Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (24)

Глава VI

В понеделник следобед със специалния пощенски влак от Престуикското летище пристигнаха стиковете за голф и две пътнически чанти. Мъри знаеше, че добрият Артуро ще се справи добре. Видът на красивата кожена чанта и лъскавите еластични стикове го подтикна към действие. И макар че бе късно следобед, той отиде в клуба, представи се на секретаря и прие временно членство. После се добра до треньора и има̀ достатъчно време да изиграе с него 12 хола^[1]. Просторният и хълмист терен допадна на Мъри. Беше в отлична форма. Здрачът ги принуди да спрат. Мъри беше с една точка пред своя противник — строг и набит шотландец, който бе започнал играта с презрението на експерт срещу аматьор, но бързо и твърде комично промени становището си.

— Имахте чудесни удари, сър — призна той, когато се връщаха в клуба да пият по нещо. — Много рядко се натъквам на случаен посетител, който може да ме бие. Бихте ли ми дали реванш утре?

Мъри прие:

— Точно в десет — каза той, като мушна една банкнота в ръката на другия. — И вероятно следобед ще продължим.

Той твърдо сдържаше упоритото си желание да отиде в Маркинч. Не ставаше дума само за дискретност, която да попречи да се изтълкуват зле подбудите му. Мъри добре знаеше, че е умно да се отлага; съзнаваше преимуществото на промеждутъка от време, през който очакването става по-ревностно, а споменът — по-жив.

Той не предприе нищо до сряда следобед, когато написа една бележка и я изпрати по 17-годишния прислужник в хотела.

Моя скъпа Кети,

Утре трябва да замина за Единбург да купя някои работи. Тъй като знам, че този следобед си свободна, ако нямаш други задължения, ще дойдеш ли с мен? В случай че си съгласна, ще те взема в 2 ч.

Твой най-искрен

Дейвид Мъри.

Опасенията му, че няма да бъде свободна, бързо изчезнаха; момчето предаде устно съгласието й и на другия ден следобед, когато спря пред аптеката, Кети го чакаше навън. Беше облечена в чиста бяла блуза и сива шантунгова пола на точки, за която Мъри от пръв поглед реши, че сама си я бе ушила. Тъй като духаше силен вятър, Кети бе облякла и доста оръфаното палто, в което той я бе видял за първи път.

Макар свежото й младо лице да компенсираше облеклото, излъчвайки безпретенциозния мирис на обикновен сапун, дрехите бяха неподходящи, малко по-добри от празничното облекло на една провинциална домашна помощница. Но това забавляваше Мъри, особено износеното палто, защото предлагаше възможността, която тайно търсеше. Щеше да е трудно да я убеди, но той смяташе да опита.

Колко приятно му бе да я гледа до себе си след тридневното въздържане, което сам си бе наложил. Когато го видя, тя бе не само радостна, настроението й се повиши — тя горещо желаеше тази разходка. Мъри усети, че присъствието му не смущава Кети както преди. След като пътуваха мълчаливо известно време, тя каза:

— Така е много по-приятно, отколкото с автобус. Много мило, че ме поканихте. И ме улеснихте едновременно. Имам малко работа в Единбург.

— Тогава ще я свършим веднага щом пристигнем — въодушеви се Мъри. — Кажи ми само къде трябва да спра.

— На „Джордж стрийт“ 10 — отвърна тя. — Канцеларията на Мисионерското дружество за Централна Африка.

Мъри я погледна бързо. Погледите им се срещнаха само за миг, преди той да се съсредоточи отново в пътя, но Кети долови, че той нищо не разбра и усмихнато поясни:

— Не знаехте ли? Вуйчо Уили работи в това дружество. Грешката е моя, че не ви показах снимките, но предполагах, че навярно сте разбрал. Той от години е мисионер в чужбина.

Мина кратко време, докато той се окопити.

— Не… не ми е съвсем ясно…

— Така е. И работи превъзходно при най-тежки условия. Нямате представа какви трудности е преживял.

