Стивън Бруст
Исола (18)

16.
Погребални обичаи

А след това дженоинито се обърна. Явно продължаваше да изпитва болка и както ми се стори — изглеждаше дори леко замаяно. Е, предполагам, че ако току-що са ви забили могъща моргантска кама в жизнените органи, ви е позволено да се почувствате малко замаяни. Алийра се съвзе от падането и понечи да се изправи, Богинята демон се надигна на колене, Сетра сниши Ледоплам и се обърна към Тилдра. Некромантката стоеше на място, потънала в някакъв унес. Мороулан си лежеше мъртъв, но не толкова мъртъв като Тилдра, или поне така го почувствах.

Бях близо; пристъпих и коленичих до нея, потънал в унес също като Некромантката, без да забелязвам повече нито приятелите си, нито врага. На лицето ми сигурно се беше изписало удивление. Очите й бяха широко отворени, но незрящи, празни; нищо нямаше в тях. Всичко си беше отишло. Тилдра си беше отишла.

Моргантската кама беше забита дълбоко в нея и кръвта продължаваше да се цеди от раната — дългото острие сигурно я беше пронизало цялата.

Посегнах да извадя камата, макар да знаех, че вече е твърде късно. Може би съм си мислел, че ще я спася; може би съм се канел да нападна с нея дженоинито; по-скоро просто не мислех.

Беше ми трудно да я хвана, без да изпусна Маготрепача; не исках да го пусна, а с друга ръка не разполагах. Успях да притисна единия край на веригата между дланта си и дръжката на камата.

По ръката ми пробяга гъдел — съвсем лек, но усещането беше непогрешимо. Не приличаше на онова, което изпитвах, щом Маготрепача прихванеше нещо гадно, насочено към мен — първо, беше по-остро, и второ, не спираше. Стисках оръжието и веригата и гъделът се усилваше, ставаше почти болезнен.

„Какво става, шефе?“

„Не знам. Има нещо…“

Маготрепача се размърда в ръката ми и се уви около гладката дръжка на камата. Гледах удивен как се извива, увива се и се гърчи нагоре като змия. Виждал го бях и преди, но така и не бях разбрал защо го прави. Сега също не разбирах. Само гледах.

Брънките, вече малки, ставаха още по-малки — свиваха се пред очите ми. Настръхнах. В същото време краят на веригата докосна острието и се плъзна по него почти като в милувка. Другият край, този, който държах, почти се движеше, макар че отначало не го усетих заради гъдела, който продължаваше да се изкачва нагоре по ръката ми.

Брънките на Маготрепача ставаха все по-малки и по-малки, докато почти не изчезнаха, сякаш се сляха, и целият той като че ли стана още по-дълъг. Дали не се опитваше да спаси Тилдра по някакъв начин? И ако беше така, имаше ли шанс?

Гледах удивен. Ако в този момент дженоинито беше пожелало, можеше да ми пръсне черепа без никакво усилие, защото покрай смъртта на Тилдра и странните неща, които вършеше Маготрепача, съвсем бях забравил, че съм в опасност. Но предполагам, че беше разсеяно от Сетра, Алийра и Вийра, също както аз се бях разсеял от…

Брънките вече съвсем изчезнаха, Маготрепача приличаше на тънко златно въже, и пред очите ми започна да се намотава около дръжката — това странно нещо наистина се опитваше да спаси Тилдра. Усетих, че съм затаил дъх.

Продължаваше да се навива, по-змиеподобно от всякога, стягаше се около дръжката като змийче, опитващо се да я удуши; бях полуразтворил шепата си, за да може да се измъкне, и държах оръжието само за предпазителя. Гъделичкането продължаваше и тогава осъзнах, че оръжието всъщност вибрира в гърдите на Тилдра.

Ако вътре в моргантската кама се водеше някаква битка, както подозирах, то да продължавам да я държа не беше много добра идея.

Трябваше да я пусна.

Наистина трябваше да я пусна.

„Шефе…“

„Не мога. Просто не мога“.

Добре. След като не можех да се измъкна от битката, навярно щях да мога да помогна.

„Шефе, знаеш ли какво правиш?“

„Понятие си нямам, Лойош. Бъди готов да ме измъкнеш“.

