Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (15)

Глава XII

Намираха се в теснините на Суецкия залив. Върховете на Синая блестяха високо във влажната мараня. От три дни беше горещо — суров, непоносим топлик. В Червено море слънцето обля с жар „Пиндари“. Скалите на Аден, изпечени до гореща охра, пращяха и се пукаха от горещина; бяха изцяло голи, а самото пристанище изглеждаше толкова негостоприемно, че малко пътници слязоха на сушата. Семейство Холбрукови бяха между тези, които останаха на борда. Дорис от онази нощ на пътуването през Суец не се бе появявала на палубата и се бе затворила в каютата си, леко неразположена, както обясни на Мъри г-жа Холбрук. Той тъкмо възнамеряваше да предложи услугите си, но известната сдържаност в нейното държание, която може би беше намек, че това е деликатна тема, го възпря. Той реши, че трябва да е някакво леко месечно неразположение, заключение, което бе подсилено, когато г-жа Холбрук промърмори интимно:

— От време на време й се случва, докторе! — Така че той просто предаде своите поздрави и добави, че нечовешката горещина е достатъчна да събори когото и да било.

Времето изведнъж го потопи в работа. Освен потока от пациенти в амбулаторията, страдащи от обикновените оплаквания от страшната жега и прекалено усърдното старание да придобият тен, той имаше няколко твърде сериозни случая. Беше особено разтревожен от двете деца на Киндърли, които бяха повалени от остър колит. Все още под уплахата от суецката амебична дизентерия, г-жа Киндърли бе почти в паника, и понеже близнаците бяха наистина донякъде в критично състояние, той самият започна да се страхува от най-лошото. Но след като стоя над тях почти непрекъснато в продължение на 24 часа, изведнъж се получи рязко подобрение почти преди края на третия ден и с вътрешна въздишка на облекчение той можеше да успокои разстроената майка. Със зачервени от умора очи, с измачкана яка и разрошени коси, той се изправи, целият схванат, и погледна термометъра на светлината.

— Ще се оправят и ще тръгнат… и дори ще ви се качат на главата… — усмихна се той и постави ръка на рамото й… — в началото на идущата седмица.

Тя се разплака. Беше сдържана жена, със самообладание, но и тя, както Мъри, не бе спала в продължение на две нощи.

— Вие бяхте толкова, толкова очарователен, докторе. Как да ви се отблагодаря?

— Като се приберете и си починете. Трябва да бъдете в ред за финалния кръг на турнира.

— Да — тя си избърса очите и се опита да отвърне на неговата усмивка. — Бих искала да спечелим този хубав чаен сервиз за нашата вила. Но вашата партньорка не е ли болна?

— Предполагам, че е дребна работа.

Тя бе дошла с него до вратата на каютата. По съсредоточения й поглед личеше, че се колебае за нещо; след това се реши.

— Бил и аз мислим много за вас, докторе. Особено след това… Често сме се чудели дали вие, как да ви кажа… дали сте започнали да ходите с г-ца Холбрук.

— Да ходя? — повтори той като ехо, и внезапно се изчерви, като разбра какво искаше да каже. — Разбира се, не!

— Радвам се! — Тя стисна ръката му. — Тя е привлекателна и явно е изцяло увлечена по вас. Но има нещо странно у това момиче. Нещо, което никога не бих могла да харесвам. Бил казва, че тя е разтурено същество, от нея ме побиват тръпки… Ще ми простите ли, че ви казах това?

— Моля ви се… — той се опитваше да говори свободно, въпреки че бе и объркан, и разстроен. — Сега вземате тази тройна доза бромид, която ви дадох, и право в койката!

