Стивън Бруст
Исола (8)

6.
Пазарлъци

Най-лошото в този начин на транспортиране бе, че не последва нищо. Когато телепортирам, дори като оставим настрана гаденето в стомаха, все пак има някакво забавяне на времето и чувство за изкривяване в някаква необяснима посока. А и онзи прозорец на Мороулан — както и да действа: може нищо да не изпитваш, но поне виждаш, че минаваш през нещо, от едно място на друго, и макар да не съществува никаква причина местата да са близо едно до друго, ами, все пак можеш да използваш прозореца да ти излъже ума. Но тук и това го нямаше — в един миг стоях пред Богинята демон в покоите й, където и да се намират, а после беше друго — тежах повече, въздухът миришеше шантаво и стените бяха други — това поне го одобрявах. Адски късмет извадих, че не се наложи да правя нещо, щом пристигнах, защото не бях във форма да се защитя дори от палаво коте.

А отгоре на всичко в първия миг изпитах ужас, докато не осъзнах, че всъщност съм на същото място, където бях оставил Мороулан и Алийра, само че в друга част на помещението и с лице обърнато в друга посока; но се завъртях и ги видях, в другия край на стаята и все така приковани за стената. Сърцето ми си върна нормалния ритъм, в ума ми се задържа само въпросът какво ли щях да правя, ако Вийра ме беше пратила другаде.

Някои въпроси изискват отговори; други човек предпочита да избута настрана и повече да не мисли за тях.

Алийра и Мороулан ме гледаха. Отдадох им наперено чест и тръгнах към тях.

— Е? — попита Алийра.

— Какво „е“?

— Влад…

— О. Богинята демон ли? Убих я, разбира се.

Двамата моментално погледнаха над рамото ми към Тилдра, която, изглежда, им даде някакъв знак, защото Алийра ме изгледа с отвращение, а Мороулан каза:

— Твоето чувство за хумор, Влад, оставя у човек нещо…

— Добре, добре. Спести ми го. Нашите домакини дойдоха ли пак?

— Още не.

— Е, трябва да ги очакваме всеки момент.

Алийра хвърли на Мороулан поглед, който си преведох като „Виж кой е станал стратегът вече!“

— И тогава какво ще правим? — попита Мороулан.

— Какво стана с Вийра? — попита Алийра.

Отговорих на втория въпрос.

— Поговорихме си за политика. И всъщност дори не можах да го извадя онова… нещо.

На бедрото ми висеше — онова нещо. Избегнал бях да го оглеждам, даже да го поглеждам, но сега го направих. Имаше лъскава черна дръжка с прост сребърен напречник, с топки в двата края. Ефесът също беше сребърен: кръгла топка, от която щеше адски да боли, ако я тресна в нечия глава. Дръжката беше по-малка от обичайното за драгарските оръжия, но нищо, моите ръце също бяха малки. Помнех, че е много гладка и хладна на допир. Острието, което още не бях видял, щеше да е от онзи гаден сиво-черен метал, от който бяха винаги моргантските оръжия, и може би имаше жлеб за изтичането на кръвта — не го извадих да погледна. Беше дълго за нож и късо за меч. Непрактично във всяко отношение и сигурно не беше добре балансирано на всичко отгоре, вероятно с леко натежаващо острие. Това, разбира се, беше полезно за сеч по време на битка — бойните мечове често са с леко натежаващо острие, — но ме нямаше много в сечта по време на битка.

И беше много силно. Можех да го усетя дори през ножницата — като присъствие в тила си, шепнещо жаждата си. Искаше да убива, без да дава пет пари кого ще убие; зло като разярен дракон и безсърдечно като дзур на гуляй; хладно като орка, когато сключи сделка.

Мразех го.

Използвал бях вече моргантско оръжие, но никога не съм ги харесвал, никога не съм имал интерес да съм близо до тях. Веднъж ми се наложи да стоя в стая с повече моргантски оръжия, отколкото можех да преброя, и все още понякога ме спохождат лоши сънища, които мога да проследя до това преживяване. А това наистина беше адски силно. Бях го взел със себе си само защото дженоините можеше да наблюдават и ако не го вземех, може би щяха да ми попречат да отида при Вийра. Вече не го исках, но и не мислех, че ще е удобно просто да го хвърля в някой ъгъл на стаята. Изругах го наум и пожелах дано и то, и всичките му събратя да се загубят някъде завинаги.

