, като плащът му се развяваше над раменете, и спря на половин мяра от наблюдателницата. Островърхата скала беше от жилчест пясъчник в десетина оттенъка на кехлибар и тъмночервени рози, като Огнената кула на Цитаделата, палата на Зеава. Драконът се бе вкопчил в камъка с лапите си, всеки пръст от тях дебел колкото мъжка китка, и с лекота пазеше равновесие, макар че често-често размахваше черно-златистата си опашка. Двамата владетели на Пустинята се измериха с поглед. Привидно двубоят бе смехотворно неравен — масивният дракон със зъби като кинжали срещу сам мъж на кон. Но Зеава имаше едно предимство, което го бе направило победител в такива премерения на силите цели девет пъти досега. Бе побеждавал повече от всеки друг човек на материка и това бе част от семейната легенда. Зеава разбираше драконите.

Този тук гореше от нетърпение да се сноши със женските си — дванайсетина, дори повече — но вече беше стар и знаеше това. По тъмнозлатистата му кожа личаха белези от битки, а един от ноктите му, пострадал при предишен двубой, висеше под неестествен ъгъл. Докато великанските криле застрашително се разгъваха, показвайки кадифено-черното си опако, можеха да се видят зле излекувани разкъсни рани, както и кости, зарасли криво след счупване. Драконът вероятно щеше да се съвокуплява за последно — и, подозираше княз Зеава, си даваше сметка за това.

Звярът бе в състояние да създаде на княза доста работа, но Зеава знаеше още нещичко за драконите. Макар да се славят като хитри, те не могат да задържат в ума си повече от една мисъл наведнъж; този желаеше да опложда, и следователно щеше да се бие без всякаква изкусност, без тънките уловки, до които прибягва един мъжкар, когато е приключил чифтосването за три години напред. Разгоненият противник на Зеава вече няколко дни се беше опивал от смрадта, отделяна от жлезите му — няколко дни беше играл по пясъка и скалите любовните си танци, привлекли женските към него. Дори и мозъкът му беше размекнат и бе загубил изцяло остротата си, защото едничката цел на дракона беше да оплоди дракониците, а това го правеше едновременно по-уязвим и по-коварен. И макар Зеава съвсем разумно да вземаше пред вид ноктите и зъбите на звяра, той също се и усмихваше, предвкусвайки десетия си триумф. Щеше да разгадае играта на мощния мъжкар, да осуети клопките му и да се забавлява.

* * *

На петдесет мери от тях, в крепостта с дялани от як камък кули, градени с последователните усилия на поколения Зеавови предци, княгиня Милар седеше на верандата заедно със сестра си Андраде. Двете мълчаха; влизането на една слугиня с плодове и разхладителни напитки беше прекъснало бурната свада между близначките. Повод за свадата бе принц Роан.

След като слугинята се поклони и се оттегли, господарката Андраде преметна отново на гърба си дългата руса плитка и впери поглед в сестра си:

— Спри да вдигаш шум около момчето! В двора на Рьолстра се мътят неща, които Зеава не може да се надява да разбере; Роан обаче със сигурност ще ги разбере!

— Да не би да искаш да кажеш, че съпругът ми е глупак? — рязко възкликна княгиня Милар.

— Не ми се прави на възмутена, Милар. Съпругът ти е блестящ воин и чудесен мъж, но ако мислиш, че предстоящият сблъсък ще се решава с оръжие, грешиш. Единствен Демонът на Бурята знае какво крои Рьолстра и във всеки случай то няма да е нещо, срещу което да тръгнеш с войска. — Тя се пресегна и взе един грозд от купата, като огледа критично алените зърна с рубинов блясък. — Навярно мислиш, че вашето „княжество“ е твърде богато и могъщо, за да го грози заплаха. Върховният княз обаче е тъй устроен, че не понася някой да бъде по-богат от самия него. А Зеава не пропуска да извади на показ възможностите си. Чух какъв дар е изпратил на Рьолстра за рождения му ден.

— Този дар беше напълно подобаващ…

— На самомнението на твоя благоверен! Два коня — четири, хайде — с хубава сбруя и скъпи чулове биха били напълно достатъчни. Но двайсет! И целите в сребро! Твоят съпруг се перчи с богатството си, Милар, а това е опасно, също както и днешният глупашки лов на дракони. Девет чудовища е убил, защо му трябва десето?

Княгиня Милар имаше изражение, което бе карало десетки велможи да се усещат по-ниски от тревата; от тази ледена високомерност обаче лицето й не ставаше по-малко прекрасно. Тя отговори:

— Дълг на Зеава е да изтребва драконите в Пустинята. Ловът за него е начин да прояви силата и хитростта, които са толкова важни пригодени на война. Това, както виждаш, е политика.

— Това, както виждам, е глупост! По-добре да беше изпратил Роан да убие този дракон, и да покаже сила и хитрост като наследник на княжеството. — Андраде лапна зърно грозде, разцепи със зъби кожицата му, изсмука сладкия сок и изплю всичко друго в сребърната купа, оставена от слугинята за тази цел.

— Роан няма сърце да убива дракони — с печал призна княгиня Милар.

— Но иначе има сърце, и е достатъчно воин — изтъкна Андраде. — Да се облече като прост войник последния път, когато воювахме с Мерида, а вие му бяхте забранили да напуска Цитаделата…

— Бойният му дух никога не ни е тревожил. Но знаеш, че той прекарва по много време над книгите си и в разговори с крайно неподходящи хора. По-рано то защитавах, но започвам да виждам, че Зеава е прав. Роан требва да се научи да бъде княз като прадедите си.

