Стивън Бруст
Исола (14)

12.
Усърдно проявена грижа за удобството и безопасността на други

Странно, но чак по-късно ми хрумна да си помисля, че съотношението на силите беше пет срещу четири в наша полза. Както и да се развиеха нещата, броят нямаше никакво значение. Мороулан и Алийра се задвижиха първи, Великите оръжия засвяткаха в ръцете им. Богинята закрачи плътно зад тях, а двамата с Тилдра замръзнахме на място за миг, след което изругах, сложих ръка на дръжката на моргантската кама и завъртях Маготрепача на бавни обороти, мъчейки се да реша с какво мога да бъда полезен.

Нищо не ми хрумна.

Двете седящи си останаха седящи. Едно от другите завъртя дланите си нагоре, все едно питаше защо сме решили да го безпокоим — Мороулан и Алийра тръгнаха точно към него. С което другото оставаше за богинята, а ние с Тилдра, предполагам, трябваше да сме там за свидетели.

Приличаше на началото на някакъв танц — Мороулан и Алийра пристъпваха от двете страни на първото, което пристъпваше напред, сякаш искаше да се озове точно между тях — възможно най-лошата позиция, освен ако намерението му не беше да ги остави зад себе си. В движенията му имаше някакво странно изящество. Дали беше особено атлетично за своя вид? Всички ли бяха такива? Как можеш да разбереш кога виждаш нещо типично за един вид и кога — интересен индивид от същия вид? Защо умът ми винаги се баламосва по този начин, когато съм уплашен и не знам какво да правя?

Вийра междувременно зави вляво от втория дженоини, който на свой ред послушно се врътна негово ляво, сякаш не се притесняваше да ми обърне гръб.

„Внимателно, шефе. Двамата седящи те наблюдават“.

Оцених предупреждението. Но все пак си имах моргантска кама; ако нещото държеше наистина да ми покаже гърба си, как можех да устоя? Да предложиш гърба си на джерег е все едно да поднесеш обида на дзур или безплатна стока на орка: трудно ще му е да не се възползва, дори да не му трябва. Държах ръката си на дръжката на камата, гледах и чаках.

И тогава се случиха две неща — толкова бързо едно след друго, че едва ли не едновременно: първо, внезапно забелязах, че стаята се свива отвсякъде; казано иначе, стените рухваха навътре, ужасно бързо. Второто беше, че Вийра се изсмя. Знам, че аз трепнах и се присвих, не знам дали някой от останалите го направи, и след това също толкова бързо стените спряха да рухват.

„Илюзия — обясни Лойош. — Не можаха да ме преметнат и за миг“.

„Ъх, да. И мен“.

Маготрепача беше дълъг около стъпка и половина, с много дебели и тежки брънки; продължавах бавно да го въртя. Вийра и дженоинито срещу нея бяха спрели. За съжаление то не ми предлагаше добра цел, както искаше гърбът му преди малко. Двете му очи гледаха напред, но бяха и раздалечени — значи имаше по-добро периферно зрение от хората и драгарите и трябваше да се съобразя с това, ако опитах да ударя отзад.

Ние, опитните професионалисти, забелязваме такива неща.

Богинята и дженоинито сякаш бяха сплели погледите си; нямаше как да разбера дали тук се води някаква могъща тайнствена магическа битка на равнище извън възприятията ми, или става въпрос за добрата стара игричка на „ей сега ще те убия с поглед“.

Тилдра застана до мен — та може би Маготрепача да защити и нея, или за да ме прикрива, ако нападна.

Казах: „Някакви предложения, Тилдра?“ и видях с крайчеца на окото си, че поклати глава.

„Плитко дишане, шефе“.

„Разбрано, Лойош“.

Продължавах да мисля за моргантската кама, но не я извадих — не знаех какво точно да направя с нея. Инстинктите ми подсказваха да изчакам да видя какво ще стане и че моят миг — все още — не е настъпил.