Извърнах очи и ум от оръжието и ги насочих към Мороулан и Алийра, които имаха някои общи черти с проклетото нещо, но поне ги балансираха с малко добродетели. Стоях над тях и в усилието си да помисля за нещо друго, започнах пак да оглеждам прангите, веригите, местата, където се свързваха със стената, и всичко останало. Леко сладникавият и леко горчив вкус на въздуха ми напомни, че трябва да дишам плитко.

— Мръщиш се нещо — каза Мороулан.

— Да. Ти го правиш по-добре, но имаш по-дълга практика.

Клекнах, за да погледна по-отблизо, и с убеждението, че ако продължа да гледам втренчено, все ще видя нещо. Преди години си обличах едно наметало за убиец, с разни полезни нещица по него, включително и малко масло, с което сигурно щях да мога да смажа прангите и да ги измъкна. Но вече не си ги носех тези неща.

„Май няма да стане другояче, освен ако й счупиш ръката“.

— Алийра — попитах, — имаш ли нещо против да ти счупя ръката?

— Ако това е единственият начин да ме измъкнеш — нямам.

Не бях очаквал този отговор, макар че трябваше.

— Това важи и за двама ни — каза Мороулан.

„Естествено че ще важи“, помислих, но не го казах.

Бях убивал хора, без да ги оглеждам толкова отблизо. Прангите бяха много стегнати, но все пак имаше малко празнина между желязото и кожата.

— Какво мислиш, Влад? — попита Мороулан.

— Разсъждавам над безпомощността като начин на живот и пленничеството като форма на артистична изява.

— Какво мислиш, Влад? — повтори той търпеливо.

Свих рамене.

— Чудех се с колко време разполагаме. Допускам, че дженоините знаят, че съм се върнал. Но като че ли изобщо не бързат. Не се държат така, както бих очаквал да се държат. Това ме обърква.

Мороулан сви рамене и попита:

— Бил ли си някога пленник?

— Да.

— Искам да кажа, държал ли те е някога в плен някой друг освен Империята?

— Да — отвърнах, без да уточнявам. За да избегна не особено приятния спомен, включващ между другото твърде много картофена супа, се замислих за това, което ми беше казала богинята. Тя каза, че бих могъл да… Добре, може би. Трудно е да спори човек с богинята си.

През този интервал продължавах да оглеждам стената, веригите, прангите и китките на пленниците; сигурно продължавах и да се мръщя.

— Имаш някаква идея, нали? — каза Алийра.

— Не знам колко ще е забавна за вас — изсумтях.

— Направи го — каза тя.

— Може да е болезнено.

— Направи го — каза и Мороулан.

— Може да е опасно.

— Направи го — повтори Алийра.

— Може да не оцелеете.

— Направи го — повтори и Мороулан.

— Може да означава краят на цивилизацията, каквато я познаваме.

Алийра ме изгледа с отвращение.

Свих рамене.

— Просто исках да видя докъде ще стигнете.

— Направи го — потрети Мороулан.

Убедиха ме. Не можех да си спомня кога за последен път съм чул Мороулан и Алийра да се съгласят за нещо; как можех да не успея?

„Щом те са съгласни, шефе, трябва да означава, че идеята е лоша“.

„Може би“.

Смъкнах кожената си риза. Стаята изведнъж стана леденостудена. Мороулан и Алийра извърнаха очи от косматите ми гърди, което ми се стори малко странно. Измъкнах нож от колана си и започнах да режа ивици от онова, което само допреди секунди представляваше дреха, а сега представляваше източник на ивици. Странно колко бързо могат да се променят нещата, нали?

— Какво правиш, Влад? — попита Алийра.

Не отговорих. Неотговарянето на Алийра, когато задава подобни въпроси, бе едно от удоволствията, които ми липсваха, откакто бях напуснал цивилизацията.

След като изрязах четири ивици, ги увих около китките на Алийра и Мороулан, между прангите и кожата. Алийра беше лесна; китките на Мороулан бяха по-дебели и ми отнеха малко време, но се справих. Може би го нараних малко, докато го правех, но той, разбира се, не ми достави удоволствието да ми го каже.

Щом приключих, се оказа, че от кожената риза все пак е останало нещо, тъй че я навлякох, от което на стомаха ми като че ли му стана още по-студено.