Макар и да не изпитваше съчувствие към духовните стремежи на Уили, без да иска Мъри беше грабнат от нейния сърдечен и искрен тон. Завладя го трогателният спомен за малкото момче с умни очи от Ардфилан.

— Да, да, разбрах. Това е единственото, което трябваше да очаквам от Уили. Уважавам го за това.

— Знаех, че така мислите — тихо потвърди Кети.

— Трябва да призная… — Вече влизаха в предградията на Единбург и мигновеното усилие да преодолее движението го принуди да прекъсне мисълта си… — да, признавам, че молбата ти да те отведа на „Джордж стрийт“ ме озадачи. Но сега разбирам. Предполагам, че от тях научаваш къде е Уили.

— Да. Освен това, най-малкото, което мога да направя, е да му изпращам редовно колети. Пак чрез дружеството. Те знаят от какво се нуждае и могат да купуват необходимото на достъпни цени.

— Значи, отиваш и даваш парите?

— Защо пък не? — додаде тя леко. — Това не е нищо. Вуйчо Уили заслужава много повече. При това той е единственият роднина, когото имам.

Сега на Мъри му стана ясна причината за евтините й дрехи, за бедната стаичка и оскъдната храна, видя целта на скромното й съществувание. Тази преданост го трогна, но възмущението му взе връх. Защо трябваше да се отрича от нещата, които й се полагаха? Изведнъж му се дощя да й каже за средствата, с които разполагаше, за всичко, което можеше и щеше да направи за нея. Но вътрешен подтик го възпря: не, не — помисли той, — още не; много важно беше да избегне всяко прибързано и замайващо предложение.

Вече приближаваха центъра на града. Като следваше нейните упътвания, той се отби от „Принсес стрийт“ при шотландския паметник и подкара по „Крейг терас“. След като пресякоха широк площад, те се озоваха пред сива каменна сграда, на входа на която висеше добре излъскана медна табела с името на дружеството. Постройката имаше вид на стара, обитаема къща във викториански стил. Той подозираше, че е дарение от неизвестен починал благодетел, може би от набожната вдовица на някой търговец. На прозорците бяха изложени афиши, разкриващи, както изглеждаше отдалеч, група от страдащи туземни деца.

— Мис Арбътнот ме очаква — каза Кети като скочи пъргаво от колата. — Ще се забавя не повече от няколко минути.

Тя беше точна. Преди да се върне, Мъри има̀ достатъчно време да изпуши една цигара „Собрание“ — любимите му цигари, с които той предвидливо се бе запасил още от Швейцария. Часовникът в колата, който всъщност не работеше, показваше само 3,30 ч. Кети хвърли поглед към него и се извини задъхано.

— О, накарах ви да ме чакате.

— Ни най-малко. Всичко в ред ли е?

— О, съвсем, благодаря.

— Сега, Кети — поде Мъри като засили скоростта, — ти извърши своето добро дело, предвидено за днес, и оттук нататък, в останалата част от деня си вече в моите ръце. Да забравим за момент Централна Африка и да помислим малко за себе си. Първо ще паркираме колата, а после ще пазаруваме заедно.

Той се добра до един гараж и не след дълго я хвана за ръка и я поведе обратно към „Принсес стрийт“. Слънцето блестеше, докато вървяха. В отсрещните градини розите още цъфтяха и хладен ветрец полюшваше листата на чинарите. Високо горе назъбените стени на двореца изглеждаха като че изрязани с нож на фона на широката ивица ясно небе. Мъри още държеше покровителствено ръката на Кети, когато я промъкваше по многолюдния тротоар.

— „Принсес стрийт“ е хубава улица, нали? — отбеляза тя. — Казват, че е най-красивата улица в Европа.

— Хубава е, Кети — съгласи се той весело. — И е пълна с хубави магазини с приказни неща.

— О — кимна тя тъжно, — и всичко е ужасно скъпо.

