Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Issola, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor(2008)
Издание:
Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 3
ИК „Бард“, София, 2005
ISBN: 954-585-590-8
История
- —Добавяне
4.
Запознанства
Гледах Мороулан и Алийра и забелязах как очите им изведнъж се фокусираха върху нещо над рамото ми, тъй че се обърнах тъкмо когато Лойош издаде нещо като възбуден, неопределен психичен врясък. Всъщност не знам дали се появиха от пода, но в момента изглеждаше точно така: все едно че се оформиха от пода нагоре. Бяха двама.
— Това ли са… — попитах.
— Да — отвърна Мороулан. — Точно така изглеждат.
— Хе. Бая грозни са, между другото.
Трудно е да се каже какво беше първото ми впечатление. Видях как се появиха, а паметта ми допълва картината: не знам какво точно забелязах най-напред. Бяха големи — по-големи от драгари, бих казал над девет стъпки, което трябва да съм преценил спрямо тавана, но тези неща винаги ги преценявам впоследствие. Но докато драгарите бяха тънки, поне в сравнение с хората, дженоините бяха масивни, тежки, силни на вид, със здрави мишци и ръцете им свършваха с приличен брой пръсти, с по един палец, но от мястото си не можах да видя дали имат китки. Нито някакви косми. Трудно ми беше да видя лицата им също така, но сякаш имаха по две големи кръгли очи, и двете гледащи напред, и нещо като усти също така. Бяха голи и доколкото можех да преценя — безполови.
И пак ще го спомена, защото толкова ме впечатли — бяха много големи.
Идеята да се опитам да се бия с тях никак не ми хареса. Усетих как Лойош се стегна и почна „танца на джерега“ — така го наричам, когато се опитва да изглежда по-голям. Това е едно от нещата, за които не му се смея, защото често пъти съм се улавял, че правя същото по свой си начин, въпреки че точно в този момент щях да предпочета да се направя на по-малък. Едно изчезване щеше да е още по-добре.
— Не вади оръжие — прошепна някой и едва след миг осъзнах, че е Тилдра. Не ми беше много ясно с какво щеше да ми помогне някакво си оръжие, тъй че не виждах причина да споря с нея. Освен това, ако тя имаше и най-смътния намек за идея какво да се прави, значи ме водеше много. Вярно, мина ми през ума, в светлината на казаното от Сетра, да награбя например Пътедир от кръста на Алийра; но да сложиш ръка на чуждо Велико оръжие е почти толкова близо до смъртта, колкото ако пуснат подир теб Марио.
Но мисълта ми помогна да осъзная, че и двамата дженоини като че ли не бяха въоръжени. Не е нужно да си гений, за да схванеш, че щом не носят оръжия, значи не мислят, че ще им трябват. Тази мисъл също не беше особено утешителна.
Някъде в този момент ме осени, че се намирам в компанията на дженоините, на онези полумитични същества, за които се говори шепнешком и които са предмет на толкова невежествени спекулации, колкото и самата Сетра. Всъщност никога не бях вярвал в съществуването им, а ето ти ги сега — тук, и ето ме и мен тук, и съвсем типично, трябваше да се попритесня какво да се направи по въпроса, а нямах никаква представа.
Лейди Тилдра явно имаше.
Тя пристъпи към тях, изпънала ръце напред, с дланите навън, и издаде серия звуци, нещо средно между котешки врясък и хълцане на хиена.
— Проклятие — измърмори Мороулан.
Виждаше се ясно, че каквото и да ставаше, им беше привлякла вниманието. Единият индивид се приближи към нея и заговори на същия език с дълбок хриплив глас. Доколкото можех да разгадая лицето му, беше леко изненадан — очите му във всеки случай леко се бяха разширили. Израженията на лицата преводими ли са между видовете? Още един въпрос за по-късни размишления. Вече трупах доста внушителна колекция въпроси. Явно по някое време ми бе хрумнало да си прибера Маготрепача — отново се оказа навит около лявата ми китка. Удивително колко лек ми изглежда така и колко по-тежък е, щом го пусна да падне в шепата ми.
„Лойош, защо умът ми блуждае винаги когато съм уплашен?“
„Не е това, шефе: умът ти блуждае винаги, когато си безсилен, защото не можеш да направиш нищо“.