После Алийра изведнъж се хвърли напред с Пътедир, а в същия момент Мороулан замахна с Чернопрът. Разчетът на времето им беше точен, координацията им — съвършена. Съчетанието трябваше да е смъртоносно, още повече че дженоинито не направи никакво усилие да избегне атаката им. Всичко беше идеално, освен в мига, в който Великите оръжия трябваше да посекат съществото — това не стана. Двете оръжия замръзнаха във въздуха почти на косъм от целта си. Случващото се ме завари неподготвен, не можех да си представя нещо толкова силно, че да устои на пряката атака на Велико оръжие. Не държах дори да зная, че може да съществува такова нещо, нито исках да се задълбочавам върху тази мисъл.

В този момент осъзнах, че онова, което толкова изрядно беше спряло Пътедир и Чернопрът, също така беше спряло и самите Алийра и Мороулан — стояха съвсем неподвижни, като замръзнали при контакта — или почти контакта — с дженоинито. Никак не беше добре.

Потръпвам, когато си спомня за този момент — Алийра е’Кийрон и Мороулан е’Дриен и Пътедир и Чернопрът, замръзнали от онова, а Вийра, каквото и да правеше, във всеки случай не ги трепеше безразборно, както бях очаквал, а отгоре на всичко ония двете просто си седяха на пейката, все едно че не си заслужава да се намесват. Така се чувствам сега. Но тогава изпитах раздразнение, особено към двете копелета, дето си седяха най-невъзмутимо на свръхчовешките си богоподобни задници.

Честно ви казвам, исках да им привлека вниманието по някакъв начин.

Добре, знам колко тъпо звучи, сигурно трябваше да отправя благодарност към Вийра — която в края на краищата се намираше само на две крачки от мен, — че не бях им привлякъл вниманието. Но може в момента да съм превъртял или нещо такова. Не, не мога да кажа това. Няма да се извинявам, че временно не съм бил с ума си. Помня колко трезво и хладно взех решението си и го приведох в действие.

Отдръпнах дясната си ръка от моргантското оръжие — което, колкото и силно да беше, нямаше да свърши никаква работа, след като Пътедир и Чернопрът се бяха оказали безполезни — и бръкнах в кесийката си. Движенията ми бяха сдържани и плавни, за да на привлека внимание преждевременно, и почти моментално пръстите ми докопаха онова, за което ги бях пратил вътре.

„Шефе, знаеш ли какво правиш?“

„Общо взето“.

„О, добре“.

Всъщност беше нещо, за което преди години изрично бях предупреден да не правя никога повече. Но първия път не бях имал избор. Този път беше различно: този път ме бяха подразнили.

Това, което се канех да направя, не приличаше на вещерство: съсредоточаване на волята и концентриране върху желанието. Нито можеше да се оприличи на магьосничество: почти механично приложение на известни закони, за да се постигне точен резултат. Когато го направих предишния път, преди години, беше предизвикано от гняв, безсилие и отчаяние, а отгоре на всичко връзката ми с Глобуса ми осигуряваше енергията, нужна да го стартирам. Този път всичко това го нямаше — само идеята, загнездила се в тила ми след разходката с Тилдра, и смътното убеждение, че съм длъжен да направя нещо.

Но няколко обстоятелства бяха в моя полза: първо знанието, че съм го правил вече, което само по себе си имаше неоценима стойност. Второ, споменът ми, объркан и неточен, но все пак налице, какво бях изпитал и докъде бях проникнал в себе си, и как бях намерил онези свои вродени дарби, наследени от връзката на духа ми с предци, стигащи чак до времето, когато Сетра е била млада. И още нещо, държах устройството в пръстите си — малко виолетово синьо камъче, гладко като перла, което щеше да подейства като стопена гъша мас за основата на един хубав лютив сос.

Вдигнах го.

— Влад! — каза Вийра.

Помня, че го каза, и може би се бях съсредоточил твърде много, за да позволя да ме разсеят, или бях решил, че моментът да я пренебрегна е подходящ. Все едно, умът ми проникна в камъчето, бръкна надълбоко в самия мен и срязах въжетата на котвите, придържащи реалността към течащото време и към пространството, използващо времето, напрегнах всички сили да му придам фокус и го отприщих.

И изведнъж привлякох вниманието и на четиримата дженоини.

Усмихнах им се и казах:

— Здрасти.

Двамата, дето седяха, скочиха на крака по-бързо, отколкото можех да допусна, че са способни. Маготрепача, който продължаваше да се върти, го изместих леко встрани, за да не попречи на онова, което се канех да направя. Нещо се вкопчи в нереалноста между пръстите ми и усетих как започна да се разтваря.