— Няма нужда да учи това! Да изградиш едно княжество е прекрасна работа за войник, Зеава я е свършил отлично. Той обедини завещаните от дядо му земи, укрепи властта си над онези, които баща му изтръгна от Мерида, и разшири територията със собствени усилия. Всъщност — добави замислено Андраде — не можем да го корим, че иска да се изтъква. Извършил е чудеса, особено срещу Мерида.

— Ако желаех да чуя сказанията за минали времена, щях да повикам барда си — каза сухо княгиня Милар.

Андраде отмина забележката и продължи:

— Бедата при Зеава е, че вече няма какво да прави. Всичко, което му хрумва, е да харчи пари за теб, Тобин и тая купчина камънаци, в която седим сега и да пилее времето си, като убива дракони. Вярвай ми, скъпа сестро, Рьолстра за разлика от него може да си намери редица занимания — и нито едно от тях здравословно, що се отнася до вас.

— Не виждам какво…

— Обикновено виждаш — прекъсна я Андраде. — Остави Роан да чете книги и да приказва с посланици, дори със слугите на посланиците! Така ще научи неща, които не би могъл по никой начин да научи от Зеава.

— Защо не се върнеш към задълженията си в онова плесенясало светилище? И не оставиш светските работи на хората, които могат да ги вършат?

— А ти какво мислиш, че правя в плесенясалото си светилище, може би плета чорапи? — Гостенката издаде презрителен звук и взе нов грозд от купата с плодове. — Докато уча глупавите си питомци да станат фарадим, слушам какво говорят. А онова, което чувам тези дни, не е приятно, Милар. — Господарката Андраде се зае да отброява точка по точка по дългите си тънки пръсти, всеки от които бе украсен със златен или сребърен пръстен с различен камък. Тънички верижки пресичаха ръцете й отгоре и свързваха пръстените с гривните, които бележеха ранга й на първожрица в Светилището на Богинята. — Първо: Рьолстра не смята да воюва срещу когото и да било, и за Зеава няма никакъв смисъл да демонстрира сила и сръчност в лова на дракони. Второ: Върховният княз разполага със съгледвачи във всеки двор, включително и вашия…

— Невъзможно! — изсмя се княгиня Милар.

— Виночерпецът ви изглежда долен човек. А и за помощник-началника на конюшните не бих си заложила главата. Трето: Върховният княз има седемнадесет дъщери. Някои от тях законни, от клетата покойна Лаланте. Но за всички трябват съпрузи. И къде Рьолстра ще търси подходящи женихи според теб? Ще ти кажа — в най-първите дворове, то дори и за извънбрачните си щерчици.

Княгиня Милар внезапно се изправи върху лежанката, покрита със синьо кадифе:

— Да не би да искаш да кажеш, че ще изпратят сватове за Роан?

— Браво! — похвали я Андраде. Гласът й бе пропит със сарказъм. — Да, ще изпратят сватове. Нима можеш да си представиш по-подходящ жених от своя син? Той е богат, с най-благородна кръв, и един ден ще управлява тая пустош — което, макар да не звучи препоръчително само по себе си, все пак загатва известна власт. А и съвсем не е лош за гледане.

— Синът ми е най-хубавият младеж на материка! — скочи в защита княгиня Милар. — Той е безупречно красив и…

— Девствен?

Княгинята сви рамене:

— Зеава казва, че по походката си личи дали някоя е жена или девица, но не съм чувала за подобен начин да се разбере при момчетата. Все пак какво значение има? Булката трябва да влезе девствена в брачната спалня, не самият принц.

— Исках само да зная намерил ли си е вече някоя. Но и без друго той не е от онези, дето запрятат която пола срещнат просто заради удоволствието да го направят. Възвишена душа е Роан, горкичкият. — Андраде прекара миг-два в размисъл над въпроса, после въздъхна. — Във всеки случай Рьолстра ще ви изпрати сватове, и то за някоя от законните си потомки, защото незаконнородена би била обида за вашия дом, и още.

— Но това е чудесно! — сините очи на княгиня Милар блеснаха изпод слънчево-свилената коса. — Помисли само каква чест; ами зестрата! Можем смело да поискаме замъка Феруче. За Роан просто няма по-подходяща невеста от дъщеря на Върховния княз!

— Милар, поразсъждавай малко! Този брак ще ви свърже с Рьолстра…

— Разсъждавала съм, разбира се! Рьолстра надали би нападнал съпруга на дъщеря си!

— Чуй какво ти говоря! Роан и неговата княгиня ще имат синове, които някой ден ще владеят Пустинята. И какво по-естествено от това внукът на Върховния княз да прибави принадлежащите му земи към владенията на своя скъп повелител и дядо?

— Никога! Договорът от Линее определя Пустинята да бъде на Зеава и неговия род, докато пясъците раждат огън!

— Много хубаво. Както разбирам, привеждаш направо думите от договора. Но пустинята ще продължи да бъде на Зеава, тоест на неговия род, чрез Роан. А също така ще бъде и на Рьолстра, тоест на неговия род, чрез дъщерята, която той ще изпрати за Роанова невеста. Върховният княз навърши едва четиридесет и пет тази година, Милар. Нека ти призова едно видение…

Очите на княгинята уплашено се разшириха:

— Не, Андраде! Недей, не бива! Не тук!