„О!“
„Или може би просто си блуждае винаги, а аз не го забелязвам през останалото време“.
Тилдра заговори отново, дженоинито й отвърна. Зачаках търпеливо като подсъдим, чиято съдба се решава от съдията, докато той стои безпомощен. Предостатъчно, за да ми докара главоболие. Много щастлив се чувствам, когато не съм обект на главоболието. Искаше ми се да задам цял куп въпроси на Мороулан и Алийра, но се опасявах, че няма да е учтиво да подхващам разговор, докато Тилдра врещи и кашля с дженоинито, тъй че запазих търпение и се постарах да изглеждам обръгнал и невъзмутим — не за дженоините, които вероятно нямаше да го забележат, а за Мороулан и Алийра, на които вероятно им беше все едно.
Разговорът продължи. Не можех да разбера дали Тилдра преговаря за живота ни, дали изрежда пред дженоините условията, при които няма да подложи света им на пълно унищожение, или ги пита дали случайно не знаят някои добри рецепти за клава.
Тъкмо се чудех дали ми се ще да пробвам тяхната версия на клава, когато дженоините и лейди Тилдра изведнъж изчезнаха. Не се стопиха като при телепорт, нито забелязах онова сияние и изкривяване на формите, което съпровожда некромантското транспортиране, тъй че беше нещо съвсем различно. И защо трябваше да се изненадвам? Каквото и да беше, стана бързо и чисто — нямаше дори лъх на изместен въздух, с който съм свикнал, което ми подсказа, че природните закони временно са отменени, и това също не ме изненада.
— Изчезнаха — каза Мороулан, което беше толкова очевидно, че дори не го заядох за очевидното.
— Моментът може би е подходящ да се измъкнем от тези неща — предложи Алийра.
— Добра идея — рекох. — Как?
Мороулан се обърна към нея.
— Ако Тилдра е въвлечена в преговори, може да ги осуетим, като…
— Ако Тилдра е въвлечена в преговори, то е за да ни осигури време да се измъкнем оттук — каза Алийра.
— Какво те кара да мислиш така?
— Я не ставай глупак.
„Пак се почна, шефе“.
— Лейди Тилдра — прекъснах ги — не напусна компанията ни по своя воля.
Това ги спря, поне за малко.
— Откъде знаеш? — сопна се Алийра.
— Тя изчезна изведнъж, без дума да каже. Беше най-малкото неучтиво.
— Вярно — съгласи се Мороулан.
„Добре, Влад — казах си. — Тилдра току-що я отвлякоха всемогъщи легендарни полубогове; Сетра и Некромантката са толкова далече, че терминът «разстояние» е безсмислен; а Мороулан и Алийра са приковани към стена с някакво несъмнено магическо вещество, неподатливо на нищо. С което оставаш ти. Направи нещо“.
Мороулан и Алийра ме гледаха, сякаш очакваха точно това. Добре. Страхотно. Помъчих се да измисля какво трябва да знам, преди изобщо да съм започнал да оформям план. Неизвестните бяха прекалено много. Не знаех какви сили и възможности притежават дженоините, нито, освен в най-общи линии, какви може да са целите им. Разбира се, знаех малко за това, което можеха да правят Мороулан и Алийра, а Тилдра… виж, Тилдра сама по себе си беше загадка. Дали трябваше да настоя за отговор пред Сетра защо трябваше да тръгне с мен? Какво знаеше тя, какво умение притежаваше, че да…
Хм.
— Мороулан, би ли имал нещо против да ми кажеш, просто защото съм любопитен, какво точно прави лейди Тилдра за теб?
— Не те разбирам, Влад. Виждал си я. Посреща гостите, води ги през Замъка и се грижи да съм в течение за пристиганията и заминаванията. Мислех, че знаеш.
— Знам го. Добре. Какво друго прави?
— Това не е ли достатъчно?
— Не е.
Той сви рамене.
— Ами, достатъчно или не, това прави.
Поклатих глава.
— Нещо ми се губи.
— Той е източняк, Мороулан — каза Алийра.
Премълчах едно остроумно подмятане, защото забележката на Алийра като че ли събуди на лицето на Мороулан изражение „О!“ и той кимна и каза:
— Всъщност да.
— Добре. Кое е очевидно за вас, а за мен не е?
— Боговете — каза Алийра.
— Какво боговете?
