Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (26)

Глава VIII

Той я върна обратно в Маркинч за нощното дежурство. Когато пристигнаха, от страх че при сегашното си душевно състояние ще изпусне някоя неблагоразумна приказка, той се въздържа да каже нещо повече, освен няколко думи за довиждане и да й отправи сдържан, но красноречив поглед. След това той тръгна бавно назад към хотела.

Дъждът беше спрял и с онази превратност на шотландското време, което често към края на някой мокър ден примамливо обещава по-хубави неща, една ивица от светлина се появи на хоризонта. Но този мимолетен проблясък не успя съвсем да повдигне духа му и като загаси фаровете, Мъри сви встрани от пътя, за да премисли положението.

Да, това беше ужасна пречка — толкова по-лошо, че всичко това бе последното, което би могъл да очаква. Кой можеше да го предвиди? Очарователно младо момиче, принудено да се принесе в жертва на сган от първобитни, татуирани диваци, които не бяха в състояние да я оценят повече, отколкото — хм, отколкото биха оценили прекрасния малък Бонар, дето висеше в кабинета му в Шванзее. Ръката му трепереше от гняв, докато запали златната си запалка и смукна дълбоко от цигарата. Разбира се, той не можеше да отрече, че бе чувал и чел за такива необикновени случаи. Наскоро някаква богата, млада и светска жена не се ли бе отказала от богатствата си и не бе ли отишла да живее в бразилските джунгли, дето да се поддържа само от банани, придружена от един ексцентричен лекар? Освен това като медицински сестри заминаваха и калугерки, но това бе част от призванието им. Той предположи, че и жените на мисионерите, ако се чувстват задължени, биха могли да придружат мъжете си. Но при неговия случай не възникваше необходимост от себеотричане, нито пък имаше морално или брачно задължение; както и да го погледнеше, намерението й изглеждаше абсурдно и безполезно.

Въпросът бе, какво би могъл да направи в тази насока? Като палеше цигара след цигара — излишество, напълно чуждо на трезвия му стил — Мъри се отнесе към проблема със съсредоточеност и внимание, породени от силното му възмущение. Най-простото разрешение, разбира се, ще бъде да се откаже от плановете си, да се предаде като си спести всички по-сетнешни тревоги и да се върне у дома си. Не, не, това той не можеше да направи! Той отхвърли напълно това хрумване. Вън от безмълвното задължение към нея и себе си, за кратко време Мъри обикна ужасно много малката Кети. Простата мисъл, че никога няма да я види, беше твърде подтискаща, твърде жестока, за да се примири с нея.

Колкото повече размишляваше, толкова повече идваше до убеждението, че най-големият му шанс да я спечели на своя страна и да я откъсне от фикс-идеята й, бе възможността да й покаже, дори и за кратко време, пълнотата и богатството на живота, които той можеше да й предложи. Възпитана така едностранчиво, едва ли не откъсната от света, Кети нямаше и най-смътна представа за всичко, което той щеше да жертва за нея. Ако само успееше да я вземе в Европа, да й покаже очарованието и блясъка на големите градове на континента, които той познаваше така добре: Париж, Рим, Виена с техните художествени галерии, исторически сгради, прочути паметници и катедрали, отбрани ресторанти и изящни хотели, и след всичко това да й предостави богатствата и комфорта на своя дом, тогава сигурно щеше да я убеди.

Следователно поканата, направена точно навреме, беше великолепен удар. Дори сега, след сериозна преценка на нещата, Мъри не би могъл да измисли нещо по-добро, оставаше само да си подсигури съгласието й. Но как? Търсейки начин да си помогне, той не след дълго се сети за човека, който му трябва.