— Само с думи, сестро: Ето, чуй. Да приемем, че Роан се оженва за дъщеря на Рьолстра, която и да е, не мога да ги изброя всичките. Да приемем, че подир две години те се сдобият с дете. Върховният княз ще бъде на четиридесет и седем. Да приемем, че доживее до осемдесет — не е невероятно, дядо му беше на деветдесет и три, когато умря…

— Но пък баща му беше само на двайсет и осем.

— Нищо и никаква възраст. Винаги съм имала съмнения относно бутилката с ракия, която ужким била развалена и причинила смъртта му… Докъде бях стигнала? А, да. Зеава тази година навършва шестдесет. В неговия род не живеят дълго… о, Милар, недей ме гледа с насълзени очи. Той вероятно ще ме опровергае напук, и ще изкара до сто тридесет и пет зими. Но да приемем, че нещо му се случи, преди още да са пораснали внуците му. И Роан става княз. Да приемем, че по-нататък нещо се случва на Роан — а, скъпа, вярвай ми, щом синовете му изкарат обичайните детски болести, Роан ще стане излишен — и това до какво ще доведе: княгинята става вдовица, синовете й на десет или дванайсет зими… и Рьолстра, в цветущо здраве, недостигнал дори сегашната Зеавова възраст.

— Смешни фантазии! — възкликна княгиня Милар, но в очите й имаше сенки.

— Щом ти харесва, наричай го така. Друго видение с думи: Роан става действително ненужен, след като вече е направил едно или две деца от мъжки пол на щерката на Рьолстра. Върховният княз го отстранява от пътя си, Зеава бива сложен за опекун над малките, докато навършат пълнолетие. Рьолстра може да остави съпруга ти да почине от естествена смърт, а сам той пак да прави каквото иска — когато внукът му встъпи във владение на наследството си.

Господарката Андраде се зае с гроздето и зачака близначката си да осмисли напълно онова, което й беше казала. Първожрицата не знаеше защо полага толкова усилия да отваря очите на чудно хубавата си, ала не твърде умна сестра. Милар бе наследила цялата красота в семейството, оставяйки на Андраде „само“ ума и волята. Всичко, което у Милар беше нежно-златисто, у Андраде беше сурово. И двете жени бяха известни с избухливия си характер, но докато Милар мяташе в гнева си мълнии, които не предизвикваха пожар, Андраде внимателно преценяваше как да насочи огъня, за да унищожи противника си. Милар беше напълно щастлива да бъде просто съпруга на мъж като Зеава (твърде забележителен мъж, чиито качества признаваше и Андраде, но само пред себе си), майка на неговите деца и господарка на неговата крепост. Андраде никога не би могла да се задоволи с такъв живот. Тя можеше да се омъжи за някого, чрез когото да управлява обширни дялове от материка, но като първожрица в Светилището на Богинята беше успяла да разпростре непряко властта си над повече земи, дори от Върховния княз. Нейните фарадим, наричани по-просто „Слънцебегачите“, бяха навсякъде, и чрез тях тя оказваше влияние или открито се разпореждаше с всеки владетел между Тъмно и Изгревно море.

Давам си толкова труд, предположи в себе си Андраде, заради Роан. По нрав той не приличаше нито на майка си, нито на баща си, нито на леля си, така че тя не виждаше тя у него себе си в мъжки облик. Младежът бе единствен по рода си; затова Андраде го ценеше. Милар обичаше момчето всеотдайно, а и Зеава бе точно толкова привързан към него, макар да не го разбираше. Единствена Андраде го разбираше. И смътно бе съзряла какво би могло да излезе от нейния племенник. Милар бавно проговори:

— Схващам мисълта ти, Андраде. Искаше ми се да я бе изразила ясно в самото начало. Просто ще трябва да отпратим сватовете на Върховния княз, когато дойдат.

Господарката Андраде въздъхна:

— Как? — рече тя, изразявайки с тази единствена дума цялата сложност на въпроса и питайки се дали сестра й наистина е глупачка или само се държи като такава.

Лицето на княгиня Милар, което близо трийсет години сред суровите условия на Пустинята бе едва белязано с бръчици, сега се набразди от тревога:

— Открит отказ би бил ужасно оскърбление! Рьолстра ще се нахвърли върху нас като дракон върху жребче-годиначе! — Тя помълча напрегнато миг-два, а после се усмихна: — Зеава може да спечели всяка битка. И ако Рьолстра дръзне да ни нападне, ще се прибере на Канарата напълно разбит!

— Ти си умопобъркана! — кресна Андраде, изкарана извън търпение. — Нищо ли не си чула от онова, което ти говорих? Не чу ли точки четвърта, пета и шеста?

— Не съм, защото не ми ги каза! — избухна Милар на свой ред. — Как очакваш да взема решение, когато задържаш сведения?

— Извини ме — промълви Андраде. — Добре, ето — четвърта точка: Чал, князът на Осетия, е в лагера на Рьолстра. Имат споразумение да търгуват, което ще огласят пред всички на Риалата тази година. Точка пета: Даар, господарят на Гилад, морската крепост, си търси съпруга — и иска благородническа дъщеря. Точка шеста: онзи нещастник Висарион, владетелят на Гриб, също е на страната на Рьолстра. Сериозно ли мислиш, че твоят съпруг ще може да издържи срещу тях? Като добавим и открито признатите от Върховния княз съюзници? Всички те са виждали чудесата, извършени от теб и Зеава тук: Пустинята никога няма да стане градина, то се знае, но вие почти сте превърнали части от нея в нещо подобно. Цитаделата, Чейналовата крепост Радзин, Тиглат и Туат и Белоскалият дом — всичко онова, което предците на твоя мъж са направили, най-сетне носи плодове. И не мислиш ли, че съюзниците на Рьолстра биха се радвали да имат повод да опустошат вашето княжество, и да си поделят после плячката? Обидата, нанесена на дъщерята на Върховен княз, ще им предостави чудесно основание да отмъстят за честта й — особено ако някои измежду тях са женени или сгодени за нейни сестри… — Андраде спря, когато видя по уплашеното лице на близначката си, че Милар най-сетне е проумяла сериозността на положението: не толкова своето, колкото това на Роан.

