Стивън Бруст
Исола (19)

17.
Сбогуване с приятели

Положиха Мороулан на един диван и Алийра и Некромантката се заловиха с него. Погледах малко, след което се обърнах към Сетра.

— Е, значи спечелихме.

Тя кимна.

— Да, бих го нарекла победа. Искаха да установят връзка с аморфията. В смисъл — постоянна връзка, на нашия свят, с чиято помощ да могат да ни предизвикат. Провалиха се. И освен това унищожихме двама от тях, което си е голям подвиг.

— Добре.

Сетра поклати глава и промърмори:

— Ейдрон.

— Да.

— Трудно ми е да го повярвам. Съзнанието е, хм, не знам.

— Мда. Съзнанието е странно нещо, нали?

Погледна ме, уловила интонацията ми, и промълви:

— Тя ще ми липсва.

— Да. — И след миг мълчание я попитах: — Ти знаеше ли?

Очите й се разшириха.

— В смисъл какво предстои да се случи?

— Да. Тилдра, оръжието… всичко.

— Не, Влад. Представа нямах. Ако имах представа, изобщо нямаше да позволя… не, не знаех.

— Сетра, какво ми изрева тогава, сред цялата врява?

Отвърна ми с иронична усмивка.

— По-добре да не знаеш.

— Сигурно, Сетра, но все пак ми кажи.

— Казах ти да хвърляш око на Тилдра. Стори ми се, че се кани да извърши нещо глупаво.

— Да, предполагам.

— Но май за всички ни е добре, че стана така.

— За всички ни освен за лейди Тилдра.

— Да. Е, вече си член на един изключителен клуб, Влад. Вече си един от онези, от които боговете имат причина да се страхуват. Поздравления за теб и за Богоубиец.

— Лейди Тилдра — поправих я с нежност.

Тя сви рамене.

— Както предпочиташ.

Докоснах дръжката и сякаш усетих как ме докосват пръстите й.

— Допускаш ли, че дженоините са го знаели?

— Не — отвърна Сетра. — Ако го бяха подозирали, изобщо нямаше да поставят оръжието в ръцете ти. Те искаха да убиеш Вийра, точно както го казаха.

— Искаш да кажеш, че е било само това? Наистина са очаквали просто да отида и да я убия?

— Да. Това щеше да им осигури достъпа до По-малкото море и щяха да установят своя връзка — в смисъл постоянна, с техен Глобус, по същество. Щеше да се окаже ужасен удар срещу нас. Въпреки че, след като вече знам, че Ейдрон е там някъде, не знам какъв щеше да е резултатът.

Поклатих глава.

— Но, Сетра, като оставим шегите настрана, аз никога не бих убил Вийра. Искам да кажа, никога не съм мислил сериозно за това.

— Да, знам.

— Звучи нелогично.

— Нелогично за нас, Влад.

— След като толкова зле ни разбират, Сетра, не съм сигурен дали изобщо трябва да се притесняваме от тях.

— Колкото и да разбират, все пак притежават голяма мощ.

— И все пак как можаха да се издънят при толкова сложни планове?

— Просто не ни разбират, това е всичко. Никога не са могли. Поговори някой път с Вийра — това е бил недостатъкът им от самото начало.

— Не смятам, че Богинята демон ще държи да си има работа с мен в скоро време. А това ме устройва напълно.

— Да, предполагам, че те устройва. И, Влад…

— Да?

— Ако се случи да ме няма, когато Лейди Тилдра се събуди, нали няма да забравиш да й предадеш поздравите ми?

— Да се събуди? Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна.

— Предпочитам да не ти го казвам.

Проклетница!

Алийра, все така цялата в кръв и замаяна, залитна и приседна до нас. Погледнах към Мороулан и видях, че гърдите му се повдигат и спадат. Кимнах й.

— Моите поздравления.

Отвърна ми с кимване и затвори очи. Сетра каза:

— Добре. А сега да се погрижим за теб.

Алийра явно беше твърде изтощена, за да възрази. Надигна се с усилие и излезе от стаята със Сетра.