„Не знам дали ще мога“.

„Аз знам“.

Около мен кипеше сражение — богове, полубогове, чародеи и немрящи се биеха. Но самият аз все едно че си бях в любимия си кабинет или в уютното тихо мазе, където си правех вещерствата, когато не ме тревожеше нищо, освен как да намеря типа, чийто крак искам да счупя, или как да прибера повече от бардака, който току-що съм отворил.

Липсват ми дните, в които съм изпадал в носталгия.

Лейди Тилдра беше вътре в камата — някъде, някак, и аз щях да отида, за да я прибера или… ами, щях да отида и да я прибера.

Сигурно трябваше да се изненадам колко лесно съзнанието ми навлезе във веригата, но дори това действие ми се стори нормално, естествено, неизбежно — изпращането на съзнанието ми навътре в Маготрепача бе най-лесното нещо на света и можех да съм го направил по всяко време, ако се бях сетил да го опитам. Движеше се, въртеше се на спирала, летеше дори, през коридори от злато; безкрайни коридори, със странични пътеки и пътечки, водещи навсякъде и никъде, с топъл, почти горещ полъх, който галеше лицето ми.

Усещах Тилдра навсякъде около себе си, отвсякъде — нещо като дружелюбна сдържаност, придаваща червеникав оттенък на златото, и в този момент, мисля, че открих тайната й, разбрах как бе успявала да се държи така дружелюбно с всеки, влязъл в цитаделата на Мороулан все едно по каква причина: тя обичаше хората. Тя просто ги обичаше. Дядо ми също беше такъв, но не мога да се сетя за много други. Коути може би, когато си го позволеше. Странно беше да познаваш такова същество. Мисля, че точно заради това така и не бях успял да я разбера, и затова винаги, макар и на себе си, правех иронични забележки за нейните вежливи жестове и се опитвах да открия скрити мотиви във всичко, което вършеше; трудно е да се чувстваш удобно с някой, който просто те обича, без никаква причина, докато ти винаги…

Не, не беше време за това. Трябваше да я намеря, да намеря центъра на „Тилдриното“ сред цялата бъркотия от злато, движение и свистящи назад коридори.

Извиках я, но не получих отговор, и все пак усещах присъствието й; същността й, която доскоро ми беше толкова трудно да определя, беше смазваща. И в същото време бе някак статична: в смисъл, тя като че ли не изпитваше нищо и не правеше нищо, тя просто беше.

И докато я търсех — движех се сякаш отчасти защото го желаех и отчасти — тласкан от някаква сила, която осъзнавах съвсем смътно — започнах да забелязвам тук-там някакви едва забележими сиви нишки, увиснали безразборно из коридорите, през които преминавах. Сграбчих една по пътя си — стори ми се съвсем уместно. Нишката поддаде и тръгна с лекота след мен, и както я държах, Тилдра сякаш ми се стори по-близо — усещането за присъствието й стана по-силно. Сграбчих още една и още една, втората — с лявата си ръка. Добре, тук и сега имах две здрави ръце. Защо пък не? Всеки път, щом зърнех сива нишка, увиснала от стена или таван, я грабвах и я задържах, а ако пропуснех някоя, пресягах се през рамо, без дори да поглеждам дали ще я уловя. Събирах нишките, усуквах ги, връзвах ги и ги държах.

Вече не усещах гъделичкането по ръката си, но вместо него сякаш гъделът беше изпълнил цялото ми тяло, от което се чувствах силен, жив и дори могъщ. Имаше и едно леко замайване, но не неприятно. Зачудих се дали трябва да се безпокоя.

„Лойош, трябва ли да се безпокоя?“

Паузата, която последва, преди да ми отговори, беше много, много дълга — нещо необичайно, а когато отговорът му стигна до мен, беше смътен и объркан, и сякаш от голямо разстояние: „Не знам, шефе. Не знам нито къде си, нито какво правиш, нито… тук всичко се е нажежило, Богинята демон и Алийра са… Уплашен съм, шефе“.

Когато познайникът ти е уплашен, крайно време е и ти да се уплашиш.

