Полина Лазарова
В градината на мама…

В градината на мама нямаше случайни цветя.

Подредени в достъпен хаос

те поливаха душата ми с аромати,

галеха уморените ми сетива,

учеха ме на търпимост и смирение.

В цялата ни човешка нетрайност

те цъфтяха и прецъфтяваха,

живееха и умираха достойно —

като стопанката си.

Но никога случайни.

Никога — случайни…

 

Толкова много любов.

Толкова напукани длани!

Толкова спотаена нежност!

Затова пораснах силна и зная себе си,

защото в двора на мама

нямаше случайни цветя.

 

А днес — в същата тая градина

ме посреща подрязания райграс на настоящето,

с изцъкленото зелено

                        на своята еднаквост.

Няма на какво да ме научи.

Нищо не ми казва.

Не носи спомен,

а само споделена самота.

Адресът е същият.

Но… това не е градината на мама.

Случайно ли съм свърнала насам?

Объркала ли съм посоките?

Кого ли търся?!

 

В градината на мама

нямаше случайни цветя.

Затова днес — аз умея да обичам!