Чувствайки се неудобно, той се върна в каютата си, избръсна се, взе душ, изпи две чаши кафе и започна визитациите си. Беше започнал да открива, че Дорис не се ползва със симпатии на кораба. Тя бе често пъти груба, в повечето случаи своеобразна и, без съмнение, след като обличаше през вечер скъпа нова рокля, предизвикваше женска завист. Нещо повече, на него му се струваше, че непрестанният им успех във всички състезания предизвикваше неблагоприятен отзвук. Беше ли това причина г-жа Киндърли да не я харесва? Едва ли можеше да се приеме за вярно. Нейната намеса бе добронамерена. Но дори и при това положение, той се възмущаваше от нея. Какво право имаше тя да се намесва в работите му? Особено когато нямаше никаква вина? И какво, по дяволите, е искал да каже Киндърли с евтината си подигравка? Той не бе образец на съвършенство — устат бираджия, който вероятно киснеше в клуба в Кадур по цял ден; нищо чудно, че жена му бе така подтисната. Цяла сутрин Мъри мислеше над това и потокът на мислите му, вместо да го настрои срещу Дорис, го обърна в нейна полза. Очевидно тя не бе обикновена жена, с която лесно може да се излезе на глава, но ставаше ли от това по-лоша? Имаше нещо в нея, което заслужаваше внимание. Той инстинктивно заставаше в нейна защита. Все пак реши, че е може би по-умно да се откажат от усилията си в турнирите.

В края на седмицата изведнъж се захлади, работата му и времето станаха по-малко трескави. Има̀ време да напише едно дълго любовно писмо до Мери с един лист вътре специално за Уили. Същия следобед той се почувства още по-добре, когато О’Нил го извика настрана и каза:

— Мисля, че няма да е лошо да ти кажа, докторе. Тази сутрин на мостика капитанът каза хубави неща за тебе. Фактически, когато чу за дечурлигата на Киндърли, каза, че ти вършиш дяволски хубава работа. Единственото премеждие, което имахме и което, въпреки всичко, не остави сянка зад гърба му. — Едрият ирландец замълча, погледна продължително новия часовник на Мъри и се ухили. — Подарък от благодарен пациент? Дръж здраво, момчето ми! Ако скоро не се издигнеш, да не съм от Каунти Даун.

— Не съм ли ви казвал, че не съм заинтересован? — каза Мъри раздразнено. — Само наистина я съжалявам, защото е малко дръпната.

— Ами като е дръпната, ти пък се понабутай! — каза О’Нил и се затресе от смях. — Е, сега не бъди толкова назадничав в настъплението си, моето момче. Всички гледаме да придърпаме някоя фуста в това проклето корито, иначе ще ни се спарят дирниците. Кажи, чул ли си тази някога…

Мъри трябваше да се засмее. Какъв свестен тип беше О’Нил. Нямаше нищо обидно в забележката му, той наистина не искаше да каже нищо лошо; както всичките му просташки истории, това бе просто шега. Защо и Киндърли не видят това по същия начин?

На следващия ден, когато се захлади още повече, Дорис се появи на палубата. Той я връхлетя точно в притуленото ъгълче, където си почиваше; косата й бе завързана с копринен шал, а върху коленете й имаше леко кашмирено одеяло; погледът й бе пуст, с тъмни кръгове под очите. Тя не се помръдна. Просто повдигна клепачите си към него.

— Здравейте, скитничке, къде се бяхте скрили? — Той седна на един стол до нея. — По-добре ли сте?

Засегната от веселостта му, тя не отговори.

— Съвсем малко хора излизаха навън през горещините — продължи той. — Но сега е наистина чудесно.

Те бяха в Индийския океан и мекият мусон пееше във въжетата и скрипците; едно стадо млади китове весело се гмуркаше и изхвърляше равномерни фонтани около кораба.

— Видяхте ескорта ни, нали? — продължи той. — Мислех, че китове има само в Арктика, но О’Нил ми каза, че те са постоянна гледка по този маршрут.

Тя не обърна внимание на забележката и с това я накара да прозвучи съвсем идиотски. С глава, облегната на възглавницата от едната страна на стола, тя го наблюдаваше с безизразен поглед, като че ли бе упоена.

— Тебе си те бива — каза тя.

— Защо, Дорис, какво има?

— След онова, което направи, не се преструвай! Това бе обида. Все още не съм ти простила. С кого си танцувал, докато ме нямаше?

— С никого. Чаках собствения си специален учител.

Изражението й леко се проясни. Тя се усмихна уморено.

— Защо не дойде да ме видиш? О, да, впрочем нямаше никаква нужда! И аз не мога да понасям никого, когато настъпват тези периоди. Идват съвсем нарядко. Забележи, не повече от един път на шест месеца.

