Лиана Даскалова
Премълчавах досега

Време е за лятната вечеря,

ранна, на открито, под звезди едва родени.

А една камбана вика за вечерня,

люшка се между планинските купни зелени,

никой се не кръсти, никой й не вярва,

всеки със часовника си я сверява

и звънът тъй бързо изтънява,

че трепери като дъх върху стъклото на небето.

Лято…

Като агънце е къдраво полето

И дъхти на мляко, на зелено,

И на нещо краткотрайно, тленно.

Блесне в синьото светулка — и изчезне,

раждат се и мрат мушици еднодневни,

всичко е стъкло — в ръцете ми се чупи,

щом разтвориш шепи — само прах, черупки.

 

Вечер чувствам тъй болезнено и плътно —

като пред загубване. За сетен път. Предсмъртно,

и една огромна нощ под златна вежда

все по-близо гръмолейки,

        върху мен се свежда.

Дъхат летните ливади — но къде! Непостижимо!

Вечер ме обвява тая древна мъка

на предчувствие за мрак и за разлъка.

Премълчавах досега, но ще попитам: — Вие,

братя мои по преходност, чувствате ли да ви пие

вечер

        тая мъка,

                        пътници в безпътното?

Е, тогава ви прегръщам. Предано. Предсмъртно.