— Андраде — изрече тя едва чуто — ако е както ти казваш, то какво можем да сторим? Нима да оставя Роан да сключи брак с дъщеря на Рьолстра не е все едно да го кача на кладата? А ако откажем…

— Роан ще бъде оженен, и то в най-близко бъдеще — отвърна Андраде, доволна, че сестра й е стигнала точно там, където тя самата бе пожелала да я докара. — Имам едно момиче, подходящо за него. Рьолстра не може да прати сватове за вече обвързан в брак мъж, нали така?

Княгинята, останала без сили, пак се отпусна върху лежанката. Запита без всякаква надежда:

— Хубава ли е? От какъв род е?

— Много е хубава — успокои я Андраде — и от чудесно потекло. Но даже да беше грозна като дракон, даже и майка й да беше жена без чест, тази девойка пак щеше да е най-подходящата за сина ти. Защото, мила ми сестро, тя има ум.

* * *

Пладнешката жега спираше дишането. Господарят Чейнал наблюдаваше битката на своя тъст с дракона, бършеше потта от челото си и се чудеше колко ли ще продължи това. Кръв бликаше от раните в златистата кожа на чудовището, дълъг разрез от удар с меч личеше върху крилото му и ако се съди по гърчовете, май, беше засегнат нерв. Драконът ръмжеше от ярост, а Зеава си играеше с него. Времето течеше обаче, без звярът да се изтощи, и Чейнал започваше да чувства безпокойство.

Безпокояла се и другите конници от свитата. Те все така стояха в полукръг — само се бяха дръпнали малко назад, когато драконът напусна каменната си наблюдателница, за да излезе срещу Зеава на пясъка при края на клисурата. Чейнал трябваше да реши дали и те да се включат в битката. Той бе получил заповед да не се намесва докато положението не стане неспасяемо. Всички присъстващи мъже и жени имаха опит с по-малки дракони, защото княз Зеава бе щедър и искаше всеки член на свитата му да отнесе вкъщи някой зъб или нокът за спомен от приключението. Само на княза обаче бе позволено да убива самци през брачния им сезон, какъвто бе случаят сега, и никой не се намесваше в двубоя без уважителна причина.

Чейнал изгаряше отвътре и закопня за хладните морски ветрове на крепостта Радзин. Въздухът около него се завихреше всеки път, когато драконът гневно удареше криле. Жегата изцеждаше всяка капка пот и я изсушаваше върху кожата. Чейнал примижа, взирайки се в клисурата, където скалите отразяваха безмилостните слънчеви лъчи и умножаваха яркостта им; после премести очи й, ги притвори, за да облекчи болката в тях. Както се движеше неспокойно върху седлото, усети, че тревогата се е предала и на коня. Ушите със сребърни пискюли се снишаваха назад, тръпки пробягваха по атлазените мускули под черната кожа с матов блясък.

— Търпение, Аккал — промълви Чей. — Той знае какво върши. — Чейнал поне се надяваше да е така. Много време измина, откакто драконът зае позиция и Зеава му пусна първата кръв. Движенията на княза бяха вече по-бавни, скоковете на едрия му боен жребец — не така пъргави. На Чейнал му се струваше, че двамата стари бойци, князът и драконът, сега са с точно еднакви сили и равни шансове един срещу друг.

Драконът изрева и замахна срещу Зеава, чийто кон едва успя да го измъкне своевременно. В пещерите вътре в клисурата с гръм се разтърсиха скали, и хленчът на чакащите женски стигна до цвилене. Всяка от тях, укрила се надълбоко и в безопасност, изнемогваше от нетърпение да бъде насаме с избрания си самец, и зовеше навън към него, жално настоявайки за присъствието му.

Аккал отново потръпна и Чей го успокои. Тъй като бе забелязал, че Зеава все по-трудно убягва от ноктите и зъбите на своя противник, господарят на Радзин, за да пропъди нарастващата тревога от ума си, започна да изчислява колко ли женски ще умрат в пещерите си, без да се съберат с мъжкар, и колко ли яйца ще останат неоплодени, когато този дракон загине. Петнадесет женски може би, всяка с по двайсетина яйца, от които пет или най-много шест биха могли да дадат зародиш, способен да оцелее и полети. Ако това число се умножеше по девет броят на другите самци, които Зеава беше убил в разгара на размножителния им период и ако в сметката се включеха и техните женски, сборът ставаше внушителен. Но винаги имаше нови дракони. Пустинята даваше стотици люпила всяко трето лято и цели ята от дракони прелитаха над княжествата из материка, унищожавайки реколтата и добитъка. За да се изтреби тая напаст, най-добре беше да се убиват мъжкарите-оплодители, понеже неоплодените женски и техните яйца също загиваха. Но и това в крайна сметка се оказваше непечеливш вариант. Винаги имаше нови дракони.