— Ние смятаме и тях за свои гости — поясни Мороулан. — Постоянни гости в домовете ни, непрекъснато. Забравил бях, че ти не мислиш за тях по същия начин.
— Не разбирам.
— Тилдра е, както ти би се изразил, върховната жрица на Мороулан — каза Алийра.
— А-ха.
— Какво „а-ха“?
— Точно това исках да разбера.
— Защо? — попитаха Мороулан и Алийра едновременно и усетих, че Лойош задава същия въпрос.
— Не знам точно. Но знаех, че тук трябва да има някаква връзка и някаква причина Сетра да се съгласи да я прати, и защото трябва да разбера всички тия връзки, ако ще върша нещо полезно.
Мороулан отново сви рамене.
— Добре. Вече разбираш дълбоката истина, че някой, който знае как да се държи вежливо с Господар на дракони, с текла или с император, би могъл да знае как да се държи вежливо и с бог.
— Да не говорим за дженоини — отбелязах.
— Да, с дженоини също.
— И говори езика им.
— Очевидно.
— Какво общо има това със задълженията й на върховна жрица или каквото е там?
— Нищо — отвърна той. — Но тя знае много езици. С много исола е така. Обичай е, също както драконите трябва да знаят да се бият, а джерегите да знаят как да дават подкуп. — Последното го пропуснах покрай ушите си. — Важно ли е всичко това?
— Не знам.
— Тогава може би е редно да насочиш вниманието си към нещо полезно.
— Има два проблема, Мороулан. Първо, не знам какво да направя. Второ, както каза Алийра, ако Тилдра преговаря с тях, може би не бива да ги дразним по време на преговорите.
— Но както ти каза, Влад, тя не напусна по своя воля.
— Знам. Но сигурен ли си, че не би могла да ги уговори? Явно е свикнала да си има работа с много по-могъщи от нея същества. Можеш ли да измислиш по-добър парламентьор?
Това го накара да се замисли. Лойош прошепна:
„Не знам дали изобщо държим да се спречкваме с тях, шефе. Плашат ме тия неща“.
„И с право те плашат, Лойош. Могат да те пречукат, без да се замислят“.
„Не държа да го кажа, шефе, но теб — също“.
„Да, но аз съм добричък“.
— Пробвай с Маготрепача — каза Мороулан. Погледнах го. — По веригите. Опитай с Маготрепача.
Погледнах Алийра. Тя само сви рамене.
— Няма да навреди — рекох.
„Какво те притеснява, шефе?“
„Да не изглеждам тъпо“.
„Идеята беше негова“.
Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми. Беше дълъг само стъпка и половина и брънките му бяха станали по-мънички. Пристъпих и ударих веригата, свързваща дясната китка на Мороулан със стената. Кънтежът беше силен, но щом го чух, осъзнах, че помещението не отеква толкова, колкото можеше да се очаква. Нищо повече не се случи. Почувствах се тъпо. Отново увих Маготрепача. Мороулан сви рамене — явно не се чувстваше тъпо.
„Щом Маготрепача продължава да се променя, Лойош, значи все пак нещо става, в смисъл нещо магическо, въпреки че вече не сме си вкъщи“.
„Логично изглежда, шефе“.
„И защо съм толкова тежък? Все едно че с усилие трябва да си вдигам ръцете“.
„Мда. И от мен не очаквай да летя“.
„Тъй, значи Сетра не беше права. Тук има чародейство. Или ако не чародейство, нещо друго — нещо, което може да ни накара да се чувстваме тежки и от което ни е трудно да дишаме. Наистина бих искал да избегна да се бия тук“.
„Добре, шефе. Но само за протокола, къде не си искал да го избегнеш?“
Това не изискваше отговор, тъй че си замълчах. Някъде в този момент забелязах още нещо и изругах.
— Какво има, Влад?
— Главата ми започва да олеква.
— О, това ли?
— Какво значи „о, това ли“?
— Опитай се да дишаш плитко — каза Алийра.
— Какво?!
— Опитай се. Иначе ще се замаеш.
— Щом казваш.
Опитах се да задишам плитко. Не ми стана по-добре, но не стана и по-лошо.
— Да не би да отравят въздуха?
— Не нарочно — отвърна Мороулан.
— Какво значи „не нарочно“?