Той я погледна с любопитство; значи, не бе това, което си бе помислил. Тя продължи:

— Но те не са съвсем приятни. Дори когато ми мине главоболието, оставам като сразена.

— Това не ти прилича, Дори.

— Не ми ги пробутвай такива, като мама. Когато ми стане така, аз непрекъснато мисля каква е ползата от каквото и да било. Защо да продължавам да живея, какъв е смисълът? Чувствам, че съм ужасен човек; различна от другите момичета, изпълнени със сладки хрумвания. Разбираш ли какво искам да кажа. Самки! — Тя се засмя изведнъж. — От къде съм взела тази дума?

— Е, да бъдеш малко по-различен от останалите е хубаво.

— Радвам се, че мислиш така. Опитвах се да измисля как да оправя всичко по онова време, когато бях напуснала училище за малко; исках да бъда уважавана, всичко да бъде както трябва. Но нищо не излезе. Така че сега правя онова, което чувствам, разбираш ли — каквото ми се иска. Не мога да се боря със себе си. Не си ли съгласен? Човек убива всичко, което е у него, ако не даде простор на чувствата си.

— Хм… — той я погледна объркано. Защо продължаваше в този дух? Той изобщо не я разбираше.

— Ти знаеш мотото „Бъди верен на себе си!“ Това е предизвикателство. Радвам се, че съм жена, Направена за любов, така че просто искам да съм вярна на себе си. Липсвах ли ти? Сигурно не, ах ти, мазник такъв, сприятеляваш се толкова леко и се сближаваш с всеки. Никога не съм имала каквито и да било истински приятели; изглежда просто, че не мога да се държа с хората, освен с тебе! — Тя млъкна и след това каза с нисък глас: — Не можеш ли да разбереш, че страшно съм лапнала по тебе?

Той бе развълнуван от признанието. Нейният апатичен глас и необикновената й депресия достигнаха до сърцето му. И, разбира се, бе и поласкан.

— Съвземи се, Дори, не трябва да губиш самообладание. — Той протегна ръка и притисна нейната. — Ако искаш да знаеш, ти наистина ми липсваше.

Навела главата встрани, тя го гледаше внимателно. След това задържа ръката му, когато той понечи да я отдръпне, и я пъхна под кашмиреното одеяло.

— Така е удобно. Ти ми липсваше толкова много.

Мъри бе страшно объркан не само от неочакваната й постъпка, но защото, без съмнение, без да иска, беше притиснала пръстите му към топлата мекота на бедрото си.

— Дорис — той се опита да говори спокойно. — Не бива да правиш това тук… не с корабния лекар.

— Но аз се нуждая от мъничко ласки. Запомни, не пускам никого в живота си. О, аз съм ходила с момчета, някои от тях високи, едри, красиви, но ти си различен. Имам такова неегоистично чувство към тебе.

— Моля ти се… някой сигурно ще мине насам.

— Можеш да кажеш, че ми проверяваш пулса. — Тя му отправи зъл и ласкав поглед. — Или ще им кажа, че докторът е наредил така. О, ти ми правиш такова голямо добро. Вече не се чувствам така убита.

Най-сетне тя го освободи със смях, но не преди горещата вълна да избие кръвта по страните му. Той бързо се помъчи да се овладее, правейки всичко възможно да й се усмихне с укор.

— Не трябва да опитваш тези трикове, моето момиче; в противен случай ще стигнеш до лош край. На първо място, ти си дяволски привлекателна и, второ, можеш да попаднеш на лош мъж.

— Но аз попаднах на тебе.

— Сега слушай, и бъди сериозна! — Той даде решителен обрат на разговора. — Има нещо, по което си мислех. Това е следното: тъй като ти не си много във форма, чувствам, че трябва да се откажем от турнирите.

— Какво! — възкликна тя и цялата й ленивост се изпари. — Да се откажем! След като изминахме целия път до финалите и почти сигурно ще спечелим?

— Ако спечелим всички призове, сигурно ще бъдем обвинени, че сме лакоми за наградите.