Седях с кръстосани крака пред двамата. Наистина исках да стане това. Не само беше необходимо да си изпълня мисията и да спася света или каквото там по дяволите се опитвах да спася, което най-вероятно беше единственият начин да се измъкна жив от цялата работа, но по-важното, ако успеех да спася Алийра и Мороулан, щеше да е нещо, което никога нямаше да им позволя да забравят, и удоволствието щеше да е много сладко. От друга страна, ако случайно им ампутирах ръцете, щях да се чувствам зле. А това всъщност си беше възможност, въпреки че богинята като че ли не се съмняваше, че ще се справя. Оттук и добавката на кожените ивици: първо, те бяха символично важни като прегради, а символите са много важни във вещерството. И второ, ами сега, ако всичко останало се издънеше, кожените ивици на китките им все пак щяха да са някаква защита от онова, което се канех да им направя.

— Мороулан — казах. — Дай ми дясната си ръка. Алийра, ти лявата. — Направиха го и веригите дръннаха. Хрумна ми шантавата мисъл какво ли щеше да каже моят приятел Айбин, който беше музикант, за нотата, която издадоха прангите — това го споменавам като пример как действа човешкият ум в подобни моменти. Или може би като пример колко шантав беше приятелят ми Айбин, не знам.

— Мога ли да бъда полезна с нещо? — попита Тилдра.

— Не, но благодаря, че попита. Само стой настрана от погледа ми, да не ме разсейваш.

Тя послушно се отдръпна две стъпки назад.

„Добре, Лойош. Сега ми помогни“.

„Ти, разбира се, знаеш какво правиш, нали, шефе?“

„Разбира се, че не. Хайде помагай“.

„Добре“.

Главата ми започна пак да олеква и си напомних, че трябва да дишам плитко; това, изглежда, наистина помагаше. Да се замая по средата на вещерско заклинание нямаше да е в интерес на никого.

„Ще ти следя дишането, шефе“.

„Добре. Давай да почваме“.

Свързването с двамата беше лесно — познавах ги добре.

„Енергия“ е термин, който не мога да определя, поне в смисъла, в който го използвам сега: някак си е неудобно неясен и може да бъде изкривен във всевъзможни чудати значения. Чувал съм чародеи да го използват по много точен и недвусмислен начин, а понякога дори могат да измерват енергията с точни стойности; дори имат дума за „стойност“, макар че в момента не мога да си я спомня. Чувал съм също „енергия“ да се използва в безгрижни разговори като начин нещо неясно и безсмислено да прозвучи като точно и пълно със смисъл: „Разбрах, че е моя, когато усетих енергията, протичаща между нас“. Чувал съм натурфилософи да я използват точно като чародеите и глупаци от всякакъв вид да я използват като влюбените.

Но каквото и да означава, енергията е в сърцевината на вещерството.

След като си разбрал това късче от света, което искаш да промениш, и си настроил волята си към света, какъвто е той всъщност, тогава и едва тогава можеш да започнеш да го променяш; не да го удариш много силно с острото, но предполагам, че това е вярно и за онова, което човек прави с по-обикновените си способности. Разликата е, че когато практикува изкуството на вещерството, човек може всъщност да почувства настройката, да почувства как става промяната. Това чувство го наричам енергия, защото не мога да измисля по-добър термин за него; вътре в самия мен се появява като учестяване на пулса, усещане, че за известно време си малко по-жив, и като сигурност в убежденията ти. Извън самия мен… ами работата просто започва да става.

Тъй че, да, свързването с Мороулан и Алийра дойде лесно и енергията започна да се трупа.

Всяко умение — със сигурност всяко физическо умение — всъщност се състои от научаването кои мускули трябва да са напрегнати и кои да са отпуснати, и кога. Усиленото умение идва с усилването на определени мускули и нещо повече, с добиването на по-фин контрол върху определени мускули. В източняшката наука за самозащита например човек трябва да се научи да поддържа определено количество напрежение в палеца, пръстите и китката, тъй че върхът на оръжието да остане на линия: твърде малко напрежение и оръжието може да ти бъде избито от ръката, което е притеснително; твърде много и човек може да реагира прекалено бавно, което е също толкова притеснително. Всъщност за да ви покажа колко тънко може да е, първата ти стъпка в усвояването на изкуството е когато наложиш контрол над кутрето си. След това човек усвоява подходящото количество напрежение за изнесеното напред коляно и стъпалото, което е отзад, и т.н. Това е трениране на ума и мускулите, които при новака непрекъснато са в спор помежду си, а при майстора са толкова силно свързани, че е невъзможно да отделиш съзнателно взетите решения от това, което решават тренираните мускули. Това състояние имаме предвид, когато говорим за „рефлекси“, които могат да разкажат много за самия теб.