Чейнал въздъхна и потупа жребеца по врата. Властта на Зеава отчасти се крепеше и върху умението му да изтребва драконите. Дали и Роан ще може да направи необходимото, когато дойде редът му? Силата и издръжливостта, доказвани чрез лова на дракони, бяха неделима част от качествата на един повелител на Пустинята. На какво друго да се крепи властта, ако не на военните победи?

Родът на самия Чейнал от поколения не бе изпускал опеката над единственото пристанище в Пустинята, и се, беше прославил като застъпник и покровител на търговията в целия край. Но господарят на Радзин притежаваше достатъчно честност, както и чувство за хумор, за да признае, че неговите предци първоначално бяха установили могъществото си като пирати: и не от законно събирани средства, не от пристанищни такси бяха парите, употребени за построяването на крепостта им. В днешните цивилизовани времена бързите кораби с червено-бялото знаме на Радзин вече не сновяха около Малките острови, нито се криеха в заливчета, дебнейки богати търговски съдове; напротив, те охраняваха морските пътища, пазеха безопасността. Ала вкусът към битки и към грабителски набези се бе запазил сред потомците, отбеляза в себе си господарят Чейнал с тънка усмивка. Той си припомни каква лудешка радост беше изпитвал на война, предвождайки част от силите на Зеава; а в мирно време на всеки три години, когато се свикваше Риалата, той си доставяше удоволствието да краде при продажбите на конете си. Да се сражаваш на бойното поле и да надхитряш отсрещната страна при пазарлъци — ето чудесни основи за властта. Младият му шурей Роан се бе показал способен воин в онзи паметен ден срещу Мерида, когато родителите му за малко не получиха удар, когато откриха присъствието му, за което не бяха дали разрешение. Той можеше да прояви достатъчно хитрост, когато пожелае. Но беше воин по задължение, а и при сделките усетът не му идваше отвътре.

Вниманието на Чейнал се върна пак към двубоя, който се водеше пред него, тъй като драконът разпери криле и засенчи слънцето. Звярът се вдигна нагоре, описа малък кръг, за да разпали гнева си, и след това с разперени ноктести лапи се устреми срещу Зеава. Князът изчисли скока на коня си до косъм! Изчака до последния миг, преди да пришпори обезумелия си жребец и да се изплъзне от дракона, като в същото време с меча си нанесе удар върху туловището му. Зейна страшна рана и бликна кръв. Звярът нададе предсмъртен писък, а свитата на Зеава — възглас на радост, макар и приглушен, когато задните му крака потънаха в рохкавия пясък и той запляска с криле, търсейки опора, в която да се вкопчи. На писъка му отвърнаха с рев всички женски от пещерите си.

Чейнал почувства облекчение. Зеава все още беше онзи княз победител, когото честваха и славеха, запазил бе непокътнати и ловкостта си, и хитростта си. Сега противникът му кървеше, дишаше и се движеше трудно. Но пламъците в очите му не бяха угасени. И когато пак се изправи на крака, драконът изви встрани, за да подеме отново битката: този път не на живот, а на смърт.

* * *

Принцеса Тобин обичаше горещо децата си, но не се чувстваше задължена да прекарва цялото си време в грижи за тях. В палата на съпруга и имаше достатъчно слуги, които да проверяват нахранени ли са близнаците, слушат ли, възпитателите си и не са ли забъркали някоя пакост, докато родителите им управляват обширните имения. Тук, в Цитаделата, хората, щастливи да обслужват младите господари при ежегодното им гостуване, бяха много. Затова, когато чу смях през прозорците си, гледащи към главния вътрешен двор, тя предположи, че някой от конярите забавлява двете момчета. Тобин погледна вън и видя Джани, възседнал странично петнисто конче, и Мааркен, яхнал доресто, да размахват дървени мечове срещу един млад мъж, който развяваше пурпурен плащ, подобен на драконови крила. Млад мъж не беше от конярите.

— Роан! — извика тя през прозореца. — Какво правиш там?

— Дракон, мамо! — извика Джани, размахал меча. — Виж ме!

Когато близнаците се опитаха да стъпчат с конете си бъдещия владетел на Пустинята, принцеса Тобин поклати глава — с обич, но и с известно раздразнение. Отпрати секретарката си и забърза към стълбището, мърморейки: „Честна дума, те го въртят на малкия си пръст! Княз като него да си играе на дракон, заради две петгодишни хлапета!“ Но в гласа й имаше топлота, и когато прекоси входната зала и излезе на двора, тя избухна в смях, виждайки как брат й, получил кос удар върху „крилото“ си от меча на Мааркен, приплясква с пурпурния плащ съвсем като умиращ дракон и се смъква на земята.

Тобин погледа своите шумно ликуващи потомци, въздъхна и се обърна към брат си:

— Хайде ставай, стига си се правил на глупак! — смъмра го тя. С весело блеснали очи той я погледна изпод плаща. — А вие — продължи младата принцеса към синовете си — върнете понитата в конюшнята и не идвайте тук, преди да сте се погрижили за нуждите им. Вашият дядо не ви ги е подарил, за да ги пренебрегвате.

— Аз убих дракона, мамо, видя ли? — тържествуваше Мааркен.

— Да, миличък, видях, и видях, че си много добър боец. А сега нали ще извините дракона, докато с него си поговорим малко?

Драконът стана, отупа дворната прах от дрехите си и сподели:

— Чувал съм да казват, че драконите обичат да си похапват принцеси, и то хубавички.