— Изглежда, това е естествено за този свят. Просто дишай плитко и ще си добре. Скоро ще престанеш да мислиш за това.
— О, добре.
Хванах ръката на Алийра и претеглих прангата. Беше тежка, приличаше на желязо и беше дебела около два сантиметра. Веригата като че ли беше направена от едно цяло и не виждах никакъв начин да се счупи или да се отделят брънките. Огледах брънките, където се свързваха със стената, и пак не видях нищо. Сигурно щях да започна да се отчайвам, но преди да се сетя за това, Лойош каза: „Шефе, върнаха се“ и това ми даде други поводи за размисъл.
„Върнаха се“ не беше съвсем точно; върнало се беше само едното дженоини, но Тилдра беше с него, изглеждаше безупречно и държеше нещо малко и черно. Позволих си да се надявам, че е ключ за прангите.
Докато идваше към нас, си задържах езика зад зъбите — в доброто възпитание има нещо заразително.
— Преговарях с дженоините — заяви тя.
Вгледах се за миг в лицето й — предчувствах, че ще се случи нещо много важно, — но не разгадах нищо във физиономията й.
— Те ще ви освободят, Мороулан и Алийра, ако Влад се съгласи да изпълни една задача за тях.
— Търпение нямам — измърморих, но или никой не ме чу, или не ми обърнаха внимание.
— Искат Влад да извърши едно убийство.
— Ти обясни ли им, че вече не работя в тази сфера на услугите?
— Не съм се съгласявала на нищо. Само поговорих с тях и те си поставиха условията.
— В противен случай ще ни убият, нали? — каза Алийра, все едно че са я заплашили, че няма да я пуснат на вечеря.
— Това не беше уточнено.
— Значи затова ни отвлякоха — каза Алийра и ми хвърли кос поглед. — За да принудят Влад да направи каквото искат.
— Човек би си помислил — каза Мороулан, — че ако това е вярно, по-скоро щяха да вземат Коути или още по-добре… — Млъкна и се намръщи.
— Те са разделени — каза Алийра.
— Е, и? Кой знае как мислят дженоините и какво знаят? Може би не знаят повече за нашите обичаи, отколкото ние за тях, да не говорим за чувствата.
— Достатъчно знаят, за да ни докарат тук, като стръв за Влад. Както забелязваш, той е тук.
— Което ме кара да се чудя какво щяха да направят, ако не бяхте и вие тук, лейди Тилдра.
— Някои от тях говорят нашия език — отвърна тя.
Окашлях се.
— Забелязвам, че никой от вас не задава очевидния въпрос.
— Имаш предвид кого искат да убиеш ли? — попита Мороулан. — Явно е или Сетра, или някой бог, а ти със сигурност няма да го направиш, тъй че какво значение има?
— Според мен би трябвало да е бог — каза Алийра замислено. — Вероятно Вийра.
Тилдра й кимна. Зяпнах.
— Вийра? Искат да убия Вийра?
— Да — каза Тилдра.
— Е, вярно, че ме е ядосвала от време на време. В смисъл, не мога да твърдя, че не съм си го помислял.
— Това не е за шеги, Влад — каза Мороулан.
„Според мен си е, шефе“.
„С мен ставаме двама в случай, че се гласува“.
— Имаха ли някакви предложения като как точно да я изпълня тази задача?
Тилдра ми подаде нещото, което държеше. Представляваше малък черен куб със страна около два сантиметра. Като че ли не отразяваше светлината.
— Казаха ми, че това ще те отведе при богинята. — С другата си ръка извади от колана си нож в кания, който не бях забелязал досега. — Това е много силно моргантско оръжие; ще е достатъчно, както се изразиха те, да попречи на богинята да се изявява на нашия свят.
— Това означава да я убие — каза Мороулан.
— Не точно — поправи го Алийра.
— Е, почти.
Издадох някакъв пръхтящ звук. Не съм сигурен какво означаваше, защото не съм сигурен какво си мислех. Тилдра сложи двата предмета пред краката ми и отстъпи. Имаше нещо ритуално в поведението й, все едно че казваше: „Ето, аз си свърших работата и нищо не казвам за твоята работа, нито каква е, нито дали трябва да я свършиш“.
Вторачих се в черното кубче и моргантската кама. Излъчването й го усещах даже през канията. После попитах:
— Тилдра, ти вярваш ли им?