С това той загаси цигарата, запали енергично мотора, после извърна колата и потегли през Маркинч към дома на пастора. След пет минути беше там. Докато паркираше колата в тясната алея, той чу заповедническия глас на Фодърингей горе от камбанарията и разбра, че свалят камбаната. Нямаше никакво желание да се среща с пастора и да се притеснява още от благодарствените му излияния. Провирайки се между лавровите храсти, Мъри с облекчение зърна в зеленчуковата градина до едната страна на къщата мисис Фодърингей. Той се упъти право към нея. Тя носеше смачкана филцова мъжка шапка, стар изцапан шлифер и тежки подковани обувки. В едната си ръка държеше градинарски ножици.

— Сварихте ме в съвсем неподходящ вид — възкликна тя с кисела, макар и приветлива усмивка, когато Мъри се приближи. — Избивах плужеците. След дъжда плъзнаха и по цветното зеле. Струва ми се, че видях сметката на повечето от тях. Елате в къщи.

— Ако нямате нищо против — поколеба се Мъри, — искам да поговоря с вас тук.

Тя го погледна учудено и без да продума го поведе към една беседка с решетки, боядисани в зелено, която стоеше в дъното на градината. Като седна на дървената пейка, тя му посочи място до нея и като го гледаше все още изпитателно, каза:

— Е, Кети каза ли ви най-после?

Нейната проницателност го изненада, но го и улесни, тъй като му даваше повод.

— Научих само преди час.

— И не одобрявате?

— Кой би одобрил такова решение? — каза Мъри с потиснат глас. — Само при мисълта, че едно младо момиче ще се погребе завинаги в тази дивотия… Аз съм… аз съм много нещастен.

— Хм, знаех си, че това ще ви разстрои.

Тя говореше бавно, бръчкайки посивели от годините вежди.

— И не сте само вие, дето се тревожите. Мъжът ми също не е съгласен, но като свещеник му е трудно да изказва мнение. Аз като негова съпруга мога да кажа, че това е ужасно.

— За всяко време си остава лошо, но особено сега, когато има опасност от политически безредици и смутове в Африка.

Мисис Фодърингей кимна мрачно и сдържано, но Мъри не се подвоуми и продължи.

— Кети не е годна за тази работа. След днешния усилен ден тя съвсем капитулира. Тогава защо отива там. Каква е причината? Дали вуйчо й Уили не е виновен за това?

— Е, има нещо вярно. Но предполагам, че Кети не тръгва само заради Уили, а и заради себе си.

— Имате предвид някакви религиозни подбуди?

— Ами, вероятно… макар не изцяло.

— Кети е религиозна?

— Тя е добра, в най-хубавия смисъл на тази дума. — Мисис Фодърингей говореше прочувствено, потъвайки все повече и повече в своя провинциален диалект. — Тя ни помага в църквата, учи децата, но не е от онези, дето си слагат библията под възглавницата и се молят непрекъснато. Не. За да разберете причината за заминаването й, трябва да вникнете в душата на Кети. Не е нужно да ви убеждавам, но Кети е необикновено същество, рядкост за днешния позорен век. Както можем да различим плявата от хубавите зърна, така и Кети е съвсем различна от безсъдържателните, порочни, малки уличници с конски опашки, дето се шляят нагоре надолу със своите джазове и рок енд роли, ей така само да се забавляват или по-точно да си губят времето. Тя е сериозна, чувствителна и мълчалива девойка, но доста затворена; погълната в собствените си мисли и идеали. Тук играе голяма роля възпитанието, дето й го даде майка й; не беше строга жена, но живееше самотно и държеше Кети винаги до себе си. А после Уили замина за Ангола, където несъмнено боледува и жестоко гладува, и естествено Кети постепенно стана роб на идеята да му помогне. Да помагаш при крещяща нужда, значи да бъдеш полезен, така се уточнява Кети. Този девиз стана единствената цел, единствен подтик в живота й.

Мъри мълчеше и хапеше горната си устна с негодувание.

— Но тя можеше да бъде полезна без да се погребва.

— Казвала съм й това много, много пъти.

— Защо Уили не й го каже? Той трябва да разбере, че всичко това е съвършено безполезно.

— Уили не е практичен. — Тя се накани да каже нещо повече, но само добави. — Той действително не живее в този свят.