Мъри се засмя. Беше в чудесно настроение. Гледката, слънцето, хладният ободрителен ветрец, всичко го развеселяваше.

— Кети, Кети — възкликна той и я стисна за лакътя. — Ще причиниш смъртта ми. Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че единственото ми истинско удоволствие е да харча пари.

Кети трябваше да се засмее одобрително, но и с известно съмнение.

— Това е добре — едва изрече тя, — стига да не пилеете излишно.

— Мила моя, ти си единственият човек, който би трябвало да знае, че пари, които се харчат за други, никога не са пропилени.

— О, вие сте съвсем прав — се съгласи тя и лицето й се оживи. — Беше страшно щедро и красиво, дето помогнахте за камбаната на мистър Фодърингей.

— Да, старецът си получи камбаната. Но не трябва да забравяме бедната мисис Фодърингей, която остана без нищо. А ми се струва, че тя се е наситила на такова разпределение на благата. Затова трябва да открием нещо хубаво за нея. Но преди всичко — той бе спрял пред сладкарницата на Фергюсън — искам да пратя единбургска халва на две мои малки приятелчета в Швейцария.

Влязоха заедно и Мъри поръча голяма кутия с прочутия сладкиш да се изпрати по пощата на децата на собственика на пристана при Шванзее. После, като се посъветва с Кети, купи от съседния магазин чудесна голяма чанта от змийска кожа за жената на пастора.

— Красота! — Кети потупа възторжено блестящата кожа. — Освен това тя се нуждае много от такова нещо.

— Тогава ще имаш удоволствието лично да й я дадеш.

След като излязоха, Мъри я поведе нататък към друг магазин, който, както бе забелязал още в колата, беше от висока класа.

— Сега — поде той весело и малко важно — ще вляза тук, да започна с истинското пазаруване.

Той се упъти към вратата, но когато бе вече готов да влезе, Кети бързо го спря.

— Не виждате ли, този магазин не е за мъже.

— Не — отговори Мъри и я погледна сериозно. — Знам това. Но аз ще вляза, за да ти купя ново палто и някои други работи, от които съм сигурен, че се нуждаеш. А сега — нито дума! Аз съм стар приятел на семейството ти и трябва да свикнеш да ме приемаш за… хм… нещо като вуйчо Уили. Или още по-добре: като по-голям брат. А приеми го и така — аз просто не мога да гледам хубаво момиче като теб да праща всичките си пари в Ангола и да живее без най-необходимите неща.

Лицето й леко поруменя. Опита се да говори, но не можа и сведе поглед.

— Никога не се тревожа какви дрехи ще облека… не много, във всеки случай. — После, за негово облекчение, тя го погледна отново, безсилна да устои, и след леко потрепване на устните, се усмихна. — Не трябва да се преструвам. Мисля, че обичам да бъда хубава като останалите момичета.

— И ще бъдеш. Само че по-хубава.

Предположението на Мъри за магазина, в който влязоха, се потвърди. Той беше първокласен. Придружен от внимателна и услужлива продавачка и глух за протестите на Кети, той избра палто от мек, вълнен шотландски плат, плътен, но лек, нови ръкавици и обувки, копринен шал и накрая — един тъмнозелен костюм. Искаше му се да купи повече, безкрайно повече: нищо не би му доставило по-голяма радост от това, да види Кети сгушена в онези скъпи кожи, покрай които продавачката умело ги поведе. Но Мъри не посмя. Още беше рано. Докато Кети се оттегли в стаята за проби на горния етаж, той се настани на едно кресло в елегантния салон, покрит с червен килим, протегна крака и запали цигара, чувствайки се като у дома си. Скоро Кети слезе и като наведе очи, застана пред него. Мъри не можеше да повярва на очите си, толкова поразителна бе промяната. Кети беше очарователна.

— Мадам изглежда доста различна в костюма, сър. — Продавачката, с вид на победителка, прикрито наблюдаваше Мъри.

Тъй като беше обект на тези опитни очи, той се въздържа от излияния.