Казвам това, за да изтъкна очевидното — че изкуството на вещерството е много подобно, освен че въпросните „мускули“ съществуват в ума на вещера. При много простите заклинания е нужно само съсредоточаване на сила; при по-сложните заклинания се изисква също така ловкост и гъвкавост на ума. Обикновено един вещер използва всевъзможни инструменти, билки и амулети, защото те помагат да съсредоточиш ума си върху избрания път; но когато се наложи, фехтовачът забравя правилната поза и техника и поема по пролуката, наложена от отчаянието и предложена от шанса.

Като си помисля всъщност, повечето ми живот е минал в поемане по пролуката, наложена от отчаянието и предложена от шанса.

Минах без инструменти, билки и амулети; вместо това ги изградих като метафори в ума си. Представих си прангите като четири горящи клади, с видими под тях горещи шарки, които превърнах в ивици плат — да не се бърка с истинските ивици кожа, които представляваха метафорични стени, пазещи ръцете от горещината, които представляваха… о, все едно. Хванах един метафоричен плат, не истинската кожа, и задърпах, като го хвърлях небрежно от едната си метафорична страна. За щастие в тази метафорична посока нямаше никого.

„Лойош, внимавай с китките им; гледай да не ги нараня“.

„Ясно, шефе“.

Дърпах и дърпах, и сякаш издърпвах тъканта от някакъв безкраен топ. Някъде много, много далече се водеше разговор; предполагам, че Мороулан или Алийра, или и двамата правеха бележки или задаваха въпроси, но не ги засякох — за щастие на всички ни. Мороулан поне, изглежда, се сети, че разговорът е лоша идея — че трябва да се съсредоточа, иначе ще станат „лоши работи“. Това го помислих по-късно, в момента, хм, просто се съсредоточавах.

По едно време стана по-трудно за дърпане, пламъците от кладите почти загаснаха. Продължих, защото просто не знаех докъде трябва да продължа.

„Шефе, не мога всичкото да го пазя далече от тях“.

„Пострадаха ли?“

„Малко“.

„Още малко тогава“ — казах и продължих, макар че вече беше много трудно и бавно, и усетих, че започвам да се изтощавам. Наричат го „точка на връщането на смаляването“, когато искат да звучат превзето и научно; за мен беше само сигнал, че съм на изчерпване.

„Шефе…“

„Добре. Би трябвало да стига“. Измъкнах се от метафорите си, символите, използването на енергия като прецизна неопределеност и прочие глупости и се върнах в света или каквото там беше.

— … много студено — говореше Алийра. Двамата с Мороулан изглеждаха наред, тъй че само й изсумтях и помислих дали да не използвам Маготрепача, но не знаех дали няма да даде странични ефекти, а точно в момента не исках никакви странични ефекти. Измъкнах иззад гърба си един нож с особено тежка дръжка, завъртях го, хванах го за острието и го вдигнах над главата си, после с другата хванах здраво лявата ръка на Алийра.

— Какво правиш, Влад? — попита Алийра, докато удрях с все сила по прангата, като внимавах да не докосвам с ръка студения метал. Прангата се пръсна със звук по-скоро като от счупени грънци, отколкото като желязо и китката на Алийра беше свободна. Повторих процедурата с другата й ръка и с прангата се счупи и дръжката на ножа, при което останах зяпнал в дръжка и нож, с останало по него парче от костта. О, добре. Имах си още ножове.

Измъкнах нов и го използвах на дясната ръка на Мороулан; дръжката се счупи, не и прангата. Намръщих се и извадих още един. Съжалих, че не си нося повечко, но този свърши работата: вече имахме четири вериги, увиснали от стената. Мороулан и Алийра се изправиха.

По дяволите!

— Браво, Влад — каза Мороулан и затърка китките си. — Сега аз съм наред.

Да бе!