— Не ме интересуват наградите — този сребърен чаен сервиз и оня евтин Улуъртски порцелан — не бих го докоснала и с тояга. Но когато започна нещо, трябва да го завърша; да убедя хората, че си тежа на мястото — особено онази мръсна кучка Киндърли. Достатъчно се уважавам. Искам да докажа, че ние сме най-добрите на кораба.

— Добре, може и да сме, но защо да се натискаме?

— Защото аз искам, а когато аз искам нещо, обикновено го постигам. Може би съм малко зле сега, но бързо ще се оправя. За кратко време ще бъда в най-добрата си форма.

— Добре тогава — неохотно я успокои той. — Както искаш. Но трябва да играем в събота най-късно. Тогава капитанът дава вечеря и награждаването става преди концерта. — Той стана. — Сега трябва да продължа визитациите. Ще те видя след малко.

Дойде събота, те играха следобеда и, както Мъри предвиждаше, спечелиха и трите тура. Г-жа Киндърли и съпругът й се сражаваха упорито в мача по тенис, но Дорис бе отново във форма и изнесе една бърза, агресивна игра, в която те едва ли бяха равностойни. Кулминационната точка дойде в последния гейм, когато Киндърли се протегна много напред, подхлъзна се и със страхотен трясък се намери на пода.

— О, внимавайте! — Дорис се наведе над мрежата с подигравателна загриженост. — Разклатихте кораба.

Имаше малко зрители и забележката бе посрещната с гробно мълчание. Когато мачът свърши, аплодисментите към победителите бяха не толкова ентусиазирани, а колкото само да се каже, че има аплодисменти. Мъри бе отегчен, макар че Дорис, която отново бе в повишено настроение, не изглеждаше да забелязва липсата на каквато и да било топлота. Същото се отнасяше и за родителите й, които неизменно присъстваха. Когато Мъри излезе от корта, Холбрук го хвана за ръката и го замъкна в пушалнята.

— Мисля, че трябва да си поприказваме, докторе — забеляза той с одобрителна усмивка, когато намериха две кресла в един тих ъгъл. — И колкото по-благоприятен е случаят, толкова по-голяма е необходимостта. Ще поръчате ли нещо? Не? Няма да откажете цитронада тогава. А аз ще поръчам шотландско уиски и сода.

Когато поръчката бе донесена, той вдигна чаша.

— Наздраве! Знаеш ли, момко, напомняш ми за собствените ми младини. Аз също бях амбициозен — помощник-аптекар в Бутъл; изпълнявах рецепти на невежи ординатори, които не можеха да различат киселина от основа. Често звънях по телефона и казвах: „Докторе, предписали сте сода бикарбонат и ацидум хидрохлорикум в една и съща смес за стомах. Ако я направя, шишето ще се пръсне на парчета.“ Може би това ми даде идеята, че в препарати, които наистина вършат работа, има пара̀. Когато спестих малко и се ожених, и отворих малкото магазинче в „Паркин стрийт“, аз започнах с няколко мои рецепти: прахове против главоболие „Холбрук“, паста против екзема „Холбрук“, мехлем против навяхване „Холбрук“. Спомням си този мехлем, струваше ми три фардинга шишето, а го продавах по един шилинг и шест пенса. Дяволски хубаво нещо! Всички отбори от лигата по ръгби го употребяваха; той е все още един от артикулите ни днес. Е, това беше началото, момко.

Той отпи бавно от питието си, след това започна да обяснява развитието и разрастването на бизнеса си; не с хвалби, а със спокойна северняшка убеденост на човек, който е създал едно изключително преуспяващо предприятие и е натрупал състояние от него. Холбрукови бяха сега едни от най-големите производители на фармацевтични продукти в Обединеното кралство, но основната част от печалбите им бе от продажбата на голям брой високодоходни лекарства собствено производство, като се почне от хапчета против кашлица, та се стигне до антибиотици.