— Сполучливо — каза той хладно. — Струва ми се, че приляга добре.

— Разбира се, сър. Младата лейди точно отговаря на тридесет и четвърти номер.

Мъри настоя Кети да остане облечена в новия костюм и палто: другите покупки, елегантно опаковани, можеха лесно да се носят, а старото захвърлено палто и полата можеха да се изпратят в Маркинч. Макар Мъри грижливо да прикриваше сметката, когато я представиха, тя продължаваше да мърмори на ухото му със съжаление, но след като напусна магазина с новите дрехи, Мъри успя да забележи как очите й блестяха от удоволствие. Постъпих добре — размисли той и вътрешно се развълнува, — а това е само началото.

Кети вървеше мълчаливо, докато се връщаха по същата улица, по която сега залязващото слънце, скрито зад веригата от облаци, хвърляше златни отблясъци, но после, вторачена напред, тя каза:

— Мисля, че вие сте най-милият човек, когото съм срещала, мистър Мъри. Надявам се само, че не сте се разорили.

Мъри поклати глава.

— Казах ти, че трябва да се отплащам. Но всъщност ти си тази, която се отплаща на мен.

Тя леко се извърна и го погледна спокойно.

— Това е най-хубавото, което някога съм чувала за себе си.

— Затова ще направиш ли нещо хубаво за мен? „Мистър Мъри“ звучи толкова неподходящо. Няма ли да ме наричаш Дейвид?

— О, да — отвърна Кети стеснително.

За да предотврати евентуално неудобно мълчание, Мъри възкликна леко:

— Боже мой, минава 5 часа̀. Време е за чай. Дотук всичко вървеше по мое желание. Сега предоставям на теб. Кое място ще препоръчаш?

Кети без колебание спомена едно кафене, тъй като заведението беше не само най-приличното, но и с достъпни цени. Намираше се наблизо и те скоро се отзоваха на горния етаж в една светла, топла стая, изпълнена с весели гласове и с изглед към градините отсреща. По шотландски обичай масата беше вече отрупана със съблазнителни кейкове и козунаци, а в средата стоеше многоредна поставка с всички разновидности на онзи местен сладкиш, приготвен с мая и покрит с глазура и марципан, известен под името „френски кейк“. Мъри й подаде листа с менюто.

— Какво ще предложиш?

— Огладняхте ли? — запита Кети.

— Умирам от глад.

— И аз също — тя се усмихна сдържано. — Не сте забравили колко хубав е шотландският чай, нали?

— Наистина не съм. Най-ароматичният чай, който някога съм пил, беше в старата ви къща в Ардфилан.

— Е, в менюто има едно ястие, пържено филе от риба с магданозов сос. На вид не представлява нищо особено, но филето просто се топи в устата.

Мъри я погледна шеговито.

— Скъпо ли е?

Кети избухна в неудържим смях, толкова весел и спонтанен, че зарази и строгите единбургски граждани на съседните маси, които се усмихнаха в отговор.

— Ще струва само половин лира. И след като пръснахте толкова пари днес, по-добре ще бъде аз да платя.

Когато се нахраниха, те поседяха малко. Беше улучила. Яденето беше чудесно: препечен хляб с масло, силен чай и прясна риба, току-що хваната от морето. Вълнуващата разходка и съзнанието, че новите дрехи я правят хубава, предразположиха Кети да се отпусне и тя стана очарователна компаньонка, още повече, че Мъри бе открил в характера й наследствената черта на самовглъбеност, дори склонност към меланхолия. Беше доволен, че можа да я успокои и зарадва. И колко привлекателна изглеждаше тя в новия си елегантен костюм — беше така преобразена, че привличаше погледи на възхищение, които Мъри ясно долавяше, макар тя да не ги забелязваше. Да, мислеше той, като я наблюдаваше внимателно, Кети заслужава това, което възнамерявам да сторя за нея, и тя ще ми позволи да го сторя.

Когато се нахраниха, те поседяха за малко смълчани, след което Кети въздъхна със задоволство.