— С мен ще си счупят зъбите — заяви твърдо Тобин. После се разсмя, тъй като Роан взе да замахва с „крилете“ си и да я напада ту от една страна, ту от друга: — Ей, да не си посмял!

Близнаците радостно писнаха, когато той се стрелна към нея и я обви в плаща. Без да обръща внимание на протестните викове, Роан безцеремонно натопи сестра си в коритото за поене на конете. Тобин вдигна фонтан пръски, нагълта вода, изплю я и изгледа брат си с негодувание. Той отбеляза небрежно:

— Голяма жега е днес, като в люпилня — и сам прекрачи вътре.

Тобин се премери добре, ритна брат си в краката и го просна в дълбоката до коленете вода. Роан нададе гневен вик. Тя мило го попита:

— Виждал ли си удавен дракон? — и бързо скочи назад, когато той посегна да я сграбчи.

— Без малко да видя удавен принц! — ухили се той, приглаждайки назад мократа си коса.

Тобин събра накиснатите си поли и се измъкна от коритото. Каза престорено заплашително на синовете си:

— Вие двамата, ако не искате да споделите същата участ…

Това беше достатъчна покана. Близнаците скочиха от кончетата си и се хвърлиха в коритото, където поведоха бой сред водата. Тобин весело се включи и им помогна да натопят Роан цял. Най-сетне — мокри до кости, останали без дъх, но възбудени от победата — момчетата излязоха и отидоха да върнат понитата в конюшнята. Роан пъргаво се изправи, прекрачи навън и се ухили към сестра си:

— Е, вече е по-добре! Последните няколко дни изглеждаше прекалено царствена и сериозна. Сега пак имаш човешки вид.

Тя плесна с длан по мократа му руса глава:

— Глупчо такъв!… Хайде, ела в градината да се поизсушим — някъде, където няма да ни видят. Мама би ни одрала живи, ако покапем новите й килими от Кунакса.

Роан дружески обви с ръка раменете й, докато пресичаха двора и минаха през градинската порта. Бе късна пролет, цветята растяха буйно и Тобин за пореден път се удиви на чудото, докарало рози в Пустинята. Преобразяването беше започнало през детските й години и сега не си спомняше дали някога в Цитаделата е имало по-малко блага и удобства. Разкоша на дома на съпруга си, крепостта Радзин, приемаше като нещо дължимо. Душата й обаче принадлежеше все още на Цитаделата на нейните предци, и тя открито се гордееше с красотата, която майка и бе създала на това място.

Младата принцеса избра една огряна от слънце каменна скамейка, където разстла полите си да съхнат. Роан прояви любезността да разплете дългите й плитки и да и помогне да среше с пръсти черната си коса.

— Спомняш ли си, когато татко играеше с нас на дракон? — запита той.

— Ти винаги оставяше мен да се възползвам от предимствата — отвърна му с обич тя. — Татко обаче никога не се сети да си наметне плащ като тебе. Ти си роден актьор.

— Надявам се — отговори той някак мрачно.

— Джани и Мааркен те обожават — продължи Тобин, преструвайки се, че тонът му не й е направил впечатление. — Когато сам имаш синове, ще бъдеш чудесен баща.

— Хайде, недей и ти — промълви брат и. — Цяла пролет мама не говори за нищо друго. На Риалата вероятно ще ми изнамери някоя тучна, кравообразна глупачка от знатен род, за да ми роди деца.

— Никой не те принуждава да се жениш за девойка, която не можеш да обичаш. Можеш сам да избираш, и то сред най-добрите.

— На двадесет и една години съм и още не съм открил момиче, с което бих могъл да прекарам дори два дни, камо ли целия си живот. Ти и Чей имахте късмет да се намерите толкова млади.

— Богинята ни събра — отвърна Тобин. — Истина е също, че не си и тръгнал да търсиш.

— Мама и татко възнамеряват да търсят вместо мен — въздъхна младежът. — Това е бедата. Мама ще гледа избраницата да е от най-високо потекло — толкова високо, че сигурно няма да може да се облича без помощта на три камериерки. А татко желае да бъде красива и плодовита — защото, казва той, искал хубави внуци. — Роан печално се засмя. — Колкото до онова, което аз искам…

— Я не смей да ми се представяш за хрисим — скастри го тя. — Познавам те, братле, ако не искаш да се ожениш за дадено момиче, няма да се ожениш, без значение какво говорят или желаят мама и татко.

— Но рано или късно ще трябва да заплодя една или друга… Изсъхнаха ли ти вече дрехите? Татко ще се прибере скоро с дракона си.

— Този би трябвало да бъде твой дракон.

— Не, благодаря. По ме влече да ги гледам, отколкото да ги убивам. Има нещо у тях, Тобин, виждам го, когато летят или го чувам, когато, излезли на лов, реват и връхлитат плячката си… — Роан сви рамене. — Зная, разбира се, че са досада. Ала без тях Пустинята ще обеднее.

Тобин се намръщи. Всеки знаеше, че драконите трябва да се изтребват; те бяха повече от досада — бяха заплаха. В Радзин бяха загубили шест превъзходни кобили и осем обещаващи годиначета заради тях; керваните, пътуващи през Пустинята, не бяха никога в безопасност. От Гилад до планините Вереш драконови криле носеха повея на унищожението. Хищните зверове унищожаваха не само добитъка, но и реколтата.