— Но аз живея — извика Мъри нервно. — Кети не ми е безразлична. Трябва да сте го разбрали вече. Аз искам да й помогна — за нейно добро. Да й дам всичко, от което е лишена и което заслужава.

Мисис Фодърингей не отвърна, но продължи да го гледа въпросително. В очите й се четеше толкова много съчувствие, че Мъри изведнъж се развълнува и почувства необходимост да разкаже всичко за себе си и за миналото си, да оправдае подбудите си и да я спечели напълно на своя страна. Не можеше да устои и се предаде. Неспокойно и бързо, сегиз-тогиз почти несвързано, Мъри разказа причината, която го беше довела в Маркинч, но в разказа си беше до голяма степен резервиран по отношение на себе си.

— Ето, вие разбирате, че имам пълно основание, пълно право да компенсирам за миналото. Е, ако не бях предприел това трагично пътуване, Кети — гласът му почти секна — можеше да бъде моя собствена дъщеря.

В паузата, която последва, Мъри стоеше с наведени очи. Когато ги вдигна, мисис Фодърингей още по-сърдечно се усмихна.

— Предположих още в началото. Майката на Кети беше сдържан човек. Но един път, като ми показваше стар албум със снимки, там на една от страниците беше сложено клонче с изсушени цветя. И както си е в стила ми, аз леко я подкачих и се пошегувах за цветята. Тя погледна настрана и въздъхна. После ми каза точно толкова, колкото ми беше достатъчно да разбера, че е имало някого си, когото е обичала силно преди женитбата си.

При това живо пресъздаване на неговото бягство Мъри потрепера от болка, но бързо се съвзе.

— Тогава ще ми помогнете ли! Поканих Кети да дойде в Швейцария и да се срещне с Уили в моя дом. Ако мога да докарам и двамата там, по-специално Кети, в една нова среда, вярвам, че ще обмислят нещата по-трезво. А тя обезателно има нужда от почивка, бедното дете. Ще я склоните ли да дойде с мен? Тя сигурно ще потърси съвета ви.

Мисис Фодърингей не отговори веднага, а продължи да го разглежда със замислен поглед. После като че ли даде израз на мислите си:

— Странно! Тъй съм се надявала и молила да се случи нещо, което да спаси Кети от тази стъпка в неизвестното. Не е само до опасността, която е достатъчно голяма; толкова голяма, че и Уили, побърканото момче, насмалко щеше да загине половин дузина пъти досега. Става въпрос за Кети, която е толкова преуморена, че в този убийствен климат ще свърши за една година. А тя е мила, прелестна девойка, създадена да живее за по-хубави неща. Е, положението изглеждаше безнадеждно и после, в последния момент, когато капитулирах и Кети се канеше да замине, вие дойдохте като втори баща. Така се изразихте преди малко. И сега разбирам защо сте бил изпратен. — Тя се спря, протегна голямата си и загрубяла ръка и я сложи върху неговата. — Всички ние, когато сме млади, вършим необмислени неща. Без значение остава грешката, която сте направили тогава. Вярвам, че сте откровен и имате щедро сърце. Малко са тези, на които бих поверила Кети. Само ако можете ла я отклоните от този път, да пътувате заедно, да срещате хора и което ще бъде най-добре — да й намерите улегнал млад съпруг, който ще й създаде уютен дом и деца, за които Кети ще се грижи, един мъж да полага грижи за нея, — тогава вие ще бъдете възнаграден с нещо повече от компенсация. — Тя стисна здраво ръката му. — Вярвам в намесата на провидението. Дори да ви звучи странно, аз съм твърдо убедена, че вие сте отговорът, който съм се лутала да намеря и затова ще ви помогна с каквото мога.