— Влад! — сопна се Алийра. — Не можеш да го направиш!
— Да — отвърна Тилдра. — Мисля, че казаха истината.
Изпръхтях отново.
„Погледни го от добрата му страна, шефе: вече оправи един крал, сега ще можеш да се похвалиш, че си…“
„Не това е добрата страна. Добрата страна е удоволствието, че спасявам Мороулан и Алийра. Направо няма да го преживеят“.
Мороулан ме гледаше втренчено.
— Влад, не е възможно да си го мислиш. Помисли! Вийра, Богинята демон. Предците ти са я почитали…
— Зарежи, Мороулан.
— Зарежи? Но тя е и моя богиня! Как мога да ти позволя да я унищожиш, за да спасиш мен?
Изсмях се.
— Как можеш да ме спреш?
— Влад…
— О, я млъквай, по дяволите! Не искам да слушам нищо от никого за известно време, ясно? Освен от тебе, Тилдра. Искам да ми отговориш на един-два въпроса: казаха ли колко време ми дават, за да взема решение?
— Не беше споменато.
— Казаха ли дали ще ни хранят?
— Не.
Алийра отвори уста за поредния си страстен и досаден апел, тъй че се завъртях кръгом и тръгнах към другия край на помещението. Трябваше ми време да помисля; обикновено трябването на време да помислиш се случва, когато нямаш такова, но този път поне имах възможност да подредя няколко неща в главата си: Алийра и Мороулан нямаше да се унизят толкова, че да ми реват от другия край, Тилдра беше твърде възпитана, за да каже каквото и да е, а Лойош, о, чудо на чудесата, дори ме остави донякъде на мира.
Тъй че доста неща превъртях през мозъка си, каквато и полза да имаше от това. Фактът е, че не мисля чак толкова добре, когато просто стоя и мисля; трябва да говоря с някой, да върша нещо активно, тогава мислите потичат сами. Но се постарах, колкото можах, и по някое време сортирах няколко категории неща, които не разбирам. Това си беше напредък.
Категориите, ще ме извините за отклонението, са полезен начин да се оправиш с неща, които не разбираш, стига да не се привържеш много към тях и да не забравяш, че нещата имат навика да бъкват от една категория в друга, и понякога самата категория да се обърне отвътре навън и да се превърне в нещо съвсем друго. Полезно е например да категоризираш жертвата си като магьосник, стига да е такъв; но ако много се привържеш към категорията си, ще се объркаш, ако изведнъж ти извади нож.
Просто реших, че не е лошо да споделя разсъжденията си за категориите.
В този случай разделих неизвестните на: възможностите на дженоините, плановете на дженоините и естеството на света, в който се намирахме.
Реших да почна с последното. Завъртях се и тръгнах обратно.
— Нямате връзка с Глобуса. Нали?
Мороулан и Алийра кимнаха.
— Великите ви оръжия, изглежда, се държат нормално?
Пак кимнаха.
— Какво ще кажете за времето?
— Моля? — попита Алийра.
— Знам, че на различните места времето действа по различен начин. Бил съм в Пътеките на смъртта например. Как точно различно действа то тука?
— Доколкото знам — каза Мороулан, — един час тук е един час у дома.
Поклатих глава.
— Не. Знам, че това не е вярно. Откога сте тука?
— Не знам — каза Алийра. — От няколко часа.
— Няколко дни — отвърнах й. — Пет, за да сме по-точни.
Изглеждаха точно толкова стъписани, колкото се полагаше. Преди да успеят да реагират, рекох:
— Какво ще ми кажете за Залите на Вийра? Там как действа времето?
— Има ли някакво значение? — попита Алийра.
— Просто съм любопитен.
Мороулан ме изгледа подозрително, все едно че не искаше да отговори. Погледнах Тилдра и тя каза:
— Не знам. Допускам, че там времето тече както у дома, но всъщност не знам.
— Добре.