— Знам, че не си съгласна с мен — каза Роан с усмивка, изтълкувал правилно изражението й. — Но теб никога не те е привличало да наблюдаваш танците им, или пък да узнаваш разни неща за тях. Тобин, те са така красиви — горди, могъщи, свободни…

— Много си възвишен — рече тя и отметна съхнещата коса от очите си. — Драконите трябва да се изтребват, и двамата знаем това. Чей казва, че щом веднъж броят им намалее под определена граница, природата сама ще свърши останалото. Няма да има достатъчно, за да се възпроизвеждат.

— Надявам се никога да не се случи подобно нещо — произнесе Роан, като стана от скамейката и потупа влажния плат на ризата си. — Мисля, че вече не капем толкова; хайде да се прибираме и да се приготвим за празничното посрещане на ловците.

— Освен празник ще има и да се шият рани по кожата на Чей — отвърна Тобин с гримаса.

— Той ще си дойде само с няколко драскотини, а ти ще имаш за какво да го гълчиш. Не съм виждал друг съпруг като него, който така да угажда на жена си, и особено на склонността й да избухва!

— Аз не избухвам. Аз съм покорна, мила и кротка по природа — възрази Тобин с наставнически тон.

Роан кимна. Сините му очи играеха:

— Да, разбира се. Както всички в семейството. Точно в този миг, сякаш повикани, близнаците нахлуха през портата на градината. Те се караха и призоваваха майка си да отсъди кой е прав. Тобин въздъхна, Роан й смигна и двамата се отправиха да усмирят буйните й потомци.

* * *

След като разсея страховете на сестра си — страхове, които умишлено бе предизвикала самата тя, господарката Андраде предложи двете да поиграят шах, за да запълнят времето, докато чакат Зеава да се върне. Двете жени се преместиха от слънчевата веранда в обширна дневна стая. Макар предназначена само за членове на семейството, не за гости, тази стая бе твърде изящно обзаведена, а сега и допълнително украсена с играчките на Джани и Мааркен. Цялата Цитадела беше забележително удобно място за живеене, а също и красиво, като се вземе пред вид, че според преданията в минали времена бе издълбана и дялана от дракони. Заслугата за това, Андраде знаеше, бе изцяло на Милар. Тя, княгинята, бе наредила да сменят някогашните груби и мътни стъкла на прозорците с нови — прозрачни, от най-високо качество, майсторски обработени. Пак тя се беше погрижила подовете, голи по-рано или с метнати как да е протрити черги, сега да бъдат застлани открай докрай с килими — така дебели и меки, че можеше да се спи направо върху тях. Резбованото дърво по стенните и таваните, лавиците, первазите и перилата беше натрито с масла, които го предпазваха от вредното влияние на климата, придаваха му, блясък и подсилваха естествените смолисти благоухания, излъчващи се от него. Изобилстваха предметите за украса от злато, керамика и кристал; по-ценните сред тях бяха изложени в остъклени скринове. Княгиня Милар се радваше на пълна свобода върху богатството на съпруга си и не пропускаше да покани в Цитаделата пътуващите търговци, които минаваха през нейните владения: тези търговци сами горяха от желание да й предлагат нови и нови изделия на разкоша, а след като си тръгнеха, разнасяха славата на великолепието, царуващо — в пустинната крепост-палат, лишена някога и от най-прости удобства. Бъдещата жена на Роан, помисли си Андраде, в никакъв случай не би живяла зле.

Тя тъкмо разсъждаваше как по-тактично да отстъпи победата на сестра си, когато отвън се чуха викове, които смутиха играта им.

— Каква ли е тази врява?

— Зеава се връща с дракона — отвърна развълнувана Милар, ставайки бързо от мястото си с поруменели бузи и очи, искрящи като на младо момиче.

— Бързо е свършил. Не го очаквах по-рано от вечерта — Андраде също стана и се присъедини към близначката си на прозореца.

— Ако домъкне трупа в предния двор както миналия път, вонята ще се настани в стаите за цели седмици — оплака се Милар. — Не виждам дракон обаче. Нито пък виждам Зеава.

Цитаделата бе построена в една падина сред хълмовете и до нея се стигаше по дълъг подземен проход в скалите. От този проход един след друг излизаха конници, минаваха през първия външен двор и после през отворената порта в зида към предния, главен двор. Андраде разпозна Чейнал по тъмната му коса и червена туника; зачуди се дали Зеава не язди с дракона си след него с по-бавен ход.

— Хайде да слезем и да ги поздравим — каза тя. На стълбището ги засече главният управител:

— Господарке! Господарке! — Пронизителният му глас силно раздразни Андраде. — Ела бързо, веднага, моля те!

— Князът ли е ранен в двубоя? — запита Милар. Тя леко ускори крачки, без прекомерна тревога: би било чудо Зеава да се е върнал напълно читав.

— Да, твоя светлост, и ми се струва, че…

— Андраде! — гръмна гласът на Чей от входната зала долу. — Зарязвайте всичко друго, веднага намерете Андраде!

Милар блъсна управителя встрани от пътя си и затича надолу по стъпалата. Андраде я следваше плътно. Милар се втурна навън към двора, а тя улови ръката на Чей:

— Колко зле е?

Той не можа да я погледне в очите:

— Доста.

Тя пое дълбоко въздух. Веднага разпореди:

— Качи го горе. Внимателно. После намери Тобин и Роан.