Всъщност не можех да възразя; нямах никаква енергия, с която да възразя. Беше ме обзела онази умора, която изпитваш след като току-що си пробягал половин миля; дишах леко и дори помнех, с ръчканията на Лойош от време на време, да дишам плитко. И не беше сънливост: исках да легна на пода, но изобщо не бях сънен. Не, беше си друго — последицата от заклинание. Летаргия, която мога да сравня само с последица от секс, а тази аналогия е твърде явна и е използвана твърде често в книги по вещерство, за да ви я пробутвам, тъй че казвам само, че бях твърде уморен, за да възразя.

Мороулан търкаше китките си, сякаш искаше да ги загрее или да се увери, че още са си на мястото. После направи нещо много бързо с ръцете си и изведнъж държеше в дясната една тънка черна и лъскава тояга. Беше дълга около пет стъпки, със заоблени краища, с няколко сребърни нишки по нея — никога досега не бях я виждал.

— Какво е това? — изломотих.

— Магьосническият ми жезъл — каза Мороулан. — Аз съм магьосник. Имаме си жезли, нали разбираш. Вървят със службата.

— А аз не съм те виждал да го използваш досега, защото…

— В моя свят Чернопрът до голяма степен го е заместил, но тук има граници, които Чернопрът не може да премине, тъй че се връщам на по-предишните си умения и средства.

— Сигурно е изключително мощен и можеш да правиш с него всякакви удивителни неща, нали?

— Естествено.

— И си го имал през цялото време?

— Винаги го нося със себе си.

— В такъв случай обясни ми, моля те, защо в името на мършавия задник на Вийра не си могъл да…

— Докато бях окован — обясни той, — силата му беше анулирана. Дженоините са доста опитни в контразаклинанията. Сега съм неокован и, стига да няма възражения, смятам да го използвам. Имаш ли възражения, Влад? Или имаш други въпроси?

— Ако това означава, че смяташ да ни измъкнеш оттука — рекох, — тогава съм за. С две ръце. Ако имаш някакъв друг план, ще трябва да преговаряме.

— Това ми е планът — каза Мороулан.

— Не и техният обаче — каза Алийра много мило. Проследих посоката на погледа й и видях, че двамата дженоини са се върнали.

— Е, значи пак я докарахме до преговори.

Погледнах дженоините, погледнах и през рамо и видях, чух и усетих, че Пътедир и Чернопрът са извадени от ножниците — Мороулан първо беше прехвърлил жезъла си в лявата си ръка. После го завъртя — изглеждаше много лек в ръката му. „А дано направи нещо повече, освен да ни показва колко е добър с въртенето на пръчки“, рекох си.

Магическият жезъл се въртеше от едната му страна, Чернопрът бе в другата му ръка, а до него стоеше Алийра и държеше Пътедир. В дома Джерег това го наричаме „преговаряне от позиция на силата“. Подозирам, че и драконите имат подобен израз.

Аз нямах позиция на силата, защото не бях много наясно кое оръжие да извадя и защото нямах настроение да размахвам мухобойка.

Тилдра заскимтя, закашля, забълбука и общо взето побъбри с дженоините. Едното същество й отвърна по подобен начин. Напрегнах се да схвана по тона за какво иде реч, но се отказах — беше безнадеждно.

„Някаква идея, Лойош?“

„Съжалявам, шефе. Нищо“.

„Мразя да си седя така, докато други решават какво ще стане с мен“.

„Е, винаги можеш да направиш нещо глупаво“.

„Мисля, че глупостите ми свършиха за момента“.

„Отбележи си датата“.

„Добре. Млъкни“.

Мороулан и Алийра пристъпиха срещу дженоините; Тилдра продължаваше да им говори.

Големите гадни същества просто си стояха, все едно че не забелязваха Великите оръжия, още по-малко магическия жезъл или хладнокръвния и опасен убиец източняк, който храбро се свиваше до Господарите на дракони.

„Очите им не ти ли напомнят нещо, шефе?“

„Да, Лойош. Рибешки очи. Важно ли е?“

„Сигурно не“.

От позицията си можех да видя лицето на Мороулан, но Алийра виждах частично; в погледа й имаше блясък и нещо като крива усмивка на устните. Мороулан, сигурен бях, се мръщеше. Мръщеше се добре. Алийра се хилеше, Мороулан се мръщеше, аз се подхилвах. Това беше картинката.