— И не се отнасяйте с презрение към тях, докторе, те са първокласни специалитети. Мога да ви посоча хиляди отзиви. Запазил съм една лична папка с благодарствени писма, които стоплят сърцето на човек. — Холбрук кимна съучастнически и стопли гърлото си с още една глътка. — Така, както ни гледаш, ние имаме главната фабрика в Бутъл, второстепенно предприятие в Кардиф и големи експедиционни складове в Лондон, Ливърпул, Глазгоу и Белфаст. Правим огромен износ за Изтока и заради това синът ми Бърт е навън, да открива нови представителства и складове в Калкута. Но това не е всичко, момко — продължи Холбрук и съзнателно побутна Мъри с показалеца си. — Ние имаме планове за разширение и в Америка. Веднъж Бърт да свърши с Калкута, ще го изпратя в Ню Йорк. Той вече е хвърлил око на едно добро място за фабрика там. Забележете, търговията в Щатите ще бъде от друг сорт. Времената се променят и ние ще вървим към първокласни медицински средства, витамини и тем подобни. Може би ще се заемем с производството на някои от новите барбитурати. Но, повярвайте ми, каквото и да правим, ще имаме изненадващ успех.

Той се облегна, извади цигара и я запали, дръпна леко, след това, без да престава да гледа Мъри, с примигващи очи, се усмихна.

— Това са плановете ми, мой млади момко. А сега да видим твоите какви са?

— Вижте какво, сър — леко се изчерви Мъри от прямотата на въпроса, — когато се върна от пътуването си мен ме чака болнична служба. При това добра, с възможност за изследователска работа и… заплата 500 лири годишно.

— Е, момко, това е добра работа, наистина, но, прощавай, много обикновена. Аз питах за перспективите ти.

— Естествено, надявам се на повишения…

— Какво повишение? Преместване в по-голяма болница? Аз познавам добре условията. Това ще отнеме години. Веднъж започне ли болнична служба, човек затъва в нея за цял живот. И за един отворен млад мъж като тебе, с ум и с такава представителност, това ще бъде престъпление.

— Аз не смятам, че е така — каза твърдо Мъри.

— Аз пък смятам. И не бих ти го казал, ако госпожата и аз не сме обмислили твоите възможности от всички страни. Виж какво — той изтърси пепелта от цигарата си, — не съм от тези, които гърмят на вятъра. Ние бихме използвали в нашия бизнес един млад лекар като тебе, особено в американския завод. Ти би могъл да ни съветваш за технологията, да изработваш нови рецепти, да ръководиш рекламата и, щом като говориш за изследователска работа, да се заемеш с новата ни лаборатория. За тебе ще има чудесни възможности. И от наша гледна точка един професионалист ще бъде от полза за персонала ни. Що се отнася до заплатата — той замълча и прикова приятелски зачервените си очи върху Мъри, — ще ти дам като начало 1500 лири годишно с възможно допълнително възнаграждение и годишно увеличение. По-нататък ще си позволя да кажа, че с течение на времето, ако работите между нас вървят добре, може дори да ти предложа и съдружничество.

Съвсем объркан, дори изумен, Мъри отклони погледа си. Естеството на това поразяващо предложение, въпреки че изглеждаше делово и логично, бе в действителност прозрачно като илюминатора, през който той гледаше объркан бавно заоблачаващото се небе. И Холбрук го казваше така, че да бъде прозрачно. Как да откаже деликатно, без да накърнява чувствата на стареца и без, разбира се, да се отчуждава от цялото семейство — това беше проблемата. Накрая той каза:

— Г-н Холбрук, това е много благородно от ваша страна и аз се чувствам удостоен с чест от доброто ви мнение за мене. Но аз съм приел назначение в болница, дал съм думата си. Не мога да я пристъпя.

— Те ще вземат някой друг — леко го обори Холбрук. — Да, и то без ни най-малко да се безпокоят. Ще има истински наплив.

Мъри мълчеше. Той знаеше, че само трябва да спомене наближаващата женитба, за да отхвърли предложението. Но поради някаква неясна причина, може би от свръхчувствителност или прекалена деликатност на чувството, той се колебаеше. Така добре се беше поставил пред това достойно семейство, че не намираше приятна мисълта да разбива — както без съмнение щеше да направи — една много приятна и добра връзка. Освен това въпросът за неговия годеж не бе повдиган нито веднъж по време на пътуването. Не бе виновен той, ако го бяха взели за необвързан млад мъж; той просто не бе имал благоприятен случай да им го каже. Колко странно щеше да изглежда това, ако би го направил сега. Той би изглеждал абсолютен идиот или, което е по-лошо, може да излезе, че го е било срам да говори за Мери. Не, сега, когато краят на пътуването почти се виждаше, той не искаше да се поставя в толкова оскърбително положение. Не си струваше. След няколко дни Холбрукови щяха да си отидат. Той нямаше да ги види повече. А по обратния път той щеше да се погрижи да изясни положението си по-рано, така че тези контрапредложения по всяка вероятност нямаше да се повторят отново… Междувременно неговата най-добра тактика щеше да бъде да отлага.