Причината наемните убийци да печелят толкова пари е в това, че първо не са много хората, които биха могли да убият някого съвсем безстрастно; а от тях още по-малко са тези, които могат след това да се измъкнат. Случайно бях един от тях. Не знам какво си имах вродено у себе си, та да мога да размахвам ножа, но си го имах, тъй или иначе. Това, което ме правеше способен да се измъквам толкова пъти — шейсет и три, за да сме точни — беше, че разбирах ключовата съставка: знанието. Трябва да знаеш някои неща. Трябва да знаеш всичко, което може да се знае за жертвата ти, за обкръжението й, за оръжията си, за възможностите си. Чак след това можеш да съставиш план. План, изграден върху незнание, може да се окаже по-лошо, отколкото ако нападнеш без никакъв план; ако нямаш план, може да извадиш късмет.
Посочих кубчето на пода.
— Как се използва това?
— Трябва само да го държиш — обясни Тилдра.
— Влад… — почна Алийра.
— О, я стига. Мороулан, ако ви измъкна от тия неща, ще можеш ли да ни измъкнеш оттук? У дома?
Той се поколеба, погледна ме отвратено и поклати глава.
— Може би. Но вероятно не.
— Можеш ли да ни измъкнеш, Влад? — попита Алийра.
— Още мисля по въпроса. Но и да мога, не знам колко ще помогне.
— Аз бих предпочела да съм на свобода, каквото и да стане след това.
— Напълно те разбирам.
И в двата случая си беше хазарт — дали да вдигна кубчето, или да се опитам да освободя Мороулан и Алийра. Не го обичам хазарта, особено когато не знам какви са шансовете; или поне залога. Когато е възможно, предпочитам да въртя играта, вместо да я играя. Но сега я въртяха дженоините, а аз дори не знаех правилата. Не знаех как да освободя приятелите си и не знаех дали мога да убия Вийра. Освобождаването им можеше да не постигне нищо. Убиването на Богинята демон не беше най-добрият начин да си прекарам следобеда.
Наведох се и вдигнах моргантската кама. Затъкнах я в колана си. Не беше лесно, да ви кажа — никога не съм ги обичал тези неща, а моментално усетих, че точно това е много гадно. Е, предполагам, че така и трябваше да бъде, щом очакваха да убия с него Вийра.
— Какво правиш, Влад? — сопна се Мороулан.
— Една добра моргантска кама винаги може да е от полза, нали?
„Шефе, нали няма да…“
„Трябва да направя нещо. Писна ми“.
„О? Писнало ти? Какво пък, това е сериозно основание да…“
„Млъкни“.
Тъй че нямах никакъв план. Докато си стоях така, всъщност може би събирах семената не нещо, което вероятно след време можеше да се окаже някаква смътна стъпка общо взето в посока на някакво много смътно намерение.
Огледах хубавичко помещението. Отбелязах си високите тънки метални рафтове, плоските сиви стени, височината на тавана. Постарах се да ги запечатам в ума си. Не можех да си представя какви обстоятелства могат да ме накарат да се опитам да телепортирам тук, но точно така работи мисълта, когато обръщаш внимание на детайлите — в случай че ви е любопитно как действа човешкият ум.
Гърдите ме боляха. Мъчех се да дишам плитко и да забравя колко тежък се чувствам. Щеше да е невъзможно да се стегна, без да вдишам дълбоко. Усетих, че Алийра и Мороулан ме гледат. Само една стъпка и бях готов, а все още нямах достатъчно информация. Но единствената друга възможност беше да се мотая и да не правя нищо, а това щеше да свърши работа само за малко.
Не, ако трябваше да направя нещо, трябваше да получа информация, а нямаше никой, който да може да ми я даде, тъй че ми оставаше само една възможност.
Бръкнах в кесията си и извадих две парчета шунка. Дадох ги на Алийра и Мороулан и им казах:
— Ако ще се чувствате безпомощни и нещастни, поне можете да хапнете.
Двамата ги приеха и като че ли им беше трудно да решат дали трябва да ми благодарят. Свих пръстите си.
Дотук добре.
— Лейди Тилдра, бихте ли се приближили, моля? Хванете ръката ми, ако обичате.
Тя го направи, без да ми задава въпроси, но ме изгледа с любопитство. Дланта й беше суха и хладна. Посегнах с другата си ръка, без да я пускам, и вдигнах черното кубче.
— Какво правиш, Влад? — обади се Алийра.
Кубчето се оказа много тежко за размерите си, но като че ли не направи нищо, освен че стените на помещението станаха смътно и гадно бели. Едва след миг осъзнах, че с Тилдра и Лойош вече сме в двореца на Вийра, Богинята демон.