Когато Мъри напусна къщата на пастора, очите му бяха още влажни. Чувстваше се обновен, пречистен от изповедта си, пък и знаеше цената на обещанието на тази добродушна жена и беше достатъчно спокоен за отговора на Кети. Тя беше предупредила, че до края на седмицата ще бъде извънредно заета в болницата в Далхейвън. Не бива, си каза той, да чакам отговор преди това. Обаче, когато първият ден се сля във втория и вторият в третия, Мъри започна да се измъчва от ужасната неизвестност, стана отново неспокоен и надеждата му все повече угасваше. Нямаше нищо друго, което да заангажира вниманието му или да разсее еднообразието на очакването. Времето беше станало отново студено и ветровито, морето ревеше, пяна и разпилян пясък се виеха през дюните и равното поле. Дори и да имаше настроение, за голф не можеше и дума да става. Финлей, майсторът на голфа, беше спуснал кепенците и се беше захванал да прави стикове в Далхейвън. Хотелът, също, като че изведнъж се беше смълчал. Повечето стаи бяха затворени и прозорците покрити с капаци. Последните гости за сезона бяха заминали и само две постоянни обитателки, и двете възрастни дами, останаха с Мъри, за да изпитат заедно ужаса на североизточните ветрове. Тъй като той не можеше повече да играе на „ваканция“, хората и тук, и в чужбина взеха да се чудят на продължителния му престой. Мис Кармайкъл го попита два пъти да я уведоми относно плановете си, докато в Шванзее всеотдайните му слуги взеха да се тревожат за своя господар. Все таки всичко това беше едно нищо в сравнение с нарастващото безпокойство и ясното съзнание, че дните летяха, а свободното време, с което разполагаше, беше почти към края си.

В събота, като се мъчеше да се поразсее, Мъри реши да се откъсне за няколко часа от хотела и да направи запитване в Единбург, каква е възможността да се запазят места за самолета. До обед стоя в града. После времето се проясни и за да не се върне рано, той тръгна да обикаля без посока северната провинция. Неочаквано загуби пътя край някакви неизвестни селца и това го разведри. Мъри спря колата до малката постройка на един чифлик, помоли да го упътят, изпи чаша мляко и подкара отново с надеждата, че ще се ориентира. Накрая сигурно се беше заблудил повече, отколкото предполагаше, защото изведнъж се намери заобиколен от странно позната местност. Оглеждаше се с изопнати нерви и разпознаваше ту това, ту онова. Не можеше да има грешка. Може би не случайността го беше довела дотук, а някаква необяснима, несъзнателна подбуда. Мъри се намираше в долината на Фруин, на пустия черен път, който идеше от езерото и минаваше през същата поляна с чудните цветя, където на връщане от болницата в Гленбърн преди много години Мери му се беше отдала.

Мъри почувства особена слабост и поиска да се върне, но не успя. Стиснал зъби, той продължи още няколко мили, после натисна силно крачната спирачка и спря с буксуване. Да, беше същото място. Разколебан той поседя в колата известно време като вцепенен, после се измъкна навън и тръгна по тревистата пътечка към блатата и като повървя малко, откри сгушената незабравима долчинка с бистрия пенлив поток, на дъното на който се виждаха дребни кръгли камъчета. Боже мой, помисли си Мъри, всичко е съвсем същото, непроменено, като че ли се беше случило вчера.

Докато стоеше там със свит стомах и разтуптяно сърце, миналото възкръсна пред него. Пътуването с мотора, пикникът под галещото слънце, смехът и нежните погледи, жуженето на пчелите и после под синьото небе безгрижният вик на ибисите, които се виеха в кръг, радостта и страха от онези опияняващи мигове, когато с непреодолим копнеж те се сляха в едно. Мъри виждаше всичко сега, чувстваше го, унесен от нежния спомен на своята младост, докато изведнъж усети панически страх, истински физически шок и закри очите си с ръка.