— Няма нужда да казвам колко много ценя вашия интерес към мене, сър. Но естествено при положение, че трябва да се вземе едно такова важно решение, аз ще трябва да си помисля.

— Правилно, момко! — каза Холбрук и насърчително кимна. — Колкото повече мислиш върху него, толкова повече ще го харесаш. И не забравяй моя съвет. Когато ти падне — взимай.

Мъри слезе в каютата си и се затвори. Искаше да бъде сам, не за да прецени това извънредно предложение, защото нямаше ни най-малкото желание да го приеме, но просто за своето собствено успокоение; да премисли в детайли, как се бе стигнало до това.

На първо място нямаше съмнение, че родителите на Дорис го бяха харесали още от началото. Особено г-жа Холбрук бе показала голяма симпатия, а напоследък се държеше почти майчински. Старият Холбрук бе труден обект, но той също бе спечелен или под натиска на съпругата си, или поради това, че наистина бе харесал Мъри. На второ място — доколкото можеше да се схване — за Холбрук и неговия син Бърт бе наистина необходимо да приобщят активен, умен, млад лекар за това ново американско предприятие. Дотук добре, мислеше Мъри, но това не беше всичко. Някакъв трети решителен мотив трябваше да е влязъл в сила, за да обедини другите два.

Мъри поклати несъзнателно глава, изпълнен със самопренебрежение и внезапно желание да отхвърли всякакво самомнение, и все пак не можеше да заобиколи факта, че самата Дорис трябва да е имала важна роля в развитието на това неочаквано възникнало положение. Дори да не бяха забележките на г-жа Киндърли, напоследък имаше достатъчно доказателства в самото поведение на Дорис. Тя не бе от тези, дето боледуват от любов, не би въздишала и не би се разтакавала, но този израз в очите й говореше за неща, които само глупак не можеше да схване. Ако се добави към това влиянието, което имаше като единствена галена дъщеря над родителите си, които бяха свикнали да задоволяват желанията й, и освен това искаха да я видят омъжена за подходяща партия, отговорът ставаше пълен.

Докато премисляше всичко това, Мъри не преставаше да се мръщи. Той се погледна в огледалото и се засмя с кратък, неспокоен смях. Дорис наистина бе хлътнала до гуша. Не, не, не беше смешно. Ни най-малко. — Напротив — като видя израза си, — той се чувстваше раздразнен и объркан, въпреки че без друго бе поласкан, че е желан и че такова богато и привлекателно момиче „изцяло е лапнало по него“; (абсурдният израз на г-жа Киндърли му дойде на ум и го накара да се усмихне). Той отново си припомни онези моменти на горната палуба и други случаи, и тези спомени го връхлетяха и го хвърлиха в безпокойство.

Той се огледа, погледна си часовника (чудесния „Патек Филип“) и видя, че е шест без пет. Господи! Бе забравил за приемния си час. Трябваше да изтича. Животът тези дни бе наистина пълен с напрежение.

Но преди да излезе от каютата си, Мъри отиде до нощното шкафче и извади медальона, който Мери му бе дала. Той се загледа в нейното сладко лице на мъничката снимчица и го обзе внезапна нежност. Прошепна разчувстван:

— Като че ли бих могъл да те изоставя, мое скъпо момиче!

Да, нейният образ щеше да го закриля. За в бъдеще щеше да бъде спокоен и улегнал; приятен, разбира се, но неподатлив към подобни глупости. Оставаха само 10 дни до пристигането им в Калкута. Закле се във всичко скъпо, което има, че ще държи тази линия на дискретност, докато опасността премине и пътуването завърши.