Но…

Но не изпитвах безпокойство. Цялата идея с притежаването на познайник е в това да ти казва кога трябва да си уплашен от нещо, което не изглежда страшно — познайникът е твоето друго „аз“, което внимава и се грижи да не ти направят нещо лошо, докато вниманието ти е другаде, и ситуацията беше точно такава, но инстинктите ми подсказваха да продължа напред, да продължа да търся Тилдра, да продължа да събирам всички онези нишки на сила.

Ако Лойош ми беше казал да се измъкна, щях да го направя, но той не беше сигурен, при което решението си оставаше мое. Беше рисковано. Но една мисъл не искаше да ме изостави: ако аз бях попаднал вътре и Тилдра беше решила да ме потърси, нямаше да се спре, докато все още има надежда.

Добре, решението беше взето: продължаваме напред.

Една прочута личност е казала някога, че трудното в това да си съдия е присъдата ти да звучи със сто процента увереност, когато си уверен едва петдесет и един процента. Разбирах какво е имал предвид: опитвах се да оставя съмнението зад себе си, за да мога да продължа своето психично, или некромантско, или мистично пътешествие през Маготрепача, но не беше лесно, защото съмнението се разсейва по-трудно от илюзията, а със съмнението идват и несигурните полумерки. А нищо добро не е постигано никога с несигурни полумерки.

През цялото време не ме напускаше едно остро усещане, почти копнеж по Тилдра, но беше отвличащо — също като колебанията ми дали аз контролирам, или съм под контрола на силите, с които си играех, и знанието, че докато отпращах съзнанието си все по-навътре през брънките на странния артефакт, който наричах Маготрепача, през цялото това време около физическото ми тяло се вихри битка. Но пък все едно, бездруго не можех да повлияя кой знае колко на изхода й, нали? Не можех с нищо да им помогна и беше безсмислено от тяхна страна да ме доведат тук. Само ако си имах…

Само ако си имах…

О!

Вие сигурно вече отдавна сте се досетили и ме чакате да ви настигна — онези от вас, които са вървели по стъпките ми, вървели са редом с мен през чародейства, смърти, болка, измяна и невъобразими за човешкия ум магии — но повярвайте ми, много по-лесно е да се досетиш, когато си седиш удобно в креслото и гледаш как всичко се разгръща пред очите ти, отколкото докато съзнанието ти се вихри през странни, тайнствени коридори, докато извън теб кипи битка, в която самите богове едва удържат позицията си. Все едно, едва в този момент аз разбрах какво правя и какво сътворявам.

Полузапомнени разговори, полудоловени реплики, късчета фолклор, години на несъзнателни наблюдения — така сериолът просто ми беше обяснил простичката, нелустросана истина, по най-достъпния за него, недвусмислен начин; и точно затова богинята бе толкова двусмислена; и точно така Пътедир беше спасил живота на Алийра — всичко се събра в едно и разцъфтя в откровението, че през цялото време, без да знам, правя точно това, което трябва.

Да, вече разбирах.

И с това разбиране дойде увереността, а с увереността дойде решението.

Тилдра я нямаше и в същото време я имаше. Беше тук, ала беше безсмислено да я търся. Важното бяха онези сиви нишки на сила. Важното беше да се довърши преображението. То щеше да спаси всичко, което можеше да се спаси от Тилдра.

Добре. Чудесно.

Спрях със силата на волята си и призовах всички сиви нишки към мен, улових ги в стиснатата си шепа. Само за миг, както ми се стори, и мисля, че беше така. Започнах да ги увивам около лявата си китка. Пак и пак. Разполагах с цялото време на света, така че можех да съм внимателен и грижлив, и бях точно такъв — внимателен като исола, с всеки нюанс на изискания жест; грижлив като джерег, извличащ всяко късче храна от труп. Не бързах и го правех точно както трябва: издърпвах и най-тънките нишчици и ги стягах, стараех се да са толкова плътно увити около мен, че да не могат никога да се отделят; вече не съществуваше нито Маготрепача, нито лейди Тилдра или моргантска кама, не съществуваше дори Влад; всички вече бяхме нещо съвсем различно. Джерег? Хе. Сега нека да ми дойдат с жалките си моргантски оръжия. Само да ми дойдат.