Двете дженоинита тръгнаха към мен. Съсредоточих се върху тях, представих си как се разтварят в суровата, вечна, основна материя — или нематерия — на вселената, как целостта им изчезва сред светлина, сянка и безформеност.

— Влад! — каза Вийра. — Недей!

Дотук добре.

Изведнъж Алийра и Мороулан отново се оказаха на свобода — не знам какво точно им бяха направили, но не им харесваше много, защото и двамата изведнъж се дръпнаха назад, все едно че ги изритаха едновременно в гърдите. Мороулан се просна по гръб; Алийра успя да се задържи на крака, но доколкото можех да й обърна внимание, не изглеждаше никак доволна.

Вийра се бе отдръпнала от съществото срещу себе си и ме гледаше; Тилдра издаваше звуци, за които бях сигурен, че са на езика на дженоините — мелодичният й глас цвърчеше, грачеше и крякаше. Вийра беше вдигнала ръце и ръкомахаше към мен, а Алийра и Мороулан отново нападаха и нещата станаха още по-объркани, когато едното дженоини от току-що станалите заговори нещо на езика си, въпреки че беше трудно да се чуе над рева, който усетих, че се усилва и който излизаше от пръстите ми, които също така се оказаха източник на червено-златистата светлина, която струеше към трите дженоинита, останали на място и стиснали ръце пред себе си в молитвен жест, макар че това несъмнено означаваше нещо друго за тях, и в това объркване, след като пурпурното ми камъче беше напълно изчезнало, извадих моргантската кама, за да им дам нов повод за притеснения, но двете от тях се притесняваха повече от Вийра, която сякаш бе погълнала цялата светлина в себе си или най-малкото сияеше, и сякаш стана още по-висока, когато едното вдигна ръцете си към нея, а другото, което все още държеше чудноватата тръба, я беше насочило право към Богинята демон, а тя каза:

— Това беше глупаво, малкото ми източняче. Тя не можеше да ме нарани с онова нещо.

— Кое беше глупаво?

„Добре ли си, шефе?“

„Какво по дяво…“

— Ти се върна. Добре дошъл, Влад — каза Алийра.

— Ти се върна — повторих и в този момент нещата добиха фокус и казах: — Сетра! Ти какво… — След което: — Как съм се върнал в Дзур планина?

— На рамото ми — каза Мороулан.

— Проклятие. Пропуснал съм го, нали? И бас слагам, че е било много забавно.

— Беше успешно — каза Алийра. — В смисъл, ето, че сме тук.

— Колко продължи?

— Около час — отвърна Алийра, а Сетра каза: — Една неделя и един ден. — Двете се спогледаха, отвориха уста да заговорят, после ме погледнаха.

— Все едно — успях да измърморя. — Моя грешка… Какво е станало с ръката ми?

Сетра се поколеба, преди да ми отвърне:

— Не сме много наясно.

— Ръката ми като че ли е обездвижена — обясних.

— Знам.

Усетих как пулсът ми се учести. Моментът беше адски подходящ за това. Вдишах дълбоко, спомних си, че не бива да го правя, после осъзнах, че всичко е наред. Постарах се да заговоря спокойно:

— Не знам от кое да се плаша повече — че ръката ми е извън строя или че Сетра не знае защо.

— Надявам се, че ще го разбера — каза Сетра.

Кимнах.

— Е, защо не ми разкажете какво стана?

Естествено Алийра и Мороулан почнаха едновременно, млъкнаха, изгледаха се гневно и прочие. Изчаках търпеливо. Най-сетне Алийра попита:

— Краткия вариант ли искаш, или дългия?

— Просто ми кажете какво стана, става ли?

— Нападнахме ги. Имаше бой. Ти отприщи предимперската магия, която успя да освободи Мороулан и мен от онова, което ни държеше, и също така, изглежда, разби онова, което ни пречеше да стигнем до портала. Никой не пострада освен теб…

— Никой от тях?

— Не.

— Хм. Здрави копелета са, а?

— Да — каза Мороулан.

— Тъй. И какво стана с мен?