Пристъпваха към дженоините, а аз изведнъж се сетих за моргантската кама в колана ми. Ами да, можех да се включа. В смисъл, не беше Велико оръжие, но си беше доста добро оръжие. Сигурно можех да свърша нещо с него. Сигурно можех да помогна. Сигурно предпочитах да се свия колкото може по-добре в някой ъгъл.

„Добър план, шефе. Да почваме“.

„Дадено“, отвърнах му. Поизправих гръб, отстъпих крачка назад, извадих моргантската кама, пристъпих пак напред и застанах до Мороулан.

„Шефе…“

Това ми се беше случвало — да вляза в опасност, която не е моят тип опасност, когато знам, че трябва да се дръпна, и не разбирам защо го правя; сега също не разбирах защо го правя. Майната му. Моргантската кама сякаш бе оживяла в ръката ми. Да, беше убито сива на цвят. Да, имаше си жлеб за кръвта. Острието беше тънко, много леко и удобно в ръката ми, дълго почти педя и не толкова тежко, колкото бях очаквал. Беше жадно освен това и, както бях очаквал, беше много мощно; усещах го в ръката си и го мразех.

И ме тревожеше освен това. Дженоините ми го бяха дали, а ето, че се канех да го използвам срещу тях. Какво ли щяха да си помислят? Това ли искаха да направя с него? Можеше ли да ги рани, между другото? Според Вийра — не, не можеше. А щом не можеше, значи нямах нищо, което да може.

Съществото, дето говореше с Тилдра, пристъпи напред и изпъна лявата си ръка. Усетих гаденето в стомаха си, предвещаващо, че действието, при това действие, което мразя, вече е неизбежно: „може би“-тата се разсипаха на прах, „а дано“-тата отидоха, та се не видяха; алтернативите се свиха само до една, което беше все едно че са изчезнали съвсем — аритметиката на това така и не разбрах.

Е, добре. Щом Мороулан можеше да се бие с две оръжия наведнъж, значи и аз можех; пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка.

— Кажи му — рече Мороулан, без да спира да върти жезъла си, — че ще ни пусне да си отидем моментално, иначе ще го унищожим.

Тилдра отвърна:

— Милорд, точно това се опитвам да й кажа, макар че може да съм произнесла фразата погрешно.

— И?

— Преценява си възможностите.

— Колко практично — каза Алийра.

„Това на Алийра ирония ли беше, шефе? Или просто обида?“

„Сигурно така и няма да разберем, Лойош“.

— Влад — каза Мороулан, — усещам портала. Готов ли си да минем през него?

— Естествено. Но кажи какъв е планът. Опитваме се да избягаме или първо искаме да го убием това нещо?

Нещото, за което ставаше въпрос, продължаваше да ни гледа. Имах чувството, че е готово за действие и че не е ужасно притеснено.

— Убиваме го — заяви Алийра и в същото време Мороулан каза:

— Ако успеем да се измъкнем чисто, трябва да го направим.

— С теб съм, Мороулан.

Алийра изсумтя презрително.

А после нещата станаха толкова бързо, че не можах да ги проследя. Не мога да ви кажа кой първи нападна или каква форма придоби атаката. Не мога да кажа дали реакцията на дженоинито беше физическа, магическа или комбинирана. Знам само, че изведнъж всички се задвижиха и че се оплетох в комбинации от крайници, стомана и магии. Знам само, че търсех пролука, през която да мушна с моргантската си кама, и знам, че държах Маготрепача между себе си и всичко гадно, което можеше да полети срещу мен, и знам, че се издъних ужасно и в двете.

Не мога да ви кажа какво бяха намислили Мороулан, Алийра и Тилдра, но моята част в играта приключи бързо — загубих съзнание за някакви си секунди. И макар да не знаех в какво положение са те, след като всичко свърши, моето поне го разбрах лесно и веднага, щом се свестих: бях окован в пранги почти на същото място, където доскоро седеше Алийра. Тилдра беше до мен, в безсъзнание, и от ъгълчето на изящната й уста капеше струйка кръв.

Е, Мороулан и Алийра бяха на свобода, в замяна на една исола икономка и един източняк ексубиец. Чиста сделка — двама срещу двама. Зачудих се кой ли е спечелил от сделката. Бях съвсем сигурен, че не съм аз.