Почти между другото оправих дребното поражение на лявата си ръка, която бездруго вече се оправяше сама. Знаех и чувствах, че това, около което увивах връзките, е всъщност собствената ми душа. Разговорът, който бях имал с Тилдра за естеството на душата, се върна в съзнанието ми с нещо като нежна ирония. Тилдра беше такава. Моята ирония е по-груба — може би беше наложила някакво влияние над мен. Нямах нищо против. Вече не виждах нищо, нито чувах каквото и да било, просто съществувах, и го правех, и накрая приключих.

Върнах се в себе си, в истинския свят, който ме заобикаляше, и открих, че все така стоя на едно коляно до безжизненото тяло на Тилдра. Тя лежеше с ръка, изметната над главата й, с широко отворени очи, стъклени и невиждащи, с разпиляна дълга коса. Никога нямаше да позволи косата й да изглежда така. Устата й беше леко отворена, в онова малко слабоумно изражение, което можете да видите понякога у скитниците, събиращи се вечер край храма на Барлън. Сякаш не беше лицето на лейди Тилдра. Извърнах очи и се взрях в онова, което беше в дясната ми ръка — дълга моргантска кама, с дръжка като много тънка златна верижка. Лепнеше на ръката ми като още един пръст, все едно че винаги е било там, а може и да е било, без да съм го съзнавал.

То?

Не. Тя. В края на краищата беше лейди Тилдра.

Надигнах се срещу дженоинито, съществото се движеше с невероятна скорост и отбиваше атаките на Сетра, Алийра беше в кръв и ми се стори едновременно замаяна и изпълнена с решимост; Богинята беше станала по-голяма и очите й святкаха с омраза. Лицето на Сетра, също като на Некромантката, която продължаваше да стои на мястото си неподвижна като статуя, беше съвсем безизразно, Но тя пристъпваше напред-назад, търсеше пролуки в защитата на дженоинито — доста внушителна защита всъщност: от пръстите му се изстрелваха нишки на сила и се заплитаха в невъобразими бляскави шарки във въздуха, и не оставяха място за нищо, което да може да премине, но в същото време можеше да удари през тях, когато поиска, нишки, за които разбирах, че трябваше да са били там през цялото време, но които едва сега можех да видя с очите си. Нишки, които задържаха Пътедир и Ледоплам, и Вийра, с цялата мощ, която бе въплътила в себе си само с това, което представляваше, напълно погълната от усилието си, защото ако не го стореше, това щеше да доведе до унищожението на онези, които владееха Великите оръжия, а да позволи собственикът му да бъде унищожен бе нещо, което едно Велико оръжие не можеше да допусне, защото отвъд всякакви практични съображения — далеч по-силно от всякакви практични съображения — съществуваха връзки на обич:

Пътедир обичаше Алийра. Ледоплам обичаше Сетра. Чернопрът обичаше Мороулан.

Лейди Тилдра обичаше мен.

Защитата, която бе сътворило дженоинито, беше, както казах, внушителна, но в същото време беше смехотворна. Разбира се, тя щеше да спре Ледоплам, Пътедир и Чернопрът; колкото и могъщи да бяха тези оръжия, не бяха създадени за това. В мига, в който атакувах защитните заклинания на дженоинито, усетих същия гъдел, който изпитвах обикновено, щом Маготрепача прихванеше нещо, нацелено срещу мен. Прерязах ги като хартия.

Дженоинито усети, че защитата му рухва. Завъртя се и много бързо, като нападаща исола, забих Лейди Тилдра отдолу, под брадичката му и в главата.

Съществото изрева и се сгърчи, все едно че всички мускули по тялото му се стегнаха наведнъж, а после по-скоро усетих, отколкото видях как Ледоплам и Пътедир се включиха във веселбата, и ме обля някакво чувство на мощ, на енергия и блаженство, и също така осъзнах причината за това.