Мороулан и Алийра погледнаха към лейди Тилдра и тя кимна и заговори:

— Да, видях го. Ти тръгна срещу единия, с камата…

— … моргантската кама.

— Да.

Кимнах.

— Не помня… почакай… да, спомних си. Спомних си как я извадих.

— Да. После единият насочи някакво оръжие към Вийра. Ти се препречи и…

— Аз какво?!

— Препречи се между Вийра и оръжието на дженоинито и беше ударен някъде високо в ръката или по рамото.

— О, не!

„Точно така направи, шефе“.

— Така направи, Влад — каза Тилдра.

— Но защо?

Вийра се изкикоти, а Мороулан каза:

— Готов съм да отстъпя летния си палат, за да го разбера.

— Ти нямаш летен палат — напомних му.

— Нямам, но бих искал да имам.

— А аз бих искал да си върна лявата ръка. Не мога да повярвам, че съм направил това.

— Никой от нас не може — каза Мороулан.

Обърнах се към богинята — гледаше ме с неразгадаемо изражение. Омръзнали са ми неразгадаемите изражения.

— Богиньо, за това ли каза, че било глупаво? — попитах. — Помислих си, че имаш предвид древната магия.

— Нея също. Като нищо можеше да унищожиш всички ни, докато успея да я побера в себе си.

— Вярвам в божествените ти умения — отвърнах.

— Ти…

Не довърши мисълта си. Бях успял да накарам една богиня да онемее. Зачудих се дали това ще се брои, когато стигна до Залите на Съда. Попитах:

— И какво, Маготрепача не помогна ли?

— Не е същият вид магия — поясни Вийра.

— Какъв вид е тогава? — попитах по-скоро защото бях притеснен, отколкото защото исках да чуя отговора; и толкова по-добре, защото единственият отговор, който получих, беше леката усмивка на Вийра. Обърнах се към Сетра. — Не знаеш какво е станало, нали?

— Не съвсем. Болки имаш ли?

— Не.

Тя кимна.

— Така и подозирах. Изглежда, действа пряко на мускула.

— Притежаваха нещо подобно, когато ги познавах — намеси се Вийра. — Използваха го по опитни обекти. Но беше по-голямо и тромаво.

— Опитни обекти — повторих.

— Някаква идея как да се извърши лечението? — попита Алийра.

— Все още не — отвърна Сетра.

— Разбирам.

Настъпи неловка тишина. След това попитах:

— Е, и после какво стана?

Мороулан взе думата:

— След като ти падна, двамата с Алийра нападнахме двама от тях. — Погледна към Алийра и продължи: — За братовчедка си не мога да говоря, но лично аз вложих много в тази атака.

— Хе — каза Алийра.

— Успяха да избегнат физическия контакт с оръжията ни — не ми е ясно какво е естеството на защитата им, — но атаката ни в този момент като че ли ги затрудни донякъде.

— Хе — казах аз.

Алийра сви рамене.

— Във всеки случай не можаха да ни парализират, както първия път. Преди това двамата нападнахме един, координирано…

— Това го помня — прекъснах я.

— След това не знам какво точно стана — каза Мороулан. — Освен че го направи Вийра.

— Не беше кой знае какво — каза скромно богинята. — Глупостта на източняка унищожи устройствата, които ни задържаха на техния свят. Аз само ни върнах, двамата с Алийра можехте да го направите и сами. Възползвах се от случая да им подхвърля няколко неща, за да не ни попречат. Още ги е страх от мен.

— Предполагам — измърморих. — После какво?

— После те взех — каза Мороулан. — Докато порталът се отваряше. Това беше, струва ми се, преди час.

— И това е всичко?

Той кимна.

Потърках лявата си ръка. Беше безчувствена, но не изглеждаше нито хладна, нито особено топла. Странно е, когато докосваш изтръпнал крайник. Пръстите ми усещаха ръката, но ръката не усещаше пръстите. Чувството е смущаващо. Пробвайте го някой път.

— Много впечатляващ изход — казах. — Браво.

— Браво и на теб — каза Алийра. — Длъжна съм да възразя на Вийра: убедена съм, че атаката ти си заслужаваше риска. Иначе не знам как щяхме да се измъкнем.