Некромантката се отдръпна от Мороулан и седна срещу мен. Погледахме се мълчаливо. Накрая тя каза:

— Мога да те отведа където поискаш.

— Благодаря. — Хвърлих поглед към Мороулан. — Кой ще му каже за Тилдра?

— Сетра според мен.

— Не й завиждам.

— Ти какво ще правиш?

— Същото като досега.

— Вече имаш по-малко поводи да се боиш от дома Джерег — най-малкото моргантските оръжия не би трябвало да те плашат толкова.

— Вярно. Но май се поотървах от доскорошното си перчене. Бих предпочел да не им давам шанс.

Тя кимна.

— Тогава къде?

— Може би ще навестя дядо си.

— Сигурна съм, че ще се зарадва.

— Или ще се отправя на Изток.

— Родината на предците ти?

— Да. Бил съм там веднъж и ми хареса доста. Може би ще организирам някаква отбрана в случай, че Сетра Младшата реши да се опита да завладее Изтока. Веднъж я надвих, може да успея отново.

Тя ме изгледа съсредоточено.

— Кога ти хрумна това?

Свих рамене.

— Не знам. Току-що, предполагам, докато си говорех с теб. Защо?

— Звучи някак твърде ангажирано за теб, Влад.

— Може би е влиянието на Лейди Тилдра — казах с ирония.

— Точно това си мислех — отвърна тя без ирония.

— О. Ами, може пък да направя нещо друго.

— Влиянието на Лейди Тилдра лошо ли е?

Замислих се.

— Не. Мисля, че не.

— На мен ще ми липсва — каза Некромантката. И добави: — На теб също.

За малко да отвърна с ирония, но се въздържах. По рефлекс.

Рефлексите ми може би се променяха, но никак не държах да ги проучвам, за да разбера. Попитах:

— Случайно да става нещо по-забавно в Адриланка напоследък?

Тя се усмихна леко.

— Боя се, че не следя такива неща.

Кимнах.

— Добре. Ето какво ще направим. Адски ми се ще да отида в Адриланка и адски ми се ще да похапна в „При Валабар“, а ако джерегите ме намерят, чудесно, ако не ме намерят, все ще измисля какво да правя по-нататък, докато ям. Ако нещо съм пропуснал…

Откъм дивана се чу тих стон. Погледнах натам. Очите на Мороулан изпърхаха и се отвориха. Устата му се отвори да каже нещо, но не успя.

— Спечелихме — казах му. — Не беше приятно, но спечелихме.

Не, нямаше точно аз да му го кажа.

„Шефе, стомахът ти ще ни умори всички“.

„Сигурно, приятел. Не се оплаквай, ще си получиш трохите“.

„О, не се оплаквам. Само отбелязвам“. Роуца се размърда на другото ми рамо. Предполагам, че Лойош й беше намекнал какво предстои. Като за див джерег, много бързо беше развила вкус към цивилизована храна.

— Добре — казах на Некромантката. — Хайде да тръгвам.

— Веднага? Не искаш ли да изчакаш Сетра и Алийра?

— Предай им моето „сбогом“, моля те.

„Шефе, сигурен ли си? Точно сега?“

„Не искам да се мотая повече тук“.

Некромантката стана. Казах й:

— Можеш ли да ме поставиш точно пред входа?

— Съвсем лесно.

— Е, добре.

— Какво ще си поръчаш?

— Не знам. Но ще започна и ще завърша с клава.

Мороулан се окашля, понечи да проговори, но издиша шумно и отпусна глава.

— Съжалявам — казах му.

Той ме погледна и вдигна вежда.

Поклатих глава. Некромантката сложи ръка на рамото ми, аз сложих ръка на дръжката на Лейди Тилдра. Лойош и Роуца заеха местата си и Дзур планина изчезна, и се озовах навън, точно срещу познатата ми гледка на „При Валабар“, която, представете си, изобщо не беше се променила. Замириса ми на лук и чесън, и на печена кетна. Нямаше никакви убийци, дебнещи да ме довършат. Поне засега.

Извадих амулетите от кутийката, окачих ги на шията си просто по рефлекс и влязох.