Рухнах на земята безсилен. Имах чувството, че можех да се справя с всички дженоини във вселената, с една ръка вързана отзад. Чух собствения си смях и се обърнах към другите две, но в този миг Некромантката нададе вик и падна на колене, и също толкова бързо те изчезнаха, като оставиха само половината богове на този свят, един много голям дракон и малката ни групичка, застанала до Бедствието на Ейдрон, до Мороулан, който беше умрял, и неговата икономка, която беше повече от умряла.

А може би — по-малко от умряла.

Внезапната тишина беше разтърсваща; потопих се в нея. Имах чувството, че мога да изригна искри от себе си, и сигурно щях да го направя, ако не внимавах за тези около мен. Беше толкова тихо, че можех да чуя дъха на приятелите си. В този момент осъзнах, че Морето вече не издава никакъв звук. Нямаше го дори обичайния океански грохот.

„Добре ли сме, приятел?“

„Страхотно, шефе. И Роуца също е чудесно. Както и ти между другото, въпреки че малко се попритесних“.

„Да, аз също“.

„Мисля, че изпитвам малко ревност обаче“.

„Ухапи ме“.

Той го направи, но по възможно най-милия начин.

Сетра коленичи до Некромантката, която се размърда и тръсна глава — може би за да прочисти ума си — възможно най-човешкия жест, който бях виждал някога у нея.

— Пробиха преградата на Некромантката, нали?

— Груба сила и отчаяние — отвърна ми Богинята демон със странния си глас, който прозвуча още по-странно в ужасната тишина. — Но по непонятни причини прекъснаха връзката си с аморфията.

— Значи победихме? — попита Сетра, много изненадано.

Вийра погледна Мороулан и Тилдра на земята и кимна.

Алийра промълви, с най-странния тон, който бях чувал от нея:

— Тати го направи. Тати им прекъсна връзката.

Сетра я зяпна.

Алийра кимна и каза:

— Аз го помолих и той го направи.

Какво пък, приятно ми беше да разбера, че все пак са направили нещо, докато бях разсеян.

Сетра се загледа към Морето.

— Значи Ейдрон е някъде там?

— Да. Подозирам, че е някъде там.

— В пълно съзнание? В разум?

Алийра сви рамене. Разбрах жеста й. „Съзнание“ и „разум“ не са чак толкова изчистени понятия, както току-що бях научил. В очите на Алийра имаше сълзи. Е, предполагам, че имаше много поводи за плач, а щеше да има още повече, ако не успеехме скоро да съживим Мороулан. Погледнах натам, където доскоро бяха дженоините, но от тях нямаше и следа; боговете и дори драконът също бяха изчезнали. Бяхме само Сетра, Алийра, Некромантката, Богинята и моя милост; и Мороулан, и това, което доскоро беше Тилдра. Мечът на Мороулан се беше върнал на кръста му, все така стиснат в мъртвата му ръка — не знам точно кога бе станало това.

— Трябва да се заемем с Мороулан — промълви Алийра. Очите й бяха пълни със сълзи.

Сетра се надигна и каза:

— Да. И то бързо.

Погледна тялото на Тилдра, изпънато на земята, после оръжието в ръката ми, после мен.

— Браво, Влад.

Алийра, още замаяна и цялата оцапана в кръв, но с мрачно лице, кимна. Очите на Богинята демон обаче се бяха приковали в оръжието в ръката ми. Какво пък, кой би могъл да я обвини?

— Това можеш да си го прибереш — изсумтя тя накрая.

Погледнах я в очите и се изкисках.

— Добре, богиньо.

Вийра се намръщи.

Почистих я в тялото на дженоинито — някои обичаи трябва да се спазват все пак, — след това я прибрах в канията. Ръката ми се плъзна по гладката златна дръжка, доскорошния Маготрепач. Зарадвах се, като открих, че прибирането й с нищо не смали усещането за личността й.

Взрях се във Вийра и тя отвърна на погледа ми, но нямаше какво повече да ми каже. С вял жест за сбогом се стопи в облак от блестящи искри и изчезна. Междувременно Сетра беше вдигнала Мороулан в ръцете си и сега каза:

— Хайде, застанете до мен.

Алийра погледна към Морето, за да се сбогува с татко си, предполагам. После Алийра, Некромантката и аз застанахме до Сетра, махнахме се от проклето място и отново се озовахме в недрата на Дзур планина.