— Аз знам — каза Вийра и погледна Алийра толкова строго, че едва се сдържах да не се изкискам.

Алийра сви рамене.

— Така или иначе успяхме, при това без големи щети. Това е важното.

Погледнах пострадалата си ръка и понечих да възразя на онова с „без големите щети“, но замълчах.

— Не — заяви Мороулан. — Важното е, че Влад, колкото и добри да бяха намеренията му, въвлече сили, които не разбира и които не може да контролира, и за малко щеше да ни убие.

— Съжалявам — отвърнах. — Но в момента идеята ми се стори добра.

— Идеята беше добра — каза Алийра. — И освен това беше необходимо, след като ударът на братовчед ми срещу дженоинито бе толкова тромав…

— Не беше тромав — възрази Мороулан. — Беше съвсем достатъчен, или щеше да е, ако дженоинито не бе успяло да го блокира, както блокира и твоя, впрочем. Даже по-лесно, подозирам.

— Не бих казала — отвърна Алийра. — Всъщност, доколкото помня, ти закъсня с…

Почваше най-лошата част, а бях твърде отпаднал, за да стана и да напусна.

— Не бих казал, че закъснях — върна й Мороулан. — По-скоро ти…

— О, престанете — намесих се аз, но не ми обърнаха внимание.

— По-скоро аз какво? — сопна се Алийра. — Пътедир беше…

— Спрете! — викнах и за миг двамата млъкнаха. Връхлетях в настъпилата пауза точно както Сетра бе връхлетяла с резервите си в пробива в Битката при Брода на Ледената река (всъщност нищо не знам за Битката при Брода на Ледената река, освен че е имало такава и че Сетра е била там; но звучи респектиращо, нали?). Казах: — Не можете ли двамата, поне веднъж, да предложите малко покой на един уморен и пострадал човек? Освен това споровете ви, както винаги, преди всичко са глупави. Мороулан се заяжда с Алийра, защото идолизира Ейдрон и следователно е убеден, че дъщеря му трябва не само да не му отстъпва във всяко отношение, но думите и постъпките й трябва да са точно такива, каквито Мороулан си въобразява, че щяха да са думите и действията на Ейдрон; а пък Алийра, разбира се, идолизира своя голям, могъщ и храбър братовчед Мороулан, и затова кипва всеки път, когато той не съвпадне с образа на Мороулан, който тя си е изфабрикувала в главата. Това е адски глупаво, а го слушам вече повече години, отколкото се полага за краткия живот на един източняк, и вече ми призлява, казвам ви. Тъй че млъкнете и двамата.

Най-сетне се изчерпих.

„Леле, шефе, шашна ме!“

Самият аз бях леко изненадан: не знаех, че ги знам всички тези неща, докато не ги изрекох, и едва ли щях да повярвам, че мога да ги изрека, дори да го знаех. А сега трябваше да си седя и да се чудя дали след всичко, което Тилдра ми беше казала за моята тактичност, най-сетне не съм прехвърлил границата.

Погледнах предпазливо и двамата.

Мороулан беше навел поглед, гузен и може би със смутена усмивка, мъчеща се да избие на сдържаното му лице. Алийра се беше изчервила. Наистина се беше изчервила. Беше толкова забележително, колкото че стъписах Богинята демон. Между другото, не знам как тя реагира на избухването ми, защото се постарах да не я поглеждам.

Мороулан се окашля, понечи да заговори и не каза нищо.

Сетра изпълни тишината с думите:

— Е, приятели, в този случай Влад наистина се нуждае от малко покой. Или поне от по-малко шум.

Мороулан изсумтя в нещо като съгласие; Алийра сведе очи и кимна. Дори не бяха погледнали към мен. Надявах се, че не съм ги накарал да се чувстват прекалено неудобно. От друга страна, надявах се, че съм.

Преди да стане още нещо, се обърнах към Тилдра и казах:

— Радвам се, че оцеля.

— Да. Оцелях. Благодаря ти.

— Я кажи какво точно им казваше, когато направих каквото направих и предизвиках цялата бъркотия?

Тилдра се изкикоти.

— Намекнах им, че по-лесно ще устоят на ефекта на аморфия, ако пуснат Мороулан и Алийра.

— О? Само това?