— Колко е неприятно, че този чудесен ден трябва да свърши. Но трябва да се върна, за да заместя в 7 часа̀ сестра Инграм.

— Наистина ли трябва? — възкликна той разочарован.

— Страхувам се, да.

— А аз се надявах да поостанем още и да отидем на театър. Няма ли да се съгласиш?

Тя наведе поглед, но след миг го погледна прямо.

— Сигурно много ще се учудите, мистър Мъри — исках да кажа Дейвид, — никога през живота си не съм ходила на театър. Когато беше жива мама, всяка година посещавахме концерта на хор „Орфей“ — „Спасителят“. Ходила съм и на концерта в Ашър Хол.

— А професионален театър — хубави пиеси, опера и други?

Кети поклати отрицателно глава с поглед, който дълбоко трогна Мъри.

— Но Кети, мила. Трудно ми е да понеса факта, че толкова много си пропуснала досега. Не си ли искала някога да отидеш на театър?

— Не. Наистина, не.

— А защо?

Тя замълча, като че ли се задълбочи във въпроса му. После рече просто.

— Мама не искаше да ходя. При това, мисля, че съм била премного заета… и вниманието ми е било заангажирано с други неща.

— Какво сериозно човече си ти.

— Не си ли се замислял в какви трудни времена живеем?

— Да — Мъри се принуди да признае. — Това е вярно.

Нейната способност да го изненадва изглеждаше неограничена. И колко непроницаема можеше да бъде понякога, когато сдържаността й се появеше в очите й. Все пак беше неизмеримо хубаво да откриеш толкова свежа, непорочна невинност в този век на морална деградация.

— Тогава да вървим, мила моя — каза нежно Мъри. — Ще те върна в къщи.

Той караше назад бавно в припадащия здрач, покрай малките градчета, разположени в падината на устието, където светлинните проблясваха една след друга срещу настъпващата нощ, и докато колата мъркаше тихо, той размишляваше за бъдещето. Чисто същество, мислеше си той, достойно за жертви. Въпреки нейната прелест и вродена интелигентност, Мъри бе принуден да признае, поради светското си образование, че Кети бе простовато, необразовано момиче, което не знае нищо за музиката, изкуството и литературата. Онази единствена картина в стаята й беше ужасна; няколко учебника и библията без съмнение можеха да й дадат някакво знание, но далеч недостатъчно и непълно. Бедното дете, навярно беше много трудолюбива и премного уморена, за да може да чете през нощта. Всичко трябваше да се промени. Кети трябваше да получи образование, да научи няколко езика, да следва в реномиран университет. Женева или Лозана ще бъдат подходящи, да слуша лекции по, да кажем, социология. Всичко това, заедно с една нова среда от културни и цивилизовани хора, ще й придаде тежест, ще изглади дребните й недостатъци и ще я направи съвършено изискана. Възпитанието й в известен смисъл бе причина за всичко — макар целомъдрено и строго — то бе несъмнено… хъм… ограничено. И тази фикс-идея с Уили, дори и безкористна, бе вредна и затова ще е необходимо да се премахне. Но на първо място Кети трябваше да напусне сегашната си работа. Вярно, че и тя намекна за евентуално напускане. За да я насърчи в тази насока, Мъри рече:

— Мислех си, дали би ме взела един ден със себе си при посещенията, които правиш на болните. Безкрайно интересно ще бъде за мен. Би ли могло да стане тази седмица?

— Разбира се — каза тя с готовност. — Само не утре, защото трябва да се срещна с областния медицински служител в Далхейвън, но ако искаш вдругиден?

— Добре. Ще ти се обадя в 9 ч.

Когато стигнаха Маркинч, Мъри събра пакетите, придружи я до вратата, не пожела да слуша отново благодарности и се сбогува любезно, но бързо. Денят, за който той грижливо се бе готвил, би трябвало сам да говори. Помежду им беше вече създадена връзка, която Мъри не рискуваше да разруши с празно размекване на прага.