Забърза образно към покоите на Зеава и се зае да приготви постелята за ранения. „В леглото си ще умре“ — помисли тя тъжно. Чей не беше глупак; бе воювал достатъчно, за да може да разпознае смъртоносна рана, когато я види. Но имаше надежда Зеава да оцелее, ако се грижат внимателно за него и Андраде се опитваше да си вдъхне кураж. Ала когато качиха княза в спалнята и го положиха върху белите свилени чаршафи, тя видя, че Чейнал е прав. Първожрицата смъкна дрехите и набързо направените превръзки от едрата снага на зет си и ахна, когато видя ужасната рана в корема му. Смътно долавяше присъствието на Тобин зад себе си, на Милар, безмълвна и неподвижна, застанала при краката на леглото — но бе заета с трескава работа: да мие раните, да маже с болкоуспокояващи мехлеми, да вдява копринени конци в иглите и да съшива кожата. Андраде знаеше, че всичко това е напразно.

— Мислехме, че драконът вече е повален — прегракнало разказваше Чей. — Той го прободе много пъти… навсякъде беше плиснала кръв. Зеава тръгна да му нанася последния удар и ние мислехме… но зъбите, които се впиха в коня му, и ноктите, които го разпраха… — Чей спря. Чу се как гълта някаква течност. Андраде се надяваше виното да е силно. — Всичко, което можахме да направим, бе да откъснем с удари дракона от него; качихме го на моя кон и… след три мери трябваше да спрем. Той си придържаше червата с ръце и се преструваше, че не е пострадал много…

Андраде почисти и заши раната. Знаеше, че действията й са безполезни. Сега, когато беше измила кръвта, видя страшната работа, свършена от драконовите нокти: през кожата и месото те се бяха забили чак в мускулите, дори в червата, които не само бяха открити, но на места и разрязани. Тя би могла да настани Зеава удобно и да го облекчи от по-силните болки, но Роан щеше да стане владетел и княз най-много след няколко дни. При мисълта за племенника си Андраде се огледа, и забеляза, че все още не е дошъл.

— Постарахме се да го почистим и превържем — продължаваше Чей — и се върнахме толкова бързо, колкото смеехме. Той нито проговори, нито отвори очи… — гласът на младия принц пресекна от скръб. — Тобин…прости ми…

Принцеса Тобин за кратко спря работата си редом с Андраде:

— Направил си всичко, което си могъл, любими мой — каза тя и присвила изцапани с кръв пръсти, отмахна нещо от ъгълчетата на очите си.

Андраде беше почти завършила зашиването на раните. Тя внизваше и вадеше иглата много бързо, без да се замисля как ще заздравее раната, понеже знаеше, че за Зеава това вече е безразлично. После наложи отгоре парчета плат, напоени в болкоуспокояваща отвара, и накрая обви гърдите и кръста на зет си с чисти превръзки. Болеше я гърбът, очите смъдяха от пренапрягане. Първожрицата се изправи и се обърна към сестра си. Сините очи на Милар не виждаха нищо освен пепелносивото лице на Зеава. Андраде изми ръцете си в леген с вода, която тутакси поаленя от кръв, подсуши ги и преметна дългата руса плитка обратно на гърба си.

— Милар — започна тя.

— Не — прошепна сестра й. — Просто ме остави сама с него.

Андраде кимна и с поглед отпрати всички навън. В преддверието затвори вратата и махна на уплашените слуги, които тутакси се разпръснаха.

— Той ще умре, нали? — промълви Тобин. Сълзите бавно се търкаляха по бузите й. Тя ги избърса. Върху лицето й останаха петънца.

Чейнал издаде звук, който замря в върлото му, и тръгна към изхода на залата. Краката му се подкосяваха. Андраде отвърна:

— Да.

— Горката мама. И горкият Роан.

— Имам нужда от помощта ти, Тобин. Отложи скръбта за по-късно. Знаеш, че притежавам способност, каквато майка ти няма. Тези неща понякога се предават през поколение — също както ти роди близнаци, а Милар не. Онова, което е в мен, е и в теб.

Очите на младата принцеса се разшириха от смайване:

— Искаш да кажеш, че съм…

— Да. Аз съм уморена, и се нуждая от силата, която ти притежаваш, но не си обучена да използваш. — Андраде поведе Тобин надолу по дългия ходник, към отредените за самата нея покои; въведе я и заключи вратата. Слънцето влизаше косо в стаята, позлатяваше мебелите и завесите над леглото. Първожрицата на Богинята се изправи заедно с племенницата си пред прозорците, които гледаха право към бавно залязващото слънце.

— Може би трябваше да ти кажа, да ти покажа как да използваш онова, което Богинята ти е дала. Но ти беше доволна от собствения си живот, а в мощта на фаради няма защо да бъдат посвещавани онези, които не се нуждаят от нея.

— Ти се готвиш да си послужиш с мен, както си служиш с всички — рече Тобин; ала без гняв. — Какво искаш да направя?

— Слушай ме. Най-напред, не гледай в самото слънце, защото ще изгори очите ти. По-скоро гледай онова, което то прави на земята: гледай кухите падинки, които светлината изпълва така, както Водата изпълва кухите камъни, Въздухът — кухите драконови пещери, а Огънят — кухото огнище. Гледай как светлината се движи — прошепна Андраде — гали Земята като любовник, затопля Въздуха, пали отблясъци върху Водата и среща родственик и другар в Огъня. От тези четири е направено всичко… Ето, Тобин — докосни светлината заедно с мен, и почувствай как нишките й се вплитат между пръстите ти … наблюдавай как багрите се менят, като в нанизи скъпоценни камъни… да, точно така. А сега я последвай с мен. Стани и ти светлина, която се излъчва и носи над земята…