— Почти.

— О?

Лейди Тилдра се изчерви.

— Предпочитам да не го казвам, ако не възразяваш.

Усетих как веждите ми се вдигнаха. Първо Алийра, сега и Тилдра. Какво ставаше с Империята? Мороулан се изкиска и каза:

— Една навременна и добре избрана обида може да извади от равновесие всеки. Не знам какво точно можа да обиди един дженоини толкова, че да наруши концентрацията му, но не се изненадвам, че Тилдра го знае.

— Тилдра? — смъмрих я аз. — Беше ли учтиво?

— Беше уместно — отвърна тя.

Мороулан изсумтя.

— Все едно, важното е, че сме живи и на свобода, и че всичко свърши — казах обнадеждено.

Богинята демон се усмихна тънко.

— Свършило ли? Наистина ли мислиш така? Нима си въобразяваш, че това бягство е осуетило кампанията, започната от дженоините? Или че ще се задоволя да ги оставя да продължат да ни създават неприятности, без да предприема никакви противодействия?

Въздъхнах.

— Всъщност не. Но аз пострадах. Каквото и да предприемете, този път няма да включва и мен, нали?

Погледнах поред Мороулан, Алийра и Богинята демон и въздъхнах отново.

— Добре де, не можем ли поне да си позволим едно прилично ядене, преди да правим каквото ще правим?

Сетра кимна.

— Мисля, че идеята е чудесна. Ще се погрижа.

Излезе да поръча да приготвят храна, а стомахът ми заръмжа от глад. Затворих очи.

Чу се шум от сядащи наоколо хора и с пострадала ръка или не, чувството, че съм в безопасност, ми достави удоволствие. Мускулите на раменете и по врата ми се отпуснаха и вдишах дълбоко нормалния въздух, без да се налага да мисля как дишам. След малко един грубоват писклив глас подвикна:

— Вино, милорд?

Отворих очи, видях Туко и ги затворих отново. Казах:

— Да. — И: — Благодаря. — Лейди Тилдра беше близо все пак.

Понадигнах се и установих, че с изтръпналата лява ръка ще ми е по-трудно, отколкото допусках, поех чаша с нещо червено и отпих. Езикът ми го хареса, беше вкусно, с приятен дъх, но стомахът ми изплака, че иска нещо по-стабилно, преди да се захвана с цялата тази работа с пиенето. Улових погледа на Тилдра и вдигнах чашата за наздравица.

— За оцеляването ни.

— Да.

Сетра се върна и обяви:

— Вечерята ще е готова след час. — Усмихна ми се. — Ще издържиш ли дотогава?

— Надявам се.

Изведнъж ми мина през ума, че докато Сетра се разпореждаше навън да приготвят храната, Туко, единственият слуга, който бях виждал тук, беше при нас. Дали имаше кухненски персонал, след като обичайната диета на Сетра не изискваше готвене? Ако не, дали не беше излязла да приготви някакви кулинарни чародейства? От всички милиарди загадки, обкръжаващи Господарката на Дзур планина, точно тази щеше много да ме притесни. Май трябваше да намеря сили да я попитам. Някой път, когато лейди Тилдра не е наблизо.

Отпивах си от виното. Сетра седна до мен.

— Дай да я видя тази ръка.

Не можех да й я покажа, защото не можех да я движа, затова само свих здравото си рамо и извърнах очи настрана. С крайчеца на окото си видях как я вдигна, нави ръкава и я заопипва — но не почувствах нищо.

— Явно са пострадали и нервите — рекох. — Не усещам чаровните ти студени немрящи пръстчета.

— Мм. Да, наистина са пострадали нервите, не мускулът. — Тя продължи огледа си, а аз се опитах да мисля за други неща, но без особен успех.

— Е, възстановимо ли е? — попитах след малко; стараех се да запазя небрежен тон, все едно че питам дали една затъпяла кама може да се наточи.

— Не съм сигурна — отвърна ми тя със същия тон. Кучка.

— Добро вино. Благодаря.

Усмихна ми се, все едно че приема шегата, и отвърна:

— За нас е удоволствие, лорд Талтош.

Кимнах. Помълчахме. После се окашлях:

— Е, казвайте. Какъв е планът?