Момичето в обятията му не беше негова отдавна загубена любов. Всяко усещане, всяка парлива подробност на тази страстна сцена той беше изживял в съзнанието си не с майката, а с дъщерята. Кети беше тази, която беше притискал така силно до себе си, чиито нежни, топли устни целуваха неговите, която му се отдаваше в сладък унес. Мъри изкрещя към пустата долина. Напълно смазан, обхванат от внезапен срам, той тръгна несигурно и се запрепъва по склона нагоре и през гъстия килим от изтравничета, обратно към колата. Това дето приемаше Кети за своя дъщеря, която да покровителства, не беше ли нищо друго, освен самозалъгване, защитна броня на несъзнателно желание. От първия миг на тяхната среща неговата първа единствена и дълго таена любов беше възкръснала, подсилена и пренесена върху нея. Не беше само образът, така свеж, млад, даже по-красив, но и самата жива, истинска реалност. Загледан вторачено пред себе си, Мъри караше машинално, като се опитваше да удави това си усещане. Положението беше деликатно и, разбира се, съвсем нормално. Нищо нечестно не виждаше той в създалата се ситуация, но все таки в него се породиха скрупули, които го предупреждаваха да се съобразява с нови неща или поне да се въздържа. В противен случай злите езици можеха да надушат лош мирис там, където няма нищо лошо. Но как можеха! Той имаше най-чисти подбуди и естествени, честни и нормални чувства, които никога не биха могли да се изтълкуват като прелюбодейство. Така че той нямаше причина да изпитва угризения и да се вълнува. Кой можеше да го обвини и какво би станало в противен случай. При тази мисъл Мъри се успокои и цялото му същество се изпълни с внезапна, вълнуваща радост. Бъдещето, което досега му се провиждаше съвсем смътно, се очерта ясно в съзнанието му и доби омайващо красиви и ярки очертания. Господи, колко млад се чувстваше той, по-скоро подмладен от тази завладяваща двойна любов, така примамливо претворена в една единствена.

Сега вече не трябваше повече да се колебае и отлага. Разбира се, ще бъде винаги дискретен — без да разкрива чувствата си неразумно и прибързано. Но Мъри реши да телефонира на Кети веднага щом се върне. Той караше бясно и колата хвърчеше, като че имаше крила. Когато пристигна, той изскочи като подгонен, запъти се право към телефонната кабина и тъкмо се канеше да влезе, когато портиерът го повика от бюрото си.

— Има за вас писмо, сър. Мисис Фодърингей ви търси, след като излязохте. Тя ви донесе тази бележка и ви изпраща много поздрави.

Човекът му подаде обикновен затворен плик, надписан с неговото име. Мъри не посмя да го отвори там. Хукна горе в стаята си, разкъса плика и с несигурни пръсти издърпа простия лист хартия. Само един поглед беше достатъчен, за да му подскаже, че е от Кети.

Мили Дейвид,

Толкова работа имах в болницата, че не можах да отделя една минутка време за себе си. Но вчера следобед се освободих и имах дълъг разговор с мисис Фодърингей. След това говорих със Старшата сестра която се съгласи да получа ваканция последните две седмици, които ми остават тук. Ще бъда свободна от следващия понеделник и ще мога тогава да приема твоята любезна покана за Швейцария. Писах на вуйчо Уили и го уведомих, че ще го чакаме там.

Искрено твоя

Кети

П.С. Много съм щастлива, че ще дойда с теб.

Не беше нужно да телефонира. Кети щеше да дойде с него по собствено желание. Той се отпусна в едно удобно, меко кресло, целият потопен в тържеството си. Той си припомни първоначалното си намерение, на път за Шванзее да спрат в любимия му град Виена само за няколко дни, за да може Кети да вкуси от живота на континента. Мъри препрочете писмото: значи, тя беше писала на Уили. Една телеграма би стигнала по-бързо. Утре ще му изпрати телеграма, която да бъде дълго, откровено, лично известие с цел да се обяснят нещата на Уили и да се улесни евентуална среща между двамата. Мъри прочете още веднъж постскриптума: „Много съм щастлива, че ще дойда с теб.“ Имаше само една единствена възможност за такъв човек като него, с изтънчен вкус и усет, човек с подчертан финес, незасегнат от грубостта и простащината на днешния дивашки век. Той вдигна оръфаното листче хартия